Кони Мейсън
Цената на удоволствието (1)

Глава 1

Франция, 1798

Никога досега Рийд Харууд не беше призовавал така горещо смъртта. Но пък и никога досега не се беше въргалял в собствените си нечистотии и в нечистотиите на другите във възможно най-ужасния ад на света. Целият в синини, пребит и пречупен, беше страдал дни и седмици наред в пълна тъмнина в задушливата черна яма.

Рийд беше загубил всякаква представа за времето. Дори не си спомняше преди колко време агентите на Наполеон го бяха хванали да шпионира за Англия и без никакъв съд го бяха хвърлили в Дяволския замък, неофициалното име на затвора, кацнал на брулената от ветровете скала на френския бряг. Шест месеца? Девет месеца? Невъзможно беше да прецени как минава времето, когато всеки следващ ден беше точно като предишния.

Макар че бяха престанали да го бият преди една седмица — поне той смяташе, че е минала една седмица, откакто му счупиха ръката, — тялото му още представляваше маса от пулсираща болка. Бруталните му тъмничари нехаеха за достойнството или страданията му, когато го подлагаха на изтезанията. Както неведнъж му казваха жестоките пазачи, той и останалите затворници щяха да умрат в този затвор. Какво значение имаше дали ще бъде по-скоро рано, отколкото късно?

Нямаше милост. Рийд беше заловен, обвинен в шпионаж в полза на Англия и жив погребан в адската дупка, където се намираше сега. Дори не можеше да твърди, че е невинен, защото наистина беше британски разузнавач, изпратен от секретното подразделение на външното министерство да се добере до тайните на Наполеон. Беше избран за тази задача, защото френската му баба го беше научила да говори безупречно езика. Близо една година се беше представял успешно за французин в Париж, шпионирайки за короната.

Тогава някой го беше предал.

Рийд изстена. Стонът му се присъедини към охканията на останалите затворници. Бяха шестима, заключени във влажна килия с мръсна слама на пода. Три кофи за естествени нужди стояха в единия ъгъл, замърсявайки въздуха, който дишаха затворниците. Рийд не знаеше колко хора гният в Дяволския замък, но подозираше, че тук има много килии като тази, която сега представляваше негово жилище.

Той вдигна поглед към единствения прозорец високо в стената на килията и вдъхна дълбоко от слабата струя свеж въздух с аромат на сол. Мирисът на морския въздух беше единственото, което го беше крепило досега и поддържаше духа му. Той се опитваше да не мисли за дома, защото знаеше, че е обречен да умре в Дяволския замък.

Не се боеше от смъртта, дори я търсеше. Защо още беше жив? Опита се да се засмее, но болеше прекалено много. Поради някаква причина жизнената сила у него отказваше да се предаде. Той вдигна здравата си ръка и не позна крайника, който някога преливаше от мускули. Плътта му се беше стопила, разкривайки кокалестата структура на високата малко над метър и осемдесет фигура?

Бяха го предали.

Може би причината, поради която така упорито се беше вкопчил в живота, беше желанието да открие и да унищожи онзи, който го беше предал.

Рийд чу лек шум и погледна към съсухрената фигура до себе си.

— Добре ли сте, Льоклер? — чу се да пита със странен глас, много по-различен от обичайния му дълбок тембър.

— Колкото може да бъде добре човек в тази адска дупка — изрече немощно доктор Льоклер. — Как е ръката ви? Направих каквото можах с малкото, което имах под ръка.

— Справихте се добре, mon ami^[1], благодаря ви. Какъв късмет имахме, че Люсиен беше на смяна, когато помолихте за летви за шини. Другите щяха да ви се изсмеят и щяха да ме гледат как умирам от инфекция.

Докторът въздъхна.

— Знам какво си мислите — изхърка Рийд. — Така и така ще умрем.

— Вярно е, mon ami. Ще се срещна със Създателя просто защото лекувах пациенти аристократи, избягали от госпожа Гилотина, а вие ще умрете, защото сте шпионирали за Англия. С божията воля един ден Наполеон ще бъде победен. Каквото и да стане накрая, Франция никога няма да бъде същата след режима на Терора, който разкъса страната ни.

Рийд затвори очи, пожелавайки си да можеше да се сбогува с брат си, преди да издъхне. Обичаше брат си — Джейсън Харууд, граф Хънтърст. Джейсън се беше опитал да го убеди да не се захваща с това опасно начинание, но Рийд, безразсъден както винаги, беше отказал да го послуша. Наполеон се готвеше за война с Англия и Рийд искаше да помогне за поражението на самопровъзгласилия се диктатор с всички средства, с които разполагаше. Владеенето на френски му осигуряваше предимство пред другите британски агенти.

Рийд се запита дали Джейсън вече има наследник. Брат му винаги беше имал слабо здраве, но като че ли беше укрепнал, когато се беше оженил за лейди Хелън Дюбъри. Може би семейният живот беше изиграл положителна роля за здравето му. Мислите на Рийд спряха внезапно. Това нямаше значение. Нищо нямаше значение за човек пред прага на смъртта.

Вратата изтропа. Мигаща светлинна се показа на входа. Рийд премигна, после пак. Навярно халюцинираше. Можеше да се закълне, че вижда жена, която стражът Люсиен въвежда в килията. Една жена, облечена от глава до пети в черно, с лице, скрито зад гъст воал, пристъпи колебливо в кръга светлина.

Рийд чу доктора да си поема дъх и да го изпуска остро.

— Виждате ли това, което и аз? — запита Рийд.

— Oui^[2], чудех се кога ли ще дойде пак. Минаха няколко месеца от последното й посещение.

— Черната вдовица — пое си дъх Рийд.

Беше чувал затворниците да си шепнат за тази жена, но не я беше виждал.

Гласът на доктора трепна.

— Oui. Това е жената, известна като Черната вдовица. Тук съм от една година, повече или по-малко, и съм я виждал само два пъти. Питам се за кого ли идва този път.

Рийд наблюдаваше Черната вдовица през притворените си клепачи, докато тя говореше тихо с пазача. Челото му се набръчка от усилието.

— Чувах слухове за нея. Избирала си мъж сред затворниците, правела го свой любовен роб и го убивала, след като му се насити.

— Оттук и името „Черната вдовица“ — изрече мрачно докторът. — Но не мога да гарантирам за тази част от историята. Знам, че пари минават от едни ръце в други и слугите й отнасят мъжа, когото е избрала. Доколкото ми е известно, вече никой нищо не чува за нещастника.

Рийд огледа съкилийниците си. И те като него бяха жалки подобия на мъже. Повечето бяха недохранени и на прага на смъртта. Не можеше да си представи как някоя жена ще получава наслада от такъв мъж, който едва би могъл да вдигне глава, какво остава за нещо друго. Нима никой, освен него не смяташе това за странно?

— Съкилийниците ни, изглежда, се страхуват от нея, дърпат се.

— Можете ли да ги обвинявате? Страх от неизвестното.

Гласовете затихнаха. Люсиен и жената вече не говореха.

Черната вдовица взе фенера от Люсиен и влезе полека в килията. Рийд се напрегна, когато тя се приближи към един от затворниците, взря се в лицето му, а после продължи към следващата нещастна душа.

Рийд се загледа в стегнатото й седалище, докато тя се навеждаше над следващия. Жената беше дребна и стройна, дори вдовишките дрехи не скриваха женствените й извивки. Ако Рийд беше наполовина, дори на една четвърт онзи мъж, който беше доскоро, тя би привлякла интереса му. Макар да не си спомняше кога за последен път беше имал жена, Черната вдовица не събуждаше нищо, което дори да наподобява желание. Но той беше любопитен. Даже призракът на смъртта, надвиснал над него, не можеше да замъгли интереса му към тази жена, чието място не беше тук.

— Идва насам — изшептя Льоклер. — Питам се дали някой е привлякъл вниманието й.

Рийд намери сили да се засмее, макар че счупените ребра го заболяха.

— Само побъркана жена може да пожелае някого от нас. Всички сме мръсни, пребити, с единия крак в гроба. В моя случай единият крак е в гроба, а другият е готов да го последва.

Замълча. Говоренето го беше изтощило. Затвори очи, люлеейки се на ръба на припадъка. Една нежна ръка на рамото му го отдръпна от ръба. Той полека отвори очи и премига от ярката светлина на фенера. Отначало виждаше само черно — от темето й до черните обувки и ръцете, скрити в черни ръкавици.

Тя се вгледа в лицето му. Макар че воалът скриваше чертите й, той не можеше да скрие младежките контури на лицето й. Какво ще иска една млада жена от пречупени мъже? Той усещаше как погледът й го пронизва. Въздъхна облекчено, когато тя се отмести. Но за негово учудване, след като огледа и последния от шестимата затворници, тя се върна при него.

Люсиен, който чакаше нетърпеливо до вратата, се прокашля.

— Избрахте ли, madame? Отхвърлихте всички, с изключение на хората от тази килия. Не е благоразумно да се бавите много. Надзирателят може да се върне всеки момент.

Черната вдовица остави фенера на пода до лицето на Рийд и се наведе, за да се вгледа в очите му.

— Вие ли сте Рийд Харууд?

Английският й беше безупречен, без следа от акцент.

Изумен, Рийд изхърка:

— Кой пита?

— Отговорете на въпроса ми — заповяда тя.

Рийд не видя причина да лъже, вече беше мъртъв. Какво повече можеха да му направят?

— Да, аз съм Рийд Харууд. Какво ви интересува това?

— Силно ме интересува, милорд.

Жената стана и вдигна фенера.

— Ще взема този, мосю Люсиен.

Френският й също беше съвършен, забеляза Рийд.

— Допускате грешка — каза той. — Аз съм на прага на смъртта. Няма да получите никакво удоволствие от мене.

— Нека аз да преценя.

Рийд изхърка дрезгаво.

— Не мога да ви дам удоволствието, което сигурно ще искате от мене.

Жената си пое дъх и поклати глава, когато пазачът се приближи.

Люсиен изсумтя недоверчиво.

— Този ли искате? Моля ви, изберете друг, madame. Както виждате, този вече е с единия крак на онзи свят.

— Само това ли е възражението ви? — запита остро Черната вдовица.

Люсиен сви рамене съвсем по галски.

— За мене няма значение. Тези мъже — махна към всичките шестима затворници, — са обречени да умрат в Дяволския замък.

Черната вдовица извади от джоба си дебела кесия и я размаха пред алчните очи на Люсиен.

— Този път съм сложила нещичко отгоре. Ще го отхвърлите ли?

Люсиен грабна кесията от ръцете й и я претегли на длан.

— Вземам на драго сърце. Един скромен тъмничар не може да си позволи да откаже подкуп. Вземете мъжа и правете с него каквото искате. — Потръпна. — Не си представям какво удоволствие ще извлечете от него. Във всеки случай, той скоро ще умре. Ще ми спестите грижата да копая гроб.

Рийд слушаше внимателно разговора. Пропускаше ли нещо? Не виждаше причина вдовицата да избере него или изобщо, когото и да било от тези мъже.

— Повикайте слугите ми — нареди жената.

Сякаш привикнал към заповедите й, Люсиен се приближи към вратата на килията и махна с ръка. Влязоха двама мъже. Приличаха на обикновени френски селяни, с груби дрехи и дървени обувки.

— Този — каза Черната вдовица, посочвайки Рийд. — Внимавайте, изглежда сериозно увреден.

Двамата мъже се наведоха към Рийд. Той се стегна.

— Имам ли избор?

— Никакъв — прошепна тя на английски. — За вас съм дошла. Ако искате да живеете, не се дърпайте.

Рийд не можеше да се дръпне, дори да искаше. Но изпъшка от болка, когато слугите на вдовицата внимателно го изправиха на крака.

— Внимавайте с ръката му — обади се доктор Льоклер. — Счупена е.

Вдовицата се взря за миг в доктора, после кимна.

— Късмет, mon ami — изхъхри подире му Льоклер, докато слугите на жената отнасяха или по-скоро извличаха Рийд от килията.

Трябва да беше загубил съзнание, защото когато се свести, се намери в друсаща каруца, легнал на дебел сламеник и покрит с топло одеяло. Дневната светлина беше изчезнала, Рийд се взря в звездното небе и се запита в какво, за бога, се е забъркал.

 

 

Фльор Фонтен свали шапката и воалетката си и разтърси обърканите си черни и лъскави къдрици. Всеки път, щом влезеше в тази бездна на човешкото страдание, умираше по малко отвътре. Благодареше на бога, че смъртта на съпруга й беше настъпила бързо. Никой мъж не заслужаваше да се отнасят с него като с животно или да го бият просто защото е аристократ. И по-важното, никой мъж не заслужаваше да умре в Дяволския замък. За съжаление, тя не можеше да спаси всички.

Фльор живееше в постоянен страх, че някой ден нейната самоличност и работата й за Англия ще бъдат разкрити. През изминалата една година беше живяла живота на анонимна вдовица, установила се заедно със своите слуги в малка вила на неособено населената ивица земя, която се вдаваше в морето от френския бряг. Парите за подкупите, които улесняваха освобождаването на затворниците, идваха от агенцията на лорд Портър, както и имената на мъжете, които трябваше да спаси от Дяволския замък.

Лорд Рийд Харууд беше третият, когото тя измъкваше от затвора за политически затворници, и в най-лошо състояние. Фльор се молеше дано доктор Дефо да успее да го спаси, защото според последните указания, които беше получила, Харууд беше важна личност.

— Как понася пътя, Антоан? — обърна се Фльор към мъжа, който седеше отзад при Рийд.

Другият мъж караше каруцата по път, който вървеше по хребета на скалата.

— Още е жив, графиньо — каза Антоан. — Друго не мога да кажа.

— Скоро ще стигнем у дома. Доктор Дефо трябва да ни чака. Помолих го да дойде, преди да тръгнем.

Фльор въздъхна и замълча, връхлетяна от жалост. Рийд Харууд беше изстрадал повече, отколкото би трябвало да понесе, който и да било мъж. Някога сигурно е бил красавец, преследван от жените. Сега беше призрак на самия себе си, мръсен, болезнено слаб и изтощен. Плътта висеше по костите на едрия му скелет, сивите му очи бяха мътни, черната му коса — объркана и без блясък.

Кочияшът отклони фургона по един тесен черен път. Нощта беше толкова тъмна, че Фльор видя малката вила от дърво и камък едва когато тя изникна пред тях.

— Докторът е тук — каза Антоан, сочейки към коня, вързан за едно дърво близо до предната врата.

Вратата се отвори, отвътре проблесна слаба светлина. Фльор скочи от каруцата без чужда помощ. Един нисък, слаб мъж излезе и се приближи към тях.

— Добре ли мина всичко? Намерихте ли човека, когото търсехте?

Макар че Фльор вярваше на доктор Дефо, беше инструктирана да не разкрива идентичността на мъжете, които той лекуваше. Тя му плащаше добре за дискретността и той оценяваше допълнителния си доход.

— Намерих го, но не съм сигурна, че ще оцелее.

— Всичко е приготвено. Нека слугите ви го внесат вътре. Ще разбера какво е положението едва когато го прегледам.

Фльор наблюдаваше как прислужниците й вдигат Рийд от каруцата и го внасят във вилата. Една пълничка по-възрастна жена ги посрещна пред вратата с изражение на безмерно облекчение.

— Дойдох си благополучно, Лизет. Вече можеш да спреш да се тревожиш — каза Фльор.

— Защо трябва да го правиш, ma petite^[3]? — укори я Лизет. — Живея в страх от деня, когато няма да се върнеш.

— Знаеш, че го правя, за да отмъстя за смъртта на съпруга си. Ще говорим по-късно за това. Трябва да помагам на доктора.

Фльор побърза след доктор Дефо и неговия пациент, влизайки в спалнята точно когато полагаха Рийд на леглото. Лизет вървеше плътно след нея.

— Гореща вода, много, и чисти кърпи — нареди рязко Дефо. — Човекът се е вмирисал, целият е в мръсотия.

Лизет побърза да изпълни нареждането му.

— Антоан, донеси две шини за ръката на пациента ми. Знаеш какво ми трябва — каза Дефо.

— А аз какво мога да направя? — запита Фльор.

— В момента нищо — Дефо поклати глава. — Погледнете го. Горкият човек е бил държан гладен, пребивали са го. Какъв ужас.

— Можете ли да го спасите? Ще има нужда от добра храна и почивка, докато костите му заздравеят.

Дефо не каза нищо, продължавайки да преглежда пациента си.

— Две счупени ребра — започна с изброяването. Натискът му накара Рийд да изстене. — Трябва да се превържат. Натъртените места ще оздравеят, но все пак може да се окаже, че е твърде късно да го спасим. Младостта е на негова страна, волята за живот е силна у него.

Лизет се върна с гореща вода и кърпи. Бутна Фльор настрана и започна да съблича дрипите на Рийд.

— Идете да се преоблечете, скъпа. Аз ще помогна на добрия доктор, докато вие се отървете от вонята на затвора.

Лизет има право, помисли Фльор. Беше донесла със себе си вонята на затвор и мърша.

— Няма да се бавя — каза тя, докато излизаше.

Даде си достатъчно време, за да се измие добре и да смени дрехите си. Оставайки в ролята си, навлече проста черна рокля без никакви украси. Щеше да носи черно, докато работата й тук не приключеше.

Мислите на Фльор се върнаха към Рийд Харууд. Бяха се отнасяли жестоко с него след пристигането му в Дяволския замък, макар че не беше там при последното й посещение преди около осем месеца, когато беше откупила свободата на друг англичанин.

Дали лорд Харууд знаеше какво е станало в Англия, за да бъде освобождаването му толкова наложително? Тя се съмняваше. В съобщението, което беше получила, се казваше, че той е работил като агент в Париж и е изчезнал от лицето на земята. Бяха й съобщили, че Дяволският замък е едно от последните места, където да го търси, и именно там го беше намерила.

Преди да се върне в стаята на болния, Фльор написа набързо бележка до свръзката си и прати Антоан да я занесе. В бележката пишеше, че Харууд е спасен и че е в тежко състояние. Обясняваше и че ако Харууд оживее, ще минат няколко седмици, преди да може да пътува.

Когато Фльор се върна в стаята на болния, Лизет беше измила пациента и беше покрила голото му тяло с одеяло. След като мръсотията беше отстранена, лесно се виждаше, че Харууд е бил красив мъж, притежаващ забележително телосложение. Ако се възстановеше, ако си възвърнеше загубената плът, щеше да бъде изключителен образец на мъжественост. Но това беше нещо друго.

— Как е той? — запита Фльор.

— Слаб е — каза доктор Дефо. — Не би издържал много там. Който и да е оправил счупената му ръка, е свършил забележителна работа, като се има предвид с какво е работил. Колкото до счупените ребра и външните наранявания, всичко ще мине. Повече се страхувам да не го загубим заради сериозното недохранване. — Дефо поклати глава. — Трябва да е извънредно упорит мъж, щом се е държал толкова време.

— Лекувайте раните му, докторе, само това ви моля. Аз ще се погрижа да си върне здравето, а яденетата на Лизет ще го охранят.

— В началото не му давайте никакви тежки и богати храни, не забравяйте това правило. Бульон, каша и много течности. Сигурен съм, че той ще ви каже, когато бъде готов за твърда храна.

— Благодаря ви, докторе. — Тя му подаде тежка кесия. — Оценявам това, че дойдохте в този час на нощта и че пазите тайната.

— Привърженик съм на сегашното правителство не повече от вас — изсумтя Дефо. — Ще ви оставя мехлем за натъртените места и лауданум. Сънят е много важен за лечението му, давайте му лауданум, както е необходимо, но умерено. Иначе се получава пристрастяване. Ще дойда пак след два дни, за да видя как е той.

Докторът излезе. Фльор загледа как Лизет се суети около пациента.

— Засега направихме всичко, каквото можахме — каза тя, отдалечавайки се от леглото. — Ще седя при него, докато ти му приготвиш хубав говежди бульон. Сигурно ще задава въпроси, когато се събуди.

Фльор придърпа един стол до леглото и седна. Не знаеше много за Рийд Харууд, с изключение на това, което беше научила от тайните съобщения. Харууд, работейки като агент за Англия, говорел безупречен френски и събирал ценни сведения за короната. Баща му бил граф и титлата минала към брат му. Никой като че ли не знаеше какво се е объркало или как Харууд е свършил в Дяволския замък.

Фльор заразглежда лицето на Рийд, тъмната линия на веждите, гъстата черна коса, плътните устни и хлътналите бузи, опитваше се да си представи как ли е изглеждал преди Дяволския замък. Има ли съпруга, запита се тя. Сгоден ли е? Изглежда, беше на възраст между двадесет и пет и тридесет години. Повечето мъже на тази възраст бяха женени или сгодени.

Тя се надигна от стола и се наведе над Рийд, когато той отвори очи. Очите му блеснаха като чисто сребро под светлината на свещта.

Съзнанието на Рийд се връщаше полека. С голямо усилие той отвори очи и се побоя, че сънува. Нямаше ги грубите каменни стени, мръсната слама, на която беше лежал повече дни, отколкото би искал да преброи. Беше много тихо. Нямаше стенания, ридания, молби. Чуваше само благословена тишина.

Вездесъщата воня на смърт и разложение беше изчезнала. Той беше живял с тази воня седмици, месеци наред. Вдиша въздуха, разпознавайки мириса на цветя, хубави чисти кърпи и… лежеше гол на чисти чаршафи!

Опита се да изрече нещо, но не излезе никакъв звук. Гърлото му дращеше, устата му беше като напълнена с памук.

— Искате ли вода?

Той обърна глава към нежния женски глас и се запита дали не е умрял и отишъл в рая. Нищо от тази страна на рая не би могло да звучи толкова сладко. Рийд кимна, молейки се сънят му да продължи вечно.

Загледа как жената взема каната от масичката до леглото и налива вода в една чаша. После тя подпъхна ръката си под раменете му, за да вдигне главата му, докато в същото време държеше чашата до устните му. Рийд осъзна, че това не е сън, когато усети меките й гърди да се притискат към бузата му. Водата беше сладка и чиста, за разлика от тъмната, мътна течност, която минаваше за вода в затвора. И жената миришеше на… цветя.

— Искате ли още? — запита жената, когато той пресуши чашата.

Рийд поклати глава.

— Вие… говорите английски.

— Родена съм в Англия. Как се чувствате?

— Аз… боли ме, но не помня кога не ме е боляло. Сънувам ли?

— Не, всичко е истинско. Докторът ви прегледа и ви остави в моите ръце. Ако ви боли, мога да ви дам малко лауданум.

— По-късно. Коя сте вие? Къде съм?

— Какво помните?

— Че съм в тъмна яма и се моля да умра.

— Това ли е всичко?

Рийд се намръщи, ровейки в паметта си. Внезапно си спомни. Черната вдовица. Вгледа се в лицето й. Сега не носеше воалетка и това, което видя, го зашемети. Трепкащото пламъче на свещта разкри, че Черната вдовица е млада и красива. Бледа кожа, коса като абанос, спускаща се на къдрици около лицето й, дълги черни мигли и пълни устни. Беше невиждана красавица.

— Вие ли сте Черната вдовица? — Тя кимна. — Не разбирам. Защо ще искате умиращ мъж? За какво съм ви? Ако удоволствието е цената за свободата ми, боя се, че е твърде висока. Не съм в състояние да дам удоволствие нито на вас, нито на себе си.

— Хубаво е да разбера, че самоличността, която си измислих, върши работа. Казвам се Фльор Фонтен. Англичанка съм по рождение. Покойният ми съпруг беше френски граф, загина на гилотината при режима на Терора. Уреди бягството ми, но не можа да се спаси.

— Съжалявам — каза тихо Рийд. — Защо го правите? Защо аз? Нищо не разбирам.

— Не очаквам да разберете, още не. Стига въпроси засега. Боли ви. Нека да ви дам малко лауданум. Когато се събудите, ще ви дам и бульон, който Лизет готви в момента. Опасно сте отслабнали от недохранване. И ако трябва да се върнете в Англия, счупените ви кости трябва да се излекуват.

Рийд наблюдаваше как тя смесва лауданум с вода в една чаша и я доближава до устните му. Той отпи, направи гримаса и когато тя го подкани, пи още. След няколко минути очите му започнаха да се затварят.

— Фльор — измърмори той. — Цвете. Вярно е. Миришете като цвете.

Усмивката на Фльор го заля със слънчева светлина въпреки тъмнината, която се спускаше над него.

— А вие, милорд графе, си почивайте.

Плувайки над ръба на съзнанието, Рийд поиска да й каже, че не е граф, че титлата принадлежи на брат му, но умът му потъна в съня.

Фльор се наведе, за да отмахне кичур коса от челото на Рийд после тихо излезе от стаята. Беше проговорил, което беше добър знак. И беше проявил любопитство, още един хубав признак.

Тя се запъти към кухнята. Богатият говежди бульон, къкрещ в тенджера на огнището, миришеше възхитително, Фльор се надяваше, че силната храна и добрите грижи ще изтръгнат Рийд Харууд от ноктите на смъртта, за да се върне в Англия в добро здраве.

Последният мъж, когото беше спасила, не беше стоял дълго в затвора и можа да се върне в Англия само след две седмици, Фльор се страхуваше, че Харууд няма да има толкова късмет. Голямото й безпокойство беше да не ги открият. Колко пъти щеше да подкупва Люсиен, преди властите да я заловят? Колко време щеше да мине, преди самата тя да бъде затворена като шпионка? Фльор въздъхна. Сега не можеше да мисли за това. Не и когато имаше да пази човек, по-важен от самата нея.

Лизет се извърна от тенджерата, когато я видя да влиза.

— Как е пациентът?

— Спи. Дадох му лауданум, трябва да се събуди чак утре сутринта.

— Сутринта не е далече, ma petite. Легни си. Повече нищо не можеш да направиш сега. Бульонът ври и ще бъде готов, когато той се събуди.

Фльор се прозя.

— Трябва да седя при него, ако се влоши.

— Нека Гастон да седи при него тази нощ. Той може да се погрижи за нуждите му по-добре от тебе. Ти трябва да си починеш. Сигурно ти е било трудно да влезеш пак в този затвор. — Побутна я леко към вратата. — Върви, ще ида да викна Гастон.

Фльор се подчини, нямаше място за спорове с Лизет, когато ставаше дума за нейното здраве.

— Много добре. Кажи на Гастон да ме повика, ако стане нужда.

Фльор мина през стаята на болния, преди да се върне в спалнята си. Макар че болният спеше, той се мяташе неспокойно в леглото и тихо стенеше. Тя го чу да мърмори нещо и се наведе, за да чуе. Шок я разтърси, когато чу думите му.

— Предаден. Трябва да кажа на Портър… Умира… умира…

Ръката на Фльор веднага се насочи към челото му, очаквайки да намери горещината на треската, но кожата му беше хладна, когато я докосна. Можеше само да си представя какво е преживял. Нещо у този мъж докосна една струна у нея, която загатваше за нещо повече от жалост. Нещо правеше новия граф Хънтърст различен от другите мъже, които беше измъкнала от затвора и върнала в Англия.

Точно тогава Гастон влезе в стаята и я подкани да отиде да си легне. Тя не знаеше какво щеше да прави или как щеше да продължи, ако не бяха верните й Лизет, Антоан и Гастон. Те бяха избягали с нея, след като съпругът й беше арестуван, и бяха останали при нея, когато тя започна да работи тайно за лорд Портър.

— Повикай ме, ако му стане лошо — обърна се Фльор към Гастон.

— Разбира се, графиньо.

Фльор помисли да му каже да не я нарича графиня, режимът на Терора я беше лишил от титлата, но тя реши, че от думите й няма да има полза. За верните си прислужници винаги щеше да бъде графиня Фльор Фонтен.