Майте Каранса
Ледената пустиня (5)

Глава пета
Съдът на матриаршите

Щом майка ми Деметер получи сведенията от проучванията ми в Урт, отговорът й не закъсня. Призова ме спешно и трябваше да приготвя багажа си възможно най-бързо, за да отпътувам накрай света. Носех папката с направените от мен снимки в къщата на Елена и двата доклада за смъртта на малката Диана, единият предназначен да бъде разпространен в медиите, а другият да бъде обсъден от матриаршите. Плашеше ме реакцията им от разкритието за завръщането на Баалат. Нямаше да си спестя нито едно доказателство, нито пък да укрия данни. Ако го сторех, щеше да е глупаво, Деметер имаше хиляди начини да провери и рано или късно истината щеше да излезе на бял свят. Беше по-добре да призная грешката си и да поема отговорност. Беше ли случаен изборът на маската ми? Очевидно. И последиците от това ми действие бяха ужасни.

За нещастие, чувствах се страшно беззащитна. Без любовта на Гунар, без искреното приятелство на Мерицел, без човек, на когото да се доверя, имах нужда от нещо като майчина любов. Деметер обаче се бе изнесла в някакво молдовско село, Буковина, и изобщо не знаеше за моите душевни терзания, нито пък я вълнуваха. Наскоро бе станала матриарша на племената Омар от Запада и след като ме призова по телепатичен път, говорихме надълго по телефона, което ме успокои. Тонът й беше сърдечен, тя ме поздрави за прецизността, с която бях изготвила доклада. Изглежда не беше ядосана, в гласа й не се долавяше и нотка на недоволство или безпокойство по отношение на маскировката ми като Баалат. Точно обратното. Настоя възможно най-скоро да отида, матриаршите били нетърпеливи да чуят лично от мен всичко за хода и резултатите от проучванията ми.

И така, аз се упътих към Буковина, район, граничещ с Украйна, в близост до унгарска Трансилвания, заобиколен от високите Карпати. Бяха владенията на някогашната хилядолетна и всемогъща Одиш, унгарската графиня Ержебет Батори. Там бяха станали най-много убийства на Омар в нощта на Имболк. Шестнайсет смъртни случая от общо изчислените трийсет и девет. Не беше изненадващо. Гъстите и затънтени гори на Карпатите векове наред са били убежище на мечки, вълчици, орлици и кози и едно от любимите места на клановете от магьосници Омар.

Пътуването ми отне близо два дни и пристигнах в селото крайно изморена. Умирах за сън и почивка. Жадувах за легло, където да си отпочина и да се наспя. Вместо това Деметер ми даде горчиво кафе и хрупкав, доста вкусен ябълков пай и ме отведе в хола, където осем жени нетърпеливо ме чакаха около правоъгълна маса, отрупана с атласи, документи и атамета.

Там, пред мен, стояха митични магьосници, за които бях слушала още от малка: старата змия Лукресия, безстрашната коза Людмила, писателката жирафка Лил и начетената саламандърка Ингрид. Имаше само още едно младо момиче, което заместваше майка си като представител на клана на делфините. Беше биолог-маринист, на около двайсет и пет години, тъмнокоса, с атлетична фигура и с име, което издаваше същността й — Валерия. Беше въплъщение на смелостта. Никой и нищо не можеше да се изправи пред решителността на черните й, изгарящи като въглени очи. Тя първа заговори:

— Била е господарката от Билбос, Баалат, която нападна в нощта на Имболк.

Магьосниците посрещнаха думите й с тревожни шушукания. Валерия направи жест с ръка, като ги помоли за тишина, за да продължи:

— Обитавали сме земите покрай бреговете на Азия, Европа и Африка, но се наложило по-голямата част от нас окончателно да се скрием на островите, тъй като онези, които се заселиха по Мала Азия, древна Нумидия, в покрайнините на древния Картаген и по иберийския бряг са били систематично унищожавани от дамата от Билбос. Затова сме запазили много устни традиции, за да обучим дъщерите си как да се защитават от кръвожадната Баалат. Нашите песни и игрите ни предупреждават за опасността от дамата. И магьосниците от клана на делфините сме сигурни за завръщането на Баалат. Смъртта на младата Николета в Трапани и на бебето София в Херкуланум си приличат по начина на извършване на огнения и кървав ритуал, типичен за онази Одиш, която се правила на богиня на финикийците.

— Смятате ли, че нападението е свързано с конкретна стратегия? — поинтересува се Деметер в качеството си на водеща събранието.

— Смятаме, че дамата от Билбос с изненадващото си нападение има намерение да изплаши Омар, да си възвърне старите умения и най-вече да оспорва територията на други Одиш.

Валерия се спря и втренчено погледна Людмила.

— Вашата територия. Баалат е нападнала жестоко по земите на графинята — потвърди тя, като се обърна към матриаршата Людмила, говорител на Карпатите и техните долини.

Людмила, коза от селско семейство с големи и силни ръце, с лице, набраздено от дълбоки бръчки и с проницателни и живи очички, се съгласи с нея.

— Вярно е. Преди четири века графиня Ержебет ни наложи кървавия си десятък. Но методите й, освен жестоки, са били и много разнообразни. Ние, козите, мечките и елените, сме сигурни, че графинята, нашият вечен враг, не се е завърнала и че си е останала в Света на мрака, в очакване на подходящия момент.

— Какви разлики забелязахте в тези смъртни случаи? — попита отново Деметер.

Людмила си сипа чаша вода, може би за да преглътне потресаващия спомен за видяното, което беше длъжна да сподели на глас:

— В тази ситуация, както спомена Валерия, смъртните случаи са станали по странен за нас начин. Във всеки дом е имало пожар, а и още нещо — в къщата на Брасов, където е била обезкървена малката Грета, е открит змийският символ на Баалат, издълбан от огъня.

— И как изглежда — запита норвежката писателка Лил, която като млада била много хубава и все още пазеше блясъка на интелигентност в прекрасните си сини очи.

Людмила й отвърна тихо:

— Близо до Черно море майката на една костенурка успяла да зърне как през прозореца излита чайка, която бързо се изгубила в нощта. А по врата и ръцете на детето ясно се виждали белези от ухапвания, а също и от изгаряния.

Лил вметна:

— Това обяснява как успява толкова лесно да влиза в къщите. Одиш от Картаго се е преобразила на чайка.

Деметер, майка ми, се намеси:

— Не вярвам да е единственото й превъплъщение. Селене, дъщеря ми, бе изпратена в Урт след смъртта на малката вълчица Диана. Там се е сблъскала с Балаат, в едно от нейните преображения, и срещата е била крайно неприятна. Тя ще ви разкаже и ще ви покаже доказателствата.

Независимо че участието в съвета на матриаршите е огромна отговорност, не се чувствах напрегната или изнервена. Майка ми гласуваше доверие, като ми даваше думата и беше горда с разкритията ми. Чувствах се полезна, именно от това се нуждаех, за да преодолея лошия си момент. Заговорих ясно и отчетливо:

— Нападението над малката вълчица Диана в Урт, един огнен и кървав ритуал, бе дело на Баалат, преобразена на змия. Аз лично я убих и имам за свидетел дете на една годинка.

— На една годинка? Не ми изглежда достатъчно надеждно, за да свидетелства за толкова сериозно обвинение — позволи си да изкаже мнение козата Людмила.

Още от самото начало намръщената матриарша не гледаше на мен с добро око. Вероятно я дразнеше добрият ми съвременен и светски вид, който ярко контрастираше със скромността на облеклото и дома й.

— Няма никакво съмнение. Змията, преди да умре, изписа името си на финикийски. Ето тук са снимките.

След съгласието на майка ми извадих моменталните снимки, които бях направила, и ги раздадох на любопитните Омар. Докато преминаваха от ръка на ръка, недоумяващо шушукане изпълни салона. Майка ми сложи ред:

— Извинявай, Селене, бих искала Ингрид да обясни какво знае за Баалат и уменията й.

Саламандърката Ингрид си надяна очилата, извади някакъв пожълтял лист от документите си и зачете:

— Повреденият карбуратор… — тя внезапно млъкна. По погрешка беше взела фактурата за ремонта на старата й кола. — Извинете.

Като осъзна грешката си, й се наложи да изпразни чантата, докато намери документа, който търсеше, и най-накрая го откри, омацан с някакъв бонбон и с нарисувана маргаритка в ярки цветове в левия ъгъл.

— Отсега нататък ви моля само за едно — да не споменаваме повече името й. Да я наричаме Черната дама.

Ингрид беше старателна и ученолюбива, но беше доста разсеяна, постоянно губеше магическите си скъпоценни камъни и рецептите за отварите си и вечно завиваше сандвичите на децата си с листове хартия, изписани с последните й проучвания. Въпреки това и независимо от вечната дандания, която вдигаше многобройната й челяд, тя беше уважавана жена и думата й се чуваше по събрания и конгреси. Ингрид беше с приятен глас, свикнала да пее детски песни и да разказва страшни приказки. Обърна се към нас, сякаш бяхме ученички от начално училище.

— Баалат няма тяло — прошепна, — плътта и костите й са били унищожени преди двайсет и един века. Но Баалат съществува. Духът, енергията и уменията й могат да се въплътят в тялото на мъртвец, на дете или животно. Защо ли? Защото им липсва воля или самоуважението им е ниско. Баалат е била експерт по изкуството на черната магия, гадаела е бъдещето чрез мъртвите и ги е използвала за свои цели. И заради това тя е най-опасната Одиш. Другите Одиш, след като тялото им бъде унищожено, никога повече не могат да се въплътят в чуждо тяло. За разлика от тях Черната дама предрече завръщането си, преди да бъде изпепелена. Според данните, с които разполагаме за силата на черните й магии и заклинания, от самото споменаване на името й тя може да събере достатъчно енергия, за да се всели в тялото, да речем, на муха.

След като изрече това, Ингрид прерови джобовете си и извади куб топчета, дъвки и детско чукче. Хвана чукчето и без да продума, сплеска една муха, която беше върху масата. Взе я много внимателно, като я държеше с два пръста, и я показа на всички участнички в съвета.

— Вгледайте се в теглото и в размера. Само едно споменаване може да й даде силата, необходима, за да раздвижи това тяло. За да се материализира, въплъщавайки се в тялото на зряла жена, ще е нужно да бъде спомената от сто хиляди души.

— Едновременно? — попита Валерия.

— Не е задължително. Но имайте предвид, че образната представа или дори само силата на мисълта за нея могат да се окажат по-силни от това да назовеш името й. А най-лошото е…

Всички мълчахме в очакване, Ингрид си свали очилата.

— Най-лошото би било да се поддържа разговор с нея. Този е начинът да бъде припозната и стимулирана. Това е бомба с часовников механизъм, също така би било от значение рангът и уменията на Омар, с която е във връзка.

Лил, с отнесен вид, взе да прави изчисления:

— Кръвта на първата жертва й е подсигурила силата да се въплъти в създанието, в извършителя на следващото престъпление. По този начин вероятно е предизвикала кланицата в нощта на Имболк. След всяка смърт е натрупвала все повече сила и сега енергията й сигурно е огромна. Ако са трийсет и девет жертви… нека да помислим малко… Това означава, че би могла да живее…

Всички се ужасиха от предполагаемата цифра.

Старата змия Лукресия, надхвърляща деветдесетте и събрала хилядолетната мъдрост на вулкана Етна, запали много внимателно една лула и бавно си дръпна, след което заговори:

— А аз се питам как Черната дама е успяла да се материализира първия път? Как е станало първото й превъплъщение и откъде е почерпила силата, за да натрупва и да се запасява с кръвта, от която се нуждае?

Усетих как краката ми се разтрепериха. Същият този въпрос си го бях задала и аз. Аз ли бях виновната?

И изведнъж Деметер се изправи тържествено.

— Така. Трябва да ви кажа нещо болезнено за мен. — Погледна ме и посочи себе си. — Предлагам да обсъдите и да преразгледате назначението ми на длъжността, за която наскоро бях избрана. Затова ви извиках и затова накарах дъщеря си Селене да дойде.

Пребледнях. Мислех, че ме е поканила, за да докладвам резултатите от разследванията си? Но грешах. Намеренията й се оказаха други, коварни и предварително замислени.

— Дъщеря ми Селене, за която поемам цялата отговорност, бе тази, която несъзнателно призова силата на Черната дама, за да се въплъти в нечие тяло.

Всички приковаха очи в мен. Светът сякаш се продъни под краката ми, идеше ми да потъна в земята от срам, от неудобство. Неодобрителните им погледи разкъсваха дрехите ми, деряха тялото ми, измъчваха съвестта ми. Защо майка ми ме бе подложила на това? Защо ме измами? Защо не ме предупреди за намерението си?

Интелигентната и чувствителна Лил забеляза моето притеснение и прояви съчувствие.

— Деметер, не предупреди ли дъщеря си за този процес.

Майка ми поклати глава:

— Не, Селене нищо не знаеше.

Гласът на Людмила не прозвуча толкова милостиво като този на Лил:

— Кажи ни, Селене, как я призова?

Исках да се изправя, но краката не ми се подчиняваха. Исках да ги погледна в очите, но не можех да вдигна глава. Искаше ми се да заплача, но очите ми бяха пресъхнали.

Валерия ме хвана за ръката, предаде ми от силата си и моментално усетих прилив на енергия.

— Селене — прошепна тя, — Черната дама използва много хитрини. Веднъж успяла да накара една египетска Омар да направи ритуал за пречистване, за да се отърве от нея, но резултатът бил точно обратният. Мощта на Баалат само нараснала, увеличена от силата на египтянката.

Дали от думите на Валерия, от ръката, от топлотата или от смелостта й, но най-сетне аз се изправих и вдигнах глава:

— Имах силен импулс да се маскирам като нея в нощта на карнавала и го направих. За няколко часа бях Черната дама и всеки, който ме е погледнал, е видял нея.

Този път Деметер сведе глава.

— Разкрих намеренията й и забраних, но въпреки забраната тя не ми се подчини. Не съумях да възпитам дъщеря си и не заслужавам да съм ваша матриарша.

Тогава заплаках като първа глупачка заради поведението на майка си. Тя се срамуваше от мен и го заявяваше публично. Бях голямата пречка в живота и в кариерата й. Бях я посрамила, бях опетнила честта и доброто й име и сега, за да ги възстанови, тя ме изправяше на публичен съд. Виждах я способна да забие в мен атамето си, ако матриаршите вземеха такова решение. В този момент бях само една непозната, самотна, както никога преди.

Много неща ми се бяха струпали наведнъж — бях загубила любовта на Гунар, бях наранила Мерицел, а сега и майка ми се отдръпваше от мен и ме изоставяше. Всичко това се беше смесило и бе наслоило в душата ми болезнено усещане, което щеше да ме измъчва седмици наред.

— Селене, моля те, би ли изчакала отвън? — рече с дрезгав глас старата Лукресия, която по старшинство бе поела атамето, оставено на масата от Деметер.

Трепереща и угрижена да не избухна в неудържим плач, излязох от салона. Деметер дори не трепна, за разлика от Валерия, която любезно ме придружи. Вече навън, тя ме прегърна и ме успокои с такава нежност, каквато не бях виждала от собствената си майка.

— Това е само ритуал, глупаче. Нищо повече от протоколно изискване. Не си виновна за нищо. Безразсъдна си и малко егоцентрична, и точно тези ти слабости е използвала Баалат, за да се промъкне в съзнанието ти и да се възползва от теб.

Знаех, че отчасти е права, но това не оправдаваше безотговорното ми поведение и не ме успокояваше от суровото отношение на майка ми.

— Обичаш да се гледаш в огледалото, нали?

Погледнах Валерия и кимнах с глава в знак на съгласие.

Бяхме толкова различни. На нейните двайсет и пет години я влечеше да се гмурка в дълбините на морето и да гледа отблизо скаридите. Аз жадувах за целувките на Гунар, обичах да танцувам до припадък и да нося пръстени с брилянти по ръцете си. Бях безкрайно по-повърхностна и уязвима от Валерия.

— Обичам да ме наблюдават — изплаках.

— И го постигаш, хубавице, сигурно го постигаш.

— Суетна и капризна съм.

— Е, и… — попита Валерия.

— И лоша — казах, като тайничко се надявах да ме опровергае.

Така и стана.

— Не си лоша, Селене, просто си твърде импулсивна и не се срамуваш от красотата си. Това ще ти създава проблеми не само с мъжете, а и с жените.

— Да, вече имам такива.

— Я виж ти, отрано си започнала.

Изтрих сълзите си с ръка и тъкмо се готвех да разкажа на Валерия за отчайващото положение, в което неволно се бях озовала, влюбвайки се в гаджето на моята приятелка и така неволно бях направила трима души нещастни, но в същия момент ни прекъсна Людмила, която с рязък повелителен жест ме извика да вляза отново в салона.

— Когато искаш, ела на почивка в Таормина. На двайсет метра под водата проблемите изчезват… уверявам те — прошепна ми Валерия, като ме насърчаваше да вляза в мрачното помещение.

Валерия беше истинска прелест. Очарователно момиче, на което можеше да се разчита. За разлика от нея матриаршите бяха намръщени и сериозни. Деметер отново бе стиснала вълшебната си пръчица. Просто не бяха приели оставката й.

В качеството си на домакиня Людмила взе думата:

— Селене, не сметнахме за тежко провинение непослушанието ти, предвид това, че си била използвана от Черната дама. Въпреки това решихме, че характерът и съдбата ти ни задължават да вземем мерки за личността ти.

Сърцето ми прескочи и не можех да спра да питам:

— Съдбата ми? Каква е съдбата ми?

Матриаршите тревожно се спогледаха. Ингрид се намеси, опитвайки се да успокои положението:

— В действителност съдбата ти, мила, е доста пагубна. Ще предизвикаш смърт и разруха.

— Смърт и разруха? — повторих невярваща, като погледнах майка си.

Деметер издържа на погледа ми и отвърна:

— Селене, пророчествата и съдбите могат да бъдат разглеждани от различен ъгъл. Като магьосници Омар сме длъжни да познаваме съдбите на дъщерите си, макар че сме длъжни също така да сме предпазливи и да не приемаме като фатално всяко едно твърдение. Понякога съдбите се сбъдват, като въвличат със себе си и други съдби, а понякога смъртта върви ръка за ръка с надеждата.

Почувствах се ужасно и изгледах всички с нескрит упрек.

— Значи, вие сте знаели. Знаели сте, че ще извърша нещо осъдително, но не сте знаели какво, защо и с каква цел и затова не сте ми попречили, нито сте ме предупредили. Част съм от някаква поредица от взаимносвързани събития, част съм от нещо като опит.

Деметер пребледня и аз набрах смелост:

— Виновни сте, колкото и аз.

Деметер ме помоли да се успокоя и се съгласи с мен:

— И ние стигнахме до това заключение и по тази причина Съветът реши да не приема оставката ми, а твоето наказание ще бъде да внимаваш и да се пазиш в бъдеще.

— Да се пазя ли?

— С Ингрид ще се заемете да събирате всякаква информация за Черната дама, за да се предвидят и предотвратят бъдещи нападения. По този начин ще се предпазиш от нея, както ще предпазиш и нас.

Останах без думи. Това предполагаше да сменя града, да зарежа следването, да изоставя Мерицел, но най-вече… да се отдалеча от Гунар.

— Но… — опитах.

Деметер ме срази с погледа си.

— Върни се в Барселона и скоро ще получиш нареждания.

— Не мога да зарежа всичко заради…

— Селене! — изкрещя Деметер с авторитет, способен да строи мирно цяла хунска войска.

Замълчах и се оттеглих с церемониалния поздрав с думи на античния език. Лукресия ме предупреди, преди да затворя вратата:

— Селене, волята ти може да властва над тъмната страна на духа ти.

Една през друга не спираха да ми напомнят, че съм лесна и изкусителна плячка за Одиш.

 

 

Искаше ми се да спя тази нощ при Валерия и да приказваме надълго и нашироко за дилемата любов и приятелство, но вместо това бях в една стая с майка ми. Бях й много обидена.

— Няма да се мръдна от Барселона, чу ли?

— Ще говорим за това по-спокойно някой друг ден.

— Защо ме изпрати в Урт?

— За да направиш репортажа.

— Лъжа! Изпрати ме, за да видя със собствените си очи какво бях предизвикала с безразсъдството си.

— Може би…

— А после ме измами, за да дойда тук.

— Възможно е.

— Как искаш да ти вярвам, ако не ми казваш цялата истина?

— Ти също.

— И какво искаш да знаеш?

— Това, което всяка майка би искала да знае — как върви следването, кои са ти приятелите, дали си влюбена, за какво мечтаеш.

— Кога искаш да си поговорим?

— Сега например.

Деметер изобщо не предразполагаше към откровения. Заля ме с безброй въпроси. Беше сериозна, педантична, не се разчувстваше, не вдъхваше съпричастност. Опитах, но не можах. Отговорът ми беше толкова сух, колкото и въпросът й:

— Не успях да се явя на три изпита и са ми дали отсрочка.

Деметер ме прониза с поглед.

— И затова ли отчаяно не искаш да напуснеш града?

Поколебах се за миг. По-скоро бих умряла, отколкото да споделя с Деметер любовното си увлечение.

— Една приятелка се нуждае от мен.

— Коя приятелка?

— Мерицел.

Деметер рязко промени напълно отношението си и внезапно прояви жив интерес:

— Какво й е?

— Има проблеми.

— От какъв характер?

— Ами несподелена любов…

— Разстроена ли е? Депресирана?

— Да.

— А храни ли се?

— Не много.

— Спи ли?

— Зле, има кошмари.

Деметер изглеждаше притеснена.

— Грижи се за нея. Много се грижи. Това момиче е силно уязвимо и се нуждае от някой като теб, да й подаде ръка.

Подразних се. Деметер се притесняваше повече за Мерицел, отколкото за мен. Може би видът й я беше трогнал? А може би я бе трогнала нейната беззащитност?

В определени моменти бях убедена, че Деметер не би искала дъщеря като мен за нищо на света. Бях някаква грешка.

Грешах и бях на грешен път.

Трябваше да намеря решение.