Артуро Перес-Реверте
Фламандският майстор (5)

5.
Тайната на черната дама

Вече знаех, че съм се озовал в неговата територия, белязана от злото, но не знаех правилата на сражението.

Гари Каспаров

Напълно неподвижни, мълчаливи и почтителни, Октавио, Скарамуш и Лусинда ги наблюдаваха с нарисуваните си порцеланови очи през стъклената витрина на шкафа. Многоцветните ромбове от витража на вратата се отразяваха върху кадифеното сако на Сесар и то наподобяваше пъстрия костюм на Арлекин. Хулия никога не беше виждала приятеля си толкова мълчалив и умислен. Приличаше й на някоя от статуите в собствения му магазин — бронзови, мраморни, от теракота, които се виждаха тук и там сред изобилието от картини, гоблени и стъклени фигурки. Хулия и Сесар се сливаха посвоему с този декор, по-подходящ за сцена, на която се разиграва бароков фарс, отколкото за действителността, в която прекарваха по-голямата част от живота си. Сесар изглеждаше извънредно изискано — с тъмночервен копринен шал, завързан на врата и дълго цигаре от слонова кост между пръстите. Облян от многоцветна светлина, той беше заел подчертано класическа поза, която напомняше на по-известните портрети на Гьоте. Беше кръстосал крака, отпуснал със заучена небрежност ръката, в която държеше цигарето, а косата му се стелеше като бяла коприна в ореола от червена, синя и златиста светлина, която струеше откъм стъклената врата. Хулия беше облечена в черна блуза с пищна дантелена яка и венецианският й профил се отразяваше в едно голямо огледало, заедно с махагоновите мебели, раклите, инкрустирани със седеф, гоблените и платната, спираловидните колони, върху които стояха очукани готически статуи от дърво. Редом с нея се отразяваше и примиреното лице на гол бронзов гладиатор. Оръжията му бяха паднали до него, а той, надигнал се на лакът, очакваше присъдата на някой невидим, всемогъщ император — нагоре ли щеше да сочи палецът или надолу — живот или смърт?

— Страхувам се — каза Хулия. Сесар отвърна с жест, който изразяваше отчасти съчувствие, отчасти безсилие, знак на великодушна, но безполезна солидарност, на една привързаност, съзнаваща своите ограничения. Такъв елегантен, изразителен жест би могъл да отправи някой благородник от осемнадесети век към дамата, която обожава, в каруцата на осъдените, в която се намират и двамата, а в края на улицата се вижда сянката на гилотината.

— Убедена ли си, че не преувеличаваш, скъпа? Може би прибързваш малко? Никой още не е опровергал версията, че Алваро се е подхлъзнал в банята.

— А документите?

— Признавам си, че нямам обяснение.

Хулия наклони глава на една страна и косата й докосна рамото. В главата й се тълпяха плашещи образи.

— Тази сутрин, когато се събудих, се помолих всичко да се окаже ужасна грешка.

— Може и така да е — отвърна Сесар. — Доколкото ми е известно, честни и непогрешими патоанатоми и ченгета има само във филмите. Всъщност май и във филмите ги няма вече.

Той й отправи крива, колеблива усмивка. Хулия го гледаше, но не чуваше какво й говори.

— Алваро — убит… Можеш ли да повярваш?

— Не се измъчвай, принцесо. Това е просто някаква изсмукана от пръстите хипотеза на полицията. И изобщо не бива да мислиш толкова много за това. Свършено е, няма го вече. При това той си беше отишъл още преди време.

— Но не по този начин.

— Няма значение как се е случило. Него го няма и това е.

— Толкова е ужасно!

— Знам. Но няма да спечелиш нищо, като непрекъснато го превърташ в мислите си.

— Така ли? Алваро умира, разпитват ме в полицията, опасявам се, че някой, който се интересува от „Шахматната партия“, ме преследва… а ти се чудиш защо непрекъснато превъртам това в мислите си! Какво друго бих могла да правя?

— Много просто, скъпа. Ако си толкова изнервена, върни картината на Менчу. Ако си убедена, че смъртта на Алваро не е случайна, замини някъде. Можем да прекараме две-три седмици в Париж; и без това имам доста работа там. Важното е да се махнеш оттук, докато всичко свърши.

— Но какво е това, което трябва да свърши?

— Лошото е там, че и аз не съм наясно. Нямам и най-бледа представа. И аз като теб не бих се притеснявал толкова от смъртта на Алваро, ако не беше тази история с документите — той я погледна и се усмихна накриво. — Признавам си, и аз съм притеснен. Не съм героичен тип… Не е изключено някой от нас неволно да е отворил кутията на Пандора.

— Картината — каза Хулия и потръпна. — Скритият надпис.

— Опасявам се, че може да си права. Като че ли оттам започна всичко.

Тя се обърна към отражението си в огледалото и се вгледа продължително и съсредоточено в лицето си — сякаш не можеше да разпознае тъмнокосата млада жена, която мълчаливо отвръщаше на погледа й с големите си, тъмни очи, а бледата кожа, опъната на скулите й, носеше леки следи от прекараните безсънни нощи.

— Може би искат да убият и мен, Сесар.

Пръстите му стиснаха здраво цигарето.

— Само през трупа ми — заяви той. През елегантната двусмисленост на осанката му прозираше агресивна решителност. Гласът му стана остър, с почти женствена нотка. — Може да умирам от страх, но никой няма да свали и косъм от главата ти, докато аз съм тук.

Хулия се усмихна против волята си, трогната от загрижеността му.

— Какво да правим? — попита тя след кратко мълчание.

Сесар замислено наведе глава.

— Струва ми се прибързано да предприемаме каквото и да било. Наистина не знаем със сигурност убит ли е Алваро или не.

— Ами документите?

— Сигурен съм, че някъде съществува отговор на този въпрос. Предполагам, че въпросът всъщност се свежда до това дали човекът, който ти ги е изпратил, е същевременно и виновникът за смъртта на Алваро, или двете неща нямат никаква връзка.

— А ако най-лошите ни подозрения се потвърдят?

Сесар помълча, преди да отговори.

— В такъв случай виждам само две възможни линии на поведение — класическите, принцесо: или си плюеш на петите, или оставаш и се изправяш лице в лице с опасността. Ако аз бях на твое място, щях да гласувам за бягство, не че това има някакво значение, както знаеш, мога да бъда ужасен страхливец.

Хулия сключи пръсти зад главата си.

— Наистина ли би предпочел да избягаш, без да разбереш какво се крие зад цялата работа?

— Разбира се. Не забравяй, ако много си вреш носа тук и там, може да останеш без него.

— А помниш ли какво ми казваше, когато бях малка? Никога не излизай от една стая, без да си преровила всички чекмеджета.

— Е, да. Но по онова време хората не си чупеха вратовете в собствените си вани.

— Лицемер. Умираш от желание да разбереш за какво става дума.

Сесар я погледна с укор.

— Да кажеш, че умирам е проява на лош вкус при дадените обстоятелства. Вече съм стар, но нямам абсолютно никакво желание да умирам, особено с всички тези очарователни млади мъже около мен, които са склонни да ми бъдат утеха на старини. Освен това не искам и ти да умираш.

— Ами ако реша да открия какво се крие зад тази история с картината?

Сесар изду устни и зарея поглед в пространството, сякаш досега не бе вземал предвид такава възможност.

— И защо трябва да го правиш? Дай ми една смислена причина.

— Заради Алваро.

— Не ми се струва достатъчно убедително. Познавам те добре и знам, че Алваро нямаше вече такова значение за теб. При това, съдейки по собствените ти думи, самият той не е бил съвсем откровен с теб по този въпрос.

— Добре де, ще го направя заради самата себе си. — Хулия скръсти предизвикателно ръце. — В крайна сметка, това си е моята картина.

— Виж какво, доколкото си спомням, ти се страхуваше. Поне така каза преди малко.

— И сега се страхувам. Направо умирам от страх.

— Разбирам — каза Сесар, подпря брадичка на сключените си ръце, и пръстенът с топаз проблесна меко. — На практика — добави той след кратък размисъл, — това много прилича на търсене на съкровище. Това искаш да ми кажеш, нали? Както някога, когато беше упорито малко момиченце.

— Точно както някога.

— Ужасно! Искаш да кажеш, ти и аз?

— Ти и аз.

— Забравяш Муньос. Вече го ангажирахме.

— Прав си. Значи Муньос, ти и аз.

Сесар се намръщи, но очите му просветнаха предприемчиво.

— В такъв случай няма да е зле да го научим да пее пиратската песен. Не ми се вярва да я знае.

— На мен също.

— Ти си се побъркала, моето момиче. — Сесар я загледа вторачено. — Ясно ти е, нали?

— Е, и?

— Това не е игра, мила моя. Този път не е игра.

Хулия не отклони очи пред погледа му. Наистина беше много красива с този решителен блясък в тъмните очи, отразен в старото огледало.

— Е? — повтори тя тихо.

Сесар поклати снизходително глава. После се изправи. Пъстроцветните ромбове светлина се плъзнаха по дрехата му обратно на пода и легнаха в краката на Хулия. Отиде в ъгъла на стаята, където се намираше канцеларията му и порови известно време в сейфа, вграден в стената, скрит зад стар и не особено ценен гоблен, лошо копие на „Дамата и еднорога“. Когато се върна, в ръцете си държеше някакъв пакет.

— Ето, принцесо, това е за теб. Подарък.

— Подарък ли?

— Точно това казах. Честит нерожден ден.

Учудена, Хулия свали опаковката и напоеното със смазка платно. В ръката й натежа малък пистолет от хромиран метал, украсен със седеф.

— Това е старинен 45-милиметров деринджър, така че няма да имаш нужда от разрешително — обясни Сесар. — Но е като нов. Достатъчно малък е, за да можеш да го носиш в джоба си. Забележиш ли, че някой се навърта около жилището ти през следващите дни или ти досажда — каза той, гледайки я неотклонно и много сериозно с уморените си очи, — ще ти бъда много задължен, ако вземеш това нещо и му отнесеш главата с него. Ясно ли е? Като че ли пред теб се е изправил самият капитан Хук.

* * *

След като се прибра вкъщи, в рамките на половин час й се обадиха трима души. Първа беше Менчу, обезпокоена, защото бе научила новината от вестниците. Според нея никъде нямаше и най-далечен намек, че може да става дума за нещо друго, а не нещастен случай. Хулия знаеше, че приятелката й ни най-малко не се вълнува от смъртта на Алваро. Интересуваше я единствено дали случилото се няма да се отрази по някакъв начин на договора й с Белмонте.

Второто телефонно обаждане я изненада. Позвъни Пако Монтегрифо, за да я покани на вечеря същия ден. Трябвало да говорят по работа. Хулия прие и двамата се уговориха да се срещнат в „Сабатини“. След като затвори, тя постоя замислена до телефона. Не можеше да разбере каква е причината за внезапния му интерес. Ако ставаше дума за Ван Хойс, редно би било той да говори с Менчу, а не с нея — или поне да се срещне и с двете. Всъщност тя направи забележка в подобен смисъл, докато разговаряха, но Монтегрифо подчерта, че темата на разговора им ще засяга само нея.

Седна пред картината и се зае отново да сваля стария лак. Тъкмо напояваше първите тампони с разтворител, и телефонът звънна отново. Тя го издърпа за кабела до себе си и вдигна слушалката. В продължение на петнадесет-двадесет секунди не чу нищо, въпреки че повтори няколко пъти „Ало?“ с все по-нарастващо раздразнение. Притеснена, тя замълча и стоя така още няколко секунди, почти без да диша. Накрая затвори. Внезапно я заля тъмна вълна от необяснима паника. Гледаше телефона, свил се в краката й като отровно влечуго, черно и лъскаво. После неволно затрепери и бутна с лакът шишето с терпентина.

Това съвсем не помогна на опитите й да се успокои. Затова, когато някой позвъни на входа, тя остана неподвижна, втренчена във вратата, и едва при третото позвъняване се съвзе и стана. Няколко пъти, откак си беше тръгнала от антикварния магазин тази сутрин, Хулия си беше представяла с усмивка как върши това, което направи сега. Но вече не й беше никак смешно. Преди да отвори вратата, извади малкия деринджър от чантата си, свали предпазителя, и го пъхна в джоба си. Не възнамеряваше да се остави да я накиснат в никаква вана.

* * *

Муньос отърсваше дъждовните капки от шлифера си. Беше се изправил смутено отвън в коридора. Дъждът бе залепил косата му към черепа. По челото му все още се стичаше вода и от време на време някоя капка тупваше от върха на носа му на пода. В джоба си носеше кутия с шах, увита в плик от голям универсален магазин.

— Решихте ли задачата? — попита Хулия веднага, след като затвори вратата зад него.

Муньос сведе смутено глава, сякаш молеше за извинение. Очевидно продължаваше да се чувства неудобно в чуждо жилище, особено в това на Хулия.

— Още не — каза той и загледа притеснено локвичката вода, която се образуваше около краката му. — Току-що излязох от работа, а нали вчера се уговорихме да се срещнем днес тук. — Той направи две крачки напред и спря, като че ли се чудеше да свали ли шлифера си. Все пак го свали, когато Хулия протегна ръка, за да го вземе, и влезе след нея в ателието.

— Какъв е проблемът? — попита тя.

— По принцип проблеми няма — както и преди, Муньос се огледа в ателието, без да проявява каквото и да било любопитство. По-скоро изглеждаше така, като че ли търси нещо, което би могло да му подскаже как да се държи. — Просто трябва да се инвестират необходимото време и мисъл. А засега аз само мисля, но наистина не мисля за нищо друго.

Той беше застанал насред ателието с шаха в ръце. Тя знаеше накъде гледа, без да има нужда да проследява погледа му. Изражението му веднага се промени — от неопределено внезапно стана съсредоточено, напрегнато — приличаше на хипнотизатор, изненадан от собствения си поглед в огледалото.

Муньос постави кутията с шаха на масата и отиде по-близо до картината. Загледа се точно в шахматната дъска и фигурите върху нея, приведе се, и се зае да я разучава далеч по-внимателно от предния ден. Хулия разбра, че не преувеличава ни най-малко, като каза „не мисля за нищо друго“. Този човек беше си поставил за цел не само да отговори на нейния въпрос.

Той гледа много дълго картината, преди да се обърне към Хулия.

— Тази сутрин успях да възстановя последните два хода — каза той, без помен от самохвалство. — Тогава се сблъсках с проблем. Става дума за едно малко необичайно разположение на пешките — той посочи фигурите на картината. — Това тук е една доста необичайна партия.

Хулия се почувства разочарована. Когато отвори вратата и видя Муньос, почти повярва, че отговорът е намерен. Разбира се, Муньос не можеше да има представа колко спешен е въпросът, нито пък знаеше нещо за новите развития на историята. Но тя не възнамеряваше да го занимава с това — поне все още не.

— Другите ходове нямат значение — каза тя. — Просто трябва да разберем коя фигура е взела белия кон.

Муньос поклати глава.

— Отделям за това цялото си свободно време. — Той се поколеба, като че ли считаше последвалите думи за проява на голямо доверие. — Ходовете са ми в главата и аз ги разигравам — напред и назад. — Отново замълча и изкриви устни в мъчителна, отчуждена полуусмивка. — Но в тази партия наистина има нещо странно.

— Не само партията е странна — заяви Хулия. — Факт е, че и аз, и Сесар я възприехме като централна част на картината, преди да забележим каквото и да било друго. — Хулия обмисли това, което бе казала току-що. — А може би наистина останалата част на картината е само допълнение на играта.

Муньос кимна леко. Хулия изпита чувството, че това му отне ужасно много време. Бавните му движения, за които губеше сякаш много повече от наистина необходимото време, бяха като че ли отражение на начина му на мислене.

— Не сте права, като казвате, че не виждате нищо друго. Виждате всичко, но може би не сте в състояние да си го обясните. — Муньос не помръдна от мястото си, а само посочи картината с леко движение на брадичката си. — Струва ми се, че всичко опира до гледната точка. Имаме работа с различни нива, всяко от които се съдържа в друго: подът на картината също е шахматна дъска, а на нея са разположени хора. Тези хора седят пред шахматна дъска с фигури върху нея. Всичко това се съдържа под формата на отражение в онова кръгло огледало отляво. И за да стане още по-сложно, може да се добави още едно ниво — нашето, на което седим, наблюдавайки сцената или няколкото сцени. А още по-нататък следва нивото, на което си ни е представял художникът — нас, зрителите на творбата му.

Той говореше безстрастно, малко разсеяно, като че ли рецитираше монотонно някакво описание, което не му се струваше особено важно, само за да достави удоволствие на другите. Удивена, Хулия подсвирна тихо.

— Колко странно е, че тъкмо вие го виждате така.

Муньос отново поклати невъзмутимо глава, без да откъсва очи от картината.

— Не виждам нищо странно. Виждам пред себе си една шахматна партия — не една, а няколко еднакви.

— Става много сложно за мен.

— Ни най-малко. В момента ние действаме на ниво, от което можем да получим доста информация: нивото на шахматната партия. Когато задачата бъде решена, можем да си направим изводи по отношение на останалата част от картината. Въпрос на математическа логика.

— През ум не ми е минавало, че математиката може да има нещо общо с това.

— Математиката има нещо общо с всичко. Всеки въображаем свят, като тази картина например, се управлява от същите закони, както и действителният свят.

— Дори шахматът?

— Особено шахматът. Но мислите на истинския шахматист се развиват на различно ниво от това на аматьора. Неговата логика не му позволява да вижда възможни, но неподходящи ходове, защото съзнанието му ги отхвърля автоматично. По същия начин един талантлив математик никога не разучава погрешни пътища към търсената теорема — а не толкова надарените хора вършат точно това, оплитайки се от грешка в грешка.

— Вие никога ли не грешите?

Муньос бавно премести очи от картината към Хулия. Далечна следа от невесела усмивка се мерна по устните му.

— Не и когато играя шах.

— Как можете да бъдете толкова сигурен?

— Когато човек играе, пред него се изправят безброй възможни ситуации. Понякога решенията се вземат с помощта на прости правила, а понякога има нужда от други правила, с помощта на които да решиш кои от простите правила да приложиш. Възникват напълно непознати положения и трябва да си изобретиш нови правила, които или включват, или изключват предишните. Единственият момент, в който се прави грешка, е когато се избира едно правило, а се отхвърля друго — моментът на избирането на варианта. А аз избирам ход едва след като съм изключил всички неприложими правила.

— Чудя ви се на самоувереността.

— Не разбирам защо. Нали точно затова се спряхте на мен.

На вратата се позвъни отново. Пристигна Сесар с подгизнали обувки и чадър, от който се стичаше дъждовна вода, проклинайки и дъжда, и сезона.

— Мразя есента, скъпа моя, наистина я мразя. Време на мъглите и всякакви подобни глупости. — Той въздъхна и се ръкува с Муньос. — От една възраст нататък някои сезони заприличват на ужасяваща пародия на собствената ти личност. Мога ли да си сипя едно питие? Ама че съм глупав, разбира се, че мога.

Той си сипа щедро джин, допълни го с лед и лимон, и след няколко минути се присъедини към тях. Муньос беше отворил кутията и подреждаше фигурите.

— Макар че все още не съм стигнал до ход, засягаш белия кон — започна той, — мисля, че ще ви е интересно да разберете развитието дотук. — Зае се да възпроизвежда позициите на фигурите от картината. Хулия забеляза, че го прави по памет — не гледаше нито картината, нито собствената си скица, която направи предишната вечер — беше я извадил от джоба си и оставил отстрани на масата. — Ако искате, мога да ви обясня разсъжденията си дотук, във връзка с възстановените ходове.

— Ретрограден анализ — отбеляза Сесар, отпивайки от джина си.

— Точно така — каза Муньос. — Ползваме координатната система, която ви обясних вчера. Той се наведе към Хулия със скицата в ръка, сочейки положението върху шахматната дъска.

— Като изхождаме от сегашните позиции на фигурите и имаме предвид, че последният ход е бил на черните, първото нещо, което трябва да установим, е коя точно фигура е била придвижена. — Той посочи с молива си към картината, после към скицата и накрая към ситуацията, възпроизведена върху истинската дъска. — Най-лесният начин е да изключим първо черните фигури, които не са можели да бъдат придвижени, защото са блокирани или поради положението, в което се намират. Ясно е, че нито една от трите черни пешки — на a7, b7 или d7 — не може да е била местена, защото те са си в положението, което са заемали в началото на играта. Четвъртата и последна пешка — на a5, също не може да е местена, защото се намира между бяла пешка и черния цар. Изключваме и черния офицер на c8, който си седи в първоначална позиция, защото офицерите се движат по диагонал, а и двата му диагонала са блокирани от черните пешки, които още не са местени. Що се отнася до черния кон на b8, той също не може да е бил местен, защото би могъл да стигне до тази позиция единствено от a6, c6 или d7, а тези три полета са заети от други фигури. Ясно ли е дотук?

— Напълно — каза Хулия, която следеше обясненията му, наведена над дъската. — Значи шест от наличните десет черни фигури не може да са местени.

— Повече от шест. Черният топ на c1 също не може да е местен, защото той се движи само по права линия, а трите полета около него също са блокирани. И така, последният ход не може да е бил направен с нито една от изредените дотук седем фигури. А можем да изключим и черния кон на d1.

— Защо? — попита Сесар. — Той може да е преместен от b2 или от e3.

— Не, не може. На всяко от тези полета черният кон би поставил белия цар на c4 в шах; в ретроградния анализ наричаме това въображаем шах. А нито един кон, всъщност нито една фигура, която държи противниковия цар в шах, няма да напусне тази позиция доброволно; това е просто невъзможно. Вместо да се мести, конят щеше да вземе царя и така да сложи край на партията. И тъй като такава ситуация отпада, можем да заключим, че и конят на d1 не е местен.

Хулия, която не бе откъсвала очи от дъската, каза:

— Това свежда възможностите до две фигури, нали? — Тя посочи с пръст всяка от тях. — Царят и дамата.

— Правилно. Последният ход може да е бил направен единствено с царя или с дамата. — Муньос огледа дъската и посочи черния цар, но не го докосна. — Нека първо анализираме позицията на царя, който може да се движи с по едно поле във всички посоки. Това ще рече, че той може да е стигнал до сегашната си позиция на a4 от b4, b3 или a3… теоретично.

— Дори аз разбирам какво имате предвид, когато говорите за b4 и b3 — намеси се Сесар. — Царят не може в никакъв случай да е в съседното поле до противниковия цар. Така ли е?

— Да. На b4 черният цар би бил поставен в шах от белия топ, белия цар и бялата пешка. А на b3 щеше да е поставен в шах от топа и царя. Двете позиции следователно са невъзможни.

— А не може ли да е дошъл отдолу, от a3?

— Не, в никакъв случай. Тогава белият кон на b1 щеше да го постави в шах, а съдейки по позицията на коня, той не се е озовал там наскоро, а преди няколко хода. — Муньос вдигна очи към тях. — Нов случай на въображаем шах, който доказва, че и царят не е местен.

— В такъв случай — каза Хулия, — последният ход е бил направен с черната дама.

Шахматистът отговори уклончиво.

— По принцип трябва да приемем, че е така — каза той. — Логично е да се предположи, че след като сме елиминирали невъзможното, това, което остава, колкото и невероятно да изглежда, е истината. Още повече, че в нашия случай можем да го докажем.

Хулия го изгледа с неизпитвано досега уважение.

— Невероятно. Също като в криминален роман.

Сесар изду устни.

— Опасявам се, скъпа моя, че случаят е точно такъв. — Той погледна Муньос и допълни с приятелска усмивка. — Продължавайте, Холмс. Целите сме слух.

Не личеше Муньос да се забавлява, но ъгълчето на устата му потрепна в рефлекс на учтивост. Беше ясно, че цялото му внимание е съсредоточено върху шахматната дъска. Очите му изглеждаха по-дълбоко хлътнали в орбитите си и горяха с трескав огън; изразът му беше на човек, който съзерцава въображаеми, абстрактни пространства, недостъпни за другите.

— Сега — предложи той — нека преценим какви са ходовете, които може да е направила дамата, при сегашната й позиция на c2. Не знам дали сте наясно с това, Хулия, но дамата е най-силната фигура в шахмата. Тя може да преминава неопределен брой полета в която и да било посока, и да изпълнява движенията на всички останали фигури, с изключение на движението на коня. Виждаме, че черната дама може да е стигнала дотук от четири полета: a2, b2, b3 и d3. Но вие би трябвало вече да разбирате и сами защо не може да е дошла от b3, нали?

— Струва ми се, че разбирам. — Хулия се беше смръщила съсредоточено. — Защото никога не би напуснала позиция, от която държи белия цар в шах.

— Точно така. Отново въображаем шах, който изключва b3 като нейна предишна позиция. Сега да видим d3. Мислите ли, че дамата може да е преместена оттам, например, за да избегне заплахата, която представлява за нея белият офицер на fl?

Хулия обмисли тази възможност. След малко лицето й просветна.

— Не, не би могла, и то по същата причина — възкликна тя, учудена, че сама е стигнала до този извод. — На d3 черната дама пак щеше да постави белия цар във въображаем шах, нали? Затова не може да е дошла и оттам. — Тя се обърна към Сесар. — Не е ли фантастично? При това не съм играла шах нито веднъж през живота си.

Муньос посочи с молива си поле a2.

— В тази позиция отново би възникнал въображаем шах, затова изключваме и нея.

— Очевидно дамата може да е дошла единствено от b2 — заяви Сесар.

— Възможно е.

— Как така „възможно“? — Сесар беше едновременно объркан и заинтригуван. — За мен е очевидно.

— В шаха — каза Муньос — има извънредно малко неща, които могат да бъдат определени като „очевидни“. Огледайте белите фигури по линия b. Какво би станало, ако дамата е била на b2?

Сесар поглади замислено брадичката си.

— Щеше да бъде застрашена от белия топ на b5. Може би тъкмо затова е преместена на c2 — за да избяга от топа.

— Добро разсъждение — съгласи се Муньос. — Но това е само една от възможностите. Така или иначе, за нас в момента не е важна причината, поради която е била преместена. Помните ли какво казах преди малко? Щом невъзможното бъде елиминирано, това, което остане, е неоспоримата истина. Нека обобщим: а)последният ход е бил на черните; б)девет от десетте черни фигури на дъската не може да са направили този последен ход; в) единствената фигура, която може да е местена, е дамата; г) три от четирите хипотетични възможности за нейното придвижване са невъзможни. Следователно, единствено възможният ход на черната дама е бил от b2 на c2, може би спасявайки се от белите топове на b5 и b6. Ясно ли е дотук?

— Напълно — каза Хулия и Сесар се съгласи.

— Това означава — каза Муньос, че успяхме да направим първата крачка назад в тази игра наопаки, която играем. Следващата, или по-скоро предходната позиция, така, както вървим назад, би трябвало да е такава:

— Нали виждате? Черната дама е още на b2, не се е преместила на c2. Това, което трябва да открием сега, е какъв е бил ходът на белите, който я е принудил да отиде на c2.

— Трябва да е бил белият топ — каза Сесар. — Този, който е на b5. Хитрецът би могъл да е дошъл там от което и да било поле по линия b.

— Възможно е — отвърна Муньос. — Но това не обяснява изцяло бягството на дамата.

Сесар примигна удивено.

— Защо не? — Той гледаше ту Муньос, ту шахматната дъска. — Дамата очевидно е била застрашена от белия топ и е била принудена да бяга. Вие сам го казахте преди минута.

— Казах, че е възможно да е бягала от белите топове, но не съм казвал, че белият топ на b5 е предизвикал последния й ход.

— Предавам се — призна Сесар.

— Погледнете внимателно дъската. Няма никакво значение откъде е дошъл белият топ на b5 и какво е направил, за да стигне дотам, защото другият бял топ, на b6, вече е държал дамата в шах. Виждате ли?

Сесар отново огледа дъската, този път по-продължително.

— Все още не разбирам — каза той накрая отчаяно. Допи последните капки от джина, докато до него Хулия палеше цигара от цигара. — Ако не е белият топ, който е дошъл на b5, цялата ви логика рухва. Където и да е бил топът, тази противна дама трябва да е местена преди него, защото е била поставена в шах…

— Не — каза Муньос, — не е задължително. Възможно е например топът да е взел друга черна фигура, която преди е била на b5.

Окуражени от тази възможност, Хулия и Сесар се заеха да разучават играта с нов ентусиазъм. След няколко минути Сесар вдигна очи и погледна Муньос с уважение.

— Така е — каза той удивено. — Не виждаш ли, Хулия? На b5 е имало черна пешка, която е защитавала черната дама от заплахата, която е представлявал белият топ на b6. Когато белият топ е взел тази черна пешка, черната дама е била директно застрашена. — Погледна отново Муньос, очаквайки потвърждение. — Трябва да е било така. Няма друга възможност. — Той пак хвърли поглед към дъската, обзет от внезапно съмнение. — Няма, нали?

— Не знам — каза откровено Муньос.

Хулия, чула отговора му, възкликна отчаяно:

— Боже Господи!

— Току-що формулирахте една хипотеза — продължи Муньос, — а когато правите така, винаги се излагате на риска да изкривявате фактите, за да пасват на теорията, вместо да търсите теория, която да отговаря на фактите.

— Какво да правим тогава?

— Там е работата. Засега можем само да имаме предвид идеята, че белият топ е взел черна фигура от b5, като хипотеза. Предстои ни да се убедим, че не съществуват други варианти, а ако такива има, да изключим невъзможните. — Блясъкът в очите му беше помътнял. Направи неопределен жест и лицето му внезапно й се стори уморено и посивяло. Сякаш се оправдаваше за обзелата го несигурност. Увереността, с която обясняваше досега ходовете, се стопи, отново изглеждаше смутен и недодялан. — Това имах предвид — продължи той, избягвайки погледа й, — когато казах, че ще се сблъскам с трудности.

— Каква е следващата стъпка? — попита Хулия.

Муньос огледа примирено фигурите.

— Дълъг, подробен анализ на шестте черни фигури извън играта. Трябва да си изясня как и кога е била взета всяка от тях.

— Но това може да отнеме дни — каза Хулия.

— Или минути. Зависи. Понякога късметът или интуицията идват на помощ. — Муньос се вгледа отново в дъската, после се обърна към картината на Ван Хойс. — Но в едно съм сигурен — допълни той след кратък размисъл. — Който и да е нарисувал тази картина или измислил задачата, е имал много странен маниер на игра.

— Как бихте го описали? — попита Хулия.

— Кого?

— Отсъстващия играч. Този, когото споменахте току-що.

Муньос погледна първо килима, после картината. В очите му имаше нещо, подобно на възхищение. Може би инстинктивното уважение, което шахматистът изпитва, когато срещне истински майстор.

— Не знам — каза той тихо, като че ли не желаеше да се ангажира с думите си. — Който и да е бил той, е бил лукав човек. Най-добрите шахматисти винаги имат тази склонност, но този е нещо друго — имал е особен талант да измисля фалшиви следи, да залага всевъзможни капани. И това му е доставяло удоволствие.

— Възможно ли е? — попита Сесар. — Може ли действително да се прецени какъв е характерът на играча по маниера му на игра?

— Мисля, че е възможно — отвърна Муньос.

— В такъв случай какво ще кажете за човека, измислил тази задача, като имате предвид, че това е станало през петнадесети век?

— Бих казал — Муньос гледаше съсредоточено картината — бих казал, че в маниера му на игра е имало нещо диаболично.