Алекс Болдин
Тоя горещ август! (5)

Празникът

Преди заминаване някой ми бе казал, че отиваме на празник. Курортното градче си било устроило празнична седмица. По-рано нямаше такова нещо. Българинът, колкото и да няма пари, все обича да празнува.

Първата вечер слушахме интересен рецитал. Имаше и концерт на симфоничен оркестър. Това събитие беше малко необичайно, защото в нашето време на чалга култура симфоничният концерт си е истинска рядкост.

Уговорихме се да идем и да видим откриването на празника. Беше пълно с народ. Трибуната бе осветена с разноцветни прожектори. Мощни тонколони и един диджей с коса на конска опашка озвучаваха събитието. На няколко пейки бяха насядали по-възрастните и онези, които бяха дошли по-рано. Ние стояхме на крак. Край нас тичаха дребни циганета, гонеха се, кряскаха.

Спътницата ми прегърна дамската си чанта с притеснение, че ще я оберат. Разбира се, такова нещо не се случи.

Празника откри кметът на курортното градче. Говори кратко и емоционално, а народът ръкопляскаше, та се скъсваше. Групичка от „официални лица“ стоеше край него. Някакъв свещеник без калимявка завършваше редицата. Загледах се в него. Не беше ли много дебел тоя поп? Споделих наблюденията си с жената до мен, а тя с набожен поглед ме укори. Как можело да се вглеждам в шкембето на светиня му? Било много неприлично! Да бе! Ами, като плюска толкова много, как няма да прави впечатление? Нека мине на хляб, сирене и домати като мен, пък ще видим…

Онова, което последва обаче, няма да го забравя. Обичам да слушам хората на Дико Илиев. Просто слабост ми е. Имах преди време един колега, който бе настроил клетъчния си телефон да повиква с дунавското хоро. Колчем запяваше оня ми ти телефон, все спирах работа и започвах да си тананикам любимото хоро. Така и не можах да кача тая мелодия на моя телефон. И досега съжалявам за това.

Но да не се откъсвам от разказа си.

На трибуната излезе младежки духов оркестър. Беше оркестърът на местното училище. Момчета и момичета на различна възраст подгряваха с инструментите си. Възрастен учител по музика им говореше и ги съветваше.

В един момент той махна с ръка и оркестърът засвири. Народът примря, а мен ме засърбяха нозете да скоча и да заиграя живото хоро. Децата свиреха с чувство, енергично и в пълен синхрон. Всички бяха облечени с еднакви спретнати униформи. Барабанчикът, дребно цигане, удряше барабанчето до скъсване. Ръцете му не се виждаха, както играеха с палките. Сякаш някаква въртележка ги бе грабнала и завъртяла.

— Виж, виж! Виж басиста! — развълнувано ми посочи спътницата.

Височко момче, с обърната назад козирка на бейзболната си шапка, надуваше огромен бас. То беше едро, но инструментът бе по-голям от него. Свиреше много емоционално. Тактуваше си с единия крак, след това се завърташе, подклякваше и отново надуваше тръбата. Просто нямаше как оркестърът да мине без него.

Народът заръкопляска. Група мажоретки встрани от трибуната заизвиха кръшно хоро. След малко редицата от играещи нарасна. Някои от гостите също се хванаха на хорото. Идваше ми и аз да се включа, но пустото високо кръвно!… Затраях си благоразумно.

След това децата засвириха любимото ми Дунавско… Ех, не мога да ви опиша как се почувствах. Дори циганетата спряха да тичат и се загледаха в оркестъра.

Някакъв бездомен пес с подчертано безразличие към събитието се промъкна към диджея. Диджеят ръфаше студена баничка и въртеше разни копчета по усилвателната уредба. Погледна песа, отчупи парче от баничката и му го хвърли. Прегладнялото животно улови храната още във въздуха.

— Няма ли да оглушее тоя пес от силната музика? Застанал е точно до тонколоните — опитах се да коментирам наблюдението си с жената до мен.

Тя обаче не ме чу. Бе прехласната от гледката на трибуната и пляскаше в такт с изпълнението. В паузата между две хора успя да ми каже, че след това щели да пеят „Диана Експрес“…

— Каква ти Диана?! Какъв ти Експрес?! Тези деца заслужават да ги покажат на цяла България. Едва ли има в момента така добре организиран оркестър с такъв богат репертоар.

— Ако напишеш в сайта на Слави Трифонов за тях, може и да им направят реклама… Шоуменът вероятно не е чувал за тях.

— Надали ще рекламира тъкмо тях. Та това е истинска българска народна музика! Напоследък за такава няма рекламно място по медиите.

Наближаваше времето за естрадния състав, прославил се в миналото с няколко запомнящи се песни. Децата свършиха изпълнението, наредиха се в колона и слязоха от трибуната. Набързо инсталираха микрофони и нови инструменти и нашумялата в миналото група засвири своя репертоар.

Не зная защо, но когато решат да се покаже нещо, което много държат да рекламират, се вдигат децибелите. Така и стана. Гръмнаха хилядите ватове на озвучителната уредба, а сърцата на присъстващите заподскачаха с инфарктна честота. Вече не можех да издържам. Дръпнах спътницата си за ръка и се отдалечихме на безопасно за ушите място.

— Ще свирят „Джулай морнинг“! — осведоми ме тя.

— Да бе, и аз обичам да я слушам, но няма да я дочакам. Не би ли искала да се поразходим малко?

— Идеята ти е добра — съгласи се тя и тръгнахме към санаториума.

Тъмнината беше прихлупила курортното градче. Небето, кадифено, ясно и дълбоко, се изпълни със звезди. Погледнах към тях, но не можах да си спомня никое познато съзвездие. Откакто бях учил астрономия, бе изминало невероятно много време. Бяхме се хванали за ръце. Преплели пръсти, вървяхме умълчани, всеки със своите мисли и чувства. Оставаха два-три дни от нашата курортна почивка. Хубавите броени дни бяха бързо отминали. Не ни се тръгваше обратно, но нямаше как.

Бяхме се отдалечили достатъчно от празничния спектакъл, когато чухме и любимата песен. Тя се лееше на вълни сред омайния хор на свирещи щурци. Август е, но не ни омръзваше да я слушаме. Ех, тоя горещ август!

— Никъде не съм слушал толкова много щурци, както тук — казах. — Има река, местността е гориста и се въдят на рояци, но е хубаво да ги слушаш, а нощем е просто омайващо.

— Защо не си уловиш един и не го заселиш в някоя цветна саксия на терасата? Ще ти бъде домашен щурец и ще те приспива.

— Това е идея, но ако се окаже див и не пожелае да остане? Ха съм отворил прозореца, ха е изчезнал…

— Е, това е въпрос на педагогически подход…

Засмях се. Усетих, че ръката й стисна силно моята. Беше ми хубаво, беше ми толкоз хубаво…