Кони Мейсън
Цената на удоволствието (5)

Глава 5

Фльор стана любовница на Рийд за времето, което му оставаше, преди да напусне френските брегове. И двамата знаеха, че е само въпрос на дни Рийд да замине и Фльор да продължи опасната си игра.

Усещайки въздържаността й всеки път, когато я караше да напусне Франция, той престана да го споменава. Вместо това започна да обмисля възможността да остане във Франция и да продължи тайната си работа за короната. Графството можеше да почака, докато плановете на Наполеон да завоюва света бъдат осуетени.

Разколебаваше се само щом помислеше за баба си, която с нетърпение очакваше завръщането му. За нея нямаше нищо по-важно от опазването на графството за бъдещите поколения, а това означаваше той да се ожени. Но съпругата беше последното в списъка му с приоритети. Рийд можеше да направи още много неща, за да помогне на родината си.

Две седмици, след като Фльор съобщи на Андре, че Рийд е достатъчно добре, за да пътува, пристигна съобщение чрез Антоан. Рийд и Фльор седяха в приемната, когато Антоан предаде отговора на Андре. Една английска шлюпка щеше да дойде да вземе Рийд след две нощи. Андре щеше да чака на мястото на срещата, за да го изпрати. Рийд изслуша вестта с лошо настроение.

— Защо се мръщиш, Рийд? — запита Фльор, след като Антоан предаде съобщението и си излезе. — Скоро ще си идеш у дома, ще заемеш полагащото ти се място в обществото.

— Обществото никога не ме е интересувало. Джейсън беше наследникът, той имаше задължението да поддържа достойнството на Хънтърст, да се ожени и да създаде наследници. Аз никога не съм искал титлата. Бях напълно доволен да си угаждам безсрамно и да преследвам опасността. Работата като таен агент ми подхождаше идеално. — Гласът му се пречупи. — Никога няма да простя на Джейсън, че умря.

Фльор знаеше, че Рийд говори така от мъка. Може да не го признаваше, но обичаше брат си и тъжеше заради смъртта му. Рийд трябваше да се върне у дома и да поеме управлението като глава на семейството. А тя трябваше да остане във Франция, където спасяването на мъже като него беше извънредно важно за нейната страна.

— Искам да говоря с Андре — каза Рийд. — Веднага. Антоан може ли да го уреди?

— Съмнявам се — отговори Фльор. — Андре идва само в уречен ден и час. Ще дойде едва когато стане време да отпътуваш.

— И къде е това място?

— Едно малко заливче на около две мили нагоре по брега. Корабът ще хвърли котва в залива и ще прати лодка на брега да те вземе. Има и още един път по-нататък на брега, ако първият се окаже недостъпен. Ако нощта е бурна, корабът ще чака оттатък заливчето, докато времето се оправи, преди да прати лодката. Правили сме го и преди, знаем как става.

Преди Рийд да успее да отговори, Лизет влезе в малката приемна.

— Антоан ми каза, че скоро ще се разделим с нашия гост.

— Вярно е, Лизет — отвърна Фльор. — Щом гостът ни се върне в Англия, семейният му лекар ще поеме грижите за него.

— Съмнявам се, че ще получа по-добри грижи от тези, които получих от тебе и от господарката ти, Лизет — каза Рийд.

— Ако бях останал в Дяволския замък, отдавна щях да бъда мъртъв. Твоите обикновени, но много вкусни яденета много помогнаха да си върна здравето.

Лизет се изчерви от комплимента.

— Много ме ласкаете, monsieur. Виждала ли си Гастон, Фльор? Мислех, че може да набере малко зеленчуци от градината за вечерята ни днес.

— Може би аз мога да помогна — предложи Рийд.

— Имаме да правим планове, Рийд — каза Фльор. — Гастон може да помогне на Лизет. Мисля, че е отишъл да нарежда дървата зад къщата, Лизет.

Лизет излезе.

— Ще дойдеш ли да посрещнеш кораба заедно с мене? — запита Рийд.

Фльор погледна към него и отвърна очи.

— Мисля, че няма. Обикновено Антоан кара каруцата, а Гастон го придружава, ако случайно стане нещо. Така правим.

Рийд кимна.

— Предполагам, че е за добро. Твоята безопасност е основната ми грижа. Мога ли да дойда при тебе тази вечер? Може да е последният път, когато сме заедно.

Тя вдигна очи към него.

— Ела, след като всички си легнат.

Разделиха се. Фльор спря в кухнята да се види с Лизет, докато Рийд отиде навън да помогне на Гастон в градината. Лизет приветства Фльор с укорителен поглед.

— Мислиш ли, че е разумно да се забъркваш с госта ни, cherie^[1]. Сърцето е крехко нещо, лесно можеш да го нараниш. Не искам да те виждам да тъгуваш за мъж, който ще бъде толкова далече от тебе. Това може да се отрази на работата ти и само le bon Dieu^[2] знае, че имаш нужда от целия си разум.

— Нищо ми няма, Лизет, наистина — увери я Фльор. — Сърцето ми е свободно.

Едва не прехапа език при тази лъжа. Макар че не можеше да каже точно защо обича Рийд, той не й беше безразличен, и то така, че това я изненадваше до известна степен. Беше много привързана към съпруга си, но любовта им не би могла да се нарече страстна или бурна. С Рийд страстта беше всепоглъщаща, но Фльор знаеше, че такава дива страст не може да трае вечно. Пиер й беше осигурявал душевен покой, комфорт и топло отношение, което щеше да трае цял живот, ако той не беше загинал. Преживяното с Рийд беше твърде палещо, за да внесе спокойствие в живота й. А щом работата й във Франция приключеше, Фльор искаше да има мир и спокойствие.

Освен това Рийд имаше нужда от наследник, а тя не можеше да му го даде. Дори ако той още се интересуваше от нея след завръщането и в Англия, което беше съмнително, нищо нямаше да излезе от връзката им. Лондон беше пълен с привлекателни дебютантки, които си търсеха съпруг с титла. Колко време Рийд би могъл да им устои? Неособено много, ако баба му имаше какво да каже по въпроса.

— Не можеш да ме заблудиш, ma petite — каза Лизет, докато наливаше чай в две чаши, а после подаде едната на Фльор. — Знам, че гостът ни е твой любовник. Първият след смъртта на съпруга ти.

Фльор отпиваше полека от чая си.

— Бях самотна. Не ми се карай, Лизет, защото знам какво правя. Рийд заминава утре вечер — помислих, че можеш да приготвиш нещо специално за вечерята утре. Напоследък апетитът му е ненаситен.

— Мосю като че ли има ненаситен апетит за много неща — измърмори Лизет под нос.

— Какво казваш, Лизет?

— Не ми обръщай внимание. Просто се моля да знаеш какво правиш.

Рийд намери Гастон в градината да събира зеленчуци. Остана за малко да го гледа, после предложи да му помогне. Гастон отклони предложението, като каза, че вече е взел каквото трябва за вечерята тази вечер. Рийд тръгна да се разхожда по алеята. Имаше да мисли за много неща.

Най-напред трябваше да мисли за отговорностите, които беше длъжен да поеме като граф Хънтърст. Беше ли на необходимата висота за тях? Беше ли подготвен да се установи и да се ожени? Отговорът на този въпрос беше лесен. Не, не беше подготвен за това. Как може един мъж, свикнал да се изправя пред опасни ситуации и да живее рисковано, да се задоволи с някоя кротка госпожичка, чиято най-голяма авантюра би била разходка в парка с някой джентълмен в присъствието на майка й или камериерката й?

Баба му щеше да остане разочарована, ако очаква той в скоро време да свие гнездо и да започне да пълни детската стая. Никоя от дебютантките не беше Фльор. Рийд затаи дъх. Откъде беше дошла тази мисъл? Освен като временно удоволствие, Фльор не беше за него. Въпреки че и двамата бяха обвързани с короната, животът им вървеше по различни пътища.

След дългата разходка Рийд се върна в спалнята си, за да подремне. Ако трябваше да прекара последната си нощ в леглото на Фльор, искаше да отиде там добре отпочинал.

Събуди се освежен и отиде в кухнята, за да вкуси поредното прекрасно ястие на Лизет. Имаше дори хубаво бордо като добавка към рагуто, а за пресния хляб и десерта човек би могъл дори да умре. Рийд опразни чинията си и поиска втора порция от десерта.

Разговорът се съсредоточи около отпътуването на Рийд. Той слушаше внимателно, после зададе няколко въпроса.

— Ще се срещна ли най-после с Андре? — запита той.

Отговори му Антоан.

— Да, той ще ви чака на брега.

Рийд се извини след вечерята и отиде право в спалнята си, където започна да брои минутите до утихването на къщата, за да бъде свободен да отиде при Фльор. Излезе от стаята си и измина краткото разстояние до тази на Фльор. Отвори вратата, без да чука, и влезе вътре, затваряйки тихо вратата зад себе си. Фльор го чакаше, извърна се от прозореца, когато го чу да влиза, блестящите й очи бяха тъмни като разтопен шоколад под златистата светлина на единствената свещ.

Беше се съблякла по риза — бяла, полупрозрачна дреха, която разкриваше повече, отколкото прикриваше. Рийд спря насред крачка и сребристите му очи потъмняха, докато се възхищаваше на несравнимата и красота. Тогава тя отвори ръце за него и той се хвърли в прегръдката й.

— Фльор, аз…

— Не, не казвай нищо, Рийд. Какво има за казване, което да не е било казано? Нека се насладим на момента. Такива мигове не идват често за хора като нас.

— Само трябва да се качиш на борда на този кораб с мене, за да продължим връзката си — напомни й той.

— Не искаш да кажеш това, Рийд. Помисли. Ние сме само миг във времето.

Макар той да знаеше, че тя е права, не беше готов за края на отношенията им.

— Някой казвал ли ти е, че говориш много? Ако имаме само този миг, нека му се насладим.

Тя го погледна, кафявите й очи бяха омекнали от желание и блестяха в готовност. Той беше очарован от това, че тя може да изпитва и да показва повече от едно чувство едновременно. Но това не беше единственото, на което се възхищаваше у Фльор. Никога не беше срещал жена като нея.

— Целуни ме, Рийд. Не разбирах колко самотна съм била, преди да дойдеш при нас, а сега, когато си заминаваш, отново ще бъда самотна.

Рийд не се поколеба. Искаше да я целуне — толкова силно, колкото и тя искаше да го целуне. Не беше мислил за нищо друго през целия ден. За това и колко пъти ще може да се люби с нея преди зазоряване.

— Толкова си красива — измърмори той, долепяйки устни до ароматната извивка на шията й, после към рамото й и накрая плени устата й.

Езикът му мина през разтворените й устни и започна да гали вътрешността на устата й, обещавайки наслада. Ръцете й обгърнаха врата му и тя се стопи в него, отвръщайки страстно на целувката му.

Дълбок стон се изтръгна от устните му, когато се откъсна от целувката и от контакта с тялото й. Погледът му не изпускаше нейния, докато един от пръстите му се пъхваше под презрамката на ризата й и я смъкваше по рамото й. После той смъкна и другата презрамка, дрехата се спусна по тялото й и падна на пода.

Фльор се усмихна, вгледана в очите му, докато хващаше реверите на жакета му, за да го смъкне по раменете му. Той й помогна с помръдване на раменете, докато тя разкопчаваше копчетата на ризата му. След като ризата падна, той смъкна панталоните надолу по бедрата си и се измъкна от тях. Обувките и чорапите изхвърчаха последни.

— Като те виждам така, както си сега — каза Фльор, — не мога да повярвам, че си същият човек, когото откарах от Дяволския замък.

Рийд се усмихна малко накриво.

— За съжаление белезите по тялото ми си имат история. И ако не си забелязала, у мене има демони, които заплашват разума ми в неподходящи моменти. Но сега не е един от тях — каза той, като я вдигна на ръце и я отнесе в леглото.

Последва я и се опря на лакти, за да надникне в очите й.

Тя докосна лицето му.

— Твърдо вярвам, че ще победиш тези демони, Рийд. Времето лекува всички рани. Позволи ми да ти дам щастливи спомени, които да отнесеш в Англия.

Тя се надигна на колене и го бутна да легне. Възседна го и започна да обсипва с нежни целувки гърдите и раменете му. Устата й намери зърната му и тя ги близна леко. Той се изви и се опита да я свали от себе си, но тя отказа да помръдне.

— Не, остави ме да те любя — прошепна тя. — Искам да го направя.

Ерекцията му се надигна срещу седалището й, когато тя започна да проправя пътека от целувки и нежни ухапвания надолу по торса му.

Той изръмжа ниско, когато устните на Фльор се спуснаха по-надолу, опасно ниско. Тя се поколеба и вдигна поглед към него, очите й блеснаха, когато се дръпна малко назад и погали твърдата дължина на секса му.

— Не трябва да…

Но тя го направи. Цялото му тяло затрепери от наслада, когато тя сведе глава и близна главичката на члена му. После го пое в устата си и го засмука, докарвайки го до ръба на лудостта.

Когато тя прокара език по дължината на члена му и над върха му, той трепна силно. А когато ръката й се плъзна между краката му, за да обхване тестисите му, Рийд отметна глава и изсъска името й през здраво стиснати зъби. Сурова, първична страст клокочеше във вените му. Той беше близо, много близо, но искаше да бъде в нея, когато свърши.

Фльор се одързости още повече, продължи да облизва члена му с движения нагоре-надолу. Рийд замръзна. Тя трябваше да спре, преди…

— Престани, любов моя. Не мога да го понеса.

Той хвана тънката й талия, вдигна я и я отстрани от себе си, полагайки я на леглото. Задъхан, се надигна и се отпусна върху нея със сурово лице, а сребристите му очи блеснаха жадно.

— Сега е мой ред да те любя.

Лунната светлина падаше върху нея, обагряйки кожата й в златисто. Тя беше съвършена, тази жена, която беше опазила живота му. Той покри устата й със своята, забивайки жадно език в нея, като се наслаждаваше на своя вкус по устните й. След като й отне дъха с целувки, освободи устата й, за да намери зърната й, и ги засмука точно толкова силно, колкото да я накара да се извие и да извика. Пръстите й се вкопчиха в седалището му, забиха се в мускулите, дишането й се учести.

Рийд се измъкна от хватката й и се заспуска все по-ниско и по-ниско, наслаждавайки се на сладката ароматна плът. Разделяйки меките къдрици, той заби жадно език сред тях в търсене на набъбналата малка пъпка плът, скрита между нежните гънки. Тя издаде тих бълбукащ звук на удоволствие, когато той продължи да гали клитора й.

— Толкова си съвършена тук, както навсякъде — изстена той миг преди да я покрие с устата си.

Започна да я възбужда с език, навлизаше леко, после се отдръпваше, продължавайки да гали твърдата пъпка на женствеността й с възглавничката на палеца си.

— Рийд! Аз… Не мога…

Фльор трепна силно, извика и се затърчи под него — може би цяла вечност. Още се давеше във вълните на екстаза, когато Рийд се надигна нагоре по тялото й и заби члена си в стегнатата й ножница. Тя се изви нагоре, тялото й се прилепи към неговото. Той се стегна, стисна здраво зъби и започна да я язди бясно, препускайки към собствената си гръмотевична кулминация, без да осъзнава нищо друго, освен собствената си наслада.

Мигове по-късно лежаха един до друг прегърнати, заситени и уморени.

— Никога няма да забравя този момент — обеща Рийд.

— Никога, каквото и да ми донесе животът. Дори ако пътищата ни вече не се пресекат, ще помня тази нощ.

Преди сивата зора да измести нощта, Рийд създаде още два щастливи момента, които да скъта и да вкусва всеки път, щом пожелае. Излезе от леглото на Фльор, преди домакинството да започне да се събужда, и спа до пладне.

 

 

Фльор стана доста по-рано. Събуди я Лизет, която влезе в стаята, подуши деликатно и отвори прозореца.

— Стаята вони на секс, ma petite. Вярвам, забавлявала си се добре.

Фльор отвори очи, премига уморено, надигна се и измърка доволно.

— Забавлявах се много, Лизет. Не ме кори за няколкото мига щастие. Най-вероятно никога повече няма да се видим с Рийд.

Изражението на Лизет омекна.

— Не те коря, cherie, но се страхувам, че сърцето ти ще бъде разбито.

— Сърцето ми има добра стража, Лизет — отвърна Фльор, отчаяно искайки да повярва на собствените си думи.

Тя винаги се беше наслаждавала на съпружеското легло с Пиер, но онова, което бяха правили и начинът, по който я беше карал да се чувства, бяха много далече от това, което изпитваше с Рийд. След като Рийд си заминеше, тя щеше да има много време да обмисли състоянието на емоциите си. Но до каквото и заключение да стигнеше, двамата с Рийд не можеха да бъдат нещо друго, освен временни любовници — като кораби, разминаващи се в нощта.

Фльор се занимаваше с различни неща през останалата част от деня, макар че умът й беше в мрачно състояние, също като времето. Цял ден валя лек дъжд, мъгла се издигна откъм морето и намали видимостта до няколко стъпки. Днес беше последният ден на Рийд във вилата и времето идеално съдействаше за тайното му отпътуване.

Тази нощ той щеше да се качи на кораба за Англия, а Фльор щеше да остане във Франция, сякаш изобщо не са били любовници. Имаше толкова много подробности около отпътуването му, че тя нямаше възможност да говори насаме с него. Вечерта всички се срещнаха в трапезарията на вечеря, за да споделят ростбифа и фугите блюда, които беше приготвила Лизет.

— Всичко е готово за довечера — обърна се Фльор към Рийд. — Срещата е в полунощ. Антоан ще докара каруцата точно в единадесет часа. Не можехме да си пожелаем по-хубаво време. Мъглата ще осигури съвършено прикритие за лодката.

— Ами ако корабът не дойде? — запита Рийд с надежда.

— Тогава ще се върнем у дома и ще чакаме среща утре вечер. Но никога не е ставало така. Корабът винаги идваше и ни чакаше. И не сме бивали принудени да чакаме за втора среща.

След като обсъдиха подробно плановете си и приключиха с вечерята, Антоан и Гастон излязоха, за да приготвят каруцата, а Лизет си намери друга работа. Рийд и Фльор най-накрая останаха сами, и двамата се страхуваха от това сбогуване. Рийд накара Фльор да стане и я заведе в приемната.

— Това не е сбогуване, Фльор. Един ден пак ще се срещнем.

Фльор не се надяваше да срещне Рийд отново в този живот. И беше достатъчно умна, за да осъзнава, че е безполезно да страда по мъж, когото никога повече няма да види, затова принуди мислите си да се отдалечат от Рийд и да се насочат към причината, поради която й се налагаше да остане във Франция.

Макар че не би си го признала пред никого, интуицията й казваше, че властите са по петите й. Ако времето й беше ограничено, тя искаше да спаси колкото може повече англичани. Но заради Рийд си сложи смела маска.

— Един ден ще се върна в Англия и когато се върна, може би ще се срещнем, но по-вероятно е да не стане така. Може би ти ще бъдеш женен, наследникът ще бъде на път. Искам само едно — да ме помниш с добро.

— С добро? Та ти ми спаси живота, Фльор. Без тебе щях да бъда мъртъв. Ще помня смелостта ти, благородството ти и най-вече страстта ти. Ти ми върна вярата в моята мъжественост. Благодаря ти за всичко това.

Рийд я притегли в прегръдките си, пожелавайки си да можеше да каже нещо, каквото и да било, за да я убеди да замине с него. Но знаеше, че думите му ще отидат напразно. Станеше ли дума за служенето на родината, Фльор мислеше точно като него. Затова той направи каквото сърцето и тялото му желаеха. Притисна я здраво в прегръдките си и я целуна за последен път, опивайки се от вкуса и аромата й, за да я запомни завинаги.

Когато целувката свърши, Фльор отправи към него треперлива усмивка и избяга. Той не я последва. Не я видя повече, преди да се качи на каруцата и да напусне вилата завинаги.

Пътуването към срещата беше трудно и неудобно. Нощта беше толкова мъглива, че Рийд се страхуваше да не би каруцата да изпусне някой завой и да се сгромоляса от скалата. Но Антоан знаеше пътя и задържаше коня на тясната пътека. Пътят мина без инциденти и те пристигнаха на срещата в уречения час.

Рийд слезе от каруцата.

— Не виждам нищо. Ако там има кораб, мъглата го скрива.

Той се отправи към стръмния склон и се взря в мъгливия мрак, питайки се къде ли е Андре и дали трябва да слезе надолу по склона към тясната пясъчна ивица.

— Добре дошъл от мъртвите, Хънтърст.

Рийд се извърна, когато чу познат глас.

— Кой е там?

— Вашите приятели ме познават като Андре, но вие ме знаете под друго име.

Светна фенер, лицето на Андре влезе в полезрението на Рийд и той го разпозна като агента, с когото се беше срещал няколко пъти. Беше облечен в същите груби дрехи като него, с които лесно можеше да мине за френски селянин.

— Питър Уелдън. Бяхте в Париж последния път, когато ви видях. Какво правите още във Франция?

— Прекарах последните няколко месеца да ви търся — каза Уелдън. — Бях започнал да се страхувам, че сте мъртъв, когато попаднах на Дяволския замък. След това не ми трябваше много, за да открия, че сте един от затворените там. Портър ми каза за Фльор Фонтен. Познава леля й. От нея научил, че графинята може би живее във вила близо до Дяволския замък. Свързах се с нея и заедно измислихме как да я вкараме в затвора. Преди да ви спаси, беше успяла да измъкне оттам Граймз и Лийзънби. Те не бяха престояли дълго там и бяха в по-добро състояние от вас. Фльор и нейната групичка направи чудеса за вас, макар че още сте доста слаб и блед. Сега е време да се върнете в Англия и да заемете законното си място в обществото.

— По дяволите обществото! — избухна Рийд. — Как можахте да напъхате Фльор в такова опасно положение?

Пратили сте я в Дяволския замък, без да помислите за безопасността й.

— Беше нейно решение, Хънтърст. Чувстваше нужда да служи на страната си и да отмъсти за убийството на съпруга си. Аз просто намерих начина.

— Опитах се да я убедя да дойде с мене в Англия, но тя отказа.

— Фльор Фонтен е храбра жена. Лорд Портър е благодарен за предаността й към короната. Тя може да напусне Франция по всяко време. Само трябва да се свърже с мене и ще дойде кораб да я вземе.

— Това означава ли, че оставате във Франция?

— Ще остана тук, докато съм необходим. Някой трябва да пази Фльор. Не се тревожете Хънтърст, няма да позволя да й се случи нещо. Портър ме натовари да бдя над безопасността и.

Рийд погледна зад прибоя, където се виждаше слаба светлина.

— Може би и аз трябва да остана тук. Портър има нужда от всички свои агенти.

Уелдън вероятно също беше видял светлината, защото вдигна високо фенера и го размаха напред-назад.

— Тръгвайте — каза той. — Баба ви и графството имат нужда от вас. — Стисна рамото му. — Моите съболезнования, знам колко обичахте брат си.

— Благодаря ви. Никога не съм искал титлата, нали разбирате.

— Знам, но съдбата често пъти нехае за желанията ни. Да слезем ли на брега? Лодката трябва всеки момент да пристигне.

Виждайки, че няма как да откаже, Рийд благодари на Антоан и Гастон и се сбогува с тях. Чу звука от колелата на каруцата, докато се спускаше надолу по хлъзгавия склон. Уелдън вървеше напред с фенера. Лодката още не беше пристигнала, когато те слязоха на тясната пясъчна ивица.

— Как ще ни намерят в тази мъгла? — запита Рийд.

— Вижте — каза Уелдън, сочейки към водата.

Рийд видя една мигаща светлинна да се движи в мъглата. Уелдън вдигна високо фенера, за да насочи лодката.

— В действителност мъглата е дар божи — каза Уелдън. — Френските кораби следят неотклонно брега. Промъкването през кордона на охраната ще бъде по-лесно в такава нощ.

Рийд наблюдаваше приближаването на лодката с нарастващ страх. Не искаше да изоставя Фльор. Някакво неясно усещане го предупреждаваше, че над Черната вдовица е надвиснала беда. Въпреки факта, че Фльор сама беше избрала пътя си, Рийд искаше да се върне във вилата и да я отведе, дори ако трябваше да я влачи ритаща и викаща.

Стържещ звук върна вниманието му към настоящето. Лодката беше стигнала до брега и дъното й стържеше по пясъка в плитката вода.

— Влизайте — каза Уелдън.

— Чакайте — изрече Рийд. — Има нещо, което не знаете. Бях предаден. Инстинктът ми казва, че някой в организацията е изменник. Ще уведомя Портър, за да вземе мерки.

Протегна ръка, за да се ръкува с Уелдън.

— Пазете си гърба, Уелдън. Сега не знаем кой е приятел и кой е враг.

Уелдън стисна ръката на Рийд.

— Изненадан съм, но не и шокиран. Благодаря за предупреждението. Предайте поздравите ми на Портър и му кажете, че ще се свържа с него по редовните канали веднага щом науча нещо важно, което да докладвам.

Рийд пусна ръката на Уелдън и се отправи към лодката. Някой протегна ръка към него, той се качи и седна. Едва има време да махне за сбогом на Уелдън, преди двамата моряци да подкарат лодката.

— Не се тревожете за лейди Фонтен — викна Уелдън в мъгливия мрак. — Нищо лошо…

Само това успя да чуе Рийд над плясъка на греблата, потапящи се в мътната вода. Обгърнаха ги гъсти валма мъгла. Рийд не виждаше никакъв кораб, нищо друго, освен обкръжаващата ги сивота. Започваше да се пита как ще намерят кораба, когато единият моряк се изправи и размаха фенера напред-назад.

Рийд затаи дъх, чакайки отговор от кораба. Неясна светлина се появи в далечината, несъмнено в отговор на сигнала им. Лодката леко промени курса си и се насочи към проблясващата светлина. След малко пред тях се появи силуетът на строен платноход. Когато стигнаха до кораба, им спуснаха въжена стълба и Рийд се покатери по нея. Една ръка се протегна и му помогна да прескочи релинга. След броени минути лодката беше вдигната на борда.

— Хубаво е да ви видя отново, Харууд. Извинете ме, би трябвало да кажа лорд Хънтърст. Добре дошъл на борда на „Мери Ан“.

— Пак се срещаме, капитан Скилинг — отвърна Рийд. — Трябваше да се сетя, че ще бъдете тук, за да ме върнете в Англия. В края на краищата, вие ме докарахте тук.

— Разбрах, че още се възстановявате. Мъглата преминава в дъжд, може би трябва да слезете долу и да си починете, докато маневрираме покрай френските патрулни кораби.

Все още блед след месеците затвор, Рийд пребледня още повече, ако това изобщо беше възможно. Не би могъл да понесе мисълта да бъде затворен в малкото пространство без никакъв въздух, което служеше като каюта. Дори мисълта за това го накара да потръпне.

— Ще остана горе, ако не възразявате, Скилинг — каза Рийд. — Затворът ме промени в много отношения и понякога не разбирам промяната. Изглежда съм развил непоносимост към затворени пространства.

— Както желаете, Хънтърст — отговори Скилинг. — Няколко седмици в провинцията и съм сигурен, че пак ще си бъдете какъвто бяхте.

Рийд се запита дали някога изобщо щеше да бъде такъв, какъвто беше преди. Най-големият му страх беше да не се превърне в идиот, ако остави демоните у него да вземат връх.

— Този път не отиваме в Лондон. Ще ви оставим на брега в Портсмут и после отиваме на друга мисия — каза Скилинг.

Рийд намери място за сядане върху един куп намотани въжета и загледа как водата бяга покрай кораба, докато моряците разгъваха платната, за да хванат вятъра. Отиваше си у дома. Трудно му беше да повярва, че неотдавна се молеше смъртта да дойде, че беше стигнал толкова близо до смъртта, колкото е възможно да стигне човек, без да влезе в гроба.

И тогава Фльор беше дошла, беше го измъкнала и го беше върнала към живота. Но въпреки всичките й усилия тя не можеше да излекува мрака, загнездил се дълбоко у него.

Нощта отстъпи пред зората. Под светлината на деня стана ясно, че „Мери Ан“ успешно се беше изплъзнал от френските кораби, пазещи брега, и плаваше към Портсмут. Рийд се облегна на мачтата, обърна лице към изгряващото слънце и скоро заспа.

След два дни стигнаха Портсмут. Капитан Скилинг сложи в ръцете на Рийд кесия със златни монети, пратени от лорд Портър, пожела му приятен път и го прати на брега с лодката.

Рийд Харууд, новият граф Хънтърст, си беше у дома.