Алекс Болдин
Тоя горещ август! (2)

Снимката

В стария семеен албум пазех една бледа и овехтяла снимка. На нея бях аз, четири или петгодишен — уплашено момченце, хванато за ръка от млад и красив мъж в униформа на летец. Край нас бяха майка ми и двете ми лели, хубавички млади моми.

Вероятно ни беше снимал местен фотограф под каменния мост на реката. Малък водопад се пенеше в краката ни. Било е много отдавна, преди почти 50 години. Майка ми е била хубава стройна жена, облечена в лятна басмена рокля. Усмихваше се радостно, а лелите ми бяха устремили поглед към младия униформен мъж с усмивка и тайна завист. Харесвали са го. Вероятно са го ревнували една от друга.

Спомените ми от онова време бяха много неясни. Помня, че военният ме водеше в гората за малини, черпеше ме с фъстъци и сладолед, радваше ми се като на свое дете. Помня и името му. Казваше се Марко. И май от спомените бе останало само това…

От всички хора на тая стара снимка сега сме живи само двама. Едната ми леля и аз. Другите си отидоха неусетно от тоя свят.

— Пък да потърсиш тоя Марко! — заръчваше ми на тръгване лелята. Опитай да го откриеш. Разпитай, няма начин да не го познават. Беше красив и хубав човек.

Поглеждах я скрито. Замечтаният й поглед и мисъл се рееха някъде назад във времето. Разбирах, че тоя човек е бил моминският й мерак. Обещах й.

— Поне спомняш ли си фамилията му?

— Не, не помня, но май ми беше набор. Сега трябва да е старец, ако е жив, разбира се. Опитай да се срещнеш с него. Разговаряйте! Искам да науча нещо за него. Ще имаш възможност да го издириш.

Обещах й. Щях да потърся тоя Марко.

Тя успя да се уреди в санаториума, а аз отседнах на квартира в края на курортното градче. Кварталът бе разположен на горист хълм, осян с малки вили и китни градинки. Изкачвах стръмната улица запъхтян. Спирах за кратко да почина, да изтрия потта от оросеното си чело. Не бях свикнал да ходя по такава стръмнина.

На следващия ден се разходихме в боровия парк. Търсехме хладинка. Паркът се намираше много близо до моята квартира. Минаваше се по едно мостче и се излизаше на полянка, от която започваха няколко улици.

Тя поиска да види квартирата. Предложих й да минем напряко, за да избегнем изгарящите слънчеви лъчи.

Прекият път се оказа къса уличка, асфалтирана и добре почистена. Китни дворчета, засадени с цветя и доматени лехи, радваха окото отляво и отдясно. Пред една бяла и новичка двуетажна вила спряхме да починем.

Загледах се в дървото пред входната врата. На него бе закован некролог, увит в прозрачен полиетиленов плик. Така хората запазваха некролозите от влага за по-дълго време.

Бях любопитен да го погледна. Напоследък, след кончината на майка ми, все в некролози се заглеждах. Снимката бе на хубав петдесетгодишен мъж. Гледаше спокойно с бистър синеок поглед. На брадичката му личеше малка трапчинка.

Нещо трепна в мен. Видя ми се познато лице. Зачетох се…

… Марко Ненов Ценков… Изминали са петнайсет години от кончината му. Било е в края на юли…

Нещо стегна сърцето ми. Дали е оня Марко, за когото пазех смътни спомени и за когото разпитваше моята леля? Не знаех. Трябваше да питам някого.

Загледах се навътре в двора и съзрях една възрастна жена да полива градината с маркуч. Повиках я. Дойде. Представих се, защото не знаех какво би помислила за мен, когато й задам интересуващите ме въпроси. Беше словоохотлива.

Оказа се, че е съседката на Марковото семейство. Познавала ги добре. Марко наистина бе човекът, когото търсех. Слушах я със затаен дъх, без да я прекъсвам. Само от време на време задавах кратки въпроси, колкото да поддържам разговора.

Пенсионирал се млад. Бил пилот във военната авиация, на летище Узунджово. Пенсионирали го с чин полковник. Имал син и две внучки. Живял само шест години след пенсия. Страдал от високо кръвно налягане. Пропуснал да си пие лекарствата и получил инсулт. Летенето обаче му подронило здравето. То така е с военните летци при високите ускорения. На човек му се износват кръвоносните съдове и… Млад си е отишъл от тоя свят, едва навършил шейсетте. Много жалко, защото бил добър и грижовен човек. Помнели го с хубаво в целия квартал…

Замълчах. Замислих се. Съседката продължи да разказва.

Жена му била жива и идвала със сина и внучките всеки месец. Предишната седмица били тук. Ако искам да науча нещо повече, трябва да се видя с племенницата му. Работела в санаториума. Била дъщеря на сестра му.

— Тая негова сестра е била съученичка и приятелка на майка ми! — казах. — Жива ли е?

— Не, почина след него. Почина от сърце…

Тъжно е да се чуят такива думи за хора, с които някой е бил близък приятел и с които е делил радости и младежки изживявания.

— Ще я потърся… — отвърнах тихо.

Погледнах спътницата си. Щеше да ми помогне, нали я настаниха в същия санаториум?!

Разделихме се със съседката. Помолих я да предаде на жена му моите съболезнования, но тя едва ли ни познаваше. Събитията от снимката са предшествали техния брак. Молбата ми беше безсмислена…

Продължихме към моята квартира. На следващия ден успях да се видя с племенницата на Марко. Беше пълничка, на средна възраст жена, леко побеляла, с уморен от работа поглед.

Разказа ми много неща за него. Имали са доста снимки от онова време. Предложих да размножа и да й дам снимката, но отказа. Разделихме се като приятели.

Сега оставаше най-тежкото — да се обадя на лелята и да й съобщя новината. Как ли ще й подейства?

Набрах номера на телефона. Тя чакаше с нетърпение това мое обаждане.

— Открих Марко, лельо! — бяха встъпителните ми думи.

Тя се зарадва. Гласът й стана звънък като камбанка. Усещах, че няма да мога да продължа…

— Починал е, лельо… Преди петнайсет години… Починал е…

Отсреща се замълча. Тя въздъхна и заподсмърча. Вероятно плачеше. Беше много чувствителна. Беше си спомнила младостта и онова време, прекарано с тоя хубав човек. Какво ли можеше да я утеши при такава новина?…

— Като се върна, ще ти разкажа подробности.

Сега не бе удобно по телефона.

— Много ми се искаше да е жив…

— И на мен лельо, но се е случило. Всеки си има съдба. На снимката от некролога изглежда като от онова време. Хубав човек е бил Марко, лельо…

Хлипането по телефона стана задавено. Трябваше да свършвам с тоя разговор.

Погледнах спътницата си. Тя изтри една немирна сълза и ми се усмихна някак тъжно. Новината за тоя непознат за нея човек беше развълнувала и нея.