Артуро Перес-Реверте
Фламандският майстор (15)

15.
Мат с дамата

Това, което сторих, доведе до много грехове и страсти, недоволство и празнодумство, да не говорим за лъжите — за мен, за моя противник, за двама ни. Шахът ме накара да занемаря дълга си към Бога и към хората.

из „Пороците на шаха“, неизвестен автор от XVII в., цитиран в „Шахматен алманах на Харли“ Лондон, 1808 — 1811 г.

Когато тихият глас на Сесар замлъкна, той се усмихна разсеяно и бавно отклони очи от някакво неопределено място в стаята, за да ги спре върху фигурките от слонова кост, подредени на масата. После сви рамене, сякаш казваше: „Какво пък, никой не може да избира миналото си“.

— Никога не си ми разказвал за това. — Хулия имаше чувството, че гласът й прозвуча като досадно смущение на тишината.

Сесар помълча, преди да й отговори. Светлината от лампата с пергаментов абажур падаше само върху половината му лице, другата половина оставаше в сянка. Този светлинен ефект подчертаваше бръчките около очите и устата му, аристократичния му профил, фините линии на носа и брадичката — приличаше на лице, изсечено върху старинна монета.

— Трудно можех да говоря с теб за нещо несъществуващо — каза той тихо. Очите му се спряха върху нея, или може би това беше просто притъпеният им отблясък в полусенките. — В продължение на четиридесет години се стараех да се убедя, че нещата стоят така. — В тона му се забелязваше насмешка, насочена несъмнено към него самия. — Никога не играх шах след този ден, дори не и сам. Нито веднъж.

Хулия поклати глава. Не можеше да повярва.

— Ти си болен.

Сесар се изсмя кратко и невесело.

— Разочароваш ме, принцесо. Надявах се, че поне ти няма да си служиш с изтъркани фрази. — Той погледна замислено цигарето от слонова кост. — Уверявам те, че съм изцяло с ума си. Как иначе бих могъл да изградя до последния детайл цялата тази очарователна история?

— Очарователна ли? — Хулия го изгледа невярващо. — Става дума за Алваро и Менчу… Очарователна история? — Тя потръпна от ужас и отвращение. — За Бога! Съзнаваш ли какво говориш?

Сесар я изгледа без никакъв признак на вълнение, после се обърна към Муньос, сякаш търсеше подкрепа.

— Съществуват някои… естетически аспекти — каза той, — има някои извънредно оригинални фактори, които не могат да бъдат подминати с безразличие. Шахматната дъска не е само черно-бяла. Съществуват по-висши нива, от които можеш да наблюдаваш събитията. Обективни нива. — Внезапно в погледа му се появи искрена болка. — Мислех, че и двамата сте осъзнали това.

— Разбирам какво искате да кажете — отбеляза Муньос. Той изобщо не беше помръднал от мястото, на което стоеше, дори не бе извадил ръце от джобовете на измачкания си шлифер. Неопределимата, далечна усмивка отново плуваше в ъгълчето на устата му.

— О, така ли? — възкликна Хулия. — И какво е това, което разбирате?

Сви възмутено юмруци, задъхана като животно в края на дълго препускане. Но Муньос не реагира на думите й и тя забеляза, че Сесар му хвърли поглед, изпълнен с безмълвна благодарност.

— Прав бях, че се спрях на вас — каза той. — Радвам се, че го направих.

Муньос не отговори, само се озърна. Бавно местеше поглед от картина на картина, после по мебелите, предметите в салона, и после кимна, като че бе стигнал до някакъв загадъчен извод. После посочи с брадичка Хулия.

— Струва ми се, че тя заслужава да узнае цялата история.

— Вие също, драги — каза Сесар.

— Така е. Но аз съм тук единствено в ролята на свидетел.

В тона му нямаше нито упрек, нито заплаха. Като че ли шахматистът поддържаше някакъв абсурден неутралитет. „Невъзможен неутралитет — каза си Хулия, — защото рано или късно думите ще се изчерпят и ще се наложи да вземем решение.“ Но, зашеметена от чувството за нереалност, от което не можеше да се отърси, тя знаеше, че този момент още не е настъпил.

— Да започваме тогава — каза тя. Едва сега, когато чу гласа си, установи с облекчение, че си възвръща загубеното самообладание. Погледна остро Сесар и допълни: — Разкажи ни за Алваро.

Сесар кимна.

— Да, Алваро — повтори той тихо. — Но може би първо трябва да кажа нещо за картината — по лицето му премина сянка на раздразнение, като че ли осъзнаваше, че е нарушил изискванията на елементарната учтивост. — Не ви попитах не искате ли да пиете нещо… направо непростимо. Какво мога да ви предложа?

Никой не отговори. Сесар тръгна към старата дъбова ракла, в която държеше напитките.

— За първи път видях картината в твоя апартамент, Хулия. Помниш ли? Бяха я докарали преди няколко часа, и ти се държеше като дете с нова играчка. Гледах те в продължение на цял час, докато ти я разучаваше в подробности и ми обясняваше техниките, с които смяташе да я превърнеш в най-прекрасното нещо, което някога е излизало от ателието ти — докато говореше, Сесар взе висока и тясна чаша от скъп гравиран кристал и я напълни с лед, джин и лимонов сок. — Учудих се, че те виждам толкова щастлива, принцесо, и да ти кажа истината, и аз се почувствах щастлив — обърна се отново към тях с чашата в ръка, отпи внимателно, вкусът на напитката явно го задоволи и той продължи: — Но това, което не ти казах тогава… Е, и сега ми е трудно да намеря думи. Ти се наслаждаваше на красотата на образа, на баланса на композицията, на цветовете и светлината. Аз също, но по други причини. Тази шахматна дъска, играчите и фигурите, дамата, която чете до прозореца, всичко това събуди ехо от спящата ми страст. Вярвах, че съм я забравил напълно, и почувствах завръщането й като гръм от ясно небе. Втресе ме, бях ужасен, като че ли бял доловил дъха на лудостта по лицето си.

Сесар замълча. Половината от устата му, осветена от лампата, се изви в лукава, интимна усмивка, като че ли изпитваше особено удоволствие да вкусва отново този спомен.

— Не ставаше дума просто за шах — продължи той, — а за едно дълбоко, лично усещане на играта като връзка между живота и смъртта, между мечтите и реалността. И докато ти, Хулия, говореше за лакове и пигменти, аз почти не те чувах, удивен от тръпката на наслада и фината болка, които разтърсваха тялото ми, както си седях до теб на канапето и виждах не това, което Питер Ван Хойс бе нарисувал върху дървената плоча, а това, което този човек, този гений, е имал предвид, когато е рисувал.

— И реши, че трябва да я имаш.

Сесар погледна Хулия с ироничен упрек.

— Не опростявай нещата, принцесо. — Той отпи от чашата си и я погледна, като че ли я молеше да прояви разбиране. — Внезапното ми решение бе по-скоро да дам пълна воля на страстта си. Човек не живее току-тъй толкова дълго, колкото съм живял аз. Несъмнено затова схванах незабавно не посланието, което, както разбрах по-късно, беше кодирано, а че картината крие някаква вълнуваща, ужасна загадка. Помисли си само: може би тази загадка щеше най-сетне да докаже правотата ми.

— Правота?

— Да. Светът не е толкова прост, колкото се опитват да ни внушат. Очертанията са колебливи, важни са детайлите. Нищо не е черно-бяло, злото може да е маска на доброта и красота, както и обратното, без едното задължително да изключва другото. Едно човешко същество може едновременно да обича и да предаде друго човешко същество, без това да намали действителните му чувства. Човек може да бъде баща, брат, син и любовник едновременно; едновременно жертва и палач… Можеш сама да си намериш достатъчно примери. Животът е едно несигурно приключение, което се развива сред пейзаж с размити очертания, чиито граници постоянно се менят, ограниченията са изкуствени, в него всеки момент нещо може да свърши, само за да започне отново, или да приключи внезапно, завинаги, за вечни времена, като отсечено с брадва. Единствената абсолютна, последователна, неоспорима и категорична реалност в живота е смъртта. Тук ние сме само една мигновено проблеснала светлинка между две вечни нощи, принцесо, и имаме извънредно малко време.

— Какво общо има всичко това със смъртта на Алваро?

— Всяко нещо на този свят има нещо общо с всяко друго нещо. — Сесар вдигна ръка, за да помоли за търпение. — Освен това животът е поредица от събития, които са свързани едно с друго, независимо от това искаме ли да бъде така или не. — Той вдигна чашата си и се взря в съдържанието й, като че ли очакваше да открие там продължението на разсъжденията си. — Тогава — през същия този ден, Хулия — реших да открия всичко, свързано с тази картина. И първият човек, за когото се сетих, беше Алваро — както и ти самата. Никога не съм го харесвал — нито когато бяхте заедно, нито след това. Разликата е там, че никога не му простих, че те накара да страдаш така…

— Това си беше моя работа — намеси се Хулия, — не твоя.

— Грешиш. Беше и моя работа. За теб Алваро беше това, което аз никога не бих могъл да бъда. В известен смисъл… — той се поколеба, после се усмихна горчиво, — той беше мой съперник. Беше единственият мъж, съумял да те откъсне от мен.

— Между нас всичко беше свършено. Абсурдно е да свързваш двете неща.

— Не е чак толкова абсурдно. Но нека не изпадаме в подробности. Мразех го и толкова. Това, разбира се, не може да бъде причина да убиеш някого. Ако го считах за задоволителна причина, можеш да ми вярваш, че нямаше да чакам толкова време. Този наш свят на изкуствата и антикварните ценности е много ограничен. Алваро и аз бяхме работили заедно и преди; това беше просто неизбежно. Отношенията ни трудно биха могли да се нарекат приятелски, но парите и интересът са основа и на по-странни връзки. Доказателство е фактът, че ти самата отиде право при него, когато се изправи срещу загадката около твоя Ван Хойс. Така постъпих и аз и го помолих да напише фактография за картината. Не съм очаквал да го направи от любов към изкуството, разбира се. Предложих му съвсем прилична сума. Твоят бивш любим, Бог да го прости, винаги е обичал високите хонорари. Много високите.

— Защо не ми каза нищо за срещата ви?

— По много причини. Първо, защото не ми се искаше да влизаш отново в някакви отношения с него, пък били те и професионални. Човек никога не може да бъде сигурен дали под пепелта не е останал някой и друг въглен. Има и още нещо. За мен картината беше свързана с дълбоко лични преживявания. — Сесар посочи фигурките от слонова кост върху масичката за карти. — Беше свързана с една част от живота ми, от която се бях отрекъл завинаги, едно кътче от личността ми, до което не допусках никого, дори и теб, принцесо. Това би отворило вратата за теми, които не бих имал смелост да обсъждам с теб. — Той хвърли поглед към Муньос, който се държеше подчертано настрани от разговора. — Мисля, че нашият приятел би могъл да ти обясни по-подробно причините. Не е ли така? Шахът като проекция на личността, поражението като нарушение на либидото и други такива вълнуващо неясни неща за тези дълги, дълбоки диагонали през дъската, обичайни за офицерите. — Сесар плъзна език по ръба на чашата си и потръпна леко. — Да, да. Сигурен към, че старият Фройд би имал какво да каже по въпроса.

Той въздъхна в знак на почит към своите призраци, после бавно вдигна чаша, гледайки към Муньос.

— Все пак не разбирам — настоя Хулия — какво общо има всичко това с Алваро.

— Първоначално не кой знае колко много — призна Сесар. — Просто ми трябваше малък исторически поглед върху картината. Нещо, за което възнамерявах да му платя добре, както вече казах. Работата се заплете, когато и ти реши да се консултираш с него. Сам по себе си проблемът не беше сериозен. Защото Алваро, показвайки достойна за уважение професионална дискретност, не ти каза кой друг е проявил интерес към картината. Специално го бях помолил разговорът ни да остане в тайна.

— Не му ли се стори странно, че се интересуваш от картината зад гърба ми?

— Ни най-малко. Ако пък е мислел нещо такова, не го показа. Може да е мислел, че искам да те изненадам, като ти представя някакви непознати факти. А може и да е смятал, че искам да ти изиграя някакъв номер. — Сесар се замисли сериозно. — Като си помисля, заслужавало си е да го пречукам само за това.

— Той се опита да ме предупреди. Спомена, че този Ван Хойс е станал много популярен напоследък.

— Мошеник до край — отбеляза Сесар. — Като те е предупредил по този начин, си е измил ръцете пред теб, без обаче да нарушава обещанието си пред мен. Искал е да ни държи и двамата в настроение: да ми вземе парите, но същевременно и да не пропилее възможността да поднови миналогодишните нежности. — Той повдигна едната си вежда и се засмя. — Но аз ти разказвах за това, което се случи между мен и Алваро. — Антикварят отново се взря в чашата си. — Два дни след моя разговор с него ти дойде и ми разказа за скрития надпис. Опитах се да го прикрия, колкото можах, но новината ми подейства като токов удар. Потвърждаваше се предчувствието ми за някаква загадка. Знаех, че това ще увеличи стойността на картината, доколкото си спомням, ти го казах. Това, заедно с историята на картината и главните й герои, откриваше възможности, които тогава ми се сториха прекрасни: двамата с теб щяхме да са заемем с изследванията и да разрешим заедно загадката. Щеше да бъде като едно време, само че този път щяхме да бъдем по следите на истинско съкровище. А това щеше да означава и слава за теб, Хулия. Името ти щеше да се появи в специализираните списания, в книгите по история на изкуствата. Що се отнася до мен… нека кажем, че това ми стигаше. Но участието в тази игра бе за мен и голямо лично предизвикателство. Едно е сигурно — амбицията няма никакво участие в тази история. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти.

— Радвам се. Защото само при това положение би могла да разбереш това, което се случи после. — Сесар раздрънка леда в чашата си, като че ли този шум стимулираше паметта му. — Когато ти си тръгна, се обадих на Алваро и се уговорихме да отида у тях по обяд. Отидох без всякакви лоши намерения. Признавам, че направо треперех от вълнение. Алваро ми разказа какво беше открил. Забелязах със задоволство, че не знае нищо за скрития надпис. Всичко вървеше блестящо, докато той не заговори за теб. Тогава, принцесо, атмосферата рязко се промени.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв.

— Искам да кажа, какво каза Алваро за мен?

Сесар се поразмърда на стола си, видимо смутен, преди да отговори с нежелание:

— Посещението ти му беше направило силно впечатление. Или поне така се разбираше от намеците му. Забелязах, че си събудила стари чувства по много опасен начин, и че Алваро няма нищо против предишните ви отношения да се възстановят. — Той замълча и се намръщи. — Хулия, ти просто не можеш да си представиш как се вбесих. Алваро беше съсипал две години от живота ти и сега аз седях там и го слушах как ми обяснява, че смята отново да се набърка, където не му е работа. Казах му съвсем недвусмислено да те остави на мира. Той ме изгледа, като че в очите му бях някакъв досаден стар педераст, и тогава се скарахме. Ще ти спестя подробностите, но не беше никак приятно. Обвини ме, че си пъхам носа, където не ми е работа.

— Прав е бил.

— Не, не беше. Ти означаваше толкова много за мен, Хулия. Повече от всичко друго на този свят.

— Не говори глупости. Никога не бих се върнала отново при Алваро.

— Не съм толкова сигурен. Знам какво означаваше за теб този нещастник. — Сесар се усмихна сухо в празното пространство, като че ли някъде там витаеше духът на обезвредения Алваро. — Докато се карахме, почувствах как старата ми омраза към него се надига отново. Просто ме удари в главата като онези пуншове с водка, които правиш понякога. Това, скъпа моя, беше омраза, която не бях изпитвал никога дотогава; сериозна, здрава омраза, прелестно средиземноморско чувство. Изправих се и мисля, че тогава изгубих контрол над себе си, защото го обсипах с епитети, от които би се засрамила всяка продавачка на рибния пазар — тях си ги пазя за специални случаи. Първоначално той беше само изненадан от избухването ми. А после запали лулата си и ми се изсмя в лицето. Каза, че вината за края на вашата връзка била моя. Че аз съм ти попречил да пораснеш истински. Че моето присъствие в твоя живот било нездраво и пораждало мании, подрязвало ти крилете. „Най-лошото от всичко е — каза той с обидна усмивка, — че дълбоко в себе си тя е влюбена във вас, защото символизирате бащата, когото е изгубила толкова рано… Затова сега е така объркана.“ После пъхна ръка в джоба си, продължи да пуши с лулата и ме погледна през дима. „Вашата връзка — продължи той — е ни повече, ни по-малко случай на неконсумиран инцест. Добре, че сте хомосексуалист.“

Хулия затвори очи. Последните думи на Сесар увиснаха във въздуха. Той замълча. Когато, смутена и объркана, тя събра сили да го погледне отново, той сви рамене, като че ли не носеше отговорност за това, което предстоеше да разкаже.

— С тези думи, принцесо, Алваро подписа смъртната си присъда. Продължи да пуши, седнал на стола срещу мен, но всъщност беше вече мъртъв. Не заради това, което каза — в края на краищата и той имаше право на мнение като всеки, — а заради това, което разкри, и което аз не подозирах у себе си. Имах чувството, че е дръпнал завеса, която години наред ме е отделяла от действителността. Може би тъкмо защото това бяха убеждения, които съм държал заключени в най-тъмното ъгълче на съзнанието си и не съм си позволявал никога да ги погледна на светлината на разума и логиката.

Сесар замълча, като че ли бе изгубил нишката на мисълта си, и погледна колебливо към Хулия и Муньос. Накрая, с двусмислена усмивка, едновременно плаха и перверзна, той вдигна чашата към устните си и отпи малко джин.

— Обзе ме моментно вдъхновение. А веднага след това — чудо на чудесата — видях и целия план, така, както става в приказките. Дотогава всички откъслечни съставки блуждаеха около мен, но сега намериха точното си място и смисъл. Алваро, ти, аз, картината. Всичко говореше на сенчестата част на душата ми, на далечните екове, забравените чувства, спящите страсти. Само за няколко секунди видях всичко пред себе си като на гигантска шахматна дъска, на която всеки човек, всяка идея, всяко положение намериха своя символ в някоя шахматна фигура, намираща се на определено място във времето и пространството. Това беше Играта с главно „И“, голямата игра на моя живот — а също и на твоя. Всичко имаше тук, принцесо — шах, приключения, любов, живот и смърт. И в края на играта стоеше ти — свободна от всички и всичко, прекрасна и съвършена, и се оглеждаше в светлото огледало на зрелостта. Налагаше се да играеш шах, Хулия, в това бях сигурен. Ти трябваше да убиеш всички нас, — един по един, за да бъдеш най-сетне свободна.

— Господи!

Сесар поклати глава.

— Бог няма нищо общо с това. Мога да те уверя, че когато се приближих до Алваро и го ударих по тила с обсидиановия пепелник, който стоеше на масата, вече не го мразех. Това, което вършех, беше една неприятна част от плана. Отблъскваща, но необходима.

Той огледа дясната си ръка с известно любопитство. Като че ли, разглеждайки тези дълги, бледи пръсти със съвършен маникюр, които в момента стискаха чашата с джин, преценяваше способността им да причиняват смърт.

— Падна като камък — продължи той спокойно, като приключи с огледа. — Дори не простена, още стискаше лулата между зъбите си. Когато вече беше на пода, го ударих още веднъж, този път по-точно, за да съм сигурен, че е мъртъв. В края на краищата, ако ще правиш нещо, прави го добре. Другото вече знаете: душът и всичко останало бяха просто артистични добавки. Brouillez les pistes^[1], както казваше Арсен Люпен. Макар че Менчу, лека й пръст, сигурно щеше да припише цитата на Коко Шанел. Горката. — Той отпи една глътка в памет на Менчу. — И така, избърсах отпечатъците от пръстите си с една кърпичка, и взех пепелника със себе си за всеки случай. Хвърлих го в една кофа за боклук, много далеч от жилището на Алваро. Знам, че не трябва да говоря така, принцесо, но за начинаещ съзнанието ми работеше по удивително престъпен начин. Преди да си тръгна, взех доклада, който Алваро беше приготвил за теб, и написах адреса на пишещата му машина.

— Взел си също и няколко от картичките, на които той си водеше бележки.

— Всъщност не. Това беше добро хрумване, но то дойде по-късно. Нямаше как да се върна за тях, затова си купих подобни от една книжарница. Но първо трябваше да направя план на партията, всеки ход трябваше да бъде съвършен. Освен това се постарах ти да получиш доклада. Беше много важно да знаеш всичко, каквото имаше да се знае за картината.

— Затова прибегна до жената с шлифера.

— Да. Сега е моментът да си призная нещо. Никога не съм обичал да нося женски дрехи, това не ме вълнува ни най-малко. Понякога, когато бях млад, го правех на шега, като на карнавал — но винаги сам, пред огледалото. — Сесар доби закачливия, доволен вид на човек, който си припомня нещо приятно. — Когато се наложи да ти изпратя плика, реших, че ще е забавно да си припомня старите времена. Всъщност това беше обикновен каприз — и донякъде предизвикателство, ако решим да си послужим с по-героични изрази. Исках да видя дали ще успея да заблудя хората с помощта на една истина — или поне частична истина. И така, отидох на пазар. Когато един изискан възрастен господин купува дамски шлифер, чанта, обувки с нисък ток, руса перука, рокля и чорапи, това не прави никакво впечатление, ако го прави, както трябва — в някой от универсалните магазини, когато са пълни с хора. Останалото постигнах с едно хубаво бръснене и грим. Грим, сега вече мога да си призная без смущение, вече имах. Нищо прекалено, разбира се. Само малко цвят тук-там. В куриерската служба никой не заподозря нищо. Трябва да кажа, че преживяването беше забавно… и поучително.

Сесар пусна една дълга, подчертано меланхолична въздишка. После лицето му се помрачи.

— Всъщност — поде той вече по-сериозно, — това беше, така да се каже, веселата част от историята. — Погледна внимателно Хулия, като че ли си подбираше думите за една по-сериозна, невидима публика, на която държеше да направи добро впечатление. — Трудното предстоеше тепърва. Трябваше да водя вас двамата към решението на загадката — това беше първата част от играта, а после и към втората — по-сериозната и по-заплетената. Проблемът се състоеше в това, че в очите на хората аз не разбирах нищо от шах. Трябваше да разучаваме заедно с теб, Хулия, загадката на картината, но ръцете ми бяха вързани, не можех да ти помагам. Беше ужасно. Не можех и да играя срещу себе си, имах нужда от противник. Затова ми се наложи да намеря за теб един Вергилий, който да те преведе през това приключение. Той беше последната фигура, която трябваше да поставя на дъската.

Сесар допи последната глътка и остави чашата на масата. После попи внимателно устните си с копринена кърпичка, която извади от ръкава на халата си. Накрая погледна Муньос и му се усмихна приятелски.

— Тогава се посъветвах с моя приятел, сеньор Сифуентес, директора на клуб „Капабланка“, и избрах вас, приятелю.

Муньос само кимна. Ако имаше свое мнение за оказаната му съмнителна чест, явно се въздържа да го изкаже.

— Не сте се съмнявали нито за миг, че ще спечеля, нали? — каза той тихо.

Сесар свали някаква въображаема шапка в иронична имитация на поздрав.

— Не, никога — призна той. — Като изключим таланта ви на шахматист, който си пролича още в мига, когато ви показахме картината, възнамерявах да ви подхвърля цяла серия сочни улики, които да ви доведат до решението на втората загадка: личността на тайнствения играч. — Цъкна лекичко с език, като че се наслаждаваше на някакво особено вкусно късче храна. — Признавам си, че ме впечатлихте. Честно казано, и досега е така. Имам предвид начина, по който анализирахте всеки ход и отхвърляхте невъзможните хипотези. Мога да го определя само като майсторски.

— Много съм ви задължен — отбеляза Муньос и Хулия не можа да разбере дали говореше искрено или иронично. Сесар отметна назад глава и се изсмя беззвучно от задоволство.

— Признавам също — добави той с двусмислен и дори кокетен израз, — че усещането да бъда постепенно притиснат в ъгъла от вас, беше също много вълнуващо — наистина. Някакво почти… физическо вълнение, ако позволите да се изразя така. Макар че, откровено казано, не сте мой тип. — Позамисли се, като че се опитваше да постави Муньос в някаква категория, после явно се отказа. — При последните ходове съзнавах, че оставам единственият възможен заподозрян. И вие знаехте, че аз знам… Мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че от този момент си станахме по-близки. Не сте ли съгласен? През онази нощ, която прекарахме на пост с моята манерка коняк на пейката срещу дома на Хулия, разговаряхме надълго и нашироко за психологическите характеристики на убиеца. По това време вие вече сте били почти напълно сигурен, че аз съм невидимият ви противник. Слушах с увлечение, докато ми обяснявахте връзката на съществуващите хипотези с патологията на шаха. Пропуснахте, разбира се, един аспект, с който сте били наясно. Знаете какво имам предвид.

Муньос кимна спокойно в знак на съгласие. Сесар посочи Хулия.

— Ние двамата знаем, но не и тя. Или поне не знае всичко. Редно е да й обясним какво имаме предвид.

Хулия го погледна.

— Да — каза тя, уморена и раздразнена. — Може би ще е най-добре да ми обясните за какво говорите, защото трогателната ви близост започва да ми идва до гуша.

Муньос не откъсваше очи от Сесар.

— Математическият аспект на шаха — започна той, напълно незасегнат от лошото настроение на Хулия — придава на играта едни много особени характеристики, които специалистите психиатри биха определили като анално-садистични. Разбирате какво имам предвид: шахът като мълчаливо сражение между двама мъже, извикващо на ум термини от рода на агресия, нарцисизъм, мастурбация… и хомосексуализъм. Победата е равносилна на надмощие над доминиращия фактор, бил той майка или баща, а поражението — на подчинение.

Сесар вдигна пръст, настоявайки да му се обърне внимание.

— Освен ако, разбира се — подчерта той любезно, — поражението не се окаже всъщност победа.

— Да — каза Муньос. — Освен ако победата не се състои тъкмо в демонстриране на парадокса: победа над самия себе си. — Той погледна за миг Хулия. — Вие бяхте права, когато казахте на Белмонте, че играта, както и картината, обвинява сама себе си.

Сесар го изгледа учудено и почти радостно.

— Браво! Да се обезсмъртиш с поражението си, не е ли така? Като стария Сократ, когато изпил бучиниша. — Той се обърна към Хулия с триумфиращо изражение. — Нашият скъп приятел Муньос е знаел това още преди ден, принцесо, но не е казал и дума на никого, дори на теб или мен. Установявайки, че блестя с отсъствие от изчисленията на своя противник, предположих, че той е надушил вярната следа. Всъщност, веднага след като се бе срещнал със семейство Белмонте и ги отхвърли като възможни заподозрени, той не е имал и най-малко съмнение относно личността на своя враг. Така ли е?

— Така е.

— Мога ли да ви задам един личен въпрос?

— Можете да опитате.

— Какво изпитахте, когато най-сетне намерихте правилния ход, когато разбрахте, че противникът ви съм аз?

Муньос се замисли.

— Облекчение — отвърна той най-сетне. — Щях да бъда много разочарован, ако се окажеше, че е някой друг.

— Разочарован, защото хипотезата ви за личността на убиеца се е оказала невярна? Не бих искал да преувеличавам собствените си заслуги, но нещата не бяха толкова очевидни, приятелю. Вие дори не познавахте някои от героите на историята, а с нас се познавахте едва от две седмици. Работехте само с помощта на шахматната си дъска.

— Не ме разбирате — каза Муньос. — Исках да бъдете вие. Мисълта ми харесваше.

Хулия го гледаше невярващо.

— Много се радвам, че се разбирате толкова добре — отбеляза тя саркастично. — Предлагам после да излезем да пием по едно, да се тупаме по раменете и да си обясняваме взаимно колко весело сме си изкарали последните седмици. — Тръсна глава в опит да се върне към действителността. — Невероятно. Имам чувството, че ви преча.

Сесар я изгледа с болезнена нежност.

— Има неща, които ти не можеш да разбереш, принцесо.

— Не ме наричай „принцесо“! Освен това имаш грешка. Разбирам всичко отлично. А сега е мой ред да задам един въпрос. Какво щеше да направиш онази сутрин на Растро, ако не бях забелязала празния спрей и картичката? Ако просто бях влязла в колата, която ти беше превърнал в бомба, и бях запалила мотора?

— Това е смешно! — Сесар беше видимо засегнат. — Никога нямаше да го позволя.

— Дори с риск да се издадеш?

— Разбира се. Знаеш много добре, че е така. Муньос ти го каза преди малко. Нито за миг не си била в опасност. Онази сутрин всичко беше запланувано до най-малката подробност, бях си подготвил костюма, скрит в една малка стаичка с два изхода, която бях наел за склад; уговорката ми с търговеца на антики си беше съвсем истинска, но приключих разговора за няколко минути… Преоблякох се светкавично, излязох на уличката, справих се с гумата, оставих картичката и поставих празната аерозолна опаковка на капака. После се поспрях пред продавачката на икони, за да съм сигурен, че после ще си спомни за мен, върнах се в склада, смених си отново дрехите, свалих грима и излязох, за да отида на срещата ни в кафенето. Трябва да признаеш, че бях разчел времето безукорно.

— Безукорно до гадост.

Сесар я погледна с упрек.

— Не ставай груба, принцесо. — Неприязненото му изражение беше удивително искрено. — Употребата на такива думи няма да ни доведе доникъде.

— И защо трябваше да полагаш такива усилия, само и само за да ме изплашиш до смърт?

— Но това беше приключение, не е ли така? Налагаше се в атмосферата да има усещане за близка опасност. Можеш ли да си представиш приключение, в което никой не изпитва страх? Вече не можех да ти разказвам историите, които толкова те вълнуваха като дете, затова съчиних най-забележителното приключение, което можех да си представя. Приключение, което да не забравиш до края на живота си.

— Можеш да си уверен в това.

— Значи съм постигнал целта си. Битката между загадката и разума, унищожението на призраците, които те държаха в плен. Не е лошо, а? Особено като прибавим към това и откритието, че Доброто и Злото не са така строго обособени, както черните и белите полета на шахматната дъска. — Той погледна Муньос, после се усмихна загадъчно, сякаш мислеше за някаква тяхна обща тайна. — Всички полета са сиви, мила моя, оцветени от съзнанието за Злото, което постепенно добиваме в резултат на натрупания опит, съзнание колко стерилно и несправедливо може да бъде понякога това, което определяме като Добро. Помниш ли Сетембрини, героят от „Вълшебната планина“, на когото толкова се възхищавах? Той казваше, че Злото е блестящото оръжие на разума срещу силите на мрака и грозотата.

Хулия наблюдаваше внимателно лицето на Сесар. На моменти й се струваше, че говори само едната му половина — видимата или тази в сянката, а другата просто присъства. Не можеше да разбере коя от двете половини е истинската.

— Онази сутрин, когато нападнахме заедно синия форд, наистина те обичах, Сесар.

Тя се обръщаше инстинктивно към осветената част на лицето му, но отговорът като че дойде от другата, потънала в сенките.

— Знам, че ме обичаше. И това оправдава всичко. Аз също нямах представа какво прави тази кола там. Бях не по-малко заинтригуван от теб. Може би дори повече, по разбираеми причини. — Той леко поклати глава. — Трябва да ти кажа, че изминаването на онези няколко метра — ти с пистолета, а аз с онзи ръжен, и нападението срещу онези двама идиоти, преди да разберем, че са хора на инспектор Фейхо — беше действително фантастично преживяване. Наблюдавах те как вървиш право към врага, със свити вежди и стиснати зъби, смела и страховита като отмъстителна фурия. Освен че се вълнувах, искрено се гордеех с теб. Казах си, че наистина си жена с характер. Ако беше друг човек, слаб и неуверен, никога не бих те подложил на такова изпитание. Но аз бях уверен, че ще излезеш от него като нов човек, още по-силна и непоколебима.

— Не ти ли се струва, че цената е малко височка? Алваро, Менчу… самият ти.

Сесар се позамисли, като че ли се опитваше да се сети за кого говореше Хулия.

— А, да, Менчу — каза той накрая и се намръщи. — Горката Менчу — набърка се в тази игра, която беше прекалено сложна за нея. Но макар че може да прозвучи нескромно, смятам, че с нея импровизирах брилянтно. Когато ти се обадих онази сутрин, за да разбера как се са развили нещата, отговори Менчу и ми каза, че си излязла. Очевидно много бързаше да приключи разговора, сега вече знаем защо. Очаквала е Макс, за да проведат абсурдния си план за картината. Аз, разбира се, нямах и най-малка представа от това. Но щом затворих телефона, вече знаех какъв трябва да бъде следващият ми ход: първо Менчу, после картината. Половин час по-късно позвъних у вас, маскиран като жената с шлифера.

Сесар видимо се забавляваше и като че ли се опитваше да разясни на Хулия смешната страна на описваната сцена.

— Принцесо — продължи той, повдигайки едната си вежда, — винаги съм ти казвал да накараш да ти поставят шпионка на входната врата. Много е полезно, ако искаш да видиш кой звъни, преди да отвориш. Менчу можеше и да не отвори вратата на непозната руса жена с тъмни очила. Само че тя чу единствено гласа на Сесар, който й каза, че трябва й предаде нещо спешно от твое име. Нямаше как да не отвори вратата — така и направи. — Той повдигна ръце с дланите нагоре, като посмъртно извинение за грешката на Менчу. — Предполагам, в този момент си е мислела, че планът, който бяха скроили с Макс, пропада, но тревогата й премина в учудване, когато видя на площадката непозната жена. Видях удивлението в очите й — за секунди, преди да я ударя в гърлото. Сигурен съм, че умря, без да разбере кой е убиецът й. Затворих вратата и се заех да подготвям всичко необходимо. Тогава, най-неочаквано, чух превъртането на ключ в бравата.

— Макс — отбеляза ненужно Хулия.

— Точно така. Красивият жиголо, който, както разбрах по-късно от това, което ти е разказал в участъка, идваше за втори път тази сутрин, за да вземе картината, преди Менчу да запали апартамента ти. Напълно смехотворен план, между другото, но пък типичен за Менчу и онзи глупак.

— Можеше да се прибирам аз. Не ти ли мина през ума?

— Признавам си, когато чух, че вратата се отключва, помислих, че си ти.

— И какво възнамеряваше да направиш? И мен ли щеше да удариш в гърлото?

Той отново я изгледа с измъченото изражение на несправедливо обвинен човек.

— Въпросът ти — каза той, търсейки подходящ отговор — е жесток и чудовищен.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Не знам как точно бих реагирал. Факт е, че се почувствах объркан, и единственото, което ми дойде на ум, беше да се скрия. Изтичах в банята, затаих дъх и започнах да се чудя как ще се измъкна от там. Но е сигурно, че на теб не би ти се случило нищо лошо. Просто играта щеше да свърши наполовина. Това е всичко.

Хулия издаде долната си устна. Думите горяха устните й.

— Не ти вярвам, Сесар. Вече не ти вярвам.

— Това дали ми вярваш или не, скъпа моя, не променя нищо. — Той направи жест на примирение, като че ли разговорът започваше да го отегчава. — На този етап това няма никакво значение. Важното е, че не беше ти, а Макс. Чух го да казва: „Менчу, Менчу“. Беше ужасен, но не посмя да извика на висок глас, злодеят му със злодей. Вече се бях успокоил достатъчно. В джоба си носех кама, камата на Челини, която си виждала. Ако Макс беше решил да души из стаите, острието щеше да мине право през сърцето му, преди да каже и дума. За негов и мой късмет той не прояви смелост, а реши вместо това да побегне. Такъв герой!

Сесар помълча и въздъхна. Тонът му не беше самодоволен.

— На това този кретен дължи живота си — добави той и стана от стола. Когато се изправи на крака, обърна поглед към Хулия и Муньос. Те и двамата го наблюдаваха. Сесар закрачи из стаята. Килимите заглушаваха стъпките му. — Трябваше да постъпя като Макс и да избягам колкото е възможно по-бързо, защото не знаех дали няма скоро да пристигне полицията. Но надделя артистичната ми чест. Завлякох Менчу в стаята и… е, знаете какво направих след това. После прередих малко декора. Бях убеден, че Макс ще опере пешкира. Това ми отне пет минути.

— Защо трябваше да правиш това с бутилката? Било е напълно ненужно, отвратително и ужасяващо.

Сесар зацъка с език. Спря пред една от картините, „Марс“ на Лука Джордано, и я загледа така, сякаш очакваше богът, анахронично нагизден със средновековна ризница, да даде правилния отговор.

— Бутилката — заяви той, без да се обръща с лице към тях, — беше страничен детайл. Моментно вдъхновение.

— Това няма нищо общо с шахмата — подчерта Хулия. Гласът й режеше като бръснач. — Прилича повече на разчистване на сметки… с целия женски пол.

Сесар бавно се обърна към нея. Този път очите му не молеха за разбиране. В тях нямаше и следа от ирония, бяха хладни и непроницаеми.

— После — каза той разсеяно, като че ли изобщо не беше чул забележката на Хулия, — написах на твоята пишеща машина поредния ход, взех увитата от Макс картина под мишница, и си тръгнах. Това беше всичко.

Говореше с безразличен тон, като че ли вече бе изгубил всякакъв интерес към темата. Но Хулия далеч не смяташе разговора за приключил.

— Защо ти трябваше да убиваш Менчу? В моето жилище винаги си можел да влизаш и излизаш, когато си поискаш. Имало е хиляда други начина да откраднеш картината.

Последните й думи предизвикаха искрица на оживление в погледа на Сесар.

— Забелязвам, принцесо, че придаваш неоснователно голямо значение на кражбата на Ван Хойс. А всъщност тя беше само още един детайл. През цялото време правех някои неща само защото си отиваха с другите — както тортата не може без глазура — допълни той, търсейки подходящите думи. — Менчу трябваше да умре по няколко причини — някои от тях сега са без значение, други обаче — не. Нека кажем, че те са много различни — от чисто естетически (нека ти припомня как приятелят ни Муньос откри връзката между фамилното й име и английското наименование на топа, който бе взет при този ход) — до много по-дълбоки. Аз организирах всичко това, за да те освободя от всички вредни близости и влияния, да прекъсна връзката ти с миналото. За нейно нещастие Менчу, с вродената си глупост и вулгарност, представляваше тъкмо такава вредна връзка, както и Алваро.

— А кой ти даде право да разполагаш с живота и смъртта?

Сесар се усмихна като Мефистофел.

— Сам се сдобих с него. Прости ми, ако това ти е прозвучало нахално. — Той като че ли изведнъж се сети за присъствието на Муньос. — Що се отнася до остатъка от играта, не разполагах с много време. Муньос беше като хрътка по петите ми. Оставаха ми само още няколко хода, преди той да ме посочи с пръст. Но знаех, че скъпият ни приятел няма да се намеси, преди да бъде напълно сигурен. От друга страна, по това време той вече беше убеден, че не те застрашава никаква опасност. И той е артист посвоему. Затова ме остави да продължавам, докато самият той търсеше доказателства, които да потвърдят аналитичните му изводи. Прав ли съм, приятелю Муньос?

Муньос само кимна бавно. Сесар беше отишъл до малката масичка, на която бяха подредени шахматните фигури. След като ги погледа известно време, той вдигна внимателно бялата дама, като че бе направена от стъкло, и дълго се взира в нея.

— Вчера вечерта — каза той, — докато ти работеше в ателието си в „Прадо“, влязох в музея десет минути преди края на работното време. Повъртях се из залите на партера и успях да пъхна картичката зад рамката на Брьогел. После отидох да изпия едно кафе, докато стане време да ти се обадя. Това беше всичко. Единственото, което не можех да предвидя, е, че приятелят ни Муньос ще успее да открие онова прашасало списание в клубната библиотека. Бях забравил за съществуванието му.

— Тук нещо не е наред — каза внезапно Муньос и Хулия учудено се обърна към него. Той гледаше Сесар с наклонена встрани глава, в очите му се беше появила същата искрица, която ги оживяваше пред шахматната дъска. Шахматистът като че ли проследяваше ход, който не го задоволяваше напълно. — Всички сме съгласни, че сте блестящ шахматист — или по-скоро, че сте имали възможността да станете такъв. Независимо от това не мога да повярвам, че сте могли да изиграете тази партия по този начин. Комбинациите бяха прекалено съвършени, немислимо е те да са дело на човек, който цели тридесет години не е доближавал шахматна дъска. В шаха най-важното са опитът и практиката. Затова съм убеден, че ни лъжете. Или сте играл много през изминалите години, или някой ви е помагал. Неприятно ми е да наранявам суетата ви, Сесар, но съм сигурен, че имате съучастник.

Думите му бяха последвани от дълго мълчание. Хулия гледаше объркано към двамата мъже, без да може да повярва на това, което чу току-що. Но тъкмо се канеше да заяви, че това са пълни глупости, когато забеляза, че непроницаемата маска на Сесар се пропуква и той повдига иронично едната си вежда. Усмивката му изразяваше едновременно признание и възхищение. Той въздъхна дълбоко, скръсти ръце и кимна.

— Приятелю — произнесе Сесар с усилие, — вие заслужавате да бъдете нещо много повече от някакъв неизвестен любител шахматист в местен клуб. — Той вдигна ръка, сякаш да посочи някого — нечие невидимо присъствие в тъмните сенки на стаята. — Вярно е, че имам съучастник, въпреки че той не може да попадне под ударите на правосъдието. Искате ли да научите името му?

— Надявах се да ми го кажете.

— Разбира се — уверен съм, че той няма да пострада от моето издайничество. — Сесар се усмихна по-широко. — Надявам се, уважаеми приятелю, че няма да се почувствате наскърбен от желанието ми да крия тази подробност до последния момент. Вярвайте ми, изпитвам голямо задоволство от факта, че не успяхте да разкриете абсолютно всичко сам. Не можете ли да предположите за какъв съюзник става дума?

— Не мога, но съм сигурен, че не е човек, когото познавам.

— Прав сте. Името му е Алфа РС-1212. Персонален компютър с комплексна шахматна програма с двадесет нива. Купих го, след като убих Алваро — на следващия ден.

За втори път, откак го познаваше, Хулия видя пълно удивление да се изписва на лицето на Муньос. Светлината в очите му бе изгаснала, устата му беше отворена от учудване.

— Имате ли да кажете нещо? — Сесар го наблюдаваше любопитно и развеселено.

Муньос го изгледа продължително, но не отговори. След малко се обърна към Хулия и каза глухо:

— Дайте ми една цигара, моля ви.

Тя му подаде пакета и той го повъртя в ръце, преди да извади една цигара и да я постави в устата си. Хулия му поднесе запалена кибритена клечка и той вдиша дълбоко дима, изпълвайки дробовете си. Сякаш пак се бе отдалечил на милион километри от тях.

— Трудно е да се преглътне, нали? — Сесар се изсмя тихо. — През цялото време сте играли срещу обикновен компютър, машина, лишена от мисли и чувства. Вярвам, че ще се съгласите — това е чудесен парадокс, съвършен символ на времената, в които живеем. Според По в автомата на Мелцел имало скрит човек, нали си спомняте? Но времената се менят, приятелю. Сега машината използва човека за прикритие. — Той повдигна пожълтялата фигурка на бялата дама и му я показа насмешливо. — Целият ви талант, цялото ви въображение и невероятен талант за математически анализ, скъпи ми сеньор Муньос, имат своята равностойност, побрана в обикновена пластмасова дискета, голяма колкото длан — иронично огледално отражение, което показва карикатурния ни образ. Опасявам се, че и вие, както Хулия, никога вече няма да бъдете същият човек. Но във вашия случай — той се усмихна замислено, — надали ще спечелите много от промяната.

Муньос продължаваше да мълчи. Той просто седеше с ръце в джобовете на шлифера, цигарата висеше на устните му, безизразните му очи бяха полупритворени заради дима. Приличаше на пародия на частен детектив от някой стар, черно-бял филм.

— Съжалявам — каза Сесар. Гласът му прозвуча искрено. Постави дамата обратно на шахматната дъска с вид на човек, който поставя края на една приятно прекарана вечер, и погледна към Хулия. — Накрая — каза той — смятам да ви покажа нещо.

Той отиде при едно махагоново писалище, отключи едно от чекмеджетата и извади дебел запечатан плик и трите порцеланови статуетки на Бустели.

— Печелиш наградата, принцесо. — Той се усмихна закачливо. — Пак успя да откриеш заровеното съкровище. Сега можеш да правиш с него каквото си поискаш.

Хулия огледа подозрително фигурките и плика.

— Не разбирам.

— След малко ще разбереш. През последните няколко месеца отделих време да се погрижа и за твоите интереси. В момента „Шахматната партия“ се намира на възможно най-доброто място: в сейфа на една швейцарска банка, нает от едно дружество с ограничена отговорност, което съществува само на хартия. Седалището му се намира в Панама. Швейцарските адвокати и банкери са скучни, но много почтени хора, а освен това никога не задават въпроси, стига да зачиташ законите на страната им и да им плащаш таксите. — Той постави плика на масата близо до Хулия. — Ти притежаваш седемдесет и пет процента от дяловете на това дружество, документите са в този плик.

Деметриус Зиглер, швейцарски адвокат и мой стар приятел, за когото съм ти говорил и преди, води делата на дружеството. Никой, освен нас и едно трето лице, за което ще говорим по-късно, не знае, че картината на Ван Хойс ще остане там, на сигурно място, още известно време. Междувременно „Шахматната партия“ ще се превърне в централно събитие в света на изящните изкуства. Медиите и специализираните издания ще раздухват скандала колкото е възможно по-дълго. По груби предвиждания можем да очакваме, че на международния пазар цената на картината ще достигне няколко милиона… долара, разбира се.

Хулия гледаше ту плика, ту Сесар — удивена и невярваща.

— Няма никакво значение каква цена ще достигне картината — промърмори тя с усилие. — Не можеш да продадеш крадена картина, дори в чужбина.

— Зависи как и на кого — отвърна Сесар. — Когато всичко е готово — да кажем, след няколко месеца, — картината ще излезе от скривалището си и ще се появи не на официален търг, а на черния пазар за картини. Сигурно накрая ще се озове по тайни пътища в луксозната вила на някой милионер в Бразилия, Гърция или Япония. Те се нахвърлят като акули на такива ценни произведения на изкуството — или за да ги препродадат, или за да задоволят някаква лична страст — била тя към красота, лукс или власт. Освен това една такава картина е добра дългосрочна инвестиция, защото в някои страни преследването за кражба на произведение на изкуството има двадесетгодишна давност. А ти си все още толкова млада. Не е ли прекрасно? Тъй или иначе, няма да се наложи да се безпокоиш за тези неща. Важното е, че през следващите няколко месеца, докато Ван Хойс поеме на своето тайно пътешествие, банковата сметка на твоята нова панамска фирма, открита само преди два дни в друга солидна цюрихска банка, ще се увеличи с няколко милиона долара. Ти няма да се грижиш за нищо — има кой да се занимава с всички необходими транзакции от твое име. Постарал съм се да осигуря такъв човек, принцесо, а освен това да гарантирам абсолютната му лоялност. Вярно, той е само доверен наемник, но не е по-лош от много други, дори доста по-надежден. Никога не се доверявай на безкористните приятелства.

— И кой е той? Швейцарският ти приятел?

— Не. Зиглер е съвестен, опитен адвокат, но не разбира много от изкуство. Затова се обърнах към човек, който има необходимите контакти, няма помен от скрупули и е достатъчно добър експерт, за да се движи безопасно в този подмолен свят. Пако Монтегрифо.

— Шегуваш се.

— Никога не се шегувам, когато става дума за пари. Монтегрифо е странен тип, и трябва да се признае, дори е малко влюбен в теб, но това няма нищо общо с работата ни. Важното е, че той е абсолютен мошеник, но и много надарена личност, и никога няма да направи нещо, с което да ти навреди.

— Не разбирам защо. Ако картината е в ръцете му, той ще се измъкне като светкавица. Монтегрифо е способен да продаде родната си майка за някой акварел.

— Несъмнено, но теб няма да продаде. Първо, защото Деметриус Зиглер и аз го принудихме да подпише един куп документи, които нямат валидност, ако се извадят на бял свят, защото цялата операция е незаконна, но които са напълно достатъчни да докажат, че ти нямаш нищо общо с всичко това. Те могат и да го накиснат, ако се раздрънка или играе нечестно — достатъчно, за да има основания полицията да го преследва до края на живота му. Имам сведения и за някои тайни, които, ако бъдат публикувани, ще съсипят професионалната му репутация. Заради тях може да бъде преследван от закона. Доколкото ми е известно, поне два пъти Монтегрифо е изнасял от страната и продавал в чужбина ценни предмети, които са част от националното ни културно наследство — предмети, които са минавали през ръцете ми и които аз съм му предавал в качеството си на посредник; картина от петнадесети век, най-вероятно на Пере Олер, открадната от „Санта Мария де Кашкаиш“, както и онзи прословут Хуан де Фландес^[2], който изчезна преди години от колекцията „Оливарес“. Помниш ли?

— Да, помня. Никога не ми е минавало през ума, че ти…

Сесар сви безразлично рамене.

— Такъв е животът, принцесо. В моя бизнес, както и във всички останали, безукорната честност е най-сигурният път към гладната смърт. Но ние не говорехме за мен, а за Монтегрифо. Той, разбира се, ще се опита да задържи колкото е възможно по-голяма сума за себе си. Това е неизбежно. Но ще се задържи в определени граници — така, че да не наруши минималната печалба, гарантирана от панамската ти компания, над чиито интереси Зиглер ще бди като доберман. След като сделката бъде сключена, Зиглер автоматично ще преведе сумата от банковата сметка на дружеството с ограничена отговорност на друга банкова сметка, чийто номер ще бъде известен само на теб. После той ще закрие първата сметка, за да заличи следите ни, и ще унищожи всички документи, с изключение на тези, които се отнасят до тъмното минало на Монтегрифо. Тях ще съхранява, за да гарантира лоялността на нашия приятел, аукционера. Макар че съм сигурен, че на този етап предпазните мерки вече ще бъдат излишни… Между другото, Зиглер има изрични инструкции да влага една трета от печалбите ти в различни сигурни, изгодни сделки, за да изпере парите и да ти осигури и да ти гарантира финансова сигурност до края на живота ти, дори ако решиш да пилееш на поразия. Вслушвай се във всички съвети, които ще ти дава, защото Зиглер е добър човек, познавам го от двадесет години: честен, протестант и хомосексуалист. Разбира се, също така съвестно ще отделя и процентите на своята фирма плюс разноските по поддръжка на сметките.

Хулия, която досега го беше слушала, без да мръдне, потръпна. Всичко си отиваше на мястото, като части на невероятен пъзел. Сесар не беше оставил никакви пролуки. Тя го изгледа, после стана и закрачи из стаята. Опитваше се да възприеме всичко чуто досега. Беше прекалено много за една нощ. Хулия спря пред Муньос, който я наблюдаваше безстрастно. Беше може би прекалено много и за цял един живот.

— Виждам — обърна се Хулия към Сесар, — че си помислил за всичко. Или за почти всичко. Случайно да си се сещал за дон Мануел Белмонте? Може това според теб да е маловажна подробност, но все пак той е собственик на картината.

— Не съм го забравил. Разбира се, ти винаги можеш да си позволиш достоен за уважение пристъп на угризения на съвестта, и да решиш да не приемеш плана ми. В такъв случай ще бъде напълно достатъчно да уведомиш Зиглер за решението си, и картината ще се появи на някое подходящо място. Монтегрифо ще бъде отчаян, но ще му се наложи да се примири. В такъв случай всичко ще си остане както преди: скандалът ще е увеличил цената на картината и „Клеймор’с“ ще си запазят правата да я извадят на търг. Но е редно да приемеш разумния вариант. При това има редица аргументи, които могат да успокоят съвестта ти: Белмонте продава тази картина за пари, така че, ако изключим сантименталната й стойност, остава икономическата — която се покрива изцяло от застраховката. Освен това нищо не ти пречи да му изпратиш анонимно такава компенсация, каквато намериш за добре. Що се отнася до Муньос…

— Да — каза Муньос, — любопитно е да се знае какви са плановете ви за мен.

Сесар го изгледа кисело.

— Вие, драги, ударихте джакпота.

— Не думайте.

— Говоря съвсем сериозно. Предвиждайки, че вторият бял конник ще оцелее, се постарах да го свържа черно на бяло със споменатото дружество, приписвайки му двадесет и пет процента от дяловете, благодарение на които ще можете между другото да си купите някоя нова риза и да отидете да играете шах на Бахамските острови, ако искате.

Муньос бавно вдигна ръката, в която държеше остатъка от цигарата, към лицето си. Кимна леко и умишлено хвърли угарката на килима.

— Много щедро от ваша страна — каза той.

Сесар погледна първо угарката на пода, после вдигна очи към Муньос.

— Това е най-малкото, което можех да направя. Трябва да купя по някакъв начин мълчанието ви, а освен това, вие си заслужихте тези пари. Нека кажем, че това е малка компенсация за мръсния номер, който ви изиграх с компютъра.

— Случайно да ви е хрумвало, че може да откажа да участвам във всичко това?

— Разбира се. Вие сте си особняк. Но това вече не е моя грижа. Вие с Хулия сте съдружници, и можете да си изяснявате отношенията, колкото искате. Аз имам да мисля за други неща.

— Ами ти, Сесар? — каза Хулия.

— Аз ли? — Той се усмихна и Хулия прочете болка в очите му. — Скъпа моя принцесо, аз имам много грехове, за които да се покая, а ми остава малко време за покаяние. — Посочи запечатания плик на масата. — В този плик има подробни признания, в които обяснявам цялата история от началото до края, разбира се, като изключим нашата швейцарска сделка. Ти, Муньос, както и Монтегрифо засега, сте напълно чисти. Що се отнася до картината, обяснявам в подробности как съм я унищожил, изложил съм и личните и сантиментални подбуди за това деяние. Убеден съм, че след проучване на моите признания полицейските психиатри единодушно ще ме провъзгласят за опасен шизофреник.

— В чужбина ли мислиш да заминеш?

— През ум не ми минава. Единственото, заради което си струва да отидеш до някое място, е самото пътуване. Но аз съм вече много стар за тези неща. От друга страна, нямам слабост нито към затворите, нито към лудниците. Сигурно е притеснително — с всички тези привлекателни, добре сложени санитари, които трябва да те поливат със студени душове. Няма да стане, скъпа моя. Вече съм на петдесет години, минало ми е времето за силни усещания. А има и още една дребна подробност.

Хулия го погледна сериозно.

— Каква е тя?

— Чувала ли си — Сесар се усмихна насмешливо, — за нещо, наречено „Синдром на придобита не знам си каква недостатъчност“, много модна напоследък болест? Е, моят случай е безнадежден. Така казват лекарите.

— Лъжеш.

— Ни най-малко. Точно така казаха: „терминален случай“. Звучи мрачно — напомня на спирка на метрото.

Хулия затвори очи. Всичко около нея потъна някъде, в съзнанието си чу само тъп, приглушен плисък, като от камък, който пада в кладенец. Когато отново отвори очи, те бяха пълни със сълзи.

— Лъжеш, Сесар. Не е възможно да се е случило точно на теб. Кажи ми, че лъжеш.

— Бих го направил с най-голямо удоволствие, принцесо. Уверявам те, не искам нищо повече от това да можех да ти кажа, че всичко е било безвкусна шега. Но животът обича да погажда такива номера на хората.

— Откога знаеш?

Сесар махна лениво и с пренебрежение, сякаш искаше да каже, че времето вече няма значение за него.

— Приблизително от около два месеца — каза той. — Всичко започна с появата на някакъв малък тумор на ректума. Много неприятна история.

— Нищо не си ми казал.

— Защо да ти казвам? Извинявам се за израза, скъпа, но винаги съм считал, че моят ректум си е моя работа.

— Още колко ти остава?

— Не много. Шест или седем месеца, струва ми се. При това казват, че страшно се отслабвало.

— Тогава ще те изпратят в болница. Няма да влезеш в затвора, дори не и в лудница, както казваш.

Сесар спокойно поклати глава.

— Никъде няма да ме изпратят и няма да отида, скъпа. Представяш ли си какъв ужас — да умреш от такава вулгарна болест? О, не. Определено не. Отказвам. Мога поне да се възползвам от правото си да сляза от сцената така, както аз намеря за добре. Трябва да е ужасно последната картина от този свят, която отнасяш със себе си в гроба, да бъде банката на интравенозната система, която виси над главата ти — или посетителите, които се препъват в кислородния апарат. — Той огледа мебелировката, гоблените и килимите в стаята. — Предпочитам да си устроя една смърт във флорентински стил, сред картините и вещите, които обичам. Един дискретен, изискан начин да напусна този свят, който би съответствал на характера и вкусовете ми.

— Кога?

— След малко. Веднага, след като вие двамата бъдете така добри да ме оставите сам.

* * *

Муньос я чакаше на улицата. Беше се облегнал на стената. Яката на шлифера му беше вдигната. Изглеждаше потънал в някакъв тайнствен размисъл. Когато Хулия се появи на вратата и дойде при него, той първоначално не вдигна очи към нея.

— Как смята да го направи?

— Циановодороден разтвор. Имал едно шише от години. — Тя се усмихна болезнено. — Каза, че с куршум щяло да бъде по-героично, но пък се опасявал, че щял да изглежда глупаво изненадан. Предпочита да изглежда колкото е възможно по-добре, когато умре.

— Разбирам.

— На ъгъла има телефонна кабина. — Тя погледна разсеяно Муньос. — Той помоли да му дадем десет минути, преди да се обадим на полицията.

Двамата тръгнаха един до друг по тротоара, осветени от жълтеникавата светлина на уличните лампи. В края на пустата улица мигаше светофар, светлините се сменяха — зелено, кехлибареножълто, червено, и очертаваха дълбоки, нереални сенки по лицето на Хулия.

— Какво ще правите сега? — попита Муньос. Говореше, без да гледа към нея, впил очи в паважа пред краката си. Тя сви рамене.

— Това зависи от вас.

Тогава го чу да се смее. Беше мек, дълбок смях, малко носов, който извираше дълбоко от него. За частица от секундата Хулия имаше чувството, че редом с нея се смее не Муньос, а някой от нарисуваните на картината мъже.

— Приятелят ви Сесар беше прав — каза Муньос. — Наистина имам нужда от нови ризи.

Хулия плъзна пръсти по трите порцеланови фигурки — Октавио, Лусинда, Скарамуш — които носеше в джоба на шлифера си заедно със запечатания плик. Студеният нощен въздух пресушаваше устните й и замразяваше сълзите в очите й.

— Каза ли още нещо, преди да си тръгнете? — попита Муньос.

Nec sum adeo informis… „Не съм толкова грозен… Видях се скоро, отразен в крайбрежните води, когато морето беше тихо.“ Беше типично за Сесар — да цитира Вергилий в мига, когато тя се обърна за последен път на вратата, за да види още веднъж потъналия в светлосенки салон, тъмните цветове на картините по стените, меките, филтрирани от пергаментовия абажур отблясъци по повърхността на мебелите, пожълтялата слонова кост, златните букви по гърбовете на книгите. И Сесар, който стоеше в средата на стаята, но чертите на лицето му не се различаваха в полумрака — ясно очертан, строен силует, подобен на фигура върху медал или антична камея, чиято сянка падаше върху жълтите и червени арабески на килима, почти в краката на Хулия. В момента, в който тя затвори вратата зад себе си, иззвъняха камбанки, а на нея й се стори, че чува хлопването на каменна плоча върху гроб. Като че ли всичко това беше предначертано много отдавна, и всеки от тях бе изпълнил съвестно ролята си в тази пиеса, чийто финал бе изигран на шахматната дъска точно пет века след първото действие, с последния, идеално пресметнат ход на черната дама.

— Не — прошепна Хулия много тихо, чувствайки как образите бавно потъват в дълбините на паметта й. — Не, всъщност не каза нищо повече.

Муньос вдигна глава — като дръгливо, тромаво куче, което души тъмното небе над главите им, и се усмихна накриво, но с неприкрита симпатия.

— Жалко — каза той. — Можеше да стане голям шахматист.

* * *

Звукът от стъпките й отеква в пустия манастир, под сводестия покрив, вече потънал в здрач. Последните лъчи на залязващото слънце падат почти хоризонтално, процеждат се през процепите в камъка, оцветяват в червено манастирските стени, празните ниши, пожълтелите листа на бръшляна, който се вие около капителите на колоните, и фигурите на чудовища, воини, светци и митологични зверове, които поддържат внушителните готически арки около буренясалата градина. Отвън вие вятърът, предвестникът на северния студ и зимата, фучи нагоре по хълма, разтърсва клоните на дърветата, изтръгва стенания от столетните каменни фигури по водосточните тръби и корнизите, разклаща бронзовата камбана на кулата, а най-отгоре скърцащият, ръждясал ветропоказател сочи упорито на юг — един далечен и недостижим юг.

Облечената в траурни одежди жена спира край една фреска, разядена от времето и влагата. Останали са само няколко фрагмента, по които се различават оригиналните цветове — синьото на една туника, някаква фигура, очертана с охра, ръка, отрязана до китката, чийто показалец сочи към несъществуващото небе, един Христос, чиито черти се сливат с ронещата се мазилка на стената; един слънчев лъч — или може би лъч божествена светлина, без източник и посока, увиснал между небето и земята, къс жълтеникаво сияние, застинал във времето и пространството, но вече избледнял от годините, който също е осъден да чезне бавно, докато накрая потъне в небитието, сякаш никога не е съществувал. Ангел без уста, смръщен като съдник или палач, от който се виждат само крилете, зацапани с вар, част от туниката и неясните очертания на меча.

Облечената в траур жена повдига черния воал, който покрива лицето й и дълго се взира в очите на ангела. Всеки ден, в продължение на цели осемнадесет години, тя спира тук в един и същи час и следи как времето изгризва останките от картината. Вижда я как изчезва постепенно, сякаш нападната от проказа, която къса жива плът и размива очертанията на ангела, така че той постепенно се слива с мръсната мазилка, с влагата, която вдига мехури по стената, напуква и унищожава образите. Тук огледала няма. Огледалата са забранени в ордена, в който е постъпила — или е била принудена да постъпи. Също като фреската на стената, и нейната памет се изпълва с все повече и повече бели петна. Не е виждала собственото си лице в продължение на осемнадесет години, и за нея този ангел, който сигурно някога е бил красив, е външна мярка, с която преценява въздействието на минаващото време върху себе си; олющена боя вместо бръчки; размити очертания като отпусната от годините кожа. Тя се вкопчва в моментите на просветление, които нахлуват в съзнанието й понякога, като вълни върху пясъчен бряг, опитва се отчаяно да подреди своята объркана, преследвана от призраци памет, и й се струва, че трябва да е на петдесет и четири години.

От параклиса се разнасят гласове, които пеят в хор. Звукът е приглушен от дебелите стени. Както винаги преди вечеря, гласовете пеят възхвала на Бога. Жената в траур има специално разрешение да не присъства на определени богослужения. В този час й е позволено да се разхожда сама, като мрачна, безмълвна сянка, из пустия манастир. От колана й виси дълга дървена броеница, но тя не я е докосвала от доста време насам. Далечните химни се смесват с воя на вятъра.

Тя отново тръгва и стига до прозореца. Умиращото слънце е вече само яркочервено, далечно сияние под оловносивите облаци, които нахлуват от север. В основата на хълма се е проснало широко, стоманеносиво езеро. Жената отпуска слабите си, костеливи ръце върху перваза на заострения прозорец — и отново, безмилостно, както всяка вечер, я връхлитат спомените. Тя чувства как студът на камъка прониква през ръцете й и стига все по-близо до умореното й сърце. Ужасен пристъп на кашлица разтърсва крехкото й тяло, разядено от влагата на толкова много години, съсипано от уединение, самота и спомени. Тя вече не чува нито вятъра, нито химните от параклиса. От мъглите на времето изплува тъжният, монотонен звън на мандолина, суровият есенен хоризонт изчезва пред очите й и отстъпва на място на друг пейзаж — красива хълмиста равнина, а в далечината, като нарисуван с много фина четка, се очертава елегантният силует на камбанария. Внезапно тя чува ясно гласовете на двамата мъже, които седят край масата, ехото на смеха им. Струва й се, че ако се обърне, ще види самата себе си, седнала на нисък стол с книга в скута, а ако вдигне очи, ще види стоманения отблясък на ризница и просветването на ордена „Златното руно“. А старият човек с четка в ръка ще й се усмихне, продължавайки да нанася върху дървената плоча вечния образ на тази сцена.

За миг вятърът разкъсва облаците, последният слънчев лъч се плъзва по повърхността на езерото и осветява лицето на застаряващата жена, заслепява очите й — светли, студени, почти безжизнени. Тогава, докато светлината агонизира, вятърът се усилва и започва да развява краищата на черния й воал като криле на врана. Онази болка отново я пронизва — там, близо до сърцето, сковава тялото й. За тази болка няма лек. Тя вкаменява крайниците й, спира дъха й.

Сега вече езерото е само неясно петно, потънало в сенки. Жената, облечена в траур, която някога светът е познавал като Беатрис Бургундска, знае, че зимата, нахлуваща от север, е последна в живота й. Тя се пита дали там, в мрака, към който се е упътила, ще срещне милосърдие, което да изтрие най-сетне от паметта й последните следи от спомена.