Алекс Болдин
Тоя горещ август! (1)

Автобусът пристигна по-рано от очакваното. Изпих набързо кафето, а тя — минералната вода и се качихме, за да заемем удобно за пътуване място. Отрано се усещаше горещината. Беше Преображение, но сякаш жаркото лято не желаеше да си иде. Бяхме тръгнали за минералните бани. Те са само на някакви си трийсетина километра от града, но в тая горещина ни се искаше да сме вече там и да се потопим в бълбукащата прохладна вода на реката или да се скрием в парка под гъстата сянка на огромните борови и смърчови дървета.

Обявен бе оранжев код за цялата страна, което значеше, че дневните температури щяха да достигнат до 40 градуса по Целзий. Защо ли тръгнахме в тая силна горещина? Нямаше начин. Исках да почина на хладинка и спокойствие, а тя, уморена от ежедневните грижи, търсеше отмора и цяр в лековитата минерална вода.

Какво ли ни чакаше? Тръгнахме наслука. Нямах ясна представа как ще ни се наредят нещата с квартира и балнеоложка карта. Все пак, това откъсване от делника го бяхме планували месеци напред и сега го изпълнявахме.

— Да става каквото ще — казваше тя. — Ако нищо не се уреди в санаториума, все ще намерим някаква евтина квартира и ще караме на сиренце и домати, а може и на супичка, нали? — Кимнах одобрително, но си мислех, че късметът тоя път няма да ни изостави.

Бяхме две уморени от живота и проблемите същества, търсещи спокойствие и тишина, а може би и отдавна изгубените си младежки пориви, две уморени, стъпили на прага на старостта деца.

Автобусът се носеше леко по новата магистрала, прекосяваше малки селца, спираше за кратко и продължаваше нататък към далечната синьо-зелена планинска верига, която в маранята мамеше погледа и пораждаше обещание за хлад и красота.

Дивно хубава е природата на тоя край. Винаги ми е било приятно да го посещавам, но с годините и безпаричието почти го бях забравил. Ето сега е моментът да си спомня отдавна отминалите младежки радости, да опитам да ги изживея отново с приятна компания и да заредя със здраве изтощеното си и изнурено тяло…