Майте Каранса
Ледената пустиня (15)

Глава петнадесета
Появата на избраницата

Раждането започна. Имахме достатъчно време, за да потърсим подслон. Контракциите ставаха все по-силни, все по-болезнени. Спрях шейната и предупредих мечката. Веднага се впусна да копае в снега и осъзнах, че ще изгради бърлога като онази, която е направила, за да скрие малкото си. Помогнах й, доколкото ми бе възможно. Нахраних кучетата, пуснах Леа да накърми Виктор и взех най-необходимото за раждането.

Не исках да мисля. Не исках и да си представя какво можеше да ми се случи, ако се появят усложнения. Никой не би могъл да ми помогне да намести главичката на момиченцето ми или да се напъва вместо мен, или да ме зашие, ако има разкъсвания. Беше все едно, контракциите бяха толкова остри и чести, че сигурно разкритието е било голямо. И изглежда беше така, понеже почувствах огромно желание да се напъвам. Удържах се, докато не се вмъкнах пълзешком в тунела, изкопан от мечката, покрих го с кожи, заредих се с кърпи и клекнах с треперещи крака да напъвам силно. Болката беше ужасна, усещах стотици наострени ножове да се забиват в корема и да потъват в плътта ми. Дишах учестено, на пресекулки. Времето между контракциите беше толкова кратко, че не ми оставаше миг да се съвзема. Липсваше ми ръка, за която да се хвана, копринен глас, който да ме насърчи, потупване по гърба да ме поздрави за смелостта. Имах чувството, че се пръскам, че ставам на парчета, че тялото ми се раздира.

Аз сама поех в ръце бебето, което излизаше от тялото ми. Най-сетне успях.

Диана се роди без грешка. Под белия слой мастна тъкан, която така и не почистих, защото я предпазваше от студа и инфекции, се появи моето красиво момиченце. Загърнах го в кожи и го притиснах до гърдите си. Ето я моята Диана. Вече я имаше, не беше измислица. Прегърнах я силно. Преброих пръстчетата, погледнах изненаданите й очи и изпаднах в екстаз с ушичките, нослето и наситеносините й очички. Плеснах я по дупето да изплаче. Раздвижи малките си ръчички, размаха ги и ме перна по носа.

Диана беше жива и заплака с мощен глас. Доближих я до себе си. Тя поклащаше глава отново и отново към гърдите ми, с полуотворена уста, докато накрая не докопа зърното и засука лакомо. Аз сама прерязах пъпната връв с улуто и я навих на пъпа й. После изхвърлих плацентата и потънах в дълбок сън, който никой и нищо не прекъсна.

 

 

Пещерата беше топла, но имах нужда от храна и вода. Излязох след един ден, пълзейки и влачейки с мен дъщеричката си, а когато подадох глава от бърлогата, станах свидетел на приказна гледка. Ярка комета с най-дългата и стройна опашка, която бях виждала, набразди небето и приветства появата на Диана на бял свят.

Диана като че се усмихна и сякаш благодареше на звездата за дара й, макар че беше твърде възможно само така да ми се е сторило. Бебе на един ден не може да се усмихва, а и очичките й бяха още слепи. Съвпадение ли беше това? Случайност? Или ставаше дума за кометата, спомената в пророчеството? Не бях мислила за това. Не се замислях и за това коя е и каква ще стане Диана, нито пък виждах в нея нещо различно от другите. Успокояваше ме да знам, че е здраво и красиво бебе, нищо повече.

 

 

Качих се на шейната много отпаднала, седнах на капрата, хапнах сушена риба и разтопих сняг, но не беше достатъчно. Отново бях вдигнала температура и едва достигнах аптечката. Не можех да се разболея точно сега, в този момент. Не можех. Диана имаше нужда от мен. Взех антибиотик и се проснах на шейната, безсилна да я управлявам. Леа ме близна по ръката и ми припомни, че трябва да я вържа за впряга. Направих го със сетни сили. А когато шейната потегли, изгубих съзнание.

 

 

Дойдох на себе си часове по-късно. Арук беше до мен, но изглеждаше така, сякаш се стапяше, като че бе на път да се изпари. Даже гласът му отслабваше:

— Селене, Селене, чуй ме, трябва да направиш едно усилие.

Аз не можех. Бях на границата на издръжливостта си.

— Селене, вземи кожите и момиченцето и влез в пещерата. Мечката ще се грижи за теб.

— Ами кучетата? — прошепнах.

— Пусни ги — посъветва ме Арук.

Мисля, че така и направих. С моята малка, вързана на гърдите ми, и с оскъдните вещи, които успях да взема със себе си, влязох в пещерата, този път по-голяма и по-удобна, бърлогата на мечката. Там мечето ни прие много радушно. Потърка се в мен с топлото си кожухче и близна ръката ми. Топлотата и любовта му ме успокоиха, но не ми помагаха да сваля температурата.

Преди да загубя съзнание, помислих, че нито аз, нито малката Диана ще оцелеем от това последно изпитание.

 

 

Дни по-късно главата ме болеше и устата ми бе суха. Бях гладна, много гладна и чувствах тялото си изтръпнало, но вече нямах температура.

Къде се намирах? Мястото изглеждаше сигурно и топло. Почувствах странен гъдел по лицето си. Сетих се за Диана. Дъщеря ми! Къде е детето ми?

Потърсих опипом и усетих до себе си топла жива плът, свита на клъбце, но като отворих очи, се уплаших. Надвесена над нас — над бебето и над мен, но без да ни докосва, с неестествена за размерите й нежност огромната мечка Камила подаваше гърдата си към устата на малката Диана. Не можех да повярвам на очите си, моето момиченце се хранеше с кърмата на огромната мечка. По време на заболяването ми Диана бе оцеляла благодарение на кърмата на Камила. Смеех се от радост, докато развълнувана наблюдавах сцената и изчаквах моето момиченце да задоволи апетита си. Спомних си за легендата, която преди ми се бе сторила невероятна, за бебето, спасено от мечка. Спомних си думите на сляпата гадателка: „О, Селене, позволи на великата царица на снега да я кърми и да й даде силата на Арктика!“

А от дълбините на паметта ми изплуваха първите два куплета от старите стихове на пророчеството на Ом за избраницата:

Ще се роди в далечния край на света,

в замръзналия леден ад,

там; където морето се слива с небесната синева,

а ще израсне в сърцевината на земята,

там; където планинските върхове допират звездите.

 

Ще се захрани от силата на мечката,

ще расте под топлите завивки на тюлена,

ще попива мъдростта на вълчицата

и накрая ще дължи живота си на хитростта

на лисицата.

Побиха ме тръпки, като разпознах в собствените си патила предзнаменованията на пророчеството.

Диана бе видяла светлината в ледения ад, беше захранена с кърмата на мечката и оцеляваше под топлината на тюленовата кожа.

Като малка го повтарях толкова пъти, докато не го научих наизуст, без да знам, че аз самата ще играя главната роля.

Знаците на съдбата бяха неясни, но никога абсурдни.

 

 

Бях гладна и потърсих нещо за хапване. Като Божи дар намерих до себе си топъл тюленски дроб и странното е, че този път не се погнусих. Стори ми се вкусно и съживяващо. Имах нужда от храна, изпитвах глад за желязо и протеини. Трябваше да си възвърна силите и да се храня, за да имам кърма. Ядох суров дроб, ядох суров тюлен, ядох карантии на кит и месо от нарвал.

По време на престоя си в пещерата на мечката, обгърната в топлата й кожа и хранена с нейния улов, загубих представа за дните и нощите, но на всеки два-три часа малката ми ревла Диана ми напомняше за себе си и че се нуждае от мен, за да порасне. Мечето ни ближеше често и в Диана виждаше другарче за игра, все още твърде миниатюрно, твърде крехко. Камила ръмжеше доволно, като гледаше как се възстановяваме. Редовно зареждаше пещерата с провизии и ни сгряваше с огромното си топло тяло. И аз живеех загрижена за малкия живот, който туптеше на гърдите ми. Но щом й падна пъпната връв, когато ръчичките й понапълняха и Диана ме дари с първата си усмивка, вече сигурна, че тя ще оцелее, отново ме завладяха старите притеснения.

Какво ли бе станало с Гунар? А с вярната Леа и кутрето? Ами Арук? Откакто се събудих в пещерата на мечката, въпреки че призовавах инуитския дух, като търках пръстена, той не се бе явил повече пред мен. Бях ли загубила уменията си?

Колкото и да се опитвах, не успявах да се разбера с Камила и нейното малко. Нито разбирах ръмженето й. За разлика отпреди, спомнях си колко непринудено общувах с нея тогава. Какво ми се е случило? Да не би с раждането на дъщеря си да бях изгубила уменията си?

За щастие, не всички. Един ден чух ясно призива на Деметер. Струваше ми се, че ще се пръсна от щастие. Скрита в бърлога под леда накрай света, Деметер успя да ме открие. Беше нейният призив.

Разбрах, че с края на бременността бе дошъл също и краят на изолацията. Сега бях в състояние да й отговоря. Каква глупачка! От раждането не бях помислила за телепатична помощ, а съм можела да го направя.

Затова съсредоточих всичката си енергия към майка си и влязох в контакт с нея. Усетих отзивчивостта и топлотата й. Събрах сили и й отправих съобщение. Исках да я информирам за раждането на внучката й и я помолих за помощ.

Бях обнадеждена. Вече не се чувствах сама. Отново бях част от общността. Веднъж приключила бременността, идваше и краят на моята изолация без връзка.

Деметер отново отправяше настоятелно призив, като ми изпращаше многократно едно съобщение. Означаваше движение. Разтревожих се. Деметер ме предупреждаваше от хиляди километри, че пак трябва да тръгна на път. Това значеше, че има основателна причина да напусна скривалището. И аз се подчиних.

 

 

Също както Ом бе постъпила с дъщеря си Ома в далечното минало, така и аз след дълго отсъствие излязох на бял свят от дълбините на земята.

А през това време земята се бе променила.

Ледовете се стапяха по бреговете на морето, а изпълнените с живот стъбълца неудържимо никнеха, пускаха дълбоко корени в пръстта и се разлистваха в свежозелено, напъпваха в бледи цветове, които пролетното слънце сгряваше и изпълваше със сокове. Поех дълбоко дъх и гърдите ми се изпълниха с чистия въздух и с усещането за щастие. Слънчевата светлина бе обнадеждаваща, а дългата нощ и безкрайната полярна зима оставаха зад гърба ми. Щом бях преживяла тези невероятни мъки, то бях подготвена за всякакви превратности на съдбата. Или поне така си мислех, макар че нямах и най-бегла представа какво ме очаква.

Бяха минали два дълги месеца от раждането на Диана.

През това време кучетата, които пуснах на свобода, бяха изчезнали в търсене на храна и си бяха отишли безвъзвратно от бърлогата на мечката. Всички, освен вярната Леа. Чакаше ме с пълничкото си и игриво кутре Виктор, което се сприятели с мечето Хелга, бях го кръстила така в чест на викингската писателка.

Леа ме посрещна с радостен лай — който впрочем вече не можех да разбера — и ме придружи до изоставената шейна. Беше невъзможно да се тегли само от нея; дори и да пътувах с много лек багаж, щеше да ми е необходим впряг от поне четири кучета. Къде да намеря още три? А да вървя по леда с Диана на ръце и багажа на гръб, беше немислимо.

Но грешах. Имах на разположение друго животно, което да тегли шейната — моята мечка.

Камила спокойно се съгласи и откликна на молбата ми. С подчертано уважение поисках разрешение да й сложа каишите. Настаних мечето Хелга до мен, а кутрето Виктор между двете и така потеглих на път, с шейна, теглена от куче и мечка.

Оформихме доста странна групичка, но аз лично бях много горда с компанията си. Бяхме като семейство.

Не аз направлявах шейната. Оставих се да бъда водена, уверена, че мечката майка Камила ще ме заведе до клана на мечките Омар.

Така и стана.

 

 

В лагера на ловците инуитите ме приеха с голяма изненада, и то едва след като ги убедих, че мечката е безобидна. Не можеха да повярват, че Камила е кротка и добронамерена и че се разбира прекрасно с кучката Леа. Никога не бяха виждали мечка да тегли шейна, а още по-малко шейна, управлявана от млада бяла жена с бебе, придружена от мече и кученце.

За да се пребори с мълчаливо проявеното към мен недоверие от страна на общността, излезе да ме посрещне насаме знахарката Сармик. Отнесе се с характерната инуитска любезност. Предложи ми риба и бира в знак на гостоприемство и след като се увери, че никой не ни чува, ми заговори на древния език на Омар:

— Бъди добре дошла сред нас, Селене, дъще на Деметер. Като матриарша на клана на мечката приветствам теб и дъщеря ти.

И протегна ръце да й подам Диана.

Старицата свали качулката, която покриваше главата на момиченцето, и се усмихна с прелестна беззъба уста. На светлината на залеза наченките на пух по главицата на Диана имаха червеникав оттенък.

От изненада очите ми се разшириха. Не бях се вглеждала в цвета на косата й. Беше червен като огъня, като кръвта, като средиземноморския здрач.

Развълнувана, Сармик вдигна малката високо във въздуха, целуна крачетата й в знак на почит и изпълнена от щастие, възкликна:

— Майко О, обещанието ти се сбъдна. Кометата обяви нейното раждане и оттогава чакахме нетърпеливо нашата избраница. Ще си отида от този свят спокойна, защото на мен се падна честта да я приема в семейството си и да я държа в ръцете си.

Като каза това, тя изрече стиховете от пророчество на О:

Един ден ще дойде тя — избраницата,

потомката на Ом,

с огън в косите,

с криле и люспи по тялото,

с вой, напиращ в гърлото,

и смъртта в очите отразена.

 

Ще възседне слънцето

и ще надвие луната.

Ще излъжа, ако кажа, че не се развълнувах. Предаността и любовта, с които старата Сармик посрещна дъщеря ми, ме затрогнаха. И се оставих на грижите на набръчканите и любящи ръце, които измиха тялото и косата ми, изрязаха ми ноктите, намазаха кожата ми с крем, сложиха ми чисти дрехи и ми даваха топли супи, вкусни манджи и чаши чай.

Починах си известно време сред мирните инуити. Бяха разположили палатките си в близост до морето и се зареждаха с тюлени и белуги^[1]. Те ме научиха да ловя с множество кукички по техния метод на риболов, да разфасовам тюлени и да щавя кожи. Бяха шест семейства с децата си и вечер се събирахме на чаша чай и разговаряхме часове наред. Инуитите лесно и охотно се усмихваха и имаха предания поглед на дете. Сред тях беше трудно да усетиш злото или да се чувстваш напрегнат от опасността. Затова се чувствах толкова добре и не се притеснявах да отложа завръщането си на събора, който Сармик бе свикала.

Сармик ме бе помолила да й дам време, за да събере мечките. Разстоянието между лагерите затрудняваше срещите им и трябваше да изчакаме следващото пълнолуние, до което оставаха още две седмици. На събора щеше да бъде представена Диана като избраницата и щеше да се назначи вярна охрана от мечки, които да гарантират нашата защита, докато ме предадат на клана на тюлена, по на юг, по-близо до цивилизацията.

 

 

Всички бяхме възхитени. Диана гледаше света с големите си сини очи, разбиращи и интелигентни. Нямаше празния поглед на бебе, нейният бе като на зрял човек, мъдър и прозорлив. Попиваше всичко, което видеше или чуеше, със същата жажда и ненаситност, с които сучеше. Много отрано, на три месеца, започна да гука. Искаше да общува, сякаш разбираше човешкия говор и обръщаше внимание, особено внимание към звуците на животните. Един следобед я хванах да ръмжи с мечето Хелга. Смаяна, видях как Диана ръмжи със същата свирепост като малка мечка и възторжено получаваше отговор от животното.

Спомних си думите на пророчеството: „С вой в гърлото и смърт в очите“ Винаги бяхме тълкували, че избраницата ще принадлежи към клана на вълчицата и ще вие, за да общува с тотема на клана — вълка, но никой никога не бе допускал, че тя ще има умението да общува и да се разбира с всички животни.

Внезапно ми стана ясно. Докато носех нейната кръв, и аз самата притежавах способността на Диана. Лаех като куче, ръмжах като мечка и даже чувах ултразвука на китовете. Затова, когато се роди дъщеря ми, бях загубила това умение и прекъснах връзката си с духовете. Разбира се! Сега го проумявах!

Вече не виждах Арук, защото вероятно сега това го можеше само малката Диана. Преди аз го виждах, защото носех в тялото си Диана. Силата да общува с животните и мъртвите бе притежание единствено на избраницата. И за да проверя това подозрение, сложих пръстена с изумруд на ръчичката на момиченцето ми и потърках камъка.

Диана обърна глава вдясно от мен, където нямаше нищо, и се усмихна. Виждаше Арук. Тя можеше да призове Арук, който я защитаваше, макар и да не можех да говоря с него.

Тази увереност ме успокои. Прибрах пръстена и гушнах момиченцето си. Толкова малка, а същевременно така могъща. Пожелах от все сърце детството й да не е като на възрастен. Пожелах да се наслаждава на живота във всеки момент и да се научи да се смее, да тича, да плува, да играе и да израсне, закриляна от семейство и дом. Там, в ледената тундра, се усещаше обичта на шест семейства и топлотата на това усещане смекчаваше суровия и студен пролетен вятър. Бяха чувства, пробуждани от началото на лятото. Животът отново се възраждаше и около мен всички се радваха на слънцето и на приятелството на инуитите.

Забавна и гальовна, Хелга правеше всевъзможни номера и заедно с кутрето Виктор, което ставаше все по-силно и палаво с всеки изминал ден, те спечелиха симпатиите на малки и големи, а накрая ядяха от ръцете на всички. Дори кучката Леа се сприятели с един любвеобилен мъжкар и двамата се заеха здравата със задачата да осигурят ново котило за другата зима.

Мечката Камила скиташе около лагера, без да се сприятелява с хората. Някои нощи чувах нейния рев, с който викаше мечето си. Хелга забързана откликваше на призива на майка си.

А аз се хранех, почивах си, разхождах се под слънцето, което ми възвръщаше силите, и с всеки изминал ден се влюбвах все повече в моята дъщеря Диана.

Всичко беше спокойно и твърде хубаво, за да е истина. Една измамна илюзия, която приключи в нощта, в която ме споходи тревожен сън.

 

 

Сънувах, че пътуваме с Диана на шейна, която летеше по леда, като заобикаляше огромни айсберги и се накланяше опасно ту на една, ту на друга страна. На всеки рязък завой бях на път да загубя равновесие и да падна върху хлъзгавия лед. Бягахме от някакъв човек с пушка и на шейната аз знаех, че ако паднем, ще умрем.

Събудих се уплашена. Беше видение. Инстинктът ми на Омар ме предупреждаваше за дебнеща заплаха. Потърках си очите и проумях всичко по-ясно.

Старата Сармик влезе в палатката и не се изненада да ме намери будна.

— Трябва да тръгваш. Той наближава — прошепна старата знахарка.

— Ти също ли го видя насън? — попитах вече напълно будна.

— На няколко часа е оттук. Скоро ще пристигне.

Уплаших се, имах лошо предчувствие.

— Кой е той?

— Белият ловец, рус, висок и много силен.

— Гунар!

Сармик потвърди, кимайки с глава:

— Така ли се казва?

Гунар се бе възстановил от раните и бе тръгнал да ме търси.

— Преследва ли ме?

— Преследва мечката.

— Защо?

— Мисли, че те е убила, иска бялата й кожа и ще я постигне. Не ще отстъпи в намерението си до гроб.

Значи… Гунар си мисли, че бялата мечка ме е отмъкнала и ме е изяла като куче.

— Но аз изчезнах с шейната — възразих на старата Сармик.

— Гунар мисли, че кучетата са избягали с шейната и са потънали в леда.

Арук ме бе защитил много успешно.

Опитах се да възпроизведа фактите. Гунар бе лошо ранен при нападението на мечката. Тя му се нахвърли и го рани. Остана в безсъзнание и когато се е събудил, вратата е била разбита, мебелите — на парчета, по пода на хижата е имало кръв, а в снега — стъпки от мечката. А мен ме е нямало.

За призрака Арук, който можеше да нашепва идеи на живите и да общува с мъртвите, не е било никакъв проблем да внуши на Гунар мисълта, че мечката ме е разкъсала и в бърлогата с малкото си са ме изяли. Това е бил хитрият му план. И сега Гунар преследваше голямата мечка майка Камила.

Дали целеше да отмъсти за смъртта ми? Нищо подобно. Правеше го от самолюбие и за да не признае своя провал. Възнамеряваше да се грижи за момиченцето и за мен дотогава, докато майка му ни отнемеше живота. Но не успя. Не, Гунар не искаше кожата на мечката, за да отмъсти за моята смърт. Той мразеше бялата мечка от много отдавна. Враждата и ненавистта им бе започнала още когато аз не съм била родена, когато са се срещнали за последно.

 

 

Сармик светкавично ми опаковаше нещата. Инуитските ловци бяха пъргави и тихи. Вдигаха лагера си с невероятна бързина и прекосяваха големи разстояния в преследване на дивеч. Ако исках да избягам от Гунар, трябваше да се държа като инуитски ловец.

Взех Диана, но Сармик поиска да я задържи.

— Не, остави я при нас, ще се грижим за нея. Тук ще е защитена.

— Ще я познае.

— Ще боядисам косата й черна.

— Нуждае се от кърма.

— Дъщеря ми Каалат има, кърми детето си.

Признавам, че идеята на старата Сармик беше благоразумна. Диана беше много малка и с нея щях да се забавя в бягството, но ако я оставех, всичко щеше да се обезсмисли. Въпреки хитринката с боядисаната коса се боях Гунар да не предусети присъствието й и сините й очи да не я издадат. Беше неин баща, беше магьосник.

— Не мога да я оставя.

И старата Сармик ме разбра. Подаде ми Диана и посочи с пръст на север.

— Ледената кралица дебне. Видяла е кометата и знае, че Диана се е родила. Очаква те, за да ти я отнеме.

— Откъде знаеш?

Старата Сармик се усмихна с беззъба усмивка.

— Знам, защото й попречих. Защитавах те. Беше под нашата закрила — моята и тази на мечката.

Почувствах се като мишка, притисната в ъгъла от две котки.

— Накъде да тръгна тогава? Къде мога да отида?

— На юг. Няма да дочакаме събора. Каалат ще те придружи.

Отказах. Не исках да излагам ничий живот на риск, още по-малко на млада Омар с бебе.

— Не мога да приема. Не искам Каалат да рискува.

Но Сармик се надигна като ранена лъвица.

— Каалат би дала живота си и този на дъщеря си за избраницата от пророчеството. Тя е най-важна, тя ще ни избави за вечни времена от Ледената кралица. Каалат е горда да стане част от пророчеството и да защити избраницата.

Замълчах. Да откажеш толкова искрена помощ, е като да откажеш гостоприемство — нещо неразбираемо за западния човек, но въпрос на чест за една инуит.

Натоварихме шейната, Сармик върза три кучета и сложи Леа като водач на впряга. Младата инуитка Каалат, на ръце с малката Сармик, дойде усмихната и готова да потеглим. За багаж носеше само едно вързопче.

— Деметер е предупредила клана на тюлена. Аз ще те заведа при тях, а те ще те отведат на безопасно място.

Можах само да прегърна старата Сармик и да й благодаря, че ме дари с най-доброто, което имаше — дъщеря си и внучката си.

— Не мога да дойда с теб в това пътуване, стара съм, а и вече мога спокойно да умра, понеже държах избраницата в ръцете си. Докато вие се измъквате, аз ще водя майката мечка, за да заблудим белия ловец.

Разбрах, че вероятно никога повече няма да видя голямата майка мечка, щедрата Камила, на която дължа живота си. В същия миг чух нейния рев, който не можеше да бъде сбъркан. Вдигнах очи и успях да зърна за последен път силуета на бялата мечка, който се открояваше на фона на необятната ледена пустош.

Сбогувах се тихо и далеч по-опитната в тези работи Каалат пое в свои ръце юздите на шейната и подвикна на кучетата, за да им заповяда да потеглят. Не се обърнах да кажа сбогом на старата Сармик. На лош късмет е да гледаш назад. Гледах само напред, винаги напред.

 

 

Кучетата бяха отпочинали и добре нахранени. Времето беше ясно, а ледът в добро състояние, но ние не напредвахме.

Двете с Каалат си дадохме сметка за това едва на третия ден, когато минахме повторно през една пукнатина, зейнала на брега на огромно езеро.

Бяхме си движили в кръг и се връщахме на същото място.

Каалат спря шейната и захлупи лице в шепите си. Не беше необходимо да казва нещо. От дълго време вече знаех, че ТЯ ни е хванала в капана си. Бях усетила присъствието й от момента, когато напуснахме лагера, в който бяхме защитени. Бяхме в ръцете й още щом шейната потегли и ни стискаше все по-силно, особено след като разбрахме, че Гунар е убил бялата мечка.

Това стана през втората нощ. Все още не бяхме заспали и изведнъж двете с Каалат почувствахме силна болка, като че куршумът бе пронизал нашите тела, но нищо не си казахме. Само малката Диана, обзета от същото предчувствие, безутешно заплака, като ни събра трите в тъжна прегръдка.

От този момент нататък загубих надежда, че ще мога да избягам от силата на Одиш. Гунар бе убил майката мечка и старата Сармик, както бе заявила пред нас, вече не виждаше смисъл да живее. Никой не ни закриляше и бяхме подвластни на Ледената кралица.

До някое време Каалат се опитваше да запази веселото си изражение, но това трая само докато съмненията й не се потвърдиха. Не отивахме на юг.

— Не мога да продължа. Карам шейната на юг, а тя отново се връща на север.

— Знам — отвърнах.

— Никога не ми се е случвало — младата инуитка беше отчаяна.

— Не е по твоя вина, Ледената кралица е — помъчих се да я успокоя.

Каалат пребледня. Макар и да подозираше това, самото споменаване на името на тази Одиш я вцепеняваше от страх. От малка бе слушала ужасни истории за Ледената кралица, която е царувала по тези земи от хилядолетия. Вкопчи се за дъщеричката си.

— Преди много, много години инуитите са й давали първородните си дъщери при раждане. Като жертвоприношение — обясни ми тя със сълзи на очите. — Оставяли са току-що родените си бебета голи извън иглутата, за да смекчат гнева на господарката.

— Това е било отдавна — възразих плахо аз.

Каалат стисна дъщеричката си в прегръдките си.

— Иска нашите момиченца.

Стана ми жал. Стана ми много жал за нея. Успокоих я, като й казах истината, въпреки че истината бе много тежка за мен:

— Грешиш. Иска само избраницата, дъщеря ми Диана. Остави ме тук и се прибирай у дома.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш.

Каалат ме слушаше, макар и да не искаше да чуе думите ми.

— Не мога да те оставя сама. Обещах да те придружа и ще го направя.

В шейната отзад малките Сармик и Диана се смееха, нехаещи за съдбата си и за тревогите на майките си.

Трябваше да взема решение. Подадох Диана на Каалат, взех нейната дъщеря Сармик и й дадох да суче от мен. Каалат разбра и стори същото. Усмихнахме се на мъничките, които си бяха разменили майките и без да знаят, щяха да са млечни сестри завинаги. Беше вид обред за братство, който ние, Омар, практикувахме. Сармик и Диана щяха да са силни и смели, защото животът им се свързваше и волята им се удвояваше. Вълчицата и мечката заедно бяха много по-силни, отколкото поотделно.

Разменихме си отново децата, вече нахранени, с устенца, от които се стичаше кърма. Слязох от шейната с Диана на ръце и погалих Леа по козината. На ушенце много тихо й прошепнах:

— Заведи ги вкъщи.

Леа близна лицето на Диана, гризна ме по ръката закачливо и задърпа шейната въпреки протестите на Каалат.

Шейната се отдалечи магически и изчезна в далечината. Връщаше се в лагера на инуитите, където Каалат трябваше замести Сармик и да заеме мястото на знахарка. Но не Леа я водеше. Студената ръка на Одиш я отдалечаваше от нейната обител, а вятърът, който излизаше от устата й, тласкаше ските на шейната да се плъзгат бързо на изток. И тази същата ръка ме стискаше здраво и ме водеше към пещерата й.

Решена да се изправя веднъж завинаги срещу проклетата Одиш, поех дълбоко въздух, вмъкнах се през процепа с детето си на ръцете и извиках:

— Ето ни, тук сме!