Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Кори (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Plum Island, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 74 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- crecre (2007)
- Сканиране и разпознаване
- ?
- Допълнителна корекция
- Красu (2013 г.)
- Допълнителна корекция
- hammster (2013 г.)
Издание:
„Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1998
ИК „Бард“ ООД, 1998
ISBN 954-585-403-0
WARNER BOOKS, NEW YORK
История
- — Добавяне
- — Корекции от Kpacu и hammster
5.
Не излязох направо навън да глътна въздух, а се отклоних към западното крило на къщата, в което Том и Джуди си бяха направили кабинет от някогашна спалня.
Пред компютъра, където имах намерение да седна аз, седеше някакъв мъж. Представих му се и той се идентифицира като детектив Майк Ресник, специалист по компютърни престъпления от областното полицейско управление. Принтерът бръмчеше и по цялото бюро имаше купчини хартия.
— Открихте ли вече убиеца? — попитах го.
— Да, сега си играя на „Риск“.
Наистина беше симпатяга.
— С какво разполагаме досега?
— А… най-вече… чакай, какво е това? Нищо… с какво… с какво…?
— Разполагаме досега. — Направо обожавам да приказвам с такива като него.
— А… най-вече с писма… лични писма до приятели и роднини, няколко делови писма… няколко… какво е това?
— Нищо…
— Някъде да се споменава за Плъм Айланд?
— Не.
— Нещо, което да изглежда интересно или подозрително?
— Не.
— Научни статии…
— Не. Ще съобщя в „Убийства“ в мига, в който реша, че съм открил нещо.
Изглеждаше малко сприхав, като че ли бе прекарал няколко часа в тези занимания и времето му за сън вече минаваше.
— Ами финансови документи? — попитах. — Инвестиции, чекови книжки, домашен бюджет…?
Той вдигна поглед от монитора.
— Да. Това е първото, което проверих. Писали са чековете си на компютъра. Това е разпечатка на всичките им вписвания в чековата книжка за последните двайсет и пет месеца — откакто са открили сметката. — Майк посочи една купчина хартия до принтера.
Взех я и казах:
— Имаш ли нещо против да я прегледам?
— Не, но не се задълбочавай много. Трябва да приложа всичко към доклада си.
— Просто ще я занеса в дневната, там е по-светло.
— Да… — Той отново си играеше с компютъра — беше му по-интересен от мен. Излязох от стаята.
В дневната жената от лабораторията продължаваше да ръси с прах и да снема отпечатъци. Погледна ме и попита:
— Докосвали ли сте нещо?
— Не, госпожо.
Отидох до книжните лавици от двете страни на камината. Отляво имаше художествена литература, предимно книги с меки корици, прелестна смесица от боклук и съкровища. Прегледах заглавията отдясно, които варираха от специализирани биологични издания до обичайните глупости за поддържане на здравето и формата. Освен това имаше цяла лавица с местни книги за Лонг Айланд — флора, фауна, история и така нататък.
На най-долната лавица имаше книги по ветроходство, навигационни карти и други подобни. Както казах, за здраво стъпили на земята хора от Средния Запад, Том и Джуди наистина бяха прекалено увлечени по морето. От друга страна, няколко пъти бях излизал заедно с тях и мога да кажа, че не бяха страхотни моряци. Освен това не ловяха риба, миди, раци, даже не плуваха. Просто обичаха от време на време да карат с пълна скорост. Което ме връщаше обратно към мисълта, че става дума за наркотици.
С тази мисъл в главата оставих компютърната разпечатка, с помощта на кърпичката си свалих от лавицата огромна книга с навигационни карти и я оставих върху камината. После, обвил показалец в кърпичката, запрелиствах страниците. Търсех радиочестоти, номера на клетъчни телефони или нещо друго, което би могъл да си отбележи един наркотрафикант.
Всяка страница показваше район от около четири квадратни мили. Сушата, изобразена на картите, беше почти без подробности, освен особените белези, които можеха да се видят от водата. В моретата обаче бяха представени рифове, скали, дълбочини, фарове, потънали останки, шамандури и всевъзможни спомагатели или опасности за навигацията.
Преглеждах лист след лист, като търсех хиксчета — евентуални места за срещи, координати, имена и изобщо нещо, но картите изглеждаха чисти — освен жълтата линия, начертана с маркер, която свързваше кея на семейство Гордън с кея на Плъм Айланд. Това бе маршрутът, по който отиваха на работа, като минаваха между южния бряг и Шелтър Айланд, без да се отдалечават от дълбоката и сигурна част на канала. Това не беше никаква улика.
Забелязах, че върху Плъм Айланд с червени букви е отпечатано: „Достъп забранен — собственост на правителството на САЩ — затворен за посещения“.
Вече се готвех да затворя голямата книга, когато видях нещо, почти скрито под носната ми кърпичка — в долната част на страницата, в морето на юг от Плъм Айланд с молив бе написано: „44106818“. Следваше въпросителен знак, подобен на онзи, който тутакси ми изскочи от главата като балонче в карикатура — 44106818? Хайде нека са две въпросителни и една удивителна.
И така, дали това бяха стандартни осемцифрени координати? Радиочестота? Наркотици? Бацили? Какво?
В разследванията на убийство идва момент, в който започваш да трупаш прекалено много улики и не знаеш какво да правиш с тях. Уликите са като съставки от кулинарна рецепта без указания за самото приготвяне — ако ги смесиш правилно, ще вечеряш. Ако не знаеш какво да правиш с тях, дълго ще стоиш в кухнята объркан и гладен.
Във всеки случай, взех книгата с кърпичката си и я отнесох на жената, която сваляше отпечатъци.
— Можете ли да поработите сериозно върху тази книга? — попитах я и мило й се усмихнах.
Тя ме изгледа, после погледна книгата.
— Хартията е доста трудна за… но корицата е лъскава… ще направя каквото мога. — После прибави:
— Сребърен нитрат или нинхидрин. Трябва да я взема в лабораторията.
— Благодаря ви, вие наистина сте компетентна жена. Тя се поусмихна и попита:
— Какви отпечатъци да търся? На ФБР, ЦРУ или СЕП?
— Какво е СЕП? Имате предвид Службата за екологичен патрул?
— Не. Седалището на Елизабет Пенроуз. — Тя се засмя. — Майтап от управлението. Чували ли сте го?
— Не, струва ми се.
Жената протегна ръка.
— Аз съм Сали Хайнс.
— Аз съм Джон Кори. — Стиснах латексовата й длан и отбелязах:
— Обичам усещането на латекс до голата си кожа. — А вие?
— Без коментар. — Тя замълча, после попита:
— Вие ли сте човекът от нюйоркската полиция, който работи с областния отдел „Убийства“ по случая?
— Да.
— Забравете онази глупост за Пенроуз.
— Естествено. Какво виждате тук, Сали? — попитах я аз.
— Ами къщата наскоро е почиствана, така че имаме чудесни чисти повърхности. Не разглеждам внимателно отпечатъците, но забелязвам предимно два вида, навярно на господина и госпожата. Тук-там има още няколко и ако искате мнението ми, детектив, убиецът е носел ръкавици. Не е бил някой наркоман, който да остави и петте си отпечатъка по лакиран шкаф.
Кимнах, после казах:
— Направете каквото можете с книгата.
— Цялата ми работа е съвършена. Ами вашата? — Тя извади найлонова торбичка и пусна книгата вътре.
— Трябва ми комплект от отпечатъците ви, за да ги елиминирам.
— После опитайте със седалището на Елизабет Пенроуз.
Тя се засмя.
— Просто докоснете с длани тази стъклена масичка.
— Подчиних се и попитах:
— Взехте ли отпечатъците на двамата с началника Максуел?
— Казаха ми, че за това ще се погрижат по-късно.
— Ясно. Вижте, Сали, много хора като онези в кухнята ще ви стряскат с лъскави карти за самоличност. Докладвайте единствено на хората от областния отдел „Убийства“, за предпочитане само на Пенроуз.
— Разбирам. — Тя ме погледна в очите и попита:
— А какво става с микробите?
— Това няма нищо общо с микробите. Жертвите случайно са работели на Плъм Айланд, това просто е съвпадение.
— Ясно.
Взех купчината компютърни разпечатки и се насочих към плъзгащата се стъклена врата.
— Не ми харесва как се работи на това местопрестъпление — извика след мен Сали.
Не отговорих.
Спуснах се към залива, открих една чудесна пейка до водата, седнах и оставих откраднатите документи на пейката, и се загледах към морето.
Духаше достатъчно силно, че комарите да се борят с вятъра и да стоят надалеч от мен. По залива се носеха вълнички и се разбиваха в яхтата на Том и Джуди. Бели облаци прелитаха покрай голямата ярка луна и въздухът миришеше повече на земя, отколкото на море, тъй като ветрецът идваше от север.
Има моменти, в които искам да се махна от града и си мисля за някое място като това. Предполагам, че би трябвало да дойда тук през зимата, да прекарам няколко месеца в голямата ветровита къща на вуйчо Хари и да видя дали ще стана алкохолик, или отшелник. По дяволите, ако тук продължават да стават убийства, саутхолдският градски съвет ще ме назначи на пълен щат като консултант със сто долара дневно и всичките миди, които мога да изям.
Изпитвах нетипична неувереност по отношение на завръщането ми на работа. Бях готов да опитам нещо друго, но исках решението да е само мое, а не на лекарите. Освен това, ако шарлатаните кажеха, че съм негоден, нямаше да успея да намеря двамата нападатели, които ме раниха. Това беше сериозна недовършена работа. Нямам италианска кръв, но партньорът ми Доминик Фанели е сицилианец и ме научи на цялата история и протокол на отмъщението. Накара ме три пъти да гледам „Кръстникът“. Струва ми се, че разбрах всичко. Двамата латиноамериканци трябва да се простят с живота. Доминик бе по следите им. Чаках го да се обади, когато ги открие.
Отпуснах се на пейката и известно време съзерцавах нощта. На малката морава вляво от кея на семейство Гордън имаше висок бял стълб с напречна рейка, наречена „нок“, от която излизаха две въжета, наречени „фалове“. Забележете, че съм усвоил малко моряшки жаргон. Така или иначе, в един шкаф в гаража Том и Джуди бяха открили цяла колекция от знамена и вимпели и понякога за развлечение закачваха на фаловете сигнални флагчета — като например флагчето, означаващо „приготви се за качване на борда“ или „капитанът е на брега“.
По-рано бях забелязал, че двамата са вдигнали на мачтата пиратското знаме и ми се стори иронично, че на последния вдигнат от тях флаг има череп и кръстосани кости.
Забелязах също, че на всеки от фаловете има по едно сигнално флагче. В мрака едва ги различавах, но това нямаше значение, защото не разбирах нищо от морски сигнали.
Бет Пенроуз седна в левия край на пейката. Отново носеше сакото си, което ме разочарова, и се беше обгърнала с ръце, сякаш и е студено. На жените винаги им е студено. Не каза нищо, но изхлузи обувките си, разтри краката си в тревата и сви пръсти. Освен това носят неудобни обувки.
След няколко минути общително мълчание — или може би ледена вцепененост — аз разчупих леда и казах:
— Навярно си права. Може да е било лодка.
— Въоръжен ли си?
— Не.
— Добре. Имам намерение да ти пръсна черепа.
— Виж сега, Бет…
— За теб съм детектив Пенроуз, копеле.
— Успокой се.
— Защо се държа толкова гадно с Тед Наш?
— За какво става дума?
— Много добре знаеш за какво става дума. Какъв ти е проблемът?
— Това е мъжка работа.
— Направи се на глупак, всички те смятат за арогантен идиот, за абсолютно непотребен и некомпетентен. И загуби моето уважение.
— В такъв случай предполагам, че за секс изобщо не може да се говори.
— За секс ли? Даже не искам да дишам един и същ въздух с теб.
— Нараняваш ме, Бет.
— Не ме наричай Бет.
— Тед Наш те наричаше…
— Знаеш ли, Кори, поех този случай, защото ударих по коляното си с бележника и измолих от шефа на отдела да ми го даде. Това е първото ми истинско разследване на убийство. Преди получавах само боклуци — престрелки между наркомани, мамички и татковци, уреждали домашните си спорове с кухненски прибори и прочее. При това съвсем малко. В тази област убийствата не са много.
— Съжалявам.
— Да. Ти правиш това през цялото време, затова си претръпнал и циничен.
— Хм, не бих…
— Ако си тук, за да ме караш да изглеждам нищожна, можеш да се разкараш. — Тя се изправи.
Изправих се и аз.
— Почакай. Тук съм, за да помогна.
— Тогава помагай.
— Добре. Изслушай ме. Първо, един съвет. Не приказвай прекалено много е Фостър и с твоето приятелче Тед.
— Зная това и престани с тези глупости за „приятелчето Тед“.
— Виж… мога ли да те наричам Бет?
— Не.
— Виж, детектив Пенроуз, зная, че си мислиш, че ме привличаш и сигурно смяташ, че те свалям… и че съм несръчен…
Тя извърна лице и погледна към залива. Аз продължих: — … наистина ми е трудно да го кажа, но… хм… не трябва да се тревожиш за това… за мен…
Тя се обърна и ме погледна.
Покрих лице с дясната си ръка и потърках челото си. Продължих колкото можех по-добре.
— Разбираш ли… един от онези куршуми, които ме улучиха… Господи, как да го кажа… Ами, улучи ме на едно място, схващаш ли? Сега вече знаеш. Така че можем да сме нещо като… приятели, партньори… брат и сестра… Предполагам, че искам да кажа сестра и сестра… — Хвърлих поглед към нея и видях, че отново се е втренчила в морето.
Накрая заговори.
— Струва ми се, спомена, че са те улучили в корема.
— И там.
— Макс ми каза, че си получил сериозна рана в белите дробове.
— И там.
— Някакви мозъчни увреждания?
— Възможно е.
— И сега искаш да ти повярвам, че си бил кастриран от друг куршум.
— Това не е нещо, за което един мъж би лъгал.
— Щом пещта е угаснала, защо в очите ти още гори огън?
— Просто спомени, Бет — мога ли да те наричам Бет? Приятни спомени от времето, когато можех да прескоча автомобила.
Тя покри лицето си с ръка и не можех да кажа дали плаче, или се смее.
— Моля те, не казвай на никого.
Накрая тя възстанови самообладанието си и отвърна:
— Ще се опитам да не го съобщя на пресата.
— Благодаря. — Оставих да минат няколко секунди, после я попитах:
— Наблизо ли живееш?
— Не, в западен Съфолк.
— Това е доста далеч. Пътуваш ли си до вкъщи, или оставаш да спиш тук?
— Всички спим в „Саундвю Ин“ в Грийнпорт.
— Кои са тези „всички“?
— Аз, Джордж, Тед, няколко души от УКН и други хора, които бяха тук преди… хора от министерството на земеделието. Предполага се, че трябва да работим денонощно по седем дни в седмицата. Звучи добре за пред пресата и публиката… в случай че се разхвърчат лайна. Нали разбираш, в случай че започнат да се тревожат за болести…
— Искаш да кажеш, ако настъпи масова паника заради чумата.
— Няма значение.
— Виж, имам прекрасна къща тук и си добре дошла да се настаниш в нея.
— Във всеки случай, благодаря.
— Внушително викторианско имение край морето.
— Няма значение.
— Ще ти е по-удобно. Казах ти, безопасен съм. По дяволите, служителите от нюйоркската полиция казват, че ми се позволява да използвам дамската тоалетна.
— Престани.
— Сериозно, Бет. Имам една компютърна разпечатка тук — финансова документация за цели две години. Можем да поработим върху нея през нощта.
— Кой ти е дал право да я взимаш?
— Ти. Нали така?
Тя се поколеба, после кимна и каза:
— Искам да ми я върнеш утре сутрин.
— Добре. Ще работя цялата нощ. Помогни ми.
Бет като че ли обмисли тази възможност, после отвърна:
— Дай ми телефонния си номер и адреса.
Започнах да ровя в джобовете си за лист и химикалка, но тя вече беше извадила малкия си бележник и рече:
— Казвай.
Дадох й информацията, включително указания как да стигне до къщата.
— Ако реша да дойда, първо ще ти телефонирам.
— Добре.
Седнах пак на пейката, тя зае другия край. Помежду ни лежеше разпечатката. Мълчахме — нещо като подреждане на мислите, предполагам.
Накрая Бет отбеляза:
— Надявам се да си много по-умен, отколкото изглеждаш.
— Нека се изразя така: най-умното нещо, което е направил началникът Максуел през цялата си кариера, е, че ме повика за този случай.
— Пък си и скромен.
— Няма причина да съм скромен. Аз съм един от най-добрите. Всъщност Си Би Ес готви предаване, наречено „Случаите на Кори“.
— А стига бе!
— Мога да ти осигуря участие.
— Благодаря. Ако съм в състояние да ти се отплатя за услугата, сигурна съм, че ще ми съобщиш.
— Стига ми да те гледам в „Случаите на Кори“.
— Със сигурност. Слушай… Мога ли да те наричам Джон?
— Моля.
— Джон, какво се е случило тук? Имам предвид убийството. Ти криеш нещо.
— Какво е сегашното ти положение?
— Моля?
— Сгодена, разведена, разделена, обвързана?
— Разведена. Какво знаеш или подозираш за убийството, което не си ми казал?
— И нямаш приятел?
— Нямам приятел, нямам деца, единайсет обожатели, петима от които женени, трима наркомани, две добри партии и един идиот.
— Прекалено лични въпроси ли задавам?
— Да.
— Ако имах за партньор мъж и му зададях тези въпроси, всичко щеше да е в реда на нещата.
— Хм… ние не сме партньори.
— Искаш да получиш в замяна същата информация. Типично.
— Виж… хм, разкажи ми за себе си. Накратко.
— Добре. Разведен, без деца, десетки обожателки, но нито една сериозна. — Замълчах, после прибавих: — И без венерически болести.
— И без съответните органи.
— Точно така.
— Добре, Джон, кажи какво друго знаеш по този случай?
Отпуснах се на пейката и отвърнах:
— Ами, Бет… очевидните факти навеждат на невероятни изводи и всички се опитват да накарат невероятното да съответства на очевидното. Но така не става, партньоре.
— Предполагаш, че случаят може да няма нищо общо с онова, което смятаме ние, така ли?
— Започвам да мисля, че тук става нещо друго.
— Защо мислиш така?
— Ами… като че ли някои факти не си пасват.
— Може би и това ще стане след няколко дни, когато получим всички доклади от лабораторията и разпитаме когото трябва. Още не сме разговаряли даже с хората от Плъм Айланд. Изправих се и казах:
— Хайде да слезем на кея.
Тя нахлузи обувките си и тръгнахме надолу.
— На неколкостотин метра нататък по брега Алберт Айнщайн се е борил с моралния въпрос за атомната бомба и го е решил в нейна полза. Добрите не са имали избор, защото лошите вече са го били решили без никакви борби с морални въпроси. — И прибавих: — Познавах семейство Гордън.
Тя се замисли за миг, после каза:
— Спомена, че според теб двамата не са способни — от морална гледна точка — да продават смъртоносни микроорганизми.
— Така е. Също като атомните специалисти, те уважаваха силата на духа в бутилката. Не зная точно какво са правили на Плъм Айланд и навярно никога няма да разберем, но смятам, че ги познавах достатъчно добре, за да кажа, че не биха продали духа в бутилката. Тя не отговори.
— Веднъж Том ми каза — продължих аз, — че Джуди имала лош ден, защото някакво теле, към което се била привързала, нарочно било заразено с нещо и умирало. Това не са хора, които биха искали да видят деца, умиращи от чума. Когато разпиташ колегите им от Плъм Айланд, сама ще се убедиш.
— Може би. Обикновено хората имат и друга страна.
— Никога не съм забелязвал у Том и Джуди нещо, което да предполага, че са търгували със смъртоносни болести.
— Понякога хората оправдават поведението си. Какво ще кажеш за американците, които са продали на руснаците тайните на атомната бомба? Те са заявили, че са го направили по собствено убеждение — така че силата да не се съсредоточи само у едната страна.
Обърнах се към нея и видях, че ме гледа. С удоволствие открих, че Бет Пенроуз е способна на по-дълбоки мисли, и знаех, че и тя с облекчение е открила, че не съм идиот.
— Що се отнася до атомните специалисти — казах, — тогава времето и тайната са били различни. Искам да кажа, че ако не друго, защо Том и Джуди ще продават бактерии и вируси, способни да убият самите тях и да унищожат населението чак до Индиана, където са семействата им?
За миг Бет Пенроуз се замисли върху въпроса ми, после отвърна:
— Може да са им платили десет милиона, парите да са в Швейцария, да имат замък в планината, натъпкан с шампанско и консервирана храна, и да са поканили приятелите и роднините си на гости. Не зная, Джон. Защо хората правят безумни неща? Те си намират оправдания, сами се навиват да го извършат. Били са бесни на нещо или на някого. Десет милиона долара. Двайсет милиона. Двеста долара. Всеки си има цена.
Стигнахме до един униформен саутхолдски полицай, седнал на градински стол.
— Почини си — каза му детектив Пенроуз.
Той се изправи и тръгна към къщата. Вълничките се плискаха в корпуса на яхтата и тя се триеше в гумените предпазители на кея. Отливът беше започнал и забелязах, че яхтата е завързана за макари, които позволяваха въжето да се навива. Сега палубата бе на около метър и половина под кея. Видях, че на корпуса пише „Формула 303“, което според Том означавало, че е дълга трийсет фута и три инча.
— В библиотеката на семейство Гордън намерих книга с карти — казах аз, — морски навигационни карти. На една от страниците има осемцифрено число, написано с молив. Помолих Сали Хайнс извънредно внимателно да свали отпечатъците от книгата и да ти докладва. Ще трябва да я вземеш и да я пазиш на сигурно място. Не е зле да я прегледаме заедно. Може да има и други бележки.
Няколко секунди тя втренчено ме гледаше, после попита:
— Добре, какво е това според теб?
— Ами… ако смъкнеш моралната стълбица горе-долу до половината, от търговията с чума стигаш до търговия с наркотици.
— Наркотици ли?
— Да. От морална гледна точка някои ги възприемат двусмислено, но всеки обича големите пари. Как ти звучи това? Наркотици.
Тя се загледа в мощната яхта, кимна и каза:
— Може би прекалено сме се уплашили от тази плъмайландска връзка.
— Може би.
— Трябва да поговорим за това с Макс и другите.
— Не трябва.
— Защо?
— Защото просто правим предположения. Нека продължават с теорията за чумата. Най-добре да работят по нея, в случай че се окаже вярна.
— Добре, но това не е основание да не споделим с Макс и другите.
— Довери ми се.
— Не. Опитай се да ме убедиш.
— Самият аз не съм убеден. Имаме две много вероятни възможности — търговия с бацили или с наркотици. Нека първо да видим дали Макс, Фостър и Наш ще стигнат до някакви собствени заключения и дали ще споделят идеите си с нас.
— Добре… Този път ще те послушам.
Посочих яхтата.
— Колко мислиш, че струва?
Тя сви рамене.
— Не съм сигурна… Доста е скъпа… ако смяташ по десет хиляди на метър, като имаш предвид, че е нова, трябва да е стотина хиляди долара.
— Ами наемът на тази къща? Около две хиляди? Предполагам, нещо такова, плюс сметките за ток и вода… Ще разнищим всичко това.
— Ами пътуването до работа с яхта? Това са почти два часа в едната посока, а горивото струва цяло състояние. Прав ли съм?
— Да.
— Оттук до държавния ферибот на Ориент Пойнт е половин час път с кола. Колко време пътува фериботът? Може би двайсет минути, моите уважения към чичо Сам. Общо около час, двойно по-бързо, отколкото с яхтата. И все пак семейство Гордън са пътували до Плъм Айланд със собствената си яхта, а имаше дни, през които не можеха да се върнат с нея заради влошилото се време. Налагаше им се да взимат ферибота до Ориент Пойнт и оттам някой да ги откарва до вкъщи. Това никога не ми се е струвало логично, но признавам, че не съм се замислял сериозно. А е трябвало. Сега може би всичко се връзва.
Скочих тежко на яхтата. Протегнах ръце към Бет и тя ме последва, като се хвана за мен. Двамата някак си се претърколихме, аз по гръб, а Бет Пенроуз отгоре ми. Останахме в това положение около секунда повече, отколкото трябваше, после се изправихме. Неловко се усмихнахме, така, както правят непознати от различен пол, когато случайно се окажат притиснати един в друг.
— Добре ли си? — попита ме тя.
— Да… — Всъщност падането беше изкарало въздуха от ранения ми бял дроб и предполагах, че Бет го вижда.
Дишането ми се нормализира и аз се насочих към задната част на яхтата — кърмата, както я наричат — където имаше пейка. Посочих към палубата до нея и казах:
— Сандъкът винаги стоеше тук. Беше голям, около метър и двайсет дълъг и към деветдесет сантиметра дълбок и широк. Отвътре бе облицован с алуминий. Понякога, когато седях на пейката, вдигах крака на сандъка и си пиех бирата.
— И?
— И след работа, в точно определени дни, Том и Джуди напускат Плъм Айланд в определен час и се понасят с пълна скорост по морето. Там, в Атлантическия океан, се срещат с кораб, навярно южноамерикански товарен кораб, хидроплан или пък нещо друго. Прехвърлят на борда стотина килограма колумбийска дрога и потеглят обратно към сушата. Ако УКН или бреговата охрана ги забележат, те просто са излезли на разходка. Даже да ги спрат, двамата представят служебните си карти от Плъм Айланд и всичко е наред. Всъщност яхтата им е достатъчно бързоходна, за да изпревари по вода какъвто и да е друг съд. За да я преследват, трябва самолет или хеликоптер. Пък и колко кораби биват спирани и претърсвани? Тук има хиляди яхти и рибарски кораби. Освен ако бреговата охрана, митническите власти или някой друг е получил сериозна информация, или пък някой им се стори странен, те не се качват на борда. Нали така?
— Обикновено, да. Митническата служба има пълното право на проверки и понякога го използва. Все пак ще видя дали в УКН, бреговата охрана или митническата служба няма някакви съобщения за „Спирохета“.
— Добре. — За миг се замислих. — Е, след като прибират дрогата, двамата пристават на някое предварително определено място или се срещат с малък кораб, за да предадат сандъка за лед на местните пласьори на наркотици, които им дават в замяна друг сандък, натъпкан догоре с пачки. Пласьорът заминава за Манхатън и се осъществява поредният безмитен внос. Случва се ежедневно. Въпросът е дали семейство Гордън е взимало участие в тази търговия и в такъв случай дали това е причината за убийството им. Надявам се да е така. Защото другата възможност ме плаши, а аз не съм от страхливите. Тя се замисли.
— Би могло и да е така. Но може и само да ти се иска.
Не отговорих.
Бет продължи:
— Ако успеем със сигурност да разберем дали става въпрос за наркотици, останалото ще е по-лесно. Дотогава трябва да продължим с хипотезата за чумата, защото ако наистина е вярна и ние не правим нищо по въпроса, всички може да загинем.