Майте Каранса
Ледената пустиня (8)

Глава осма
Китоловният кораб

Никога не съм одобрявала лова на китове. Напротив, участвала съм в протестни демонстрации срещу този улов, застрашаващ с унищожение и изчезване най-големия морски бозайник на планетата. Но Гунар ме убеди, че уловът на минке е нещо различно.

— Това е вид риболов, традиционен и семеен, който винаги се е практикувал по норвежкото крайбрежие.

— И така убиват по-малко от горките китове?

— Разбира се. Ловува се в съвсем нищожни количества и се използва всичко — месото, мазнината, китовата мас, та дори и мустаците.

— Да бе, да. Още малко и ще ме убедиш, че ловците на китове са едва ли не добри хорица…

— Не се заблуждавай. Тези, които почти са унищожили китовете, са промишлените риболовци, на това отгоре само използват китовата мас, а останалото го изхвърлят в морето. Това си е неоправдано разхищение!

— И какво казваш за рибите минке? — предпазливо попитах.

— Това е най-дребният от всички мустакати китове, с дължина под десет метра. Колкото три крави. С него едно семейство се храни цяла зима.

Всъщност нямаше голяма разлика с нашето клане на прасето.

— Мъчат ли се?

— Сегашните автоматични харпуни нямат нищо общо със старите, които само са ги ранявали; агонията им е траела прекалено дълго. За разлика от преди сега умират почти мигновено.

Думите му в подкрепа на новите методи ми прозвучаха убедително.

— И ще ни отведат в Исландия?

— Такава ни е уговорката. Ще се отклонят от маршрута си, за да ни оставят в Рейкявик, без да минават през митницата и полицейския контрол. Така ще използват да вземат провизии за обратния път.

Качихме се на кораба същия следобед в Рейне, красиво пристанище, защитено от ветровете, известно като перлата на Лофотен. Очарованието на планините и на населените от гноми и рибари брегове се предаваше и на китоловците.

Вместо груби и татуирани мъже, които плюят върху дъсчената палуба на кораба, видях екипаж от млади, гладко избръснати и приятни на вид хора. Бяха еднакво привлекателни — руси и стройни, представиха ми се по име и тъй като всички си приличаха по сините очи и чертите на лицето, ми се сториха като по-малките братчета на Гунар — войска от ангели викинги. Накрая ги кръстих морски берсекери. Бяха почти божествени, липсваха им само бели криле, за да полетят.

Някои бяха студенти и работеха като рибари през лятото. Останалите, обветрени и загорели, си бяха открай време ловци на китове на средна възраст, винаги готови да се засмеят. Всички те бяха членове на една обща голяма фамилия, чийто патриарх — тлъстият Карл Харстад — ни посрещна със сърдечни прегръдки и гордо ни показа малкия си плавателен съд, само с осемдесет фута дължина, както ми преведе Гунар.

Перспективата да пътувам с гостоприемното семейство Харстад, представено от мъжката му част, ми се стори най-прекрасният начин да приключа със стария си живот и да се впусна в околосветско пътуване към острова на Гунар. Пътешествие без комари, без полиция и без магьосници Омар — това не ми приличаше на отчаяно бягство, а по-скоро на приятно прекарване на ваканция.

Лъжех се обаче.

 

 

Броени минути преди корабът да отплава, на палубата се появи и последният моряк, мъж на около седемдесет години, слаб като клечка, с изгоряла и съсухрена от слънцето и йодните изпарения кожа. Очевидно идваше от запой в кръчмата. Личеше си от километри. Вървеше и си пееше, метнал багажа си през рамо. Изкачи стълбата с необичайна за възрастта си бързина, но щом видя Гунар, се закова на място, като поразен от гръм, протегна боязливо ръка към лицето му и възкликна:

— Ингар, Ингар, това съм аз, Кристиан-Мо, не ме ли позна?

С усмивка на лицето Гунар потупа моряка по гърба.

— Кристиан-Мо — натъртено каза той, сякаш се мъчеше да си спомни.

Тогава морякът го сграбчи с необикновена сила, а костеливите му пръсти се вкопчиха в ризата на Гунар.

— Стара лисицо, пиянде такова, значи си жив и не си се удавил!

От радостно вълнение очите му се насълзиха.

Или си беше загубил ума, или се припознаваше. Гунар го поправи:

— Не съм Ингар. — Той намигна на всички, които наблюдавахме сцената. — Ингар е моят дядо.

Старият Кристиан, много ядосан, не търпеше възражения.

— Да го вземат мътните! Щом казвам, че си Ингар, значи си Ингар и точка.

Морските берсекери се смееха на пиянския вид на стария Мо и зад гърба му се подиграваха, като го имитираха как е изглеждал и как се е клатушкал, обикаляйки кръчмите. Сигурно бе пресушил всички запаси от вино в Рейн.

Гунар се опита да го вразуми:

— Аз съм Гунар, роден съм в Исландия и моят дядо ми е разказвал за теб. Каза, че си бил най-големият морски мошеник и скандалджия по бреговете на Норвегия.

Но Кристиан-Мо беше твърдоглав и си държеше на своето.

— Не, ти си Ингар, моят стар приятел, най-добрият пияч в Лофотен, най-добрият майстор на кончета във Вестарален, викингът — потомък на Ерик Червения — най-изкусният лъжец.

Капитанът се намеси, за да успокои духовете. Хвана стария Кристиан-Мо за раменете и го потупа дружески по гърба.

— Туй, дето ни го разказваш за приятеля си Ингар, кога е било?

Кристиан-Мо бе изгубил представа за времето. Но имаше един безотказен ориентир.

— Проклятие! — почеса се той по главата, сякаш искаше да изчегърта отговора от нея. — По времето, когато, като истински мъже, двамата с Ингар отваряхме консервите с уста, всичките ми зъби все още си бяха по местата.

— Ами щом не ти е липсвал и един зъб, то сам пресметни. Това трябва да е било преди трийсет години… Или четирийсет? Гунар още не е бил роден.

Кристиан-Мо беше пиян-залян, но не бе глупав. Потърка си очите, невярващ.

— Вярно бе… Ингар трябва вече да е старец като мен.

Гунар се усмихна.

— Изпий две силни кафета и отново ме погледни.

Кристиан-Мо се хвана за главата, която ужасно го цепеше, и в момента, когато морските берсекери отвързаха въжетата, се надвеси и изповръща до последна капка ракията, която му бе дошла в повече. Не беше единственият. По време на това пътуване корабът не спря да се люшка и бях постоянно неразположена, не можех да хапна почти нищо. И дали от това, че и на двама ни беше зле, или заради тъгата, която се четеше в живите зелени очи на стария моряк, събудила в мен съчувствие, но ние двамата станахме добри приятели. Кристиан-Мо направи по-приятно пътуването ми на китоловния кораб и ми разказа толкова много истории, че днес не мога да си ги спомня всичките.

 

 

Забелязахме китове минке след няколко дни плаване. За разлика от другите китове, те не изхвърляха вода нагоре като фонтан и беше необходимо много добро зрение, за да ги забележиш отдалеч. Морските берсекери се редуваха и си подаваха един на друг бинокъла, наблюдавайки тъмното петно, което периодично се появяваше и изчезваше в сивите води. Всички единодушно решиха, че това е стадо минке.

Незабавно корабът бе спрян и мъжете се приготвиха с пушки и харпуни. Притаиха се, за да не ги усетят рибите, и зачакаха да се съберат достатъчно китове в радиуса на обхвата им, за да стрелят по тях. Гунар, също както останалите, се прицелваше с харпуна си, като едновременно тихо се приближаваше, докато не застана до мен.

— Ще ги нападнем неочаквано. Гледката ще е грандиозна, ще видиш — прошепна ми той.

Очите му блестяха. Беше се заразил от всеобщото радостно оживление. Контактът с други мъже го бе променил. Беше се вписал в мъжката компания и избягваше публично да показва чувствата си към мен, освен в много редките случаи, когато останехме сами в тъмното на общата палуба. Тогава ме целуваше нежно, а устните му имаха вкус на сол и море.

Тази привечер обаче Гунар не криеше чувствата си към мен. Беше въодушевен и искаше да бъда част от емоцията в лова на минките.

— Искаш ли да те науча да боравиш с харпуна?

Не се виждах със сили да държа тежкия харпун. От една седмица не ядях нищо, но не исках да го тревожа. Гунар нямаше представа, че постоянно ми се вие свят.

— Страх ме е.

— Страх ли?

И пламенно ме целуна.

— А сега?

Усмихнах се. Вярно е, че до него се чувствах в безопасност, закриляна въпреки лъжите ми.

— Сега е по-добре.

Мускулите на Гунар се напрегнаха и ясно се очертаха под плата на изопнатата риза. Беше много силен моят викинг. Накара ме да седна и да не мърдам, свита в краката му като кутре.

— Стой тук, да ми носиш късмет.

— Аз ли?

— Ти си моята русалка.

Останах притихнала на пода, прегърнала краката му, стараейки се да не се движа и да не издавам нито звук.

Изминаха часове и усетих колко много ме е уморило това сковано положение. Най-сетне китовете бавно се престрашиха и вече успокоени, започнаха да се приближават към корпуса на кораба ни. Притаих дъх като останалите, докато капитанът не даде знак за стрелба. Дори и днес си го спомням отлично.

Гунар се изправи, нададе див вик и хвърли умело харпуна. Другите го последваха почти едновременно и настъпи страшна шумотевица. Болезнените писъци на минките ме оглушаваха. Умираха и викаха отчаяно за помощ, можех да разбирам объркването им, даже да усещам раните им. Най-лошото настъпи, когато зърнах едно малко китче, останало само.

Запуших си ушите да не го чувам, но дори и така долавях сърцераздирателните му вопли. Плачеше за мъртвата си майка.

Гунар ме попита какво ми е. Без да осъзнавам, крещях и тичах напред-назад по палубата, запушила ушите си с ръце.

— Не ги ли чуваш? — запитах аз.

— Кого? — ме попита Гунар изумен.

— Ранените минке — отвърнах.

Гунар ме изгледа така, както се гледат откачилите.

— Искаш да кажеш, че ги чуваш?

— А ти не ги ли чуваш?

— Разбира се, че не. Това е невъзможно. Китовете общуват помежду си чрез вълни, които са недоловими за човешките сетива.

Пребледнях, но не изпитах нито капчица съмнение. Бяха звуците им, гласовете им. Не настоях, но разбрах, че старият Мо бе дочул разговора ни и сега ме гледаше по друг, по-особен начин.

Може би това беше поредният номер на Деметер, за да ме разобличи? Не ми беше известно вълчиците Омар да умеем да общуваме с китовете.

Не можах да понеса гледката, когато започнаха да ги чистят и режат на парчета. Смрадта на сланина и кръв предизвика гадене у мен. За да дам малко почивка на обонянието си, се затворих в каютата на кърмата и се заех да галя малката Лола — жива, топличка и близка. Гунар влезе, опръскан в кръв от глава до пети. Отсъствието ми го беше разтревожило.

— Селене? Селене, добре ли си?

— Студено ми е — рекох аз, цялата разтреперана.

Седна до мен и ме хвана за ръката.

— Има ли ти нещо? Да не си болна?

— Не, просто съм премръзнала и изморена.

Гунар като че не ми повярва особено. Щеше да ми е трудно да продължавам да го лъжа.

— Виждаш ми се много бледа. Завий се добре и се опитай да поспиш.

— Хайде, отиди да им помогнеш — предложих, като чух, че го викат от палубата.

Гунар трябваше да излезе, но се тревожеше за мен.

— Ще кажа на Мо да ти прави компания. Сега спи, малката ми.

Унесох се и заспах. Потънах в дълъг, неспокоен сън, нарушаван от кошмарното видение на малкото китче, което плачеше безутешно. Когато се събудих, не бях сама. Старият моряк Кристиан-Мо бдеше над мен. Усмихна ми се с беззъбата си уста и ми подаде позеленяла от ръждата лъжица, която се опитваше да напълни с някаква течност от манерката си. Отказах да пия, но той настояваше. Не се предаваше лесно.

— Трябва да хапнеш нещо, момиче. И залък не си слагала в уста.

— Не съм гладна.

— Страдаш от морска болест. Ако не ядеш, няма да оцелееш. Няма да дочакаш да стигнем брега.

И беше прав, стомахът ми се беше свил на топка и не приемаше нищо, повръщах, надвесена над въжетата на палубата, зад гърба на Гунар, за да не го тревожа. Бях отслабнала и старият моряк го беше забелязал.

— Вземи, това е против стомашни неразположения и ще ти помогне да преодолееш морската болест.

Водена от инстинкта си, послушах съвета му. И добре направих. Сиропът, който ми предложи, имаше остър, горчив вкус и макар че ми се догади, не можах да го повърна. Подейства ми светкавично. Въпреки че продължаваше да ми се гади, спрях да повръщам. После ми предложи превъзходен и лек рибешки бульон и парченца треска. Бях му признателна. Беше истинско облекчение да усещам как храната си остава на мястото и ми дава сили.

— Благодаря! — прошепнах с отслабнал глас.

Кристиан ми премери пулса и сложи ръка на челото ми.

Очевидно състоянието ми изобщо не го успокои.

— Болна си — потвърди той.

Вече го знаех и не можех да се преструвам пред него. До този момент не исках да плаша Гунар, но отпадналостта и виенето на свят изчерпваха силите ми. Мо беше навил внимателно ръкавите на ризата ми и с ужас гледаше ръцете ми, зачервени и надупчени като решето от множество възпалени ухапвания.

— Комари — подметнах аз.

Но старият Мо поклати глава.

— Не, не са комари — убедено отсече той.

Уплаших се. До този момент полагах усилия да забравя думите на саамската врачка, но сега отново ме връхлетя ужасяваща мисъл. Дали наистина не бях жертва на Одиш? Спомних си думите на видрата. Бях си помислила, че сигурно нарочно е искала да ме изплаши, за да ме накара да се върна, но старата Омар ме беше предупредила, че Баалат ми изпива кръвта.

Не помнех да съм поглеждала в очите някоя жена. Не усещах остро пробождане в сърцето. И въпреки това, цялата тази отпадналост, кошмарите, усещането за някакво постоянно и заплашително присъствие, което приписвах на Деметер… Ами ако не беше Деметер? Тези пипала…

Каква глупачка бях! Всички знаци безпогрешно говореха за… Одиш! Баалат!!!

Разтреперих се.

Кристиан-Мо ме галеше с необичайна нежност по лицето.

— Чу ли ги наистина?

Не можех да го излъжа:

— Да, чух вика на китовете.

— Знаех си, че си специална, като нея.

— Като кого?

— Като Камила. Тя също ги чуваше.

— Китовете ли?

— Казваше ми, когато се приближаваха, никога не бъркаше, а когато убиех с харпун някой от тях, плачеше. Много приличаш на нея.

— На Камила? — поинтересувах се със страх.

— Да, нещо в очите ти… в тайната ти…

— Тайната ми? — повторих уплашено.

Старият моряк се наведе над мен, шепнещ:

— Камила си имаше тайна, затова я убиха.

— Кой?

— Не се разбра. Полицията заяви, че е било убийство. Беше бледа като платно, без капчица кръв. Когато се връщам на брега, ходя на гроба й. Нося й цветя и си говоря с нея. Тя ми отговаря. Казва ми, че ме очаква скоро.

— Каква ти е била?

— Годеница. Щяхме да се женим.

Внезапно ме прониза смътно подозрение. Може би годеницата му Камила е била… Омар. Реших да помоля за помощ добродушния Мо. Беше от онези хора, които не те предават, не ти задават неудобни въпроси и са готови да приемат всякакво обяснение, колкото и абсурдно да е то.

— Кристиан, трябва да ми помогнеш.

— Да, хубавелке, Кристиан ще ти помогне.

— Искат да ме унищожат.

— Кой?

— Злите вещици.

Както и очаквах, той не се изненада.

— Не се страхувам от вещици.

— Изчакват да заспя, за да ме нападнат. Тези белези са от тях. Пият от кръвта ми. Отслабват силата ми.

Мо ме хвана за ръцете.

— Старият Мо няма да те остави, както остави Камила. Спи. Аз ще бдя над теб.

Преди да затворя очи, му зададох един последен въпрос:

— И Ингар ли беше толкова хубав като Гунар?

Мо отново разтегна беззъбата си уста в някакво подобие на усмивка.

— Дори още повече. Момичетата бяха готови да се хвърлят в морето за една негова целувка.

Заспах и сънувах красавеца Ингар, макар че никога не го бях виждала, а накрая дори обърках образа му с този на Гунар. И с мен се получаваше същото като с Кристиан Мо, който се припознаваше и бъркаше хората едни с други. Останал сам-самичък на този свят, старият моряк искаше да си върне покойниците: удавилия се приятел, убитата му годеница… и вярваше, че ги открива в очите на живите. В едно обаче бях сигурна — в предаността му.

 

 

Събудих се от силното клатушкане на кораба. Или може би не беше само това. Вероятно имах предчувствие, че нещо става. Отворих очи и видях Кристиан-Мо, вдигнал стола, канеше се да го стовари върху главата на малката Лола.

— Не! — изпищях.

И викът ми се оказа решаващ, тъй като Кристиан-Мо се стресна и Лола се измъкна на милиметър.

— Този плъх беше в леглото ти! — извика той, като я сочеше.

— Не е плъх, а хамстер.

— Отвратителни гризачи. Мръсни и коварни твари, изяждат зрънцата, хапят деца и разнасят болести. Във водата.

Изненада ме, че използва същите думи като Гунар, но нямах време за губене в разсъждения. Беше приклещил Лола в ъгъла на тясната каюта. Аз вече бях скочила от леглото и застанах между тях.

— Това ми е домашен любимец, спи с мен.

В този момент корабът отново опасно се наклони, двамата залитнахме, загубили равновесие, и Лола успя да се шмугне под краката ни и да се стрелне към полуотворената врата.

Силен гръм ме парализира. В този миг Лола скочи към палубата, вратата се отвори с трясък и през нея успяхме да видим силна светкавица да раздира небето и плътната завеса на дъжда.

— Лола, чакай!

Излязох след уплашената хамстерка, която предпочиташе бурята пред гнева на стария Кристиан-Мо.

Едвам се държах на краката си. Яростният вятър, комбиниран с разлятата по пода кръв и мазнината на китовете, бяха превърнали палубата на кораба в опасна пързалка. Краката се хлъзгаха и беше невъзможно да се запази равновесие. Лола избяга, буксувайки на завоите, а аз, докато тичах след нея, на няколко пъти паднах, без да успея да я хвана.

Екипажът бе принуден да преустанови работата си по разфасовката на улова и всички се бяха заели със сериозната задача да овладеят малкия плавателен съд и да не се стигне до корабокрушение, причинено от силните вълни. Моряците бяха защитени с дебели жълти дъждобрани с качулки и едва ги различавах един от друг. Морските берсекери, като слънчеви лъчи сред бурята, изтребваха водата и отпускаха въжетата по заповедите на капитана. Моят Гунар също работеше усърдно и далеч по-умело от останалите. Като ме видя, ми направи знак да се оттегля, но аз не го послушах. Ако не успеех да хвана малката хамстерка и да я прибера, някоя от вълните, които заливаха една след друга пода на палубата, щеше да помете и нея.

И изведнъж я видях. Катереше се по мачтата. Малката ми любимка беше оцеляла, но ако корабът рязко се залюлееше, щеше да падне в морето. Така че се закатерих след нея. Един глас се опита да ме спре, но като видя, че не се подчинявам, силни ръце ме хванаха за ризата и ме хвърлиха на пода. Паднах тежко и разтърках очите си — дъждът плющеше, образувайки плътна завеса, от която нищо не можех да видя.

Някаква неясна сянка се катереше по мачтата след малката Лола, слаб и невероятно пъргав силует протягаше костеливи ръце да я хване. Запуших уста, за да не изкрещя. Беше Кристиан-Мо. Какво целеше? Да я спаси или да я убие?

Така и не разбрах.

Внезапно блесна светкавица, последвана от оглушителен трясък. Тъпанчетата ми едва не се пръснаха. Трябваше да мине много време, за да асимилирам явлението, на което бях свидетел. Екипажът и аз бяхме оцелели, но падналият върху мачтата гръм уби стария Кристиан-Мо.

Кристиан-Мо беше мъртъв.

 

 

Страшната буря постепенно утихваше. Разстроен, Гунар затвори безжизнените очи на стареца, а добрият капитан го облече с най-хубавите му дрехи и го покри със собственото си одеяло. Морските берсекери сложиха раницата на рамото му и след като поръсиха няколко капки върху полуотворените му устни, оставиха във вкочанените му ръцете бутилка ракия.

Целунах го по бузата и заплаках. Никой не разбра мъката ми и беше нормално, всъщност едва го познавах. Но каквито и да му бяха намеренията, той ми бе спасил живота. Само миг преди него аз се катерех по мачтата.

Не след дълго бурята отслабна. Няколко часа по-късно морето напълно се успокои. С простичка церемония, ръководена от капитана, хвърлихме тялото на стария Кристиан-Мо от борда, след което ме поканиха да хапна и да пийна заедно с другите в негова памет. Такъв беше обичаят да се сбогуваш с един морски вълк.

Гунар ме прегърна, без да знае защо плача, и се помъчи да ме утеши.

— Сега е щастлив, най-накрая ще се събере със своята Камила.

Изненада ме.

— Ти откъде знаеш?

— Кое?

— Името на годеницата му.

— Камила? Дядо ми е говорил за нея. Била е голямата му любов.

— Да. Умряла е млада, убили са я.

— Така ли ти каза Кристиан?

Не можех да споделя с Гунар съмненията и тревогите си. За миг ми бе хрумнало, че Камила вероятно е била Омар и е умряла от ръката на някоя Одиш. Нещата съвпадаха: Камила е чувала китовете, криела е тайни и е умряла обезкървена. Дали не си въобразявах?

Освен това си дадох сметка, че през последните месеци все се натъквах на истории за трагична и невъзможна любов — Хелга, Бриджит и Камила ме преследваха. За нас, магьосниците, няма нищо случайно. Следователно това трябваше нещо да ми говори. Три покойници ми шепнеха на ухо думи на предупреждение. За какво ли ме предупреждаваха?

Но предупреждението им беше безполезно, не исках да ги чуя. Нито пък исках да разбера как, подгизнала и опърлена, Лола се появи изпод дъските на палубата. Цялата трепереше и побърза да се сгуши в мен, търсейки топлина и сигурност. Беше оцеляла от бурята и светкавицата. Като мен.

 

 

Плаването ни продължи още една дълга седмица, която премина в проливен дъжд, режещ вятър и силно морско вълнение… Времето беше отчайващо, но не заради климата. Подозренията на Кристиан-Мо не бяха неоснователни. Окончателно разкрих, че ухапванията не бяха от комари. Струваше ми се, че белезите по ръцете и краката, някои от които възпалени и инфектирани, се бяха увеличили по време на пътуването ни и тъй като комарите не виреят далеч от сушата, реших да проверя. За да съм сигурна, маркирах с химикалка всичките убождания. На другата сутрин на лявата ми ръка се бяха появили две нови ранички. Това бе първото потвърждение. Всеки ден трябваше да добавям едно или две нови кръстчета към предишните.

Кой ме нападаше? Как? Кога? От трите въпроса имах ясен отговор само на единия — кога. Установявах появата на новите белези сутрин, на събуждане. Следователно ме нападаха, докато спя. Що се отнася до това КОЙ, бях почти убедена, че е Баалат. Колкото повече мислех върху това, толкова повече прилики откривах. В продължение на два дълги месеца Баалат бе издевателствала над Мерицел, като й е източвала бавно кръвта, което е причинявало повръщане и отпадналост. Не разбирах обаче кое я спираше да ме довърши веднъж завинаги, както го бе направила с толкова други Омар? Дали с болното си съзнание не чакаше сгодния момент да ме срази с един удар, или например да ме овъгли със светкавицата, която уби Кристиан Мо? Бях все по-сигурна, че мълнията беше предназначена за мен и че я бе предизвикала Баалат.

Все по-често ме спохождаше една мисъл. Ами ако именно Баалат беше пронизала гърдите на Мерицел с моето атаме? Ако искаше да стори същото и с мен?

Уплаших се. Нямаше с кого да споделя страховете си и не исках Гунар да научи тайната ми. Не би ме разбрал, не би могъл и да го понесе. Омар знаехме от опит, че мъжете не приемат съпругите им да са магьосници. Самата мисъл за това ги плаши и те или ги изоставят, или ги предават. От малка все това ми бяха повтаряли, ето защо, в духа на моите предшественички, старателно пазех в тайна факта, че съм магьосница. Макар че тази тайна можеше да ми коства живота, също като на тях.

В открито море, без моята вълшебна пръчица, без да имам до себе си някоя посестрима Омар, към която да се обърна, без близък, на когото да доверя страховете си, се чувствах ужасно самотна. Заклевах се, че следващата нощ няма да заспя, но въпреки усилията ми да остана будна, не можех да издържа и за кратко се унасях в неспокоен, прекъсван сън… Дори и секунди бяха достатъчни на Баалат да действа. Някой ден, когато тя реши да ме довърши, просто няма да се събудя. Може да се случи по всяко време.

Понякога лягах за малко да си почина, с атамето на старата Палтоу под възглавницата, с ръка, стиснала здраво дръжката му, готова на мига да прережа врата на потенциалния враг, но всъщност на кого?

Отчаяно се нуждаех от помощ и накрая, след дълги размисли, реших да престъпя клетвите и да направя заклинание, за да си осигуря отново предпазен щит. За моя голяма изненада обаче не успях да го направя. Дали от тревогите или от пълната ми отпадналост, но магията ми нямаше ефект. Без пръчица и без помощта на други Омар нямах сили. Опитах се да отправя телепатичен повик на майка си, но и тук претърпях провал. Нещо пречеше. Никога преди не ми се беше случвало. Безсилието ми ме отчайваше и с нетърпение броях дните, оставащи до пристигането ни в Рейкявик.

За щастие, имах атамето на Омар. Щом стъпех на сушата, щях да отида в гората, да си издялкам нова пръчица и на някое от поредните сборища на Омар да поискам тяхната помощ. Нападението на Баалат ме оневиняваше. Също като Мерицел бях жертва и това хвърляше нова светлина по случая.

Мъчех се да си повярвам, че Омар не биха ме съдили жестоко. Карла би оттеглила обвинението, а Деметер би ме защитила… Нуждаех се от магьосниците Омар. Не ме интересуваше присъдата. Пред угрозата да изгубя живота си всичко останало не бе от значение.

Опитах се да си спомня кой клан живее на острова. Кобилите! В паметта ми изплува образът на една много висока исландска кобила, която веднъж посети майка ми.

Кожата й бе мъртвешки бледа, а цветът на очите й беше светлозелен с жълти оттенъци, като на котка, но най-характерно за нея беше тембърът на гласа й — истинска музика. Да я слушаш да говори, бе като да слушаш партитура на Шуман. Казваше се Холмфридур.

Отново и отново си повтарях, че съм силна, че не искам да умра, че трябва да потърся начин да се защитя и че не бива да си позволявам никакви моменти на слабост.

Успях да издържа три дни без сън. Плясках се по бузите, пиех по няколко литра кафе на ден и освежавах лицето си, пръскайки го с дъждовна и с морска вода, само и само да остана будна. Докато накрая почувствах, че не мога повече, сгуших се в прегръдките на Гунар и се оставих да ме отнесе в леглото. Гунар беше угрижен и изненадан от състоянието ми. Усъмни се, че нещо крия, и аз напразно се кълнях, че нищо ми няма, просто се нуждая от почивка и искам да се наспя спокойно, без да сънувам кошмарите, които след смъртта на Кристиан-Мо ме измъчваха всяка нощ.

— Спи, малката, наспи се хубавичко.

Гунар нежно ме залюля в обятията си, като малко момиченце. Веднага щом се гушнах в него и усетих топлината на кожата му, успокояващия ритъм на дишането му и ласката на ръката по косите ми, очите ми мигом се затвориха.

Не знам какво точно съм сънувала, но знам, че в съня изпитвах силна омраза, насочена неизвестно към кого. Бях на път да извърша някоя лудост. Събудих се от рязко дръпване и болка в китката. Беше Гунар, който ме държеше здраво и крещеше на странен език, на исландски, предполагам, докато не пуснах онова, което държах в ръката си. Метален предмет падна на пода с гръм и трясък. Беше атамето на Палтоу, моята двуостра кама. Зашеметена станах и с един поглед осъзнах положението. В съня си се бях опитала да намушкам с ножа Гунар. Той прекара пръсти по врата си и ми показа мъничка капка кръв.

— За малко да ми прережеш гърлото.

Не знаех какво да кажа.

— Съжалявам, наистина съжалявам.

Все още усещах някаква омраза в мен. Насън нещо ме беше подтикнало към гняв и желание за разруха. Бях уплашена от себе си, а Гунар, с право, беше притеснен.

— Може ли да знам защо спиш с нож под възглавницата?

Излъгах, разбира се:

— Кристиан-Мо ми каза, че в пълен кораб с мъже трябва да имам добър нож подръка.

— Докато спиш в обятията ми?

— Беше под възглавницата, не бе съзнателно…

Гунар се наведе и взе атамето.

— Това е ножът, който купи от старата саами.

— Да, лапландски е, струва ми се… — излъгах отново.

Гунар го проучи с любопитство и докосна острието.

— Омагьосан е. С две остриета и е дяволски остър.

Веднага го взех и го скрих. Гунар ме принуди да го погледна в очите.

— Ти ме мразеше.

— Аз? — виновно прошепнах.

— Беше с отворени очи и ме гледаше с ненавист.

Уплаших се. Това аз ли бях? Действително ли бях заспала?

— Не си наред. Не нападах теб.

— Сигурна ли си?

От въпроса му ме заболя повече, отколкото ако ми беше вдигнал лют скандал. Давах си сметка, че след всяка необяснима случка Гунар ме гледа все по-подозрително и недоверието му към мен расте. Долавях го, усещах го. Това, че съм магьосница, отблъскваше Гунар от мен. И ако нещо ме плашеше повече дори от Балаат, то това беше страхът да не го изгубя. Все повече и повече тайни заставаха помежду ни.

Спешно се нуждаех от помощ.

* * *

Селене млъкна.

— Трябва да тръгваме. До дванайсет часа трябва да сме освободили стаята.

От доста време говореше и Анаид, вече закусила, беше облечена, сресана и готова за път.

— Това е отвратително — промърмори Анаид, впечатлена от разказа на майка си.

— Кое, мила? — попита Селене, като помъкна куфара си.

— Това да си магьосница. Няма измъкване. Съдбата те преследва… Ужасно е.

Селене я прегърна.

— Съжалявам, може би прекалих с черните краски в описание на събитията, но ти не се тревожи. Това, което се случи на мен, няма непременно да те сполети и теб. Докато съм с теб, никоя Одиш няма да те нападне.

Всъщност Анаид беше разстроена по други причини. Рок бе решил да скъса с нея веднъж завинаги, без да й дава обяснения. Беше възмутена от него, но си го изкара на Селене:

— Гаджето ти си е имало причини да ти няма вяра. Не мислиш ли? Горкият, не е имал представа и за една трета от кашите, в които си била забъркана.

— Естествено. Никоя Омар не се разкрива пред любимия си.

Анаид беше едва на петнайсет години. Беше още твърде крайна в преценките си и искрено се възмути:

— И как простосмъртен ще се влюби в теб, ако трябва да го лъжеш и мамиш?

Селене въздъхна.

— Простосмъртните също го правят.

— Така ли? Защо?

— Като цяло, мъжете не обичат да знаят всичко за жената, предпочитат да вярват, че е такава, каквато си я представят. Затова жените ги мамят.

— Какво?

— Преструват се и не им говорят за желанията, копнежите и страховете си.

Анаид се озадачи:

— Толкова ли сме различни от мъжете?

— Не, милинка, не сме, но те биха предпочели да сме.

— Не разбирам.

— С годините ще го разбереш по-добре. Живеем в мъжки свят, направен от и за мъжете.

Анаид се ядоса.

— Търсиш си оправдания. Използвала си Гунар, да избягаш от Омар.

— Не, не е вярно. Аз избягах от Омар, за да бъда с Гунар.

Анаид не можеше да го проумее напълно. В историята на майка й имаше неясни неща около Гунар. Отгоре на всичко дори не знаеше онова, което най-много я интересуваше да научи.

— Гунар баща ли ми е, или не?

Селене се поколеба, но реши да остави този разговор за друг път и като махна с ръка, красноречиво й даде да разбере, че всяко нещо е с времето си.

— Не бързай толкова. Ще продължа с историята в колата.

И Селене предпазливо отвори вратата, огледа коридора, а след това се обърна към Анаид:

— Сега ме чуй. Ще отидем до колата заедно, но ще слезем с товарния асансьор. Ще седнеш на задната седалка и ще чакаш, докато дойда. Не искам никой да те вижда, да те заглежда или да те заговаря. Ясно?

Анаид въздъхна и стисна хартийката, на която беше написала електронния адрес на Рок. Трябваше да се свърже с него и да му пише, за да разсее страховете си.

— Окей! Както кажеш.

Бягството им беше безславно, та дори позорно. Излязоха през товарния асансьор на кухнята, вонящ и мръсен, с под, целия в мазнотии, кръв и обелки от картофи. Прекосиха задния двор, където се разминаха с котка и китайски готвач, и най-накрая стигнаха до колата. Селене вкара куфарите и отвори вратата.

— Веднага се връщам.

Едва изрекла това, Селене се обърна и изчезна. Звукът от думите й още не бе заглъхнал, когато някой забарабани с пръсти по задното стъкло на колата, досадно и по детски нахално. Действително, оказа се някакво хлапе, което нагло я зяпаше през прозореца, ухилено до ушите. Анаид се поколеба за миг, но беше насъбрала толкова гняв към Рок, а и се чувстваше толкова нещастна, понеже е магьосница, че свали прозореца и бясно се разкрещя на сополанкото. Направо изригна. Беше по-скоро като импулс за автотерапия, отколкото реакция на нормално разумно същество.

— Какво си въобразяваш, това да не ти е тъпан?!

Вместо отговор китайчето — сега го виждаше по-добре — й подаде малък пакет.

— Честит рожден ден — издекламира то с широка усмивка, която разкри беззъбата му уста.

Беше на не повече от седем години. Анаид онемя.

— Откъде знаеш, че имам рожден ден?

— Едно момче ми каза.

— Какво момче?

— Онова, което ми даде това.

— Дало ти го е момче? За мен?

— Да.

Анаид не се поколеба, не се замисли, довери се. Нетърпелива отвори пакета. И… замръзна изумена. Вътре имаше чудесни обеци с рубини.

— Къде е мом…

Не довърши фразата, защото детето беше офейкало. Затова пък с лека стъпка се приближаваше Селене. Инстинктивно Анаид скри зад себе си обеците.

— Мога ли да знам защо си спуснала прозорчето?

Отговорът беше абсурден, но прозвуча правдоподобно и свърши работа:

— Умирах от жега.

— Жега ли? — изненада се Селене, докато разглеждаше отпечатъците от пръсти по стъклото. — При девет градуса температура на въздуха?

— Затова ще да е — настояваше Анаид. — В Урт бяха три.

Селене се усмихна.

— Е, да. Вижда се, че си родена на Север.

— Родила съм се на Север?

Селене се разположи на предната седалка, сложи ръка на волана и потупа мястото до себе си.

— Хайде, ела тук, до мен, и ще продължа с историята.