Майте Каранса
Ледената пустиня (4)

Глава четвърта
Съдба и дълг

Щом се прибрах от Урт, първото, което направих, бе да отида да се видя с Гунар. Заварих го усърдно да дялка нещо от дърво. С изключителна нежност силните му ръце ваеха фигурата на конче, което постепенно се оформяше. Съсредоточен в работата си и без да се разсейва, говореше, но не обръщаше глава към мен и се опитваше да поддържа разстоянието между телата ни с брезовата маса помежду ни. В гласа му се долавяше огромна тъга, докато ми разказваше какво се е случило в мое отсъствие.

— Мерицел дойде с един куфар и ми каза, че е готова да дойде с мен в Исландия. Щяла да зареже следването, не я интересувало дали е труден езикът, че не би й липсвала светлината, не би изпитвала носталгия към слънцето и лятото.

Бях останала без дъх. Докато в Урт изследвах злините на Баалат, които аз самата бях предизвикала, Мерицел е дошла в къщата на Гунар готова да го придружи накрай света.

— А ти какво й отвърна?

Гунар с усърдие шлифоваше кончето. На два пъти понечи да каже нещо, но замълча. Не се държах импулсивно, потиснах любопитството си, оставих го да намери подходящите думи и макар че бях в правото си да говоря, си наложих мълчание. Най-накрая Гунар проговори:

— Казах й, че не я обичам.

Въздъхнах успокоена. За миг си бях представила, че от съжаление и повлиян от нейното отчаяние Гунар се е събрал отново с Мерицел. Въпреки това той не беше толкова спокоен, колкото аз. Вдигна очи от изделието си и ме укори:

— Тя знае, че има и друга.

Исках да се приближа, да прескоча масата, ако трябва, за да го утеша в тъгата му, но той ме спря с ръка.

— Не ми харесва това, Селене.

— Кое?

Бях уплашена.

— Нашата връзка… Не знам какво направи с мен. Какво ми направи?

— Аз ли?

— Омагьоса ли ме?

В гласа му долових нотка на упрек, сякаш ме обвиняваше, и се почувствах, както сигурно са се чувствали моите предшественички — магьосниците, пред съда на Инквизицията.

— Защо го казваш?

— Всичко ми беше ясно: плановете ми, бъдещето ми и задълженията ми. Обичах Мерицел и изведнъж… се появи ти.

Гунар беше напрегнат, а дистанцията само увеличаваше подозренията му. Усетих как Гунар потрепери от контакта с кожата ми, също както и аз. Не можехме да го избегнем. И отново отчаяно се целунахме. Толкова ми липсваше… С всяка прегръдка кръвта все по-силно бушуваше.

Дълго време не си проговорихме. Оставихме телата да говорят. Докато най-накрая, премалели, се спогледахме, както се гледат влюбените — с нежност.

— Защо постоянно мисля за теб? — сподели той.

— Аз също — признах, — но то не е лошо. Това, предполагам, е любовта.

Гунар беше по-голям от мен. Може би на двайсет и пет? Но беше с далеч повече опит. Поклати глава и ме прегърна.

— Понякога любовта е измамна. И това е, което ни се случва. Не можем да мислим, само чувстваме.

На мен все още не ми се струваше осъдително, като изключим мъката на Мерицел. И двамата бяхме млади, свободни и бяхме влюбени. Гунар опита да се изясни:

— Да не си някой strandhőgg в живота ми.

— Какво да съм?

— Един strandhőgg — атака, изненада. Така са наричали викингите нахлуванията си по чужди земи. Нападали са без предупреждение, но са били бързи, ефективни и опустошителни.

Гунар стана от леглото и след малко се върна с бутилка ликьор и две чаши. Сипа и ми предложи от странната напитка.

— Медовина е. Божествено питие.

Първо отпих едва-едва, а после вдигнах чашата и я пресуших. Обземаха ме съмнения и ме човъркаше любопитството. Не ми допадаше много сравнението му.

— Така, значи съм нахлула в живота ти. Аз ли съм твоят strandhőgg?

— Не те очаквах, Селене. Хвана ме неподготвен.

Обидих се.

— Аз също не съм те търсила. Пътищата ни се пресякоха!

Гунар въздъхна.

— Вярно е, но може би не е трябвало да се пресичат.

Не обичах гатанките.

— Може ли да ми обясниш защо? Говори ясно.

Гунар ми напълни отново чашата и ме покани да се излегна до него. Завихме се с одеяло.

— Ще ти разкажа една история. Част е от исландската сага на Вослунд и се отнася за предопределената съдба на една жена, преди тя да се роди. Красивата Зигни, родена, за да продължи рода на Вослунд и да отмъсти за близките си.

Отпуснах се и се оставих меденият глас на Гунар сладко да ме унася.

 

 

„Имало едно време едно място, наречено Брансток, където живеел старият Вослунд в семейната си къща, заедно с тримата си синове и единствената си дъщеря Зигни, най-обичаната.

Зигни се грижела за родителите и братята си, най-силно обичала близнака си Зигмунд, защото са споделяли утробата на майка си, много си приличали и се разбирали без думи. Зигни и Зигмунд изгубили майка си при раждането и една сейдкона — пророчица — заклала гъска, за да предскаже бъдещето на семейството, и предрекла, че малката Зигни ще е тази, която ще увековечи името и честта му.

Но старият Вослунд не обърнал внимание на предзнаменованията. Когато сметнал за подходящо да омъжи дъщеря си, избрал най-добрия кандидат — благородника Сигейр де Готланд, и вдигнал пищно тържество по повод годежа. Сватбените подаръци били много, но най-впечатляващият бил от един старец с бяла брада и скрито под шапката му лице, който показал прекрасен меч с думите: «Подарявам този меч, направен от джуджетата, на онзи, който е способен да го изтръгне.» След реченото забил меча до дръжката в един стар дъб.

Сигейр пожелал този меч да е негов и пръв опитал да го извади, но тъй като бил омагьосан, мечът не се е поддал нито на силата, нито на ръцете му. Зигни не била влюбена в съпруга си, но в онзи момент разбрала с абсолютна сигурност, че ще е нещастна с него. Сигейр бил алчен, завистлив и отмъстителен. И Зигни съжалила онзи, който успее да извади меча, защото щял да си спечели завинаги омразата на Сигейр, съпруга й.

Опитали се благородници и от двете страни, най-добрите воини, всички поканени, а най-накрая, когато всички се отказали и напили, младият Зигмунд, близнакът на Зигни, докоснал красивата дръжка и мечът като по чудо се измъкнал от дървото и се озовал в ръката му.

Сигейр искал меча на всяка цена и му предложил в замяна злато, но Зигмунд отказал да го продаде. Тогава, побеснял, Сигейр взел жена си, подаръците и корабите и се завърнал с войниците си в Готланд — неговите земи. Въпреки това успял да изтръгне от стария Вослунд обещание, че ще го посети със синовете си.

Зигни хиляди пъти предпочитала да не види никога повече баща си и братята си, за да избегне по този начин трагедията, и се молила горещо на боговете никога да не дойдат на гости. Но баща й Вослунд бил храбър мъж и държал на думата си. Затова, след известно време, когато младата Зигни родила дете на съпруга си Сигейр, отправил корабите си към Готланд, да посети дъщеря си и зет си, а и да се запознае с внука си.

Щом видяла корабите на баща си, Зигни изтичала да ги предупреди да не приближават крепостта на съпруга й, защото им е приготвил засада. Но мъжете не я послушали и се отправили право към смъртта. Действително Сигейр убил стария Вослунд и хората му на бойното поле, успял да отнеме меча на Зигмунд и взел за заложници братята на Зигни. Вързал ги за едно дърво и ги осъдил на по-тежко от смъртта изтезание. През нощта вълк изял единия брат. На следващата — изял и втория брат. Когато останал само Зигмунд, сестра му Зигни помолила да го види, за да се сбогуват. Така и сторила и докато го целувала, му намазала лицето с мед. Същата нощ, когато вълкът дошъл да разкъса и Зигмунд, започнал да го ближе по лицето. Когато стигнал до устата му, Зигмунд стиснал здраво зъби и захапал езика му. Държал го в челюстите си и не го пускал. Захапката му била толкова яка, че издържала на предсмъртните гърчове на звяра, толкова отчаяни и бесни, че охлабили въжето.

Зигмунд избягал и се прибрал вкъщи. Зигни останала при съпруга и детето си, но се заклела да отмъсти за честта на семейството си. Тази мисъл не й давала покой и не й позволявала да е щастлива. Чакала няколко години, докато синът й порасне и може да пътува по море…

Възползвала се, че съпругът й воювал със Свеар, взела кораб и заедно със сина си се върнала в родната си земя, в къщата на Вослунд. Там се срещнала с брат си Зигмунд и му казала за намерението си да отмъсти за братята и за баща си, зарекла се, че няма да намери покой, докато не го стори.

На първо време искала Зигмунд да провери дали синът й е достоен Вослунд, с тяхната храброст, за да измие позора на фамилията. Зигмунд така и сторил. Казал на момчето да приготви хляб, а в чувала с брашното скрил змия, докато той и Зигни са в гората за дърва. Когато се прибрали, хлябът не бил готов и момчето си признало, че го е страх да пъхне ръката си в чувала, защото вътре имало змия. Изпълнена с мъка, Зигни убила собствения си син заради малодушието му.

Зигни разбрала, че само неин син от Зигмунд би наследил смелостта на Вослунд. За да се сдобие със син от собствения си брат, се преобразила като млада магьосница. И така заченала детето си от Зигмунд, после се прибрала с него у дома. Казвал се Зинфхотъл.

Зинфхотъл бил силно и благородно момче, но Зигни пак се бояла дали ще има качествата, за да изпълни дълга си и задачата, за която е предопределен. Така, когато навършил необходимата възраст, го завела при брат си Зигмунд, за да го подложи на изпитанието за смелост. След като му показали брашнения чувал, излезли. Когато се прибрали, хлябът бил готов. Зинфхотъл обяснил, че в чувала имало змия, но не се уплашил и изпълнил заръката на вуйчо си и майка си. Зигни се зарадвала. Синът й бил достоен наследник на Вослунд, във вените му течала кръвта и на двамата. Бил способен да измие позора от името на дядо си и вуйчовците си.

Зигни се върнала в земите на Готланд при съпруга си и оставила сина си да се обучава на бойно изкуство със Зигмунд. След известно време Зигмунд и Зинфхотъл отишли в крепостта на Сигейр, готови за борба. Но попаднали в капан, който им заложил Сигейр, и били заловени. Сигейр заповядал да погребат живи и двамата в общ гроб, покрит с тежък рунически камък. За щастие, преди да сложат плочата върху рова, Зигни се промъкнала сред сенките на нощта, подхвърлила магическия меч и изчезнала. Цяла нощ Зигмунд и Зинфхотъл се сменяли, докато успели да пробият камъка с меча. Не било трудно да убият пазачите, защото те се били напили в чест на победата. Баща и син събрали достатъчно дърва, запалили къщата на Сигейр и убивали всеки, който се осмелявал да излезе.

Извикали на Зигни да излезе, за да се спаси, но тя отказала. Обяснила им, че след смъртта на Сигейр най-сетне може да почива в мир. Била изпълнила мисията си да отмъсти за близките си. Като млада не й дали правото на избор и я принудили да се омъжи, но сега можела сама да решава и предпочитала смъртта. Прегърнала брат си и сина си за сбогом и влязла в къщата. Затворила прозорците и се предала на пламъците, които скоро я погълнали.“

Когато Гунар свърши разказа си, ми стана много мъчно за горката Зигни, принудена да се омъжи за врага си; за печалната й кончина насред пламъците и за това как, за да защити честта и да изпълни дълга си, е трябвало да пожертва сина си. Историята ми се стори някак прекалено трагична и като че тенденциозно поучителна. Не разбирах какво целеше Гунар.

— Искаш да се хвърля в пламъците, за да се пречистя ли? — попитах иронично.

— Не си го и помисляй!

— Тогава? Защо ми разказа тази история?

Гунар се поколеба:

— Животът на Зигни е като на прадедите ми. Трябвало е да се борят, да воюват и всички са имали предначертана съдба.

— Вярваш ли в съдбата? — попитах недоверчиво.

— А ти не вярваш ли? — отвърна изпитателно Гунар.

Спомних си, че като бях малка, една еструска пророчица беше на гости на майка ми и гадаеше съдбата ми. Никога не пожелаха да ми кажат какво е видяла във вътрешностите на агнето, че толкова да я изплаши. Аз попитах, но единственият отговор на Деметер беше, че съдбата не е неизменчива, че можем да я променим. Това означаваше, че моята не вещаеше нищо добро. Така ли е?

— Аз мисля, че всички пишем страниците на собствения си живот, че преди това страниците са бели.

Гунар ме погледна с възхищение.

— Твърдоглава си.

— Наречи го така, майка ми би казала „непокорна“.

— Няма да ти хареса това, което ще ти кажа.

Бях на тръни. Още щом го видях, разбрах, че има нещо, което искаше да ми каже, но не знаеше как. Това, че не ме гледаше в очите, тази странна исландска сага… всичко беше протакане, само отлагане, за да ми признае нещо.

— Мерицел е бременна.

От всичко възможно, което ми мина през ума, само това не ми беше хрумвало.

— И иска да задържи детето — добави той.

Щеше ми се да заплача, но не можах. Щеше ми се да се разгневя, но не можах. Само се смутих. Докато смятах, че имам право да вземам решения за живота на другите, то другите пишеха собствената си история. Ръцете ми трепереха, когато го попитах с изтънял от вълнение глас:

— Какво ще правиш?

Гунар се осмели да ме погледне в очите.

— Понякога не можем да решаваме според желанията си, нито е в ръцете ни да избираме щастието.

По един или друг начин се опитваше да ми каже, че се чувства отговорен към това създание. Стори ми се похвално, но само преди един час си бе признал, че не обича Мерицел.

— Значи, съдбата ти е дългът?

Най-накрая схванах поуката от сагата. Беше ми я разказал, за да оправдае решението си.

— Не мога да оставя Мерицел сама.

Станах и си тръгнах, главата ми бучеше, ушите ми пищяха. Щастието ме бе докоснало, но после мигом беше отлетяло. Не можех да бъда щастлива.

Мерицел също. Беше пребледняла, тъжна и не изглеждаше никак добре. Стана ми жал за нея. Трябваше да се махна, да се отдалеча. Всъщност се върнах, решена да си сменя квартирата, за да не се виждаме повече, но не можах.

— Този уикенд не пожела да си отиде в Андора — загрижена ми прошепна Карла.

Тогава си спомних за странното разкритие на Карен и й споменах за това, но Карла ми се присмя и ми показа адреса й в Ордино, фигуриращ в документите на Мерицел, и писмата, изпратени от баща й, както и някои снимки, които беше направила тя самата, когато отишла при нея през един уикенд. Реших да не обръщам внимание на всичко това, беше много объркано. Мерицел изглеждаше толкова беззащитна, толкова крехка, че ме задължаваше да й помогна, също както тя бе помогнала на мен. Предполагам, че се самозаблуждавах. Очаквах да чуя от нея признание, очаквах да ми каже: „Гунар не ме обича.“

Каза ми го една нощ, след като повърна вечерята. От дни стомахът й не приемаше нищо и аз я защитавах от Карла, за да не бъде поставена в неудобно положение, но не успях да предотвратя неизбежното. Нашата готвачка се обиди, понеже тя непрекъснато отказваше да вкуси от разнообразните й манджи, с намусен жест на недоволство. Естествено. Карла прекара часове наред да приготвя великолепно ястие със задушени на китайски тиган зеленчуци. Тиганът, наречен уок, беше подарък от неин приятел и тя очакваше да оценим качествата на блюдото. Но щом седнахме на масата, Мерицел го помириса и отреагира с позиви за повръщане.

— Хайде, пробвай го и да не направиш номера както всеки ден! — възкликна Карла, докато й слагаше чинията.

— Не виждаш ли, че не добре? — казах в нейна защита.

— Аз също мога да се преструвам.

— Не се преструва.

Мерицел ме помоли да не се намесвам.

— Селене, не е необходимо да ме защитаваш.

И отмести чинията. Карла отново я сложи пред нея.

— Опитай от задушените зеленчуци.

Мерицел пребледня.

— Не съм гладна.

— Нямам намерение да ти позволя да гладуваш само защото гаджето ти те е зарязало.

— Не е така — изхлипа Мерицел и блъсна чинията встрани.

— Разбира се, че е така — отвърна Карла и отново сложи чинията пред нея. — Нямаш ли достойнство? Ами не го губи, като се оставяш на анорексията заради това, че някакъв си тъпанар, колкото и да е готин, те е зарязал заради друга.

Пребледнях. Дали беше налучкала случайно, или бе нарочно?

— Много ми е зле — прошепна Мерицел.

— От любов не се умира. Хайде, хапни — решително поде Карла.

Макар че Мерицел ме бе помолила, се намесих, за да избегна някое неблагоразумие на Карла.

— Нима си пробвала?

— Зеленчуците? Много са вкусни.

— Не, глупаче, любовта.

Карла рязко млъкна и разбрах, че цялата й агресивност към Мерицел сигурно идва от някакво преживяно напоследък разочарование. Преди й се обаждаше мъж на име Хоакин, но от известно време насам телефонът бе спрял да звъни. Стори ми се много тъжно. Три скарани момичета и на косъм да се самоубият от любов.

— Хоакин няма чувство за хумор, докато викингът на Мерицел го има, и то в излишък — сподели Карла, докато опитваше от житните аспержи.

— Остави Гунар на мира — примоли се тя с угаснал глас.

Не се овладях и потрепнах само от споменаването на името му. Едва от седмица не го бях виждала, но всяка секунда трябваше да потискам желанието си да изляза през вратата и да се втурна към обятията му.

— Ами яж, защото ще заприличаш на рентгенова снимка — настоя Карла.

Карла беше особено агресивна и се провъзгласих за защитник на Мерицел.

— Не се заяждай с нея.

Не можех да добавя, че е сама и влюбена, че чака дете, че хормоните й са променени, че е емоционално засегната и причината за цялата тази каша съм аз, защото бащата на детето обича мен, а не нея.

Но Карла в отговор взе вилицата, набучи няколко зеленчука и ги пъхна в устата на Мерицел, която се отбраняваше, плюеше и си тръскаше главата като малко дете. После стана набързо и се затвори в банята. От коридора чувахме как хлипа, дави се и се напъва да повърне.

Карла беше изумена.

— Повръща.

— Аха — отвърнах й примирено.

Мерицел се беше затворила така, че не можех да помогна поне като й придържам главата.

— Толкова ли бяха противни задушените ми зеленчуци?

— Не е това. Не си ли забелязала?

Имах предвид бременността на Мерицел, но Карла го изтълкува другояче:

— Анорексия!

Опитах се да я разубедя с аргументи:

— Нещо стомахът й не е наред.

Но Карла си вадеше изводи.

— Колко съм била сляпа! Всичко, което хапне, го повръща, затова е станала кожа и кости. Разбира се, анорексия.

За Карла всяко момиче, което не беше като мечка, бе кожа и кости. Например аз.

— Мерицел не повръща всичко, което яде. Просто е слаба и яде по-малко.

Карла потропа няколко пъти по вратата, за да я принуди да излезе, и отново ме изненада:

— Мерицел, мила, извинявай за всичко, което ти наговорих. Хайде, излез. Тази история с гаджето ти те съсипва.

— Не ви искам съчувствието.

Даде ни го да разберем, когато отвори вратата.

— Не искам никой да ме съжалява.

Заплака и ме прегърна.

— Не искам Гунар да изпитва състрадание към мен! — избухна най-накрая, когато бяхме вече сами с нея в стаята ми.

Тогава ми довери проблема си:

— Бременна съм.

Прегърнах я, за да не забележи, че съм в неловко положение, и за да не си даде сметка, че вече зная. Малко по-ободрена, най-накрая ми разясни всичко:

— Гунар вече не ме обича, но ме помоли да се съберем заради бебето.

Не казах нищо, защото не бях безпристрастна. Мерицел продължи:

— Не знам какво да правя. Не знам дали ще имам смелостта да отгледам детето сама, но не искам Гунар да изпитва състрадание към мен.

Погалих я по косата с обич. Напълно я разбирах. Мерицел беше притеснена, докато говореше за Гунар.

— Сякаш не е той. Сякаш са го подменили. Да не се е влюбил в друга?

Мисля, че без да искам, я оскубах.

— Ти как мислиш? — настоя тя и впери в мен чистия си невинен поглед.

Трябваше да бъда честна.

— Може би, но щом ти е казал, че ще остане с теб, ти си тази, която има последната дума.

За късмет, беше твърде изморена, за да продължи разговора. Изведнъж ахна:

— Лола! Съвсем забравих за нея.

Лично аз я потърсих и двете й дадохме вода и храна, и почистихме клетката й. Църкаща и любвеобилна, малката хамстерка заспа в ръцете на Мерицел, а аз легнах до тях като пазач. Не исках да заспивам, защото тогава ме връхлитаха предателски сънища, всяка нощ. Сънувах как Гунар тайничко идва при мен, а устните му шепнат любовни думи, ръцете му нежно ме милват, а очите му говорят по-красноречиво и от ласките му.

Не исках Мерицел да чуе как изричам името му насън.

Но за да го забравя, трябваше да унищожа всяка клетка от тялото си, трябваше да се самоунищожа.