Алекс Болдин
Тоя горещ август! (4)

Кит в небето

Това курортно градче е прекрасно място за почивка и лечение. Всяка сутрин паркът го почистваха и измитаха. Парковите градинки ги поливаха обилно с вода. Цветята, окъпани от хладните водни струи, ухаеха и пръскаха свеж аромат навсякъде наоколо.

Зад малкия каменен мост започваха няколко пътеки, които отвеждаха в гъста борова гора. Навлизайки в нея, се усещаше омайната миризма на чам и борова смола. Гъсти къпинови храсталаци покриваха останалото пространство между дърветата. Няколко алеи отвеждаха до широка слънчева поляна, добре поддържана, засадена с различни декоративни растения. Тук-там имаше изградени новички беседки, а до тях, наподобявайки шезлонги, се мъдреха сковани от чамови дъски нарове за плаж.

С моята спътница много обичахме да ходим към тая поляна, защото от нея се откриваше приказна природна гледка към планинските върхове и масиви. Пийвахме вода от каменната чешма и полягахме на дървените нари. Умълчавахме се и се заслушвахме в жуженето на пчелите, в единичните изсвирвания на щурците, в далечното ехо и шума на курортния град.

Ето и сега. Силната горещина е отминала. Вечерните сенки на дърветата леко се удължават. Небето се обсипва от ято лястовици, политнали да ловят вечерната си храна от насекоми.

— Колко е хубаво! — възкликна спътницата ми. — И небето е едно такова синьо и бездънно. Виж! Виж само облаците, какви фигури са изваяли! Ето там! Не ти ли се струва, че това е делфин? А по-нататък… Виж! Май прилича на кит!…

— Небето ми прилича на снимката от отворен Уиндоус. Не е ли така?

— Но това е кит! Ето главата му! Ето там е опашката му… Нали е кит?

Гледам натам, накъдето ми сочи с ръка, и се опитвам да си представя фигурата на кита. Явно не успявам.

— Много развито въображение имаш! Всяко скупчване на облаци ти прилича на морско животно.

— А онова там ми прилича на скорпион… В мазето имаме много скорпиони.

— Не хапят ли ви?

— Не, безобидни са. Не са като африканските и американски скорпиони.

— Абе, аз зная, че хапне ли те скорпион, ти отича мястото и трябва да се третира с противоотрова.

— Мен ме е страх повече от влечуги.

— Познаваш ли ги?

— Боже опази! Много ме е страх от змии…

— И мен, но от туризма свикнах да ги срещам и да се пазя. Важното е да не ги изненадаш. Всяко изненадано животно също го е страх от теб и се задейства инстинктът му за съхранение. Пуска се и хапе… Защо ли не мога да различа тоя кит?

— Защото вероятно нямаш въображение!

— Как? Нямам въображение? Ако кажеш, че и аз нямам въображение… Понякога ме плаши това мое въображение. Кара ме да виждам неща, които нормален човек не може да види.

— Хайде де! Пошегувах се. И ти имаш въображение!

Обръщам се към спътницата си и я поглеждам. Умората е оставила следи на лицето й. А малко време е минало, откакто сме дошли тук заедно. Ситни бръчици браздят ъгълчетата на очите й. Притворила ги е леко и гледа в небето, търси фигури, оформени от облаците.

— Виж! Ето и самолет! Колко е далече! Накъде ли лети?

— Вероятно към Унгария или Австрия. Посоката е на северозапад. Не чуваш ли щурците? Настъпва вечерта и се разсвириха. Слушай! Слушай само как свирят! Имате ли при вас толкова много щурци?

— Имаме и още как! И комари имаме. Нали живеем до река?

— А аз живея в града и не чувам и един щурец да свирне. Не е ли хубаво да се спи на щурчова песен? Как ми липсва тая природна благодат!… Слушам само вой на форсирани автомобили и караници на пияни индивиди.

— Нали за това сме дошли тук?! Да избягаме от тях… Да поживеем и ние нормален живот сред природа и красота.

— Да. Права си. Много си права! Не ми се иска да ставам, а трябва да тръгваме вече. Стъмва, а ни чака поне половин час лутане в гъстата борова гора.

— Трябва… Трябва…

— Видях го! Ето го! Нали е това?

— Кое?

— Китът! Огромен е! Голям океански син кит! Плува в небето и маха плавно с опашка.

— Чак пък маха с опашка…

Протягам се и хващам ръката на жената. Гледаме се. Усмихваме се. Радостно ни е… но вече трябва да тръгваме.