Майте Каранса
Ледената пустиня (14)

Глава четиринадесета
Бягството

По времето, докато чаках да се роди Диана, се развличах с рисуване. Научих се да грабвам молива и да мечтая с него в ръка. Графитът в началото бе непокорен, но постепенно се нагаждаше на желанията ми и задоволяваше жаждата ми за свобода. Да изобразявам преживяното, невъзможни фантастични светове, компенсираше дългата ми изолация, принудителното и вечно надзиравано единение, на което ме подлагаше Гунар и страхът какво ще се случи с дъщеричката ми.

Имах нужда да избягам от тези четири стени и изпод ръката ми се раждаха разтърсващи пейзажи, населени с вулкани, елфи и ледници. Почервенели от кръв китоловни кораби, потопени от силния удар с опашка на разгневен минке. Шейни, водени от бели мечки, в полет към тънкия лунен сърп. Цвилещи кобили под бледото слънце в полунощ с развени от вятъра гриви.

Постепенно започнах да сменям отделните образи в свързани изображения, които прераснаха в ситуации. Измислих си една рисувана история за гимназистка с магически способности, наречена Луна, която се бе привързала много към красив елен с особен белег на копитото и го следваше неотлъчно навсякъде. Луна беше момиче, което ядеше бонбони и спеше, прегърнало плюшеното си мече. Заедно с нея избродих нови светове и изживявах друг живот, докато накрая приключенията на Луна не се превърнаха в комикс.

Първото си произведение го посветих в памет на Мерицел и го прибрах в сака си. Ако някога се завърна в цивилизацията, това щеше да ми е професията. Бях готова да се опитам да си припечелвам хляба с писане и рисуване на комикси, да създавам герои като Луна, почерпени от собствения ми живот, които да ми помагат да избягам от проблемите си.

 

 

Гунар се правеше на добър с мен и това ме дразнеше много. Когато коремът ми беше толкова издут, че не можех да си стигна краката, той грижливо коленичеше и сам ми обучаваше чорапите и връзваше ботушите ми. Трябваше да му благодаря за жеста с усмивка и „благодаря“ също както в случаите, когато ми сипваше супа и ми се караше, ако не я изям всичката, или когато преслушваше внимателно сърцебиенето на Диана. Гунар се опитваше да създаде впечатлението, че все още сме сполучлива двойка, и не знаеше, че го мразя до дъното на душата си.

Боях се, но и копнеех за момента на раждането на момиченцето. Диана щеше да отбележи велик момент.

Никога не бях вярвала, че една бременност може да продължи толкова дълго. Никога не бях броила толкова старателно часовете, минутите и секундите, докато ми дойде терминът. Бях укрепвала мускулите си с упражненията, които Деметер показваше на пациентките си. Бях репетирала стотици пъти издишването и знаех как да дишам по време на контракциите. Изобщо физически се чувствах добре, но бих излъгала, ако кажех, че съм спокойна. Колкото повече приближаваше моментът, все по-често си мислех за Деметер. Щеше ми се да е наблизо, да усещам уверената й ръка да опипва положението на момиченцето ми, да чуя оценката й след измерването на таза, съветите й за препоръчителна диета.

Най-после коремът ми се смъкна и ритниците станаха по-болезнени и по-настойчиви. Това показваше, че бебето е заседнало и е готово да поеме пътя във всеки момент. Не исках през главата ми да минават лоши помисли и се опитах да отпусна съзнанието и тялото си, за да се изправя пред предизвикателството на великия миг във възможно най-добрата си форма.

Беше в края на март и извън хижата започваше да става очевидно, че под леда светът се възражда. Тишината и тъмнината бавно и постепенно бяха изместени от далечния и тъп звук от пропукването на ледовете; от слънчевата светлина, която вяло затопляше неплодородните равнини, и от първия полет на птиците на хоризонта. И един ден, докато наблюдавах през вратата движението на ято арктически чайки, ме изненада силуетът на моята отслабнала мечка, която се появи на хоризонта. Би могло да се каже, че внимателно наблюдаваше какво става в хижата. Закрилящото й присъствие и признаците на напъпващ живот ме изпълниха с надежда. Но надеждата бе срината набързо, защото точно преди термина се случи нещо ужасно.

 

 

Обикновено кучетата бяха спокойни, освен когато дойдеше време за ядене, тогава дивашки се караха за порцията си. Една нощ вдигнаха врява повече от обичайното и ни събудиха.

Можех да различа лая на Леа от останалите. Маркираше си собствена територия и държеше другите кучета да са на разстояние. Но Гунар не ги разбра. Той сграбчи пушката, сложи си ботушите и си облече палтото.

— Къде отиваш?

— Да очистя мечката.

Пребледнях. През това време изобщо не беше споменавал за мечката и аз си мислех, че я е забравил.

— Какво те кара да мислиш, че е мечката?

— Излязла е на лов за храна. Кърми и е гладна, по-лесно й е да улови моите кучета, отколкото тюлените по техните дупки.

О, не! Ако Гунар убиеше мечката, аз никога нямаше да мога да се върна в клана и да бъдем в безопасност с Диана.

— Но — възразих аз — виждал ли си я?

Отговорът на Гунар ми смрази сърцето:

— Видях я преди седмица. Обикаляше около онази планина и не трябва да е далече. Ще взема с мен Глок да надуши следите й.

Глок беше най-дивото хъски и с най-добро обоняние от целия впряг. Уплаших се.

— Може да те нарани. Опасна е, има малко.

— Не се тревожи, имам пушка и съм убивал и по-големи мечки.

— Ами ако получа разкритие? Всеки момент може да родя.

Гунар спря за момент. Колебаеше се, преценяваше възможностите и намери решение:

— Ако имаш болки, пусни кучката Люси, че е разгонена. Глок ще я надуши и ще ме предупреди.

Де да имах поне пръстена… Отчаяно се нуждаех от моя пръстен. Цели седмици внимателно претърсвах дрехите на Гунар, при лекарствата, в раклата, по всички възможни места, където можеше да го е скрил, но не го намерих. Без изумруда не можех да поискам помощ от Арук.

Щом Гунар изчезна с Глок, лаят на кучетата, вместо да спре, се усили. Отново излязох с фенера и картината, която се разкри пред очите ми, бе зловеща и ужасяваща. Леа се бореше отчаяно да защити току-що родените кутрета от Нарвик, който, подпомаган от двама млади мъжкари, й ги отнемаше, за да ги разкъса. Бяха й останали само две малки, едното от тях тежко ранено. Тръгнах решително към нея, за да пропъдя ловджийските кучета и да сложа край на канибалската им гощавка. Как можеха да унищожават собствения си вид? Как можеха да изядат тези безпомощни кученца? Според Гунар, Нарвик беше баща им. Ами инстинктът? Трябваше да ги заплаша с тояга. След като цапардосах Нарвик, който беше тартор на групичката, спасих кутретата и освободих Леа от каиша, като го прерязах с един точен удар на моя извит нож. Беше ножът улу, дар от сляпата тюленка, единственото нещо, което намерих в хижата.

Леа скимтеше, но не се плашеше и яростно оголваше зъби на Нарвик, за да ме защити, докато се оттеглях. Затворих се в хижата с кучката и нейните малки и веднага разбрах, че едното вече е мъртво. За разлика от другото, което имаше само една драскотина на лапичката. Промих раните на Леа, както можах. После изсуших внимателно живото кутре — мъничка розова топка, със затворени, още слепи очи, което жадно търсеше с муцунката си цицката на майка си. Пових го в едно одеяло и когато усетих, че пулсът му се нормализира, го сложих до корема на Леа, която се беше проснала до огъня, изтощена от битката и раждането. За няколко секунди оцелялото паленце намери цицката на майка си и засука отчаяно. Оставих ги да се възстановяват. Леа щеше да се оправи. Кутрето победител също. Реших да го кръстя Виктор, в чест на победата му над смъртта в трудното изпитание на раждането. Внимателно увих телцето на мъртвото му братче и седнах, разтривайки корема си. Бях усетила внезапно придърпване. Сякаш мускулите ми се напрягаха и изопваха. Макар да знаех това е контракция, с която тялото ми се подготвяше за раждането, все пак се разтревожих.

Образът на Нарвик, с окървавена муцуна и зъби, впити в кутретата, докато ги разкъсваше, не ми излизаше от ума. Инстинктът ми на магьосница ме предупреждаваше, че това е знак, много ясна индикация, че ако не се задействам, нещо подобно можеше да се случи и с мен, но жестокостта на зверското кръвопролитие така ме бе разстроила, че няколко часа не можах да се съвзема.

Леа ме погледна с обожание и ми близна ръцете. На пода върху одеялото, вече заситено, кутрето й спеше и след като подуши телцето на мъртвото си кученце, тя се сви признателна в краката ми. Потупах я по гърба, за да я утеша. Не бях успяла да преброя колко кутрета беше родила, може би пет, шест, а дори и повече. Замислих се и реших, че Леа е късметлийка, понеже разочарованието и мъката от това, да не видиш реализирани надеждите и очакванията си, са само човешки чувства, непознати за животните. Леа не бе мечтала за раждането, не бе кръстила синчетата си, не бе пресметнала кога ще се родят, дори не е осъзнавала, че е бременна. Нейното страдание бе по-малко, далеч по-малко от това, което би изпитала която и да е жена, но аз й съчувствах. Леа страдаше. Страдаше, понеже бе срещнала очи в очи смъртта, а майчиният й инстинкт бе грубо и насилствено погазен.

— Спокойно, миличка, всичко мина.

Утешавах я с любов, сложих й храна да възстанови силите си и кучката излая от благодарност.

Леа щеше да се оправи бързо и щеше да съсредоточи всичките си жизнени сили, цялата си грижа и любов върху това единствено кученце с тумбесто коремче, което щеше да има привилегията да се радва на изобилие от мляко и на специално внимание. Както малкото на мечката. Както моята Диана.

Но бях научила един урок. Гунар искаше да унищожи момиченцето ми и аз трябваше да избягам от него надалеч, преди да се е родила Диана. Беше безумна идея, но това бе единствената ми възможност. Щях да избягам с мечката преди раждането на Диана.

Ако Гунар хванеше мечката, нито аз, нито Диана нямаше да се спасим и щяхме да останем завинаги насред ледовете. Леа можеше да я намери. Беше единствената, която познаваше нейната миризма, а и от нея мечката не би се скрила. Искането ми щеше да е много деликатно, но аз вярвах във верността на кучето. Времето вече не беше толкова сурово; виелиците, снеговалежите и бурите ставаха все по-редки, температурата се бе покачила, ако се заредях добре с провизии, бих могла да оцелея.

След като взех трудното решение, се почувствах силна. Погалих Леа и й прошепнах:

— Намери мечката и я доведи тук. Внимавай с Глок и Гунар. Аз ще се грижа за кутрето ти.

Леа накърми още веднъж Виктор, а когато кученцето, здравата преяло, сладко и доволно заспа, тя излезе от хижата към последната ми надежда. Видях я да се отдалечава и се доверих на нейния инстинкт и на нейната вярност.

Изненада ме нова контракция, този път малко по-остра и по-болезнена. Спрях се, поех си дълбоко дъх, изчаках да ми се успокои коремът и побързах да си приготвя багажа, така че да имам всичко необходимо за бебето и за моята прехрана за известно време.

Бях напрегната и изнервена. След дългото чакане, след прекомерния контрол и чувството, че съм винаги под наблюдение, след потискащото затворничество съзирах свободата далеч от Гунар и неговата обсада.

Излязох добре облечена навън и пуснах Нарвик — убиеца. Не го исках на моята шейна, не исках да го водя със себе си, затова го напъдих да се маха. След това с голямо търпение и давайки да се разбере съвсем ясно, че тук аз командвам и аз съм властта, се заех с подготовката на шейната и впряга на кучетата. Не беше лесно. Опитваха се да ме захапят, но размахах камшика и заповеднически им залаях, което ги изненада толкова, че накрая ми се подчиниха. Заредих шейна с припаси, дрехи и лекарства. Запазих мястото на водача за Леа.

Накрая се затворих в хижата с кученцето и търпеливо зачаках завръщането на Леа. Бях сигурна, че ще се върне. Знаех го.

И чаках час, два, три. Бях задрямала, когато неочаквано ме стресна лаят на кучетата. Някой се приближаваше. Заслушах се внимателно. Не разпознавах Леа, нито чувах ръмженето на мечката. Разтревожих се. Получих остра контракция, беше като предчувствие, че нещата вероятно ще се влошават, и докато се мъчех да овладея болката и отмерено контролирах дишането си, сложила ръце на огромния си корем, вратата се отвори рязко.

Беше Гунар.

Изражението на лицето му беше помръкнало. В ръката си държеше още димяща пушка. Изпотих се от страх. Ако е убил мечката? Гунар направи крачка към мен, насочил показалец.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Не отговорих, защото бях слисана, като гледах обвинителния му пръст. Беше украсен с изумрудения пръстен. Той го носеше, но за разлика от мен нямаше никакъв дух, който да му служи. Това означаваше, че силите му са ограничени, че способността да призове Арук не беше същата като моята или тази на собствената му майка.

Въпреки отчайващото ми положение събрах кураж и опитах да се измъкна.

— Щях да те търся, Гунар. Ще раждам, имам нужда от помощ!

Обърках го.

— А кучката Люси? Защо не я пусна?

— Пуснах Нарвик. Люси не искаше да мръдне от лагера, беше уплашена от станалото…

— Какво се е случи?

— Нарвик изяде малките на Леа. Това е единственото оцеляло кутре.

И Гунар погледна мъничето, което даваше признаци на тревога. Бяха минали повече от три часа, откакто майка му беше изчезнала, и се нуждаеше от дажбата си мляко.

— Ами Леа?

— Беше тежко ранена и побягна.

Гунар не се хвана на въдицата.

— И остави тук кутрето си?

Беше твърде късно да се поправя. Можех да кажа, че е умряла, но потвърдих и Гунар не ми повярва. Глупачка! Знаех много добре, както и Гунар, че Леа не би изоставила живото си кутре.

— Лъжеш ме! Накъде беше тръгнала? — И ме хвана за китката.

Преглътнах мъчително. Гунар беше здрав, силен, с железни мускули, ако пожелаеше, можеше да ми извие ръцете и с едно простичко движение да ми строши костите.

— Да те търся — повторих аз, не особено убедително.

— Лъжа! — изръмжа гневно Гунар.

— Причиняваш ми болка — прошепнах.

— Ти също ми причиняваш болка, Селене, голяма болка.

Тонът на гласа му, драматизмът и решителният му строг вид ме уплашиха повече от силата му.

— Моля те, пусни ме — примолих се аз.

И страхът започна да ме завладява. Плъзна по цялото ми тяло. Плашеше ме липсата на състрадание у Гунар, неговата злина, съмнителните му машинации и жаждата му за кръв, която отгатвах у него и която ми напомняше за окървавената муцуна на Нарвик.

Гунар помести главата си с мъка.

— Не мога да те пусна, Селене, вече не мога, няма да те пусна. Ако избягаш, ще провалиш всичко.

— Твоя пленничка съм — избухнах и както винаги веднага съжалих, че го бях казала.

Той побесня.

— Глупачка! Не си ми пленничка. Докато си с мен, ще си защитена. Аз съм ти единственият коз, Селене. Не си ли даваш сметка?

Исках да заплача, но страхът пречеше на сълзите ми да се излеят. Бях парализирана.

— Пусни ме да си вървя.

Гунар ми изви още малко китката.

— Държах се добре с теб, Селене, грижих се за теб, пазих те. Така ли ми се отплащаш? Неблагодарна си.

Имаше нещо странно в гласа му, някакво съжаление, някакво страдание, което не можех, а и не исках да приема.

— Обичам те, Селене, повече, отколкото можеш да си представиш.

Опитах се да не предизвиквам насилието му, опитах се да го успокоя:

— Аз също те обичам, Гунар, обичам те.

Но той не ми пусна китката.

— Не е вярно, лъжеш ме, не знаеш какво е да обичаш. Нямаш си и най-малка представа. Егоистка си, импулсивна и капризна. Само за себе си мислиш.

— Съжалявам.

— Аз също, защото може би вече нямам време да ти го докажа.

Страхът изригна в мен, скова краката ми и изостри зрението ми. Забих поглед в пръстена. Ако можех да го стигна. Всичко беше толкова просто и същевременно сложно… Пръстенът беше там, пред очите ми, Леа търсеше мечката, а Гунар стоеше заплашително пред мен. Трябваше да взема пръстена. Протегнах ръка да хвана неговата, която държеше китката ми. Докоснах пръстена, потърках го силно и решително, а Гунар ме пусна… защото точно в този момент вратата се отвори с трясък.

Огромната мечка се повдигна на задните си крака, показвайки всичката си мощ, и без да издаде звук, се нахвърли върху изненадания Гунар.

Реагирах, преди да го е довършила. Помолих я да спре, преди да му счупи гръбнака. Гунар беше в безсъзнание, тежко ранен от лапите й, със счупени ръце и няколко ребра. Но не можех да го лекувам, не ми стана жал, не можех да сторя повече от това, което бях сторила — да спася живота му.

Свалих пръстена от пръста му и го надянах на своя, вързах Леа за шейната, пових кутрето с одеяло и ударих с камшик впряга да поеме след мечката, която поведе странната експедиция. Преданият инуит Арук пътуваше до мен.

— Ще ме защитаваш ли, Арук?

Духът беше объркан.

— Възхищавам ти се, много си смела.

— Смелостта няма да ми помогне, ако Ледената кралица ме спипа. Нямам нито пръчица, нито кинжал, а раждането ще отслаби силите ми.

Арук се усмихна.

— Имаш мен.

— Какво можеш да направиш?

Арук погледна назад и провери следите, които оставяше шейната след себе си.

— Трябва ти невидимост, за да родиш и защитиш дъщеря си. Ще се погрижа за вашата невидимост.

След нас гъста мъгла покри снега и стопи следите ни. Шейната, кучетата и аз навлязохме в магическа територия и пътувахме дни и нощи след неуморимата мечка. Спирахме се да похапнем и да съберем сили, а аз даже забравих за моята бременност.

Диана се погрижи да ми я напомни.

* * *

Селене спря и притисна ръка към гърдите си, без да откъсва очи от Анаид. Докато трая разказът й, тревогата й постепенно се бе засилвала и бе свивала сърцето й. Току-що я бе пронизало остро предчувствие за наближаваща опасност. Бяха обградени.

— Трябва да направим нещо. Усещаш го, нали?

Анаид почти не можеше да говори. Също като майка си тя усещаше подозрителна заплаха.

Селене внимателно отвори чантата си и подаде малка кутийка на Анаид.

— Надявах се да ти я подаря в края на тази история, но ще е по-добре да го сложиш сега.

Учудена, Анаид извади пръстена с изумруд.

— Това е магическият пръстен! — възкликна тя.

Селене погледна към вратата. Въздъхна и се довери на интуицията си.

— Трябва да поискаш помощ от духовете. Единствено те могат да ни помогнат.

— Защо аз?

— Твой е. Това е твоят пръстен. Ти си единствената, която може да го използва.

— А ти не можеш ли?

— Вече не. Веднага ще разбереш.

— Какво искаш да направя?

— Когато си сложиш пръстена, ще се появи дух закрилник, готов да ти служи. Може би ще помисли, че си Одиш. Не го разубеждавай. Покажи се горда и надменна и му заповядай да ни защити.

— Да ни защити от кого?

— Хайде, сложи го.

Анаид не зададе повече въпроси и се подчини на майка си. Действително, като го сложи, пред нея се яви горделив алморавидски воин с благороднически берберски черти. Селене не можеше да го види, а Анаид се обърна към него:

— Добре дошъл. Бързо се отзова на моето повикване.

Изглеждаше изненадан и не можеше да се ориентира къде е.

— Моите уважения, госпожо. В кой век сме?

— Двайсет и първи.

— Бях призован след едно хилядолетие на бездействие като воин?

— Имам нужда от теб.

— На вашите услуги, госпожо. Горя от желание да завладея някое емирство, разположено по тези плодородни земи на Източното Средиземноморие.

Анаид се уплаши от жаждата му за завоевания и както я бе посъветвала Селене, реши да го впечатли.

— Аз съм Анаид, твоята кралица. Как се казваш?

Опитният воин я изгледа внимателно и хладнокръвно.

— Юсуф бен Ташфин, победоносен командващ в битките при Саграш и Залкака, от военното племе Шаханга, населявал териториите в Сахара, емир на Ал-Андалус и победител в Аледо.

Анаид бе принудена да го върне в действителността:

— Много неща са се случили от завладяването на Ал-Андалус.

— Предполагам.

— В опасност съм. Истинско щастие е да срещна воин като теб.

Бен Ташфин се наду като пуяк.

— Предполагам, че ви трябвам за стратег и лидер на вашите войски?

Анаид въздъхна и размисли. Не бе обмислила тази възможност, но не беше толкова абсурдно. Опита се да придаде строга интонация на гласа си. Онази, която използват във военните филми.

— С какви сили разполагаме, Бен Ташфин?

— Опитни алморавиди?

Анаид се съгласи. Нищо не губеше, ако опиташе.

— Като прегрупирам хората си, ще успея да събера хиляда смели бойни духове.

Анаид ахна изумена. Духовете също можеха да представляват голяма сила срещу Одиш. Не бе обмислила тази възможност.

— И като нося пръстена, ще ми се подчините безусловно…

Юсуф бен Ташфин сведе уважително глава и се поклони пред Анаид.

— Да, кралице моя.

Селене ги прекъсна:

— Анаид, духът може да ни защитава, но трябва да знаем срещу кого. Попитай го.

— Какво?

Селене извади обеците и ги показа на Анаид.

— Не Рок ти е подарил тези обеци.

Анаид стана неспокойна.

— Тогава кой?

Селене бе непреклонна:

— Който ти ги е подарил, е този, който ни преследва. Твоят дух ще ни защити.

Анаид го предчувстваше, но не искаше да е така. Обърна се към духа:

— Кой ми подари тези обеци?

Бен Ташфин не се поколеба и за миг:

— Гунар, кралице. Да го нападнем ли?

Анаид ги изпусна слисана. Не беше обърнала внимание на съвпадението. Бяха същите обеци с рубини, които Гунар бе подарил на Селене, когато е навършила осемнайсет години. Били са част от съкровището във фермата в Исландия. Обърна се към майка си:

— Искаш да унищожа Гунар ли?

— Чуй ме, Анаид, трябва да знаеш всичко, всичко.

— Защо?

— Сега няма да мълча и ще ти разкажа докрай нашата история.

Трепереща, Анаид се сгуши до майка си. Пред вратата Бен Ташфин, безплътен, но могъщ, стоеше на пост и пазеше малката крепост.