Алекс Болдин
Тоя горещ август! (3)

Джоана

Не зная защо съдбата понякога решава да раздели двама човека, когато са наумили да идат заедно на почивка. Така стана с мен и моята спътница. Трябваше да изчакаме да свършат лечебните й процедури, за да се видим и то по време, когато горещината бе най-силна.

Имахме си едно място за среща близо до моста. Беше под рядката сянка на старо акациево дърво в съседство с новичка чешма. От никеловото й топче бликаше топла минерална вода. Водата се стичаше по бял улей и падаше в каменно корито, в единия край на което клечеше голяма каменна жаба. Жабата бе ококорила очи и гледаше възмутено към струйката падаща вода. Вероятно си мислеше защо капе пред нея, а не върху нея.

И аз гледах тая струйка, седнал на стара разнебитена пейка. От време на време ставах, намокрях лице с топлата вода, пийвах няколко глътки и отново сядах.

Едва изтрайвах, защото жегата бе непоносима. Сякаш се намирах в пещ, в която бавно се изпичаха всичките части на тялото ми. Казват, че овнешкият гювеч се пече така — бавно, за да стане по-вкусен. Мисълта ми витаеше мудно и все повтаряше едно и също: „Дано не се забави! Дано!“

Загледах се към моста. Въпреки горещината, по него минаваха на групи млади и стари курортисти, кой по шорти, кой обут с леки бански джапанки. Идваха откъм спортните площадки и открития минерален басейн.

Минаха и три циганета, две момичета и едно малко момче. Момчето се отдели от групата и надзърна в кофата за боклук досами парапета на моста. Бръкна в нея и извади някаква тестена закуска.

„Палачинка!“ — весело възкликна то и я подаде на едното от момичетата. То му се сопна сърдито и момчето, щастливо от отказа, я задъвка апетитно с изгладнял поглед. Бяха слаби и тримата. Вероятно гладуваха и си търсеха нещо за хапване.

Откъм баните се зададе десетина годишно момиче, слабичко и русо, теглещо с каишка черно дребно куче. Кучето, оплезило език, оцъклило жаден поглед, тътреше уморени лапи.

Спряха до чешмата. Момичето се наведе и пи дълго вода. Кучето го погледа тъжно, после прекрачи с лапи и влезе в каменното корито. Започна да лочи жадно. Пръхтеше уморено, задъхано, спираше, а после пак започваше.

Явно не можеше да утоли жаждата си. Вероятно черната козина го бе прегряла, защото най-накрая легна в коритото и задиша тежко. Пошляпваше радостно с опашка и ме гледаше с приятелски, любопитен поглед.

— Как му е името? — попитах.

— Джоана…

— А аз мислех, че е мъжко.

— Не, женско е…

Момичето леко заекваше и се смущаваше да ми отговаря. Аз обаче продължих да питам за кучето и то неволно проронваше по няколко думи.

— Възрастна е. Б-баща ми я извеждаше, н-но сега си има работа в градината и ми каза а-аз да я разходя.

Джоана слушаше внимателно разговора ни, след това неочаквано полегна на десния си хълбок и се затъркаля във водата на коритото. Спираше, поглеждаше ме с усмихната муцуна и изплезен език, а после продължаваше да се въргаля. Явно й беше много добре във водата, нищо че бе топла. Пошляпваше с мокра опашка и пръскаше момичето. Тая импровизирана баня си беше истинско кучешко удоволствие.

Засмяхме се и двамата. Не го очаквахме.

— В тая жега не се издържа. Остави я да се въргаля, а след това я разходи на хлад под сянката на боровете. Там ще я духне ветрец и ще й бъде много добре. Едно куче, момиченце, трябва да се храни веднъж на ден, но с вода трябва да се пои често, иначе заболява. И с човека е така. С какво я храните?

— Яде к-каквото ядем и ние, к-кокали, манджи, изк-куствена храна.

— Че имате ли толкова пари да й купувате изкуствена храна?

— Т-тати рядко к-купува, но когато изяждаме нашата, няма к-какво друго да й дадем. Хайде, Джоана! — задърпа то кучето.

Джоана обаче не искаше да стане. Лежеше и гледаше младата си стопанка тъжно и недоволно.

— Остави я, де! Нека полежи! Не виждаш ли, че тая черна козина я е прегряла? Тя сама ще си стане, като се охлади. Остави я на спокойствие. Не ти ли е жал?

— Д-добре. Нека полежи!

Момичето се наведе и отпи от водата, после се скри под сянката на акацията. В тая жега наистина не се издържаше на слънце. Беше три часа след обяд. Преди два дни бе Преображение, но климатични промени въобще не се усещаха. Жаркото лято си бе в силата.

— Е, хайде! Вече можете да ходите. Езикът й се скри. Това показва, че се е охладила.

Момичето внимателно дръпна каишката на кучето и то се подчини. Надигна се и предпазливо прекрачи ниския парапет на чешмяното корито.

— Внимавай, че сега ще се отърси от водата — казах предупредително.

Май закъснях със забележката си, защото Джоана енергично завъртя тяло, при което около нея се разхвърчаха дребни пръски топла вода. Беше опръскала момичето по лицето.

— Не го ли очакваше? — попитах.

— Оч-чаквах го, н-но… — то отново запелтечи и смутено се отдалечи към моста.

Проследих ги с поглед. Двете кривнаха надясно и се скриха под гъстата сянка на боровата гора.

Обърнах поглед към сградата на банята. Оттам се задаваше моята спътница. Бързаше да се скрие на сянка. Наближи и ме запита:

— Не ти ли е горещо?

— Горещо ми е, и то как!

— Забавих ли се много?

— Не-е-е. Гледах Джоана.

— Коя?

— Джоана…

Спътницата ми ме погледна със сериозен ревнив поглед, сякаш очакваше да обясня думите си. Аз, разбира се, ги обясних.

— Джоана е едно дребно черно куче, на което му е много по-горещо и от нас. Досега се къпа в коритото на чешмата. Изпусна голямото шоу…

— Ха, ха-а-а… Пък аз си помислих, че си гледал някоя италианка по бански!

Тоя път аз се засмях.