Кони Мейсън
Цената на удоволствието (2)

Глава 2

Рийд почти не осъзнаваше какво става около него в следващите дни. Познаваше по аромата на Фльор кога тя идва при леглото му. Но когато се опитваше да се раздвижи, очите му отказваха да отворят. Някъде в замаяния си мозък осъзнаваше, че му дават лауданум. Понякога се събуждаше достатъчно, за да поеме бульон, каша и богати пудинги.

Винаги разбираше кога идва докторът, защото с всяко посещение идваше и болката. Но с отминаването на дните счупените му кости заздравяваха, умът се проясняваше, бульонът и кашите вече не го задоволяваха. В моментите на ясно съзнание решаваше да откаже лауданума следващия път, когато му го предложеха. Имаше нужда от повече отговори, отколкото Фльор му беше дала, а нямаше да ги получи, докато мозъкът му тънеше в мъгла.

Единият от слугите, Гастон, седеше с него една сутрин, когато Рийд се събуди. След като той му помогна да измие лицето и зъбите си, Рийд помоли за по-солидно ядене, отколкото обичайното досега. Говореше на френски, защото беше разбрал, че двамата слуги не говорят английски.

— Ще доведа графинята — каза Гастон, излизайки от стаята.

Щом остана сам, Рийд се надигна до седнало положение със здравата си ръка и седна на ръба на леглото. Когато Фльор влетя в стаята, той бързо прикри слабините си с чаршафа.

Фльор му заговори на английски.

— Какво правите? Боли ли ви? Искате ли още лауданум?

— Не, вече не искам лауданум — изхърка Рийд. — Гладен съм. След като знам, че ще живея, имам нужда от нещо по-солидно от кашата, която ми давахте.

— Вече беше време — призна Фльор. — Доктор Дефо каза, че ще разберете кога е време за твърда храна. Очаквах да помолите за това. Но още не бива да товарим стомаха ви с тежка храна. Лизет ще знае кое е най-доброто за вас точно сега.

— Лизет — повтори Рийд. — Вашата готвачка?

— Моята готвачка, компаньонка. Тя е всичко за мене. Сигурно ще предложи яйца и препечен хляб като начало. Ако стомахът ви задържи тази храна, ще продължим оттук.

— Трябва да се пораздвижа — каза Рийд. — Ако остана дълго време на легло, мускулите ми ще атрофират, или това, което е останало от тях — добави намусено. Протегна здравата си ръка и поклати глава. — Приличам на скелет. Брат ми няма да ме познае, когато се върна у дома.

Изгледа я пронизително.

— Ще се върна в Англия, нали?

— Ще се върнете, милорд, но не и преди да сте готов. Отпътуването ви ще изисква много подготвителна работа. Лорд Портър вече знае, че сте жив, и ще ми съобщи кога да очаквам кораб, който да ви върне в Англия. Обясних му, че имате нужда от повече време за възстановяване, преди да бъдете в състояние да пътувате.

— Вие работите за Портър? Значи сте английска агентка? — Той се опита да се усмихне, разкривайки трапчинка на дясната си буза. — Значи не вадите мъже от затвора, за да ги карате да ви доставят удоволствие.

Фльор се засмя.

— Не мисля, че вие или който и да било от мъжете, които спасявам, са в състояние да доставят удоволствие.

— Как се свързвате с Портър?

— Чрез моя човек за свръзка тук във Франция. Приемам нарежданията от него. Както предположихте, съм английска агентка.

— Кой е този човек за свръзка?

— Познават го под името Андре. Срещнахме се само веднъж. Беше тъмно и не го разгледах добре. Прислужникът ми Антоан носи съобщенията между мене и Андре. Те се срещат в една кръчма в селото. Андре ме вербува за тази мисия и осигурява парите за подкупите.

Рийд се взря в нея, успявайки да оцени изцяло красотата й за първи път, откакто го беше спасила. Лек червеникав оттенък в абаносово черната й коса проблясваше под слънчевите лъчи, струящи през прозореца. Тънките крила на веждите й се издигаха изящно над тежката завеса на миглите, толкова гъсти и богати, че почти затъмняваха златистите петънца в нежните й кафяви очи. Светлата й кожа беше гладка и деликатна като най-фин порцелан. Когато погледът му се спря на пълните й устни с цвят на роза, той осъзна, че и тя го наблюдава също толкова внимателно.

Рийд се прокашля.

— Трябва да говоря с Андре колкото може по-скоро.

— Той вероятно няма да ви каже повече, отколкото ви казах аз. Спасителната операция, в която участвам, изисква пълна секретност. Никакви фамилни имена. Дори не знам дали Андре е истинското му име. Казаха ни да го наричаме така.

— Знам какво е секретност — изсумтя Рийд. — И аз бях агент, докато не… не ме разкриха.

Стори му се, че е най-добре да не споменава факта, че е бил предаден, докато не събере повече сведения за тази мисия. И най-вече трябваше да възстанови силите си.

— Ще отида да ви донеса закуската — каза Фльор. — Колкото до ставането от леглото, ще видим какво ще каже доктор Дефю. Той ще дойде днес, за да види ръката ви. Казва, че костите зарастват добре.

— Ами дрехи? Не мога да се разхождам по чаршаф.

— Ще имате каквото ви е нужно, щом бъдете достатъчно добре, за да се разхождате — изрече Фльор, докато отплуваше от стаята.

Рийд се загледа след стройната й фигура, докато тя изчезваше зад вратата. Макар да нямаше ясни спомени от последните дни, винаги разпознаваше Фльор по нежното й докосване и по аромата й. Сега, когато умът му не беше замъглен от лауданума, той осъзна, че тя е рядка красавица.

Щом Фльор беше англичанка, какво правеше тук във Франция, работейки за лорд Портър и външното министерство? Рийд се намръщи. Имаше смътен спомен, че тя беше споменала за съпруг французин. Покоен струг. Това си го спомняше, но не знаеше още много неща.

Внезапно усети, че трябва да се облекчи. Понеже нито Антоан, нито Гастон бяха тук, реши да изпробва краката си. Помнеше, че нощното гърне е зад паравана в ъгъла на стаята, и се изправи неуверено. За свое удивление успя да остане прав въпреки треперенето в коленете. Опита една стъпка, после още една и още една, докато не се задъха от усилието. Но беше стигнал до паравана и това само по себе си беше триумф.

Рийд успя да свърши работата си без чужда помощ, но когато излезе иззад паравана, видя Фльор да влиза в стаята, внимателно крепейки един поднос. В този момент осъзна, че е гол.

Останаха да се гледат втренчено, сякаш замръзнали във времето. Рийд знаеше, че физически е в най-лошата си форма, не искаше никой, още по-малко пък една привлекателна жена, да го вижда такъв. Устреми се към леглото и чаршафеното си прикритие. За съжаление не успя. Коленете му се подкосиха и той падна на пода.

Фльор остави подноса на масичката до леглото и поклати глава, сякаш виждаше пред себе си дете, а не зрял човек.

— Глупав мъж. Защо не изчакахте някой да ви помогне?

Хвана го за здравата ръка и му помогна да стане.

— Ако се оставя да ме обслужват, никога няма да си върна силите.

Смущението накара червенина да избие по бузите му. Рийд винаги се беше гордял с тялото си. Поддържаше се в добра форма, упражнявайки мускулите и освежавайки тялото си с фехтовка, бокс и други занимания на открито. В Англия го познаваха като женкар и фустогонец. Но сега се питаше дали някога отново ще може да се покаже гол пред някоя жена.

За щастие Фльор като че ли не забеляза смущението му, защото изражението й си оставаше загрижено, но безстрастно, докато му помагаше да седне на ръба на леглото и да се покрие с чаршафа.

— Готов ли сте да ядете? — запита тя мило.

— Повече от готов, умирам от глад — призна Рийд.

Фльор дръпна салфетката от подноса, разкривайки пухкав омлет, дебели резени пресен хляб с масло и кана с чай.

— Ако сте още гладен след това, Лизет ще ви направи още един омлет.

Устата на Рийд се напълни със слюнки и той забрави притеснението си.

— Това е същинско пиршество, графиньо.

Фльор се озърна потайно, макар да знаеше, че никой не чува.

— Днес във Франция няма благородници. Аз съм просто гражданка, милорд. Моля ви, казвайте ми Фльор. Всичко друго е много опасно.

— Извинете ме, Фльор. Макар че в последните месеци нямах връзка със света, трябваше все пак да се сетя. Можете ли да вярвате на прислужниците си и на добрия доктор?

— Само на тях мога да се доверя. Вашето присъствие не бива да става известно на никого извън тази вила.

— Ами Люсиен, пазачът в Дяволския замък? Той знае.

— Ако се разбере, че Люсиен е взел подкуп, за да ви предаде в мои ръце, той ще умре. Люсиен няма да каже нищо, макар че в гробището извън портите ще изникне нов гроб. Началниците му ще узнаят, че това е вашият последен дом. Сигурна съм, че никой няма да задава въпроси.

Рийд взе вилицата и се нахвърли върху омлета. Приятните подправки изкушаваха вкусовите му рецептори, събуждайки апетита, който толкова дълго беше останал незадоволяван в Дяволския замък. Той затвори очи и започна да яде, наслаждавайки се на всяка хапка. Хлябът беше лек и пухкав, прясно избитото масло имаше божествен вкус. За броени минути чинията му остана празна и той облиза маслото от пръстите си.

— Беше като манна небесна — въздъхна Рийд. — Нямам търпение да опитам още нещо сготвено от Лизет.

— Искате ли още?

Рийд се поколеба. Вероятно би могъл да изяде още три пъти по толкова, колкото беше изял току-що, но не знаеше дали стомахът му ще го понесе.

— Може би ще почакам до обед. Не е добре да си претоварвам стомаха.

Фльор кимна.

— Сега си починете, аз ще доведа доктора веднага щом дойде.

Рийд се облегна на възглавниците. Когато Фльор понечи да излезе, той се пресегна и грабна ръката й, изненадан, че все още има достатъчно сили да я задържи.

— Чакайте! Нещо не ми казвате, нали? Защо избрахте мене сред десетки заслужаващи мъже в Дяволския замък? Защо бях избран и изваден от затвора, а останаха други?

— Вълненията ви дойдоха много за момента. Ще ви обясня, след като докторът си отиде. През това време ще ви намеря някакви дрехи.

Рийд пусна ръката й, не му се искаше да губи контакт с прелестната си спасителка. След миг очите му се затвориха и той заспа.

Фльор не излезе веднага. Забави се, за да погледа Рийд, докато спи. Стори й се, че той изглежда по-добре, че лицето му има малко повече цвят. Невероятните му сребристи очи бяха загубили празното, полугладно изражение, макар че лицето му още беше изпито и кожата му стоеше опъната на скулите. Тъй като омлетът, изглежда, му беше харесал, тя щеше да се погрижи да му осигури по-силна храна за обяд. Той със сигурност имаше нужда от повече месо за високата си фигура.

Поради някаква причина Фльор не можеше да се отдели от леглото на Рийд. Той я омайваше. Лицето му намекваше за нещо мрачно и опасно. Тя осъзнаваше интуитивно, че той може да бъде безжалостен, когато стане нужда, и изпита съжаление към враговете му. Но когато видя трапчинката му, й стана много ясно колко привлекателен е за жените.

Фльор не беше виждала друг интересен мъж след смъртта на съпруга си и се запита какво я привлича към Рийд Харууд. Знаеше, че той е мъж, който привлича жените. Преди да го затворят, сигурно всички бяха тичали след него. Беше виждала такива като него, бяха я преследвали, преди да се омъжи за Пиер.

Въздъхна, взе подноса и излезе от спалнята на Рийд. Когато стигна в кухнята, Лизет видя празните чинии и се усмихна.

— Хареса ли му омлетът? — запита тя.

Фльор остави подноса на масата.

— Много му хареса. Мисля, че е готов за нещо по-солидно. Няма търпение да си възвърне силите. Опита се сам да използва нощното гърне, но не успя да се върне в леглото. Мисля, че никога не съм виждала мъж да се изчервява като него, когато го видях да лежи гол на пода. Сигурно жалкото състояние на тялото му го е притеснило.

— Не се съмнявам — отвърна Лизет. — Гостът ни изглежда горд мъж. Не би искал вие или която и да било жена да го вижда такъв, какъвто е сега.

— Помоли за дрехи. Ще потърся Антоан да видя какво имаме.

Докато Фльор говореше с Антоан, за да обясни какво й е необходимо, пристигна доктор Дефо. Фльор го последва в стаята на болния, където Рийд спеше дълбоко.

— Да го събудя ли, madame? — запита Дефо.

Рийд отвори очи.

— Буден съм, докторе.

Докторът кимна.

— Да видим тази ръка. Боли ли ви?

— Не колкото преди.

— Заздравява добре — заяви доволен Дефо. — Може да махнем шините другата седмица, ако обещавате да държите ръката неподвижна в презраменната превръзка, докато се излекува докрай. За щастие счупването беше чисто.

— Благодаря, докторе. Кога ще мога да стана от леглото и да се движа повече?

— Когато се почувствате достатъчно силен — отвърна Дефо.

Рийд се усмихна, кожата на скулите му се разтегна.

— Готов съм.

Дефо потупа брадичката си, после се обърна към Фльор.

— Смятам, че е време пациентът ни да започне с твърдата храна, madame. Трябва да възстанови изгубеното тегло.

— И аз смятам така, докторе — каза Фльор. — Лизет му направи омлет днес сутринта и това като че ли му хареса. Апетитът му се връща, а това винаги е добър знак.

— Наистина, така е. Аз не мога да направя много, освен ако не се получи внезапна промяна в състоянието му. — Той прегледа превързаните ребра на Рийд. — Ребрата заздравяват добре, синините избледняват. Можете да махнете бинтовете, щом той се почувства добре без тях.

Рийд въздъхна облекчено.

— Колкото по-скоро започна да се движа свободно, толкова по-скоро ще си възстановя силите.

— Да дойда ли след няколко дни да махна шините на ръката? — обърна се Дефо към Фльор.

— Аз мога да се справя, докторе. Благодаря ви за всичко, което направихте. Както и досега, всичко трябва да се пази в най-строга тайна.

— Разбирам, madame. Права сте, не бива да идвам. Има твърде много любопитни хора в селото, които биха предали съседите си за няколко дребни монети. — Той поклати глава. — Не знам какво стана с нашата велика страна.

Фльор излезе от стаята заедно с доктора. След като Дефо си тръгна, тя се върна при Рийд. Трябваше да му каже това, което отлагаше. Но най-напред отиде в кухнята, за да вземе дебели резени хляб с масло и чаша мляко за пациента си. Честото хранене беше единственият начин той да си възстанови силите.

Стомахът на Рийд тъкмо започваше отново да курка, когато Фльор влезе в стаята с чаша мляко и два дебели резена хляб, обилно намазани с масло.

— Откъде разбрахте? — запита Рийд, сграбчвайки едната филия, и отхапа огромна хапка.

— Трябва да ядете често и по малко — посъветва го Фльор. — С помощта на Лизет ще се охраните бързо. — Придърпа един стол до леглото. — Антоан ви търси дрехи. Няма да ви стават много добре, но все пак е повече от нищо.

Рийд кимна и продължи да яде.

— Милорд, имам лоши новини за вас — започна Фльор.

На Рийд това не му хареса. Глътна бързо хапката, за да обърне цялото си внимание към Фльор. Черната рокля, която беше облякла, обгръщаше извивките й и с нищо не отнемаше от красотата и. Чисто черният цвят на траура трябваше да направи жената да изглежда мрачна и безцветна. Но черното правеше сметанената й кожа да свети и подсилваше червеникавите отблясъци в тъмната й коса. За първи път от месеци насам той почувства познато пулсиране в слабините си.

Съсредоточи се и отмести поглед от лекото повдигане и спадане на гърдите й, насочвайки го към лицето й.

— Лоши новини, казвате. Знаех, че не сте ми казали всичко.

— Чувствах, че трябва да изчакам, докато бъдете готов да го чуете. Нямате представа колко близо бяхте до смъртта, когато пристигнахте тук.

Рийд кимна тържествено.

— Знам, дори копнеех за смъртта. Но както виждате, сега съм напълно способен да понеса всякакви новини, добри или лоши, които ще ми кажете. Моля, продължавайте. Надявам се, че ще ми кажете защо решихте да спасите точно мене.

— Да, и съжалявам, че трябва аз да ви кажа това вместо член на семейството ви.

— С изключение на брат ми и баба ми почти нямам роднини. Не и близки, във всеки случай. Продължавайте, Фльор. Мога да го понеса.

Фльор се поколеба, после изрече:

— Брат ви е мъртъв, милорд. Сега вие сте шестият граф Хънтърст. Съобщението на лорд Портър казваше, че трябва непременно да се върнете, за да поемете графството.

Съкрушителна тежест притисна гърдите на Рийд. Джейсън беше само с една година по-голям от него.

— Джейсън е мъртъв? — изрече той неразбиращо. — Струва ми се, че грешите. Аз… той беше добре, когато го видях последния път.

— Изглежда, болестта му е била скоротечна и смъртоносна.

— Здравето на Джейсън никога не е било особено добро, но след като се ожени, като че ли живна. Всички се надявахме да създаде наследник. Баба сигурно е съсипана.

— Именно баба ви е предизвикала разследването, когато сте изчезнали. Разбрах, че е накарала лорд Портър да ви намери и го е заплашила със страшни последици, ако не го направи.

Усмивка се появи на устните на Рийд.

— Звучи като нещо, което баба ми би направила.

Рийд не можеше да повярва, че брат му го няма. Не искаше графството, никога не се беше стремил към по-високо обществено положение от онова, което заемаше. Беше щастлив да позволи на Джейсън да поеме юздите след смъртта на баща им, за да може той, Рийд, да продължи с шумните си веселби.

— Кога е починал Джейсън? — изрече той задавено.

— Не съм сигурна. Не ми казаха това. Но трябва да се е случило след залавянето ви. Британските агенти няколко месеца са разследвали вашето изчезване, макар че мене ме вербуваха съвсем наскоро, за да ви намеря. Вече бях измъкнала двама мъже от затвора и лорд Портър сметна, че може да сте там, защото не ви откриха никъде другаде. Бяха започнали да се страхуват, че сте мъртъв.

Рийд още не можеше да се свести от вестта, че Джейсън е умрял без наследник.

Въпреки че Хелън, съпругата на брат му, никога не беше правила особено впечатление на Рийд, Джейсън като че ли беше щастлив с нея. Но Рийд се стремеше да избягва сестра й, Вайълет. Вайълет открито го преследваше, това беше една от причините той да приеме с радост поканата да се присъедини към групата шпиони на лорд Портър и да отиде на мисията във Франция.

— Добре ли сте, милорд? — запита Фльор. — Наистина никак не ми харесва да съобщавам такива лоши новини.

— Смъртта на обичан човек никога не се приема лесно — каза Рийд. — Сигурен съм, че сте изпитвали същото към съпруга си.

Фльор се взря в здраво сключените си ръце. Когато вдигна поглед, в очите й имаше сълзи.

— Пиер беше твърде млад, за да умре така, от такава насилствена смърт. Екзекуцията му е причината да работя за лорд Портър, макар че никога не съм се срещала с него.

— Някога ще се върнете ли в Англия?

Фльор вдигна рамене.

— Може би някой ден, когато работата ми тук приключи. От семейството ми не остана почти никой. Само една леля, с която живях, преди да се омъжа за Пиер и да се установя във Франция.

— Значи бракът ви е бил по любов — осмели се Рийд.

Фльор извърна поглед със здраво стиснати устни.

— Съжалявам, нямам право да задавам лични въпроси.

— Болезнено е за мене да говоря за Пиер. Той беше мил човек, не заслужаваше да умре.

— Имате ли деца?

Фльор поклати отрицателно глава и стана, слагайки край на разговора.

— Ще ви оставя насаме със скръбта ви.

Рийд кимна. Имаше нужда да остане сам. Брат му беше добър човек. Макар че здравословните проблеми бяха измъчвали Джейсън през целия му живот, той не трябваше да умира толкова млад. Горката баба, въздъхна Рийд. Толкова искаше да доживее да види как бъдещият наследник на Хънтърст идва на бял свят. Ако запълването на детската стая сега зависеше от него, баба му щеше да се разочарова. Рийд нямаше намерение да си търси съпруга, след като се върне в Англия.

Престоят в затвора му беше показал колко крехък е животът и той възнамеряваше да навакса изгубеното време. Сега засядането в семейство беше последното, което да му се искаше. Имаше твърде много благосклонни жени, за да се прикове към една. Бракът не беше за него. Джейсън беше спазил правилата по отношение на брака, но Рийд нямаше скоро да се хване в попския капан.

Той прекара следващите часовете в тъга по Джейсън и спомени за времето, прекарано с него. Детството им беше щастливо въпреки честите боледувалия на Джейсън. Ако Фльор не се беше появила, Рийд щеше да се присъедини към брат си във вечния му сън, оставяйки графството без наследник, с изключение на един далечен братовчед от френската страна на семейството. Всъщност той не знаеше дали братовчед му е още жив. Доколкото му беше известно, Галар Дювал никога не беше посещавал Англия. Дори баба му да беше поддържала връзка със семейството на Дювал, Рийд не знаеше за това.

Чувствайки се изоставен и самотен, Рийд заспа, но сънищата му бяха неспокойни. Когато се събуди, слънцето слизаше под хоризонта. Той чу изтракването на резето и вдигна очи, когато Антоан влезе на пръсти.

— Всичко е наред, Антоан, буден съм.

— Намерих ви дрехи, monsieur — каза Антоан. — Мога да ви помогна да се облечете, ако искате. Графинята каза, че можете да дойдете при нас в трапезарията за вечеря, ако се чувствате достатъчно добре.

— Много бих искал — каза Рийд. — И оценявам помощта ви. Ръката ми още не е много добре и още се чувствам малко слаб. Но най-напред бих искал да ви питам някои неща за Андре, вашата свръзка.

Антоан го изгледа предпазливо.

— Графинята каза, че ще питате за Андре. За съжаление, знам много малко за него. Срещаме се в местната кръчма и нося съобщенията между него и графинята. Рядко говорим.

— Как изглежда?

Той вдигна рамене.

— Като всеки друг. Опитва се да не се откроява.

Рийд се намръщи.

— Само това ли можете да ми кажете за него?

— Съжалявам. Срещите ни обикновено са кратки и бегли.

Рийд въздъхна. Искаше му се да знае кой е агентът, който работеше в негова полза.

— Много добре, можете да ми помогнете да се облека.

Антоан помогна на Рийд да обуе едни панталони от домашнотъкан плат. После Рийд се вмъкна в кафявата риза, която Антоан закопча над шинираната му ръка. След това Антоан наметна жакет от същия груб плат като панталоните на раменете на Рийд и отстъпи една крачка, за да го огледа.

— Това е, monsieur. Дрехите ще ви стоят по-добре, щом понапълнеете.

Рийд се облягаше силно на Антоан, докато вървяха по тесния коридор, извеждащ към помещенията зад спалните. В Англия вилата щеше да бъде смятана за селска. Макар и безспорно удобна, не беше нито голяма, нито претенциозна, с нищо не привличаше прекалено внимание към обитателите.

Рийд въздъхна облекчено, когато стигнаха голямата кухня в провинциален стил. Отправи непохватен поклон към Фльор и се отпусна на стола, който му посочи Антоан.

— Добре ли сте? — запита Фльор. — Може би трябва да останете още малко на легло.

— Бил съм и по-добре — отвърна Рийд, — но поне съм жив. Неотдавна се молех да умра.

Усмивката на Фльор освети лицето й.

— Слава на бога, че молитвите ви не получиха отговор, милорд.

— Благодаря, Фльор. Моля, наричайте ме Рийд.

Разговорът позамря, докато Лизет и Гастон внасяха храната и я подреждаха по семейно му в средата на масата. После всички седнаха.

Говорейки на френски, Фльор каза:

— Тук не се държим официално, както виждате. Храним се заедно, като приятели.

Рийд погледна към приятелите на Фльор, благодарен, че е жив и споделя храната си с тях.

— Не бих искал да бъде другояче — отвърна той на безупречен френски.

— Нека да ви сервирам — каза Фльор, посягайки към супника, от който се носеше възхитителна миризма. Сипа щедра порция в купата му. — Надявам се да обичате буйабес. Тук рибата е евтина и лесно се намира. Може да е малко пикантно за вашия вкус.

Хванал лъжицата със здравата си ръка, Рийд опита супата и вдигна очи към тавана.

— Възхитително. Никога не съм вкусвал нещо по-хубаво — каза, докато потапяше парче хрупкав хляб в бульона. — Моите комплименти, Лизет.

Лизет кимна, удовлетворена усмивка повдигна ъгълчетата на устата й.

— Току-що ощастливихте Лизет — забеляза Фльор. — Тя е решена да ви угои.

— Обещавам да ям всичко, което тя сметне за необходимо да ми поднесе.

Десертът се оказа точно толкова възхитителен, колкото и основното ястие. Рийд изяде цялото ронливо печиво, напълнено с плодове. След яденето беше повече от готов да се върне в леглото. Храненето го беше изморило, макар че се беше насладил на всяка хапка, както и на дружелюбната компания. Но усещаше, че го напада слабост.

— Антоан ще ви помогне да си легнете — каза Фльор, поглеждайки към отпуснатото тяло на Рийд.

Той кимна, въпреки че още не беше готов да се раздели с нея. Жената го беше заинтригувала. Въпреки опасността за нея и приятелите й тя храбро вървеше напред, помагайки на Англия, доколкото й позволяваха възможностите. Но той се тревожеше за нея. След като се върнеше в Лондон, възнамеряваше да поговори с Портър за опасната мисия, възложена на Фльор. Мисълта тя да свърши в Дяволския замък беше непоносима.

— Ще дойдете ли по-късно в стаята ми? — запита Рийд на английски, така че само Фльор да разбере. — Можем да поговорим. Чувствам се самотен.

— Разбира се, ще дойда, ако не сте твърде уморен.

— Няма да бъда твърде уморен за вас. Моля ви, елате.

Рийд тръгна по коридора с помощта на Антоан.

— Това, което прави графинята, е опасно — каза той. — Тя трябва да се върне в Англия.

Антоан сви рамене по неподражаем галски маниер.

— Всички го знаем, monsieur, но тя не иска да послуша гласа на разума. Не можем да направим нищо друго, освен да се грижим за нея, доколкото можем.

Бяха стигнали до стаята на Рийд. Антоан му помогна да се съблече и да си легне.

— Смятам да говоря с началниците й, когато се върна в Англия — каза Рийд. — Фльор не може да продължава да рискува живота си. Ако мога да уредя да замине за Англия, вие с Гастон и Лизет ще дойдете ли с нея?

— Не мога да говоря вместо Лизет, но ние с Гастон вероятно ще се върнем в нашето село. Макар че дължим лоялност на графинята, докато е във Франция, ние сме французи. Ако графинята замине, ще се върнем при семействата си.

— Благодаря, Антоан. Без вас и без помощта на Гастон днес нямаше да бъда жив.

Антоан излезе, оставяйки Рийд сам с неговите мисли. Той не изпитваше особено нетърпение да поеме юздите на графството след вълнуващия живот като правителствен агент. Лорд Портър вярваше, че Наполеон всеки момент ще нахлуе в Англия, и мисията на Рийд трябваше или да докаже, или да отхвърли тази теория.

Но щом се върнеше у дома, сигурно щяха да очакват да си избере съпруга от актуалните дебютантки и да започне да пълни детската стая. Той потръпна от тази мисъл.

Рийд се наслаждаваше на свободата си, харесваше му да спи, с която си пожелае, когато му се прииска, без клюкарите да наблюдават всеки негов ход. Как да живее под непрекъснато публично наблюдение?

Лек шум привлече вниманието му към другата страна на стаята, където видя Фльор застанала на прага.

— Мислех, че може би спите — каза тя.

— Не, чаках ви. Елате, седнете до мене. Трябва да обсъдя нещо с вас.

Фльор влезе в стаята и придърпа един стол до леглото му.

— Какво?

— Доктор Льоклер. Той беше в затвора заедно с мене. Намести ръката ми и направи каквото можа за мене. Единственото му престъпление беше, че е лекувал аристократи и се е опитвал да скрие самоличността им. Можете ли да го измъкнете от Дяволския замък, без да изложите на опасност живота си?

Фльор мълча дълго.

— Пазачът ще заподозре нещо, ако се върна много скоро в затвора. Трябва да поддържам тайнствеността на Черната вдовица, за да продължа работата си. Но ще ви обещая едно — щом потеглите за Англия, ще видя какво мога да направя за него.

— Не мога да искам от вас повече от това. Благодаря ви.

— Време е да вървя. Трябва да си почивате.

Когато Фльор стана и се наведе над Рийд, за да оправи одеялото му, се случи нещо, което той беше смятал за невъзможно. Тънкият й аромат на цветя събуди първите трепети на желание, които усещаше от повече време, отколкото би искал да си спомни. Подтикът да я целуне, да вкуси устните й го завладя. Ръката му импулсивно сграбчи главата й и привлече устните й към неговите.

За първи път от месеци насам се почувства жив.