Нелсън Демил
Аз, детективът (4)

1.

През бинокъла си виждах прекрасната дванайсетметрова яхта, закотвена на неколкостотин метра от брега. На борда имаше две трийсетинагодишни двойки, които прекарваха времето си в печене на слънце, чукане и тем подобни. Жените бяха по монокини. Един от мъжете се изправи на носа, изхлузи гащетата си, остана цяла минута да стърчи по пишка, после се хвърли в залива и заплува около кораба. Каква страхотна природа! Свалих бинокъла и си отворих бутилка будвайзер.

Беше късно лято, тоест не краят на август, а средата на септември, преди есенното равноденствие. Денят на труда^[1] бе отминал и започваше циганското лято, каквото и да означава това.

Аз, Джон Кори, по професия възстановяващо се ченге, така да се каже, в отпуск по болест, седях на задната веранда на вуйчо си, дълбоко потънал в плетен стол и с плитки мисли в главата. Хрумна ми, че основният проблем с това да не правиш нищо се крие във факта, че не можеш да разбереш кога си свършил.

Старомодната веранда заобикаляше от три страни викторианската фермерска къща от деветдесетте години на миналия век, цялата в островърхи покриви и сложни архитектурни орнаменти, кулички и фронтони. От мястото, на което седях, виждах полегатата зелена морава на юг към Грейт Пеконик Бей. Слънцето клонеше ниско на западния хоризонт — там си му беше и мястото в седем без петнайсет вечерта. Аз съм градско чедо, но наистина бях започнал да свиквам с провинцията, с небето и всичко останало, и преди няколко седмици най-после открих Голямата мечка.

Носех чисто бяла тениска и изрязани дънки, които ми бяха по мярка, преди да отслабна толкова. Босите ми крака бяха вдигнати върху парапета и между двата ми палеца се виждаше въпросната яхта.

Приблизително по това време на деня започват да се чуват щурци, скакалци и още Бог знае какво, но аз много не си падам по звуците на природата, затова върху масичката до стола ми имаше малък касетофон, от който се носеше „Големият студ“, в скута ми бе бинокълът, а на пода до дясната ми ръка лежеше личният ми патлак, 38-калибров револвер „Смит & Уесън“ с петсантиметрова цев, който точно влизаше в чантичката ми. Майтап бе.

Някъде по време на двете секунди между „Когато един мъж обича една жена“ и „Танцувайки на улицата“ чух или усетих от проскърцването на стария дъсчен под, че някой заобикаля по верандата. Тъй като живея сам и не очаквах никого, стиснах револвера в дясната си ръка и я отпуснах в скута си. За да не си помислите, че съм някой параноичен гражданин, трябва да отбележа, че не се възстановявах от заушки, а от три огнестрелни рани, две 9 милиметрови и една от „Магнум“ 44-ти калибър — не че големината на дупките има някакво значение. Както и при недвижимите имоти, най-важното при огнестрелните рани е мястото, мястото и пак мястото. Очевидно в случая дупките бяха на подходящото място, защото не гниех, а се възстановявах.

Погледнах надясно към западната страна на къщата. Иззад ъгъла се появи мъж, спря на около пет метра от мен и се вгледа в дългите сенки, хвърляни от залязващото слънце. Всъщност и самият той хвърляше дълга сянка, която минаваше през мен, и човекът като че ли не ме забелязваше. Но слънцето беше зад гърба му, така че и на мен ми бе трудно да различа лицето му или да се досетя за намеренията му.

— Да ви помогна с нещо? — попитах аз.

Той обърна глава към мен.

— О… здрасти, Джон. Не те видях.

— Сядай, началник. — Пъхнах револвера в дънките под тениската си, после намалих звука на касетофона.

Силвестър Максуел, известен също като Макс, главният представител на закона по тези места, намести задник върху парапета с лице към мен. Носеше син блейзер, бяла риза, кафеникави памучни панталони и спортни обувки на бос крак. Не можех да определя дали е на работа, или не.

— Можеш да си вземеш нещо безалкохолно от хладилната чанта — казах аз.

— Благодаря. — Той се наведе и измъкна от леда бутилка будвайзер. Макс има навика да нарича бирата „безалкохолна напитка“.

Известно време отпиваше, загледан в някаква точка на около метър от носа си. Аз отново насочих вниманието си към залива и се заслушах в музиката. Беше понеделник, така че почиващите през уикенда, слава Богу, си бяха отишли и както вече казах, Денят на труда бе минал. Бяха си заминали и повечето от летовниците, които наемат тук къщи, и човек отново можеше да почувства завръщането на самотата. Макс е местно момче и не преминава направо на въпроса, така че просто трябва да го почакаш. Накрая той ме попита:

— Твоя ли е тази къща?

— На вуйчо ми. Иска да ми я продаде.

— Недей да я купуваш. Моята философия е, ако нещо лети, плава или се чука, просто го вземи под наем.

— Благодаря.

— Докога имаш намерение да останеш?

— Докато вятърът престане да свири през гърдите ми.

Той се усмихна, но после отново се замисли. Макс е едър мъж, приблизително на моя възраст, тоест към средата на четирийсетте, с къдрава руса коса, червендалесто лице и сини очи. Жените като че ли го намират за хубав и това му е изгодно, доколкото е ерген и не е обратен.

— Как си? — попита той.

— Горе-долу.

— Какво ще кажеш за малко умствено упражнение?

Не отговорих. Познавам Макс от десетина години, но тъй като не живея тук, го виждам само от време на време. На това място би трябвало да кажа, че съм детектив от отдел „Убийства“ в Ню Йорк и преди да ме ранят работех в Северен Манхатън. Простреляха ме на 12 април. От двайсетина години в Ню Йорк не бе раняван детектив от „Убийства“, така че случаят се превърна в страхотна сензация. Пресцентърът на нюйоркското полицейско управление също подклаждаше огъня, защото това си беше реклама, а и аз съм си симпатичен, хубав и така нататък. Та подсладиха малко историята и пресата им оказа съдействие, това имам предвид. Междувременно двамата престъпници, които ме раниха, все още бяха на свобода. Прекарах две седмици в болница, после още няколко в манхатънския си апартамент, след това вуйчо Хари ми подхвърли, че лятната му къща била подходящо място за герой като мен. Защо не? Пристигнах тук в края на май, точно след Деня на незнайния воин^[2].

— Ти познаваше Том и Джуди Гордън, нали? — каза Макс.

Погледнах го и попитах:

— И двамата ли?

— И двамата — кимна той. И след минута мълчание в тяхна памет продължи:

— Иска ми се да хвърлиш един поглед на местопрестъплението.

— Защо?

— Защо не? Като лична услуга. Преди да го видят всички останали. Не ми достигат детективи за разследване на убийства.

Всъщност в полицейското управление на Саутхолд изобщо няма отдел „Убийства“, което обикновено не е проблем, защото в района този вид престъпление се среща съвсем рядко. Ако се случи, полицията на област Съфолк праща съответната група и Макс се отдръпва. Но това не му харесва.

Малко история: това е северният край на Лонг Айланд, щата Ню Йорк, гр. Саутхолд, основан, според поставената на магистралата табела, през хиляда шестстотин четирийсет и някоя си от преселници от Ню Хейвън, Кънектикът, които, както казват всички, бягали от краля. Южният край на Лонг Айланд от отсрещната страна на Пеконик Бей е модерно свърталище на писатели, художници, актьори, издатели и всякакви други лайнари. Хората тук, на северния край, са фермери, рибари и подобни. И навярно един убиец.

Във всеки случай къщата на вуйчо Хари се намира в селцето Матитък — на сто и петдесетина километра от Западна 102-ра улица, където двама господа с латиноамериканска външност стреляха четиринайсет-петнайсет пъти срещу вашия покорен слуга и постигнаха три попадения по движеща се мишена от 8–9 метра разстояние. Доста слаб резултат, но аз не ги критикувам, нито се оплаквам.

Така или иначе, саутхолдската община обхваща по-голямата част от северния край и се състои от осем малки и едно по-голямо село, наречено Грийнпорт. В полицейското управление работят горе-долу четирийсет полицаи и Силвестър Максуел им е началник.

— Нищо няма да ти стане, ако хвърлиш един поглед — настоя Макс.

— Ще ми стане, естествено. Ами ако ме призоват да свидетелствам по случая в някой неудобен момент? Никой не ми плаща за това.

— Всъщност вече се свързах с областния управител и получих разрешение официално да те наема за консултант. Със сто долара дневно.

— Леле! Звучи като точно онази работа, която би трябвало да си спестя.

Макс си позволи да се усмихне.

— Виж сега, стотачката ти покрива газа и телефона. И без това нищо не правиш.

— Опитвам се да накарам дупката в десния ми бял дроб да се затвори.

— Работата няма да е напрегната.

— Откъде знаеш?

— Освен това имаш възможност да се проявиш като добър гражданин на Саутхолд.

— Аз съм нюйоркчанин. И не се предполага, че съм добър гражданин.

— Добре ли познаваше семейство Гордън? Приятели ли бяхте?

— Нещо такова.

— Ами заради тях тогава. Хайде, Джон. Ставай. Да вървим. Ще ти бъда много задължен.

Семейство Гордън наистина бяха добри хора… Изправих се и оставих бирата си.

— Приемам работата за долар на седмица, обаче трябва да имам официални правомощия.

— Съгласен. Няма да съжаляваш.

— Разбира се, че ще съжалявам. — Изключих касетофона и попитах:

— Има ли много кръв?

— Малко. Простреляни са в главите.

— Мислиш ли, че ще ми трябват галоши?

— Ами… изтекъл е малко мозък…

— Добре. — Нахлузих галошите си и заобиколихме по верандата към кръглата отбивка пред къщата. Влязох в необозначената му полицейска кола, бял джип „Чероки“ с припукваща полицейска радиостанция.

Потеглихме по дългата отбивка, покрита със стотинагодишен пласт черупки от стриди и миди — вуйчо Хари и всички преди него ги бяха изхвърляли върху пътя наред с пепелта и сгурията от печката, за да запечатат под тях калта и праха. Във всеки случай това се наричаше крайбрежна ферма и все още си бе край залива, макар че по-голямата част от обработваемата земя беше продадена. Районът е доста обрасъл, а самата къща е боядисана в кремаво със зелени орнаменти и зелен покрив. Наистина е много приятна и навярно ще я купя, ако полицейските лекари кажат, че вече не ставам за нищо. Трябва да се упражнявам да кашлям кръв.

Като става дума за инвалидността ми, имам голям шанс да получа необложена с данъци доживотна пенсия. За нюйоркското полицейско управление това е равносилно да идеш в Атлантик Сити, да пуснеш някоя сълза пред замъка на Тръмп, да си блъснеш главата в ротативките точно пред очите на данъчните власти и да улучиш джакпота!

— Слушаш ли ме?

— Какво?

— Казах, че са открити в 17:45 от техен съсед. И двамата били застреляни с по един изстрел в главата. Съседът ги намерил на терасата зад къщата им…

— Макс, всичко това и сам ще го видя. Разкажи ми за съседа.

— Добре. Казва се Едгар Мърфи, възрастен джентълмен.

Към пет и половина чул да пристига яхтата на семейство Гордън. Петнайсетина минути по-късно наминал към тях и ги открил мъртви. Не е чул изстрели.

— Има ли проблеми със слуха?

— Не. Попитах го. Според него жена му също чувала добре. Така че сигурно убиецът е стрелял със заглушител.

А е възможно и да са по-глухи, отколкото си мислят.

— Но са чули яхтата. Едгар сигурен ли е за часа?

— Съвсем сигурен. Обади ни се в 17:51, така че времето отговаря.

— Добре. — Погледнах си часовника. Вече беше 19:10.

Проницателната идея да дойде и да ме вземе трябва да бе хрумнала на Макс скоро след огледа на местопрестъплението. Момчетата от отдел „Убийства“ на област Съфолк сигурно вече бяха там. Трябваше да дойдат от градчето Яфанк, от областното управление на полицията — на около час път с автомобил до къщата на семейство Гордън.

Макс продължаваше да разказва и аз се опитвах да вляза в стъпка, но откакто за последен път ми се беше налагало да мисля за такива неща, бяха минали около три месеца. Изкушавах се да изръмжа „Само фактите, Макс!“, но го оставих да си дудне. Отгоре на всичко в главата ми продължаваше да кънти последната песен от касетофона, а както знаете, наистина е вбесяващо, когато не можеш да изхвърлиш някоя мелодия от ума си.

Погледнах през отворения страничен прозорец. Пътувахме към Насау Пойнт, където живееха — или бяха живели — семейство Гордън. Северният край е нещо като Кейп Код, брулен от вятъра нос, заобиколен от три страни от вода и покрит с история.

Постоянното население е около двайсет хиляди души, пръснати доста нарядко, но през лятото и уикендите идват доста хора, а новите винарни привличат еднодневни екскурзианти.

Завихме на юг по Насау Пойнт, който е дълъг повече от три километра и се врязва в Грейт Пеконик Бей. Разстоянието от моята къща до тази на семейство Гордън е около шест и половина километра.

Насау Пойнт е летен курорт от 20-те години и къщите варират от обикновени бунгала до огромни имения. Тук летувал Алберт Айнщайн и през хиляда деветстотин трийсет и някоя си именно тук написал прочутото си „Писмо от Насау Пойнт“ до Рузвелт, с което настоял президентът да побърза с разработването на атомната бомба. Останалото, както казват, е история.

Интересно е, че Насау Пойнт все още е дом на мнозина учени — някои работят в националната лаборатория Брукхейвън, тайно ядрено нещо си на още четирийсетина километра на запад. Други работят на Плъм Айланд — Сливовия остров, — извънредно секретен обект за биологични проучвания, който е толкова опасен, че е трябвало да бъде разположен на остров. Плъм Айланд се намира на повече от три километра от Ориент Пойнт, последното парче земя на Северния край — следващата спирка е Европа.

Не беше случайност, че Том и Джуди Гордън бяха биолози и работеха на Плъм Айланд. Можете да се обзаложите, че и Силвестър Максуел, и Джон Кори си мислеха за това.

— Съобщи ли на ФБР? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Защо не си го направил?

— Убийството не е федерално престъпление.

— Знаеш за какво говоря, Макс.

Полицейският началник Максуел не отговори.