Нелсън Демил
Аз, детективът (38)

35.

Поседяхме на тревата, за да съберем мислите си и да успокоим дишането си. Бях мокър, уморен, беше ми студено и ме болеше раненият бял дроб. Бях си загубил обувките, забелязах, че и Бет е боса. От друга страна обаче бяхме живи и револверът продължаваше да е в кобура под мишницата ми. Извадих го и проверих дали единственият ми останал патрон е на място за стрелба. Бет потърси в джобовете си и накрая ми съобщи:

— Добре… намерих и моя.

Все още бяхме с дъждобрани и спасителни жилетки, но видях, че Бет е загубила бинокъла.

Загледахме се в морето и в зловещо вихрещите се облаци около окото на бурята. Продължаваше да вали, но не толкова силно. Когато си подгизнал до кости, малко дъжд не е страшен. Опасявах се обаче да не измръзнем, ако останем прекалено дълго неподвижни.

— Мисля, че Том и Джуди Гордън щяха да се гордеят с моряшките ти способности — сериозно каза Бет.

Не отговорих. Във въздуха увисна нещо неизречено, нещо като „Ема би била доволна и поласкана от онова, което правиш за нея“.

— Мисля, че трябва да се върнем към централната лаборатория — рече Бет.

Не отговорих.

— Няма как да пропуснем светлините — продължи тя. — Ще накараме плъмайландската охрана да ни помогне. Ще се свържа по телефона или по радиостанцията и с областното управление.

Отново не отговорих. Тя ме погледна.

— Джон?

— Не съм стигнал чак дотук, за да тичам при Пол Стивънс за помощ — казах аз.

— Джон, и двамата не сме в страхотна форма, общо имаме пет патрона и сме боси. Време е да повикаме ченгетата.

— Ти, ако искаш, иди в централната лаборатория. Аз отивам да търся Тобен. — Обърнах се и тръгнах на изток покрай скалата към мястото, където бяхме видели закотвена яхтата на Тобен.

Бет не извика след мен, но минута по-късно вече вървяхме един до друг. Продължихме напред в мълчание. Не бяхме съблекли спасителните жилетки, отчасти, за да ни е по-топло, отчасти защото човек никога не знае кога пак ще му се наложи да се понакваси.

Дърветата стигаха чак до ерозиралата скала и храсталакът отдолу беше гъст. Тъй като бяхме боси, внимателно избирахме къде да стъпваме и напредвахме съвсем бавно.

Вятърът в окото на бурята бе спокоен и въздухът беше почти неподвижен. Даже чух да чуруликат птички. Знаех, че атмосферното налягане тук е много ниско и макар обикновено да не съм чувствителен към него, наистина усещах някаква… възбуда, предполагам, а може би и малко злоба. Всъщност по-скоро бях бесен и готов на убийство.

— Имаш ли някакъв план? — тихо попита Бет.

— Разбира се.

— И какъв точно?

— Да действам според случая.

— Страхотен план.

Тръгнахме навътре към сушата и намерихме чакъления път, по който микробусът на Пол Стивънс ни беше откарал до източния край на острова. Бе почти затрупан с повалени дървета и отчупени клони, така че нямаше защо да се тревожим, че може да ни изненада автомобилен патрул.

Починахме си на един дънер. Дъхът ни излизаше на облаци пара във влажния въздух. Свалих си спасителната жилетка и дъждобрана, после кобура и полото. Успях да разцепя полото на две и увих парчетата около ходилата на Бет.

— Сега ще си сваля гащетата — съобщих й аз. — Недей да поглеждаш.

Събух си тесните мокри джинси, после и гащетата, и разцепих на две и тях.

— Боксерки ли са? — попита Бет. — Мислех те за плейбой.

Очевидно, кой знае защо, госпожа Пенроуз беше изпаднала в закачливо настроение. Посттравматична еуфория заради факта, че е оцеляла, предполагам. Овързах парчетата плат около ходилата си.

— Бих ти дала гащичките си — рече Бет, — но когато се преобличах на яхтата бяха толкова мокри, че не си направих труда пак да ги обувам. Искаш ли ризата ми?

— Не, благодаря. Това е достатъчно. — Обух си джинсите, после си закопчах кобура на голо, след това облякох дъждобрана и накрая спасителната жилетка. Беше ми толкова студено, че започвах да треперя.

Проверихме раната на Бет. Малко кървеше, но иначе изглеждаше наред.

Продължихме напред по черния път. Небето отново се смрачаваше. Знаех, че окото на бурята се насочва на север и че скоро ще се окажем в задната й част, която щеше да е също толкова яростна, колкото и предната.

— Тобен е хвърлил котва някъде тук — прошепнах аз. — Отсега нататък внимавай и пази тишина.

Тя кимна и продължихме на север през гората отново надолу към скалите. И естествено, на петдесетина метра от брега видяхме яхтата. Вълните напрягаха въжетата на двете котви. На слабата светлина успяхме да различим плоскодънната лодка на брега под нас. Вече бяхме сигурни, че Тобен е слязъл на острова. Всъщност от лодката до скалата имаше опънато въже, завързано за едно от дърветата съвсем близо до мястото, където бяхме приклекнали. Останахме неподвижни, като се вслушвахме и взирахме мрака. Почти бях сигурен, че Тобен се е насочил към вътрешността на острова, и прошепнах на Бет:

— Отишъл е да вземе съкровището.

— Не можем да го проследим — отвърна тя. — Затова ще почакаме да се върне. И тогава ще го арестувам.

— О, каква невинност!

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Искам да кажа, госпожо Пенроуз, че човек не арестува онзи, който на три пъти се е опитал да те убие.

— Не можеш хладнокръвно да го убиеш.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Джон, рискувах живота си, за да ти помогна на яхтата. Сега си ми длъжник. Все още разследвам този случай, ченге съм и ще действам както трябва.

Не виждах причина да я убеждавам в нещо, което вече бях решил.

Бет предложи да развържем въжето и да оставим вълните да отнесат лодката на Тобен, за да отрежем пътя му за бягство. Отговорих й, че ако види, че я няма, ще се подплаши. После казах:

— Чакай тук и ме прикривай.

Хванах се за въжето и се спуснах до лодката на скалистия плаж. На кърмата намерих пластмасовата касета, която бях видял още в навеса. Вътре имаше различни дреболии, но сирената липсваше. Навярно Фредерик Тобен беше решил, че съм го разкрил, и се освобождаваше от някои улики. Нямаше значение и без това не му предстоеше да се изправи пред съдебните заседатели.

Така или иначе, намерих клещи и извадих винта, който държеше витлото. Извадих резервните винтове от касетата и ги прибрах в джоба си. Открих и малък рибарски нож и взех и него. Потърсих фенерче, но нямаше.

Изкатерих се по скалата с помощта на въжето. Бет ми протегна ръка от върха и ме издърпа.

— Извадих винта от витлото — казах аз.

Тя кимна.

— Добре. Запази ли го в случай, че по-късно ни дотрябва.

— Да. Глътнах го. Толкова глупав ли ти изглеждам?

— Не изглеждаш глупав. Но вършиш глупости.

— Това е част от стратегията ми. — Дадох и винтовете и задържах ножа.

За моя изненада Бет каза:

— Виж, извинявай за отвратителните ми забележки. Изнервена съм.

— Не се тревожи.

— Студено ми е. Може ли… да се сгушим?

— Да се гушнем?

— Да се сгушим. За да се постоплим.

— Ясно. Чел съм го някъде. Добре…

И така, малко несръчно, се сгушихме един в друг — аз бях седнал до голям повален дънер, а Бет седеше в скута ми, прегърнала ме с ръце и заровила лице в гърдите ми. Така наистина беше малко по-топло, макар че при тези обстоятелства в позата ни нямаше нищо чувствено. Просто прегръдка на нормални хора, при това партньори, оцелели след тежки премеждия. Заедно бяхме преживели много и вече наближавахме края. Струва ми се, и двамата усещахме, че след смъртта на Ема нещо между нас се е променило.

Така или иначе, всичко много напомняше на „Робинзон Крузо“, на „Острова на съкровищата“ или нещо такова и предполагам, че донякъде ми доставяше удоволствие така, както момчетата от всички възрасти обичат да се изправят срещу хора и природа. Имах обаче далечното усещане, че Бет Пенроуз не споделя момчешкия ми ентусиазъм. Жените са склонни да проявяват малко повече практичност и не обичат да се валят в калта. Освен това, струва ми се, ловът и убиването не ги привличат чак толкова много. А сегашната ситуация беше точно такава — лов и убиване.

Известно време продължихме да се гушим един в друг, заслушани във вятъра и дъжда. Не изпусках от поглед брега под нас и двамата внимавахме за стъпки в гората.

Накрая се пуснахме и когато се изправих, за да раздвижа вдървените си стави, усетих друга, неочаквана вдървеност под джинсите си.

— Сега ми е по-топло — казах на Бет.

Тя седна до поваленото дърво, притиснала колене към брадичката си и обвила краката си с ръце.

— Опитвам се да се поставя на мястото на Тобен — продължих аз.

— Да речем, че се придвижва към вътрешността на острова, където е скрито съкровището. Нали така?

— Защо във вътрешността? Защо да не е някъде край брега?

— Може да са го открили край брега, навярно на някоя от тези скали — възможно е това да са Ридовете на капитан Кид, — но Том и Джуди най-вероятно биха извадили плячката от дупката, защото лесно би могла да се срути и да им се наложи пак да копаят. Нали така?

— Вероятно.

— Мисля, че са скрили съкровището някъде в или около Форт Тери, или пък в онзи лабиринт от артилерийски укрепления, който ни показа Стивънс.

— Възможно е.

— Ако допуснем, че знае къде е, сега Тобен трябва да го извади и да го пренесе тук през гората. Може да му потрябват два-три курса в зависимост колко е тежко. Нали така?

— Може би.

— Ако бях на негово място, щях да отида при съкровището, да го пренеса тук, после да го смъкна при лодката. Нямаше да се опитвам да се върна на яхтата в тази буря.

— Нали така?

— Да.

— Значи той ще изчака края на бурята в лодката, но ще трябва да потегли преди да се съмне, преди да излязат хеликоптерът и патрулните лодки. Нали така?

— Да. И какво от това?

— Ще трябва да го проследим и да го хванем в момента, в който взима плячката. Нали така?

— Да… не, не е така. Не разбирам идеята ти.

— Сложна е, но е логична.

— Това са пълни глупости, Джон. Логично е да останем тук. Тобен ще се върне във всички случаи и ние ще го чакаме.

— Ти можеш да го почакаш. Аз отивам да го открия този кучи син.

— Не, никъде няма да ходиш. Той е по-добре въоръжен от теб, а аз няма да ти дам пистолета си.

Спогледахме се и аз отвърнах:

— Отивам да го намеря. Искам да останеш тук и ако се появи, докато ме няма…

— Тогава навярно ще те е убил. Остани тук, Джон. Много по-сигурно е. Мисли разумно.

Не й обърнах внимание и коленичих до нея. Взех ръката й в своята и казах:

— Слез долу при лодката. Така ще можеш да го видиш, ако дойде по брега или се спусне по въжето. Скрий се там сред скалите. Когато се приближи така, че да можеш ясно да го виждаш, простреляй го в корема, после бързо изтичай при него и го гръмни в главата. Става ли?

Няколко секунди Бет не отговори, после кимна и се усмихна.

— И после ще кажа: „Не мърдай, полиция!“

— Точно така. Бързо се учиш.

Тя извади 9-милиметровия си „Глок“ и ми го подаде.

— Ако той се върне тук, ще ми трябва само един патрон.

Тук са останали четири. Дай ми твоя.

— Метричната система ме обърква — усмихнах й се аз. — Ще задържа истинския си американски 38-калибров патлак.

— Има ли някакъв шанс да те убедя?

— Не.

Може би нямаше да е зле да разменим една бърза целувка, но предполагам, че нито един от двама ни не бе в настроение. Обаче й стиснах ръката и тя направи същото. После се изправих, обърнах се, навлязох сред дърветата и започнах да се отдалечавам от ветровитата скала и от Бет.

Пет минути по-късно отново излязох на чакъления път. Добре, сега съм Фредерик Тобен. Може би имам компас, но даже да нямам, аз съм достатъчно умен, за да разбирам, че би трябвало да оставя белег на някое от тези дървета, който после да ме упъти към лодката.

Огледах се и естествено, открих парче бяло въже, завързано между две дървета на около три метра едно от друго. Реших, че това е компасната стрелка на Тобен, и макар самият аз да нямах компас, а Емпайър Стейт Билдинг го нямаше, за да ме ориентира, реших, че е тръгнал почти право на юг. Продължих да се провирам между дърветата, като се опитвах да поддържам същия курс.

Всъщност, ако не бях извадил късмет да открия нещо, което да ме упъти накъде е отишъл Тобен, навярно щях да се върна при Бет. Но имах чувството — почти увереност, — че нещо ме привлича и тласка към Фредерик Тобен и съкровището на капитан Кид. Ясно си представях нас двамата и съкровището, а в сенките около нас бяха мъртвите — Том и Джуди, семейство Мърфи, Ема и самият Кид.

Теренът започна да се издига и скоро стигнах до открито пространство. На фона на мрачния хоризонт от другата му страна се различаваха силуетите на две малки сгради. Разбрах, че съм до изоставения Форт Тери.

Пак потърсих някакъв знак и пак намерих въже, завързано на едно от дърветата. Това беше мястото, където Тобен бе излязъл от гората, оттук щеше и да се върне обратно. Очевидно инерцията от управлението на яхтата продължаваше да ми помага. Ако бях птица, мигрираща на юг, щях да летя право към Флорида.

Не се изненадах, че Тобен е тръгнал към Форт Тери. Всъщност всички пътища и пътеки на Плъм Айланд минаваха оттук и из изоставените сгради и артилерийски бункери имаше стотици подходящи скривалища.

Знаех, че ако остана тук, ще мога да му устроя засада, когато се върне. Но имах повече настроение за лов и преселване, отколкото за засади.

Постоях няколко минути, като се опитвах да разбера дали от отсрещната страна на поляната не ме чака някой с пушка. От стотиците военни филми знаех, че не би трябвало да минавам през открити пространства, а да ги заобикалям. Ако постъпех така обаче, или щях да изпусна Тобен, или да се загубя. Трябваше да следвам точно неговия път. Дъждът се усилваше и вятърът набираше скорост. Бях в окаяно състояние. Вдигнах глава нагоре, отворих уста и освежих лицето и гърлото си. Почувствах се по-добре.

Излязох на открито и продължих в южна посока през поляната.

Увитите около ходилата ми парчета плат висяха на парцали. Стъпалата ми кървяха и ме боляха. Продължих да си напомням, че съм по-издръжлив от жалкия Тобен и че един патрон и ножът ще ми стигнат.

Наближих края на поляната и видях, че от Форт Тери я отделя само тясна ивица дървета. Нямаше как да разбера накъде се е отправил Тобен, нямаше и други оставени белези, защото сега можеше да се ориентира по сградите. Оставаше ми единствено да продължа напред.

Лъкатушех от една постройка до друга, като търсех някакви следи от Тобен. След десетина минути се озовах до старата щабквартира. Разбирах, че съм го изгубил, че оттук може да е отишъл, където и да е — на юг към тюленовия плаж, на запад към централната сграда или на изток по кокала на пържолата. Можеше и да ме причаква някъде. А имаше вероятност и някак си да съм го изпуснал. Лошо. Реших да проверя и останалите сгради в крепостта и се затичах приведен към черквата. Съвсем ненадейно чух изстрел и се хвърлих на земята. Разнесе се втори изстрел. Гърмежите бяха странно приглушени, пък и над главата ми не изсвистяваше нищо. Разбрах, че изстрелите не са предназначени за мен.

Изтичах до дъсчената черква и погледнах в посоката, от която бях чул стрелбата. На петдесетина метра видях пожарната сграда и ми дойде наум, че се е стреляло вътре, поради което звукът е бил приглушен.

Насочих се към пожарната, но отново се хвърлих на земята, защото една от големите, повдигащи се нагоре врати започна да се отваря. Вдигаше се на пресекулки, сякаш някой я задействаше със скрипец. Очевидно нямаше електричество. На прозорците на горния етаж видях премигваща светлина — свещ или газена лампа.

Във всеки случай, още преди да реша какъв ще е следващият ми ход, от гаража излезе голяма линейка с изключени фарове и потегли на изток по тясната ивица земя, където се намираха разрушените артилерийски укрепления.

Затичах се с всички сили към пожарната, извадих револвера си и се хвърлих в отворения гараж. Вътре различих очертанията на три пожарникарски коли.

Бях прекарал толкова много време на открито, че в продължение на десетина секунди липсата на дъжд ми се струваше някак странна, но бързо свикнах.

Отидох при стълбата към кулата и с изваден пистолет започнах да се изкачвам по скърцащите стъпала. Знаех, че горе не ме заплашва опасност, знаех и какво ще открия там.

Дежурната стаичка беше осветена от газени лампи. На тяхната светлина видях двама мъже в леглата им и не трябваше да се приближавам повече, за да се уверя, че са мъртви. Така броят на известните жертви на Тобен нарастваше на седем. Определено не се нуждаехме от тъп старомоден процес, за да му отдадем дължимото.

До двете легла имаше ботуши и чорапи. Седнах на една от пейките и си взех чифт дебели чорапи и гумени ботуши, които ми ставаха. До стената имаше шкафчета, а на закачалки на другата стена висяха дъждобрани и пуловери. Но не исках да взимам повече дрехи на мъртъвци. Не че съм суеверен.

В задната част на дежурната стая имаше малък кухненски бокс и на масата видях кутия шоколадови понички. Взех си една и я изядох.

Слязох долу и излязох на пътя, който минаваше пред пожарната в посока изток-запад. Отправих се на изток по следите на линейката.

Изминах около осемстотин метра. Въпреки мрака си спомнях този път от обиколката на Стивънс. Сега валеше проливен дъжд и вятърът отново започваше да чупи клоните на дърветата. От време на време чувах пропуквания, които звучаха като изстрели и караха сърцето ми да подскача, но шумът идваше от клоните, които се отчупваха и падаха.

Внезапно видях линейката на по-малко от пет метра от мен. Замръзнах на място, извадих пистолета си и застанах на едно коляно. Въпреки дъжда можех да видя, че пътят пред колата е препречен от огромно повалено дърво.

Линейката заемаше по-голямата част от тесния път и аз заобиколих от лявата й страна, затънал до колене в канавката. Стигнах до вратата откъм шофьорското място и надникнах вътре, но в кабината нямаше никого.

Исках да извадя колата от строя, но вратите бяха заключени, както и капакът на двигателя. Пропълзях под високото шаси и извадих ножа. Не разбирам много от автомобили, но и Джак Изкормвача не е разбирал много от анатомия. Срязах няколко маркуча, които се оказаха водният и хидравличният, после прекъснах и няколко електрически проводника. Достатъчно сигурен, че съм извършил автомобилоубийство, изпълзях навън и продължих по пътя.

Вече бях стигнал по средата на артилерийските укрепления, масивни бетонни, каменни и тухлени руини, покрити с пълзящи растения и храсти, много напомнящи на развалините на майте, които бях виждал сред тропическата гора на Канкун. Всъщност там бях прекарал медения си месец. Но сега не бе никакъв меден месец. Не и моят.

Продължавах по главния път, въпреки че от двете си страни виждах по-малки улички, бетонни рампи и стълбища. Очевидно Тобен можеше да е поел по който и да е от тези проходи сред артилерийските укрепления. Разбрах, че навярно съм го изгубил. Спрях и приклекнах до една бетонна стена. Тъкмо се канех да тръгна обратно, когато ми се стори, че чувам нещо. Продължих да се вслушвам, като се опитвах да успокоя тежкото си дишане, и отново го чух. Беше остър, виещ звук и накрая го определих като сирена. Носеше се от много далеч и едва се чуваше от дъжда и вятъра. Идваше от запад — дълъг, висок вой, следван от кратко тръбене, после отново дълъг вой. Очевидно бе електрическа сирена и навярно идваше от централната сграда.

Чувал съм сирената за въздушна атака, но това бе друго. Не беше и сигнал за пожар, сирена на линейка или полицейска кола, или пък сигнал за изтичане на радиация, какъвто веднъж бях чувал в полицейски учебен филм. Така че отчасти чрез елиминиране и отчасти, защото не съм съвсем тъп, разбрах — макар никога преди да не бях чувал такава сирена, — че чувам сигнал за биологична опасност.

— Боже Господи…

Подаването на електричество от сушата бе прекъснато и аварийният генератор до централната сграда сигурно беше спрял — помпите за отрицателното въздушно налягане бяха изключили и електронните филтри се бяха пробили…

— Света Богородице…

Някъде в далечината голяма сирена на батерии съобщаваше лошата вест и сега всички, които бяха дежурни на острова, трябваше да си сложат защитно облекло и да чакат. А аз нямах никакво защитно облекло. По дяволите, нямах дори бельо.

— … смилете се над нас, грешните. Амин.

Не изпаднах в паника, защото знаех точно какво да направя. Беше също като в училище, когато при воя на сирените за въздушна атака слизахме в мазето и чакахме руските ракети да ударят летището „Фиорело Х. Ла Гуардиа“. Но тогава не бе толкова зле, колкото сега. Сега вятърът виеше от юг на север… дали беше вятърът? Всъщност бурята се движеше на север, но вятърът духаше по посока обратна на часовниковата стрелка, така че каквото и да понесеше от централната лаборатория в западния край на острова, щеше да го довее тук, в източната му част. — Проклятие!

Клечах под дъжда и си мислех за всичко това. За всички тези убийства, цялото това преследване в бурята, избягването на косъм от смъртта и всичко останало — и след цялата тази тленна глупост и тъпа суета, алчност и измама, се появява онази с косата и разчиства сцената. Пфу. Просто така. Дълбоко в сърцето си знаех, че ако генераторите са се повредили, всичко смъртоносно от лабораторията ще се разнесе във въздуха.

Знаех си! Знаех, че ще се случи! Но защо днес? Защо точно при второто ми идване на този идиотски остров?

Така или иначе, реших да стигна с линейката колкото мога по-близо до брега, да взема Бет, да доплаваме с лодката до яхтата и да се махнем от Плъм Айланд. Поне щяхме да имаме някакъв шанс, а онази с косата можеше да се погрижи за Тобен от мое име.

После ми дойде наум нещо друго, но то изобщо не беше приятно — ами ако Бет е разбрала значението на сирената и е отплавала сама? Замислих се за това, после реших, че жената, скочила на борда на малка яхта по време на буря заедно с мен, няма да ме изостави сега. И все пак… в чумата имаше нещо по-ужасяващо от бушуващото море.

Докато бързах по пътя към линейката, стигнах до някои заключения: първо, бях стигнал прекалено далеч, за да избягам сега; второ, не исках да разбера какво е решила Бет; трето, трябваше да намеря и Фредерик Тобен и да го убия; четвърто, и без това с мен вече беше свършено. Изведнъж се засрамих от страха си и се обърнах назад към укрепленията, за да посрещна съдбата си. Сирената продължаваше да вие.

Когато наближих най-високата точка на пътя, вниманието ми привлече проблясък на светлина — всъщност лъч, който за миг се плъзна по хоризонта от дясната ми страна и изчезна.

Проучих района и открих тясна тухлена уличка, която водеше към гората. Забелязах, че някой съвсем наскоро е минавал оттук. Пробих си път през барикадите от храсти и счупени клони и накрая излязох в нещо като хлътнал в земята вътрешен двор, заобиколен от бетонни стени с железни врати, които водеха към подземните складове за муниции. На склоновете над тях се виждаха бетонни артилерийски гнезда. Спомних си, че по време на предишното си идване на острова бях погледнал надолу към този двор.

Все още приклекнал в храстите, надникнах към откритото пространство от пропукан бетон, но не забелязах никакво движение, не видях и светлината.

Извадих револвера си и предпазливо влязох в двора — заобикалях по посока обратна на часовниковата стрелка и притисках гърба си в покритата с лишеи бетонна стена.

Стигнах до първата от големите стоманени двойни врати. Тя беше затворена и по пантите й се виждаше, че се отваря навън. Отломките отпред показваха, че отдавна не е била отваряна.

Продължих с ясното разбиране, че съм лесна мишена за всеки, който стои на парапета над двора. Стигнах до втората врата и открих същото — стара, ръждясала стомана, очевидно недокосвана от десетилетия.

Една от двойните врати на третата стена — южната — беше леко открехната. Останките по земята бяха изблъскани настрани. Надникнах през десетинасантиметровата пролука, но не успях да видя или чуя нищо.

Придърпах вратата още няколко сантиметра и пантите високо изскърцаха. Замръзнах на място и се вслушах, но чувах само вятъра и дъжда, а също и далечния вой на сирената, която съобщаваше на всички, че се е случило невъобразимото.

Дълбоко си поех дъх и се шмугнах през отвора.

Останах абсолютно неподвижен цяла минута, като се опитвах да се ориентирам що за място е това. И отново, както и в пожарната, изпитах удоволствие, че не съм на дъжда. Бях съвсем сигурен, че това е последното ми удоволствие тук.

Беше влажно и миришеше на мухъл, като на място, където никога не е прониквала слънчева светлина.

Тихо направих две големи крачки наляво и стигнах до стена. Опипах я и разбрах, че е бетонна и заоблена. Направих четири крачки в обратната посока и отново стигнах до заоблена бетонна стена. Реших, че съм в тунел, също като онзи, който бях видял при първото си идване — тунелът, водещ към розуелските извънземни или нацистката лаборатория.

Но нямах време за нацисти, нито пък проявявах интерес към извънземни. Трябваше да разбера дали Тобен е влязъл тук. И дали отиваше за съкровището? Или ме бе забелязал и ме вкарваше в този капан? Всъщност не ми пукаше какви намерения има, стига да беше тук.

Не виждах лъч от фенерче, само пълна тъмнина, каквато може да съществува единствено под земята. Човешките очи не са в състояние да се приспособят към такъв мрак, така че ако бе тук, на Тобен щеше да му се наложи да включи фенерчето си, за да ме вземе под прицел. А ако го направеше, моят куршум щеше да полети право по лъча му. В тази ситуация втори изстрел нямаше да има.

Дъждобранът шумолеше, а гумените ботуши скърцаха, затова ги свалих наред със спасителната жилетка. Вече облечен в модерен кожен кобур, джинси, без бельо, с нож, затъкнат в колана, и с вълнени чорапи, взети от мъртвец, аз тръгнах в пълния мрак, като вдигах високо крака, за да избегна евентуални препятствия. В главата ми се мотаеха мисли за плъхове, прилепи, буболечки и змии, но аз ги изхвърлих оттам — плъховете и всички останали не бяха мой проблем. Проблемът беше антраксът във въздуха зад мен и маниакът с пушка някъде в тъмнината пред мен.

Пресвета дево… Винаги съм бил религиозен, всъщност дори много набожен. Просто докато нещата са наред, не приказвам и не мисля много за това. Искам да кажа, че когато лежах в канавката и кръвта ми изтичаше, не се обърнах към Господ, само защото съм изпаднал в беда. По-скоро, тъй като в момента не се случваше нищо друго, просто ми се струваше подходящото време и място за молитва… „Майко Божия…“

Десният ми крак стъпи върху нещо хлъзгаво и едва не загубих равновесие. Приклекнах и опипах земята. Докоснах студен метален предмет. Опитах се да го вдигна, но той не помръдваше. Прокарах длан по него и накрая разбрах, че е релса в бетонния под. Спомних си обяснението на Стивънс, че някога на острова имало теснолинейка, която превозвала мунициите от корабите в залива до артилерийските укрепления. Очевидно тунелът водеше към склад за муниции.

Продължих напред, като постоянно докосвах с крак релсата. След малко усетих, че тя завива надясно, после докоснах някаква неравност. Коленичих и опипах с ръце. Тук имаше разклонение. Точно когато си мислех, че двамата с Тобен наближаваме края на тунела, пътят се раздвояваше. Останах на колене, вглеждах се в мрака в двете посоки, но не можех да видя и чуя нищо. Ако смяташе, че е сам, Тобен щеше да осветява пътя си с фенерчето или поне щеше да се движи тежко и шумно. Тъй като не го виждах и чувах, направих една от знаменитите си дедукции и стигнах до заключението, че присъствието ми му е известно. А може би просто беше прекалено далеч напред. Или пък изобщо го нямаше тук… „… моли се за нас, грешните…“

Чух шум вдясно от мен — нещо като падане на парче бетон или камък на пода. Вслушах се по-внимателно и различих звук от течаща вода. Хрумна ми, че в тунела може да има срутвания и в този дъжд… „… сега и в часа…“

Изправих се и тръгнах надясно по релсата. Звукът на падаща вода се усилваше и въздухът ставаше по-чист.

След няколко минути изпитах усещането, че тунелът е свършил и че се намирам в по-голямо помещение — складът за муниции. И наистина, когато вдигнах поглед нагоре, видях малък къс мрачно небе. През дупката се сипеше дъжд. Различих също и някаква конструкция, която се издигаше нагоре към нея. Разбрах, че това е асансьорът за амуниции, с който са снабдявали със снаряди артилерийските гнезда горе. Това бе и краят на релсите. Тобен беше тук и ме очакваше. „… на нашата смърт. Амин.“