Нелсън Демил
Аз, детективът (25)

22.

По-късно, вече без костюми, двамата седнахме на дъбовата маса в стаята с архива. Ема пиеше билков чай, който миришеше на камфор. Беше събрала малко материали — оригинални документи, няколко стари книги и копия на исторически писма и документи. Прелистваше и отпиваше от чая си. Аз бях в типичното мъжко следсъвкупително настроение и си мислех, че би трябвало да спя или да си тръгна. Но не можех да направя нито едното, нито другото — имах да върша работа.

— От какво точно се интересуваш? — попита Ема.

— Интересувам се от пиратски съкровища. Тук някъде да има такова?

— Естествено. Където и да копаеш, ще откриеш сребърни и златни монети, диаманти и перли. Фермерите казват, че това затруднявало оранта.

— Представям си. Но сега сериозно. — Не мога да понасям, когато хората се правят на остроумни.

— С този район са свързани безброй пиратски легенди и действителни истории — каза тя. — Искаш ли да чуеш най-известните? Историята за капитан Кид?

— Да. Искам да кажа, не от самото начало, а за това как капитан Кид е свързан с района и за заровеното съкровище.

— Добре… на първо място, капитан Уилям Кид е бил шотландец, но е живял в Манхатън с жена си Сара и с двете си деца. Всъщност живял е на Уол Стрийт.

— Още си е пълна с пирати.

— Кид не е бил истински пират. Всъщност е бил капер, нает от лорд Беломонт, който по това време е бил губернатор на Масачузетс, Ню Йорк и Ню Хампшир. — Тя отпи от чая си. — И така, през 1696 година капитан Уилям Кид потеглил с кралска заповед от нюйоркското пристанище, за да търси пирати и да прибира плячката им. Беломонт вложил много собствени средства, за да купи и екипира кораба на Кид „Адвенчър Гали“. Предприятието също било финансирано от богати и влиятелни англичани, включително четирима лордове и самия крал Уилям.

— Предусещам проблема. Той изобщо не е имал намерение да дава нищо на държавата.

— Позна.

Заслушах се в разказа й. Чудех се дали Тобен знае тази история и ако е така, дали я е научил преди или след срещата си с Ема Уайтстоун. И защо някой сериозно ще си мисли, че тристагодишно съкровище може още да е заровено и да бъде открито? Съкровището на Кид, както бях разбрал от разговора си с Били край залива Матитък, бе мечта, детинска работа. Разбира се, съкровището можеше и да е съществувало, но го заобикаляха толкова много митове и легенди, както ми беше казала в къчогския ресторант Ема, и толкова много фалшиви карти, че през последните три века бе загубило смисъл. После си спомних за човека, открил писмото на Чарлз Уилсън в държавния архив… така че Тобен и семейство Гордън може да се бяха натъкнали на някакви наистина твърди доказателства.

Ема продължаваше:

— И след много неуспехи на Карибите Кид се отправил да търси пирати в Индийския океан. Там плячкосал два кораба, собственост на великия могол на Индия. На борда имало несметни богатства, които по онова време стрували около двеста хиляди лири. Днес това би се равнявало на двайсет милиона долара.

— Не е зле за един ден работа.

— Не. За съжаление обаче Кид допуснал грешка. Моголът бил съюзник на краля и се оплакал на британското правителство. Кид защитил действията си, като казал, че на корабите на могола открил френски пропуски, а по това време Франция и Англия били във война. Така че дори индийските кораби да не били пиратски, те на практика се смятали за вражески. За нещастие на Кид британското правителство поддържало добри връзки с могола чрез Източноиндийската компания, която въртяла с него голям бизнес. Кид загазил и единственото, което можело да го спаси, били двестате хиляди лири.

— Парите са всесилни.

— Винаги са били.

Като стана дума за пари, Фредерик Тобен отново ми изскочи в главата. Макар да не можеше точно да се каже, че ревнувах старата му връзка с Ема, аз си мислех, че ще е много приятно, ако успея да изпържа Фреди на електрическия стол. Я се успокой, Джон.

— И така — продължи Ема, — Уилям Кид отплавал обратно към Новия свят. Спрял на Карибите, където научил, че самият той се издирва по обвинение в пиратство. Той предвидливо оставил около една трета от плячката си в Западна Индия на човек, на когото имал доверие. Мнозина от екипажа му не искали да си имат неприятности, затова си взели дела и останали там. Кид купил по-малък, едномачтов кораб на име „Сан Антонио“ и отплувал за Ню Йорк — за да отговори на обвиненията. По пътя повечето от екипажа му поискали да ги остави на брега с дела им. Слезли в Делауеър и Ню Джърси. Но Кид все още имал на борда фантастични съкровища, които днес навярно биха стрували десетина-петнайсет милиона долара.

— Откъде знаеш, че е имал такива съкровища?

— Е, никой не знае със сигурност. Това са предположения, основаващи се отчасти на жалбата на британското правителство, която може да е била преувеличена.

— Моголите лъжат.

— Предполагам, че е така. Нали разбираш, освен номиналната стойност на съкровището, някои от накитите трябва да имат музейна ценност. Помисли също за това, че ако вземеш една обикновена златна монета от онова време, струваща може би хиляда долара, и я оставиш в сейф със сертификат, удостоверяващ, че е от съкровището на капитан Кид, навярно би могъл да получиш за нея два или три пъти повече.

— Ясно ми е, че си учила и маркетинг.

Ема се усмихна, после ме изгледа и попита:

— Това е свързано с убийството на семейство Гордън, нали?

Погледите ни се срещнаха.

— Моля те, продължи — казах аз.

— Добре… от документите и от обществените архиви знаем, че след това Кид влязъл в Лонгайландския пролив откъм източния край и се насочил към Ойстър Бей, където се свързал с Джеймс Емът, прочут адвокат, защитаващ в съда пирати.

— Знаеш ли, бившата ми жена работи за тази фирма. Още са в същия бизнес.

Тя не ми обърна внимание и продължи:

— По някое време Кид се свързал с жена си в Манхатън и тя се качила на борда на „Сан Антонио“. Знаем, че цялото му съкровище още е било на кораба.

— Искаш да кажеш, че адвокатът още не е бил успял да му го измъкне ли?

— Всъщност Емът наистина е получил щедра сума от Кид, за да го защитава.

Наблюдавах я, докато говореше. На светлината на лампата в стаята с архива, натрупала пред себе си купчина документи, тя приличаше и почти приказваше като стара учителка. Напомняше ми за някои от инструкторките, които познавах в „Джон Джей“ — самоуверени, информирани, студени и компетентни в аудиторията, което някак си ги караше да ми изглеждат секси и чувствени. Навярно ми беше останало от шести клас — тогава си падах по госпожица Майърсън, за която все още имам неприлични сънища. Така или иначе, Ема продължаваше:

— Емът отишъл в Бостън като представител на Кид и се срещнал с лорд Беломонт. Донесъл му писмо, написано от Кид, и му дал двата френски пропуска от корабите на великия могол, които доказвали, че моголът върти двойна игра с англичаните и французите и че следователно корабите са били честна плячка за Кид.

— А Кид откъде го е знаел, когато е нападал корабите? — попитах аз.

— Основателен въпрос. На процеса изобщо не станало дума за това.

— И казваш, че адвокатът на Кид е предал пропуските — тези важни улики за защитата — на Беломонт?

— Да, а поради политически съображения Беломонт е искал Кид да бъде обесен.

— Уволняваш адвоката. Винаги трябва да даваш фотокопия и да пазиш оригиналите.

Тя се усмихна.

— Да. На процеса на Кид в Лондон оригиналите изобщо не се появили и без френските пропуски Кид бил осъден и екзекутиран. Пропуските били открити през 1910 година в Британския музей. Малко късничко за защитата.

— Определено. С една дума, Уилям Кид е бил изигран. Грубичко. Но какво се е случило със съкровището на борда на „Сан Антонио“?

— Това е въпросът. Ще ти кажа какво се е случило след като Емът отишъл при лорд Беломонт в Бостън и щом си детектив, ти ми кажи какво се е случило със съкровището.

— Добре. Цял съм слух.

— Емът — продължи тя, — очевидно не много добър адвокат, останал от лорд Беломонт с впечатлението, че ако Кид се предаде в Бостън, ще бъде съден безпристрастно. Всъщност губернаторът му написал писмо, което дал на адвоката. В него, освен всичко останало се казвало… — Тя започна да чете от копието пред себе си: — „Консултирах се с членовете на съвета на Негово Величество и те са на мнение, че ако сте толкова невинен, колкото казвате, можете спокойно да дойдете тук и след като се екипирате, да идете да вземете другия си кораб и аз несъмнено ще получа за вас кралската прошка.“

— Струва ми се пълна заблуда — казах аз.

Ема кимна и продължи да чете писмото на лорд Беломонт до Кид:

— „Давам ви честната си дума, че ще изпълня точно каквото току-що обещах и предварително заявявам, че каквото и съкровище да докарате тук, няма да взема нищо от него, а ще бъде оставено при онези заслужаващи доверие хора, които ми препоръча съветът, докато не получа заповед от Англия какво да правя с него.“

Ема вдигна поглед и ме попита:

— Това би ли те накарало да идеш в Бостън, където те очаква бесилката?

— Не и аз. Аз съм нюйоркчанин. Мога да помириша опасността от километри.

— Уилям Кид също. Той бил нюйоркчанин и шотландец. Но какво да направи? Имал известно състояние в Манхатън, жена му и двете му деца били на борда на „Сан Антонио“ и се чувствал невинен. Нещо повече, той имал пари — една трета от тях на Карибите и останалото на кораба. И решил да използва съкровището, за да откупи живота си.

Кимнах. Това беше интересно. Замислих се колко малко неща са се променили за триста години. Правителството наема този човек да свърши мръсната му работа, той изпълнява част от нея, но случайно предизвиква политически проблем и правителството се опитва да вземе не само своя, но и неговия дял, а после го измамва и накрая го обесва. Но в някой момент повечето от мангизите бяха изчезнали.

— Междувременно — продължи Ема, — Кид обикалял назад-напред из пролива, от Ойстър Бей до Гарднърс Айланд и Блок Айланд. Очевидно корабът поолекнал именно по това време.

— Освободил се е от плячката.

— Явно е станало така и оттук започнали всички легенди за заровеното съкровище. Човекът има на борда десетина-петнайсет милиона долара в злато и скъпоценности и знае, че всеки момент могат да го заловят. Корабът му е малък — само с четири топа. Бърз е, но не може да се сравнява с боен кораб. Е, ти какво би направил?

— Мисля, че щях да се опитам да избягам.

— Почти целият му екипаж го бил напуснал и провизиите привършвали. На борда били жена му и децата му.

— Но е имал парите. Взимай парите и бягай.

— Е, той не постъпил така. Решил да се предаде. Но Кид не е глупав, той решава да скрие плячката — спомни си, че това е делът, който трябва да получат Беломонт, четиримата лордове и кралят. Сега това съкровище е неговата застраховка за живот.

Кимнах.

— Затова е заровил плячката.

— Точно така. През 1699-а извън Манхатън и Бостън имало съвсем малко население, така че Кид имал на разположение хиляди места, където да пристане и спокойно да зарови съкровището си.

— Като например Дърветата на капитан Кид.

— Да. А още по на изток са Ридовете на капитан Кид, които навярно са част от скалите, тъй като на Лонг Айланд всъщност няма ридове.

Размърдах се на стола си.

— Искаш да кажеш, че част от скалите се нарича Ридовете на капитан Кид? Къде?

— Някъде между залива Матитък и Ориент Пойнт. Никой не знае със сигурност. Просто част от целия мит.

— Но в него има и нещо вярно. Нали така?

— Да, затова е интересно.

Кимнах. Един от онези митове — Ридовете на капитан Кид — беше накарал семейство Гордън да купят земята на госпожа Уили. Хитро.

— Няма съмнение — прибави Ема, — че Кид е заровил съкровището на няколко места: тук, в Северния край, или на Блок Айланд, или на Фишърс Айланд. Повечето сведения са единодушни за това.

— Някакви други места?

— Още едно, за което знаем, че е вярно. Гарднърс Айланд.

— Гарднърс ли?

— Да. Историята е документирана. През юни 1699-а, докато плавал наоколо и се опитвал да сключи сделка с лорд Беломонт, Кид хвърлил котва край Гарднърс Айланд, за да се снабди с провизии. На тогавашните карти островът се наричал Уайт, но бил — и все още е — собственост на рода Гарднър.

— Искаш да кажеш, че един и същ род притежава острова от 1699-а досега?

— Да. Бил им даден от крал Чарлз през 1639 година.

През 1699-а Джон Гарднър, третият лорд на имението, живеел там със семейството си. Историята за капитан Кид е до голяма степен част от семейната история на рода Гарднър. Всъщност на Гарднърс Айланд се намира долината Кид и каменен паметник бележи мястото, на което Джон Гарднър е заровил част от съкровището, оставено му за съхранение от капитана. Целият остров е частна собственост, но сегашният му собственик го показва на някои хора. — Ема се поколеба, после каза:

— Двамата с Фредерик му гостувахме.

Не коментирах последните й думи.

— Значи наистина е имало заровено съкровище казах аз.

— Да. Уилям Кид пристигнал със „Сан Антонио“ и Джон Гарднър излязъл с малка лодка да види кой е хвърлил котва край острова му. Според всички сведения двамата се държали дружелюбно и разменили дарове. Срещнали се поне още веднъж — тогава Кид дал на Гарднър доста голяма част от плячката и му казал да я зарови.

— Надявам се, че е взел разписка — отбелязах аз.

— Нещо повече, последните думи на Кид към Джон Гарднър били: „Ако си го поискам и го няма, ще взема твоята глава или главата на сина ти.“

— По-сигурно от разписка с подпис.

— Кид, разбира се, никога не се върнал — каза Ема. — След като получил още едно мило писмо от Беломонт, той бил готов да отиде в Бостън и да се изправи пред съда. Пристигнал тук на първи юли. Оставили го на свобода една седмица, за да видят кой е свързан с него, после го арестували по заповед на губернатора и го оковали във вериги. Корабът и бостънското му жилище били претърсени и открили торби със злато, сребро и накити. Само по себе си това било цяло съкровище, но не чак толкова, колкото се предполагало, че би трябвало да има, а и изобщо не стигало, за да покрие разходите по експедицията.

— А какво е станало със съкровището на Гарднърс Айланд?

— Ами това по някакъв начин — тук сведенията си противоречат — стигнало до Беломонт, който пратил на Джон Гарднър любезно писмо по специален куриер… — Тя взе копието и прочете: — „Г-н Гарднър, аз хвърлих капитан Кид и някои от хората му в затвора на този град. Той беше разпитан от мен и Съвета и освен всичко останало призна, че е оставил при вас товар злато в сандък, както и някои други неща, които ви моля в името на Негово Величество незабавно да докарате тук при мен, за да мога да ги съхраня за Негово Величество, а аз ще ви обезщетя за неудобството от идването ви тук. Подпис: Беломонт.“

Ема ми подаде писмото и аз му хвърлих един поглед.

Всъщност можех да разбера част от него. Невероятно, помислих си, че такова нещо е оцеляло три века. Дойде ми наум, че навярно друг тривековен документ, отнасящ се за местоположението на съкровището на Кид, е довел до убийството на двама учени от двайсети век.

— Надявам се — казах, — че Джон Гарднър е отговорил на Беломонт: „Какъв Кид? Какво писмо?“

Тя се усмихна.

— Не, Джон Гарднър не е искал да се противопоставя на губернатора и краля. Той надлежно отнесъл съкровището в Бостън.

— Обзалагам се, че си е оставил поне малко.

Ема побутна лист хартия към мен и отвърна:

— Това е копие на оригиналния инвентарен списък на съкровището, докарано от Джон Гарднър на лорд Беломонт.

Оригиналът се пази в държавния архив в Лондон.

Погледнах копието, което на места беше разпокъсано. Не можех да дешифрирам нито дума. Върнах й го.

— Наистина ли четеш това нещо?

— Да. — Тя то вдигна към лампата и прочете: — „Получено на 17 юли от г-н Джон Гарднър — една торба златен прах, една торба златни и сребърни монети, един пакет златен прах, една торба с три сребърни пръстена и разни скъпоценни камъни, една торба неполирани камъни, един пакет кристали, два пръстена с червен халцедон, два малки ахата, два аметиста все в същата торба и две торби сребърни кюлчета. Цялото гореспоменато злато е хиляда сто и единайсет унции. Среброто е две хиляди триста петдесет и три унции, накитите и скъпоценните камъни са седемнайсет унции…“

Вдигна поглед и каза:

— Това е доста солидно съкровище, но ако се вярва на твърденията на могола до британското правителство, на корабите му е имало двайсет пъти повече злато и скъпоценности, които липсвали от полученото от Гарднърс Айланд, от „Сан Антонио“ или от бостънското жилище на Кид.

Тя ми се усмихна и попита:

— Добре, детективе, къде е остатъкът от плячката?

Отговорих на усмивката и.

— Добре… една трета още е на Карибите.

— Да. Онова съкровище, което е добре документирано, изчезнало и поставило началото на стотици карибски легенди, които съответстват на стотиците легенди тук.

— Добре… освен това екипажът си е получил дяловете преди да напусне кораба.

— Да, но общият дял на екипажа не е надхвърлял повече от десет процента от цялото съкровище. Такава е била сделката.

— Плюс медицинската осигуровка.

— Къде е остатъкът от съкровището?

— Можем да приемем, че Джон Гарднър си е оставил малко.

— Бихме могли.

— Адвокатът Емът със сигурност си е взел своето.

Тя кимна.

— Колко е останало?

Ема сви рамене.

— Кой знае? Преценките варират между пет и десет милиона днешни долара. Но както казах, ако се открие на място, в изгнил сандък и прочее, в Сотби съкровището ще струва двойно или тройно повече от номиналната си стойност. Само картата на съкровището, ако, разбира се, съществува и ако е с почерка на Кид, би се продала на търг за стотици хиляди долари.

— Колко получавате за картите в магазина за сувенири?

— Четири долара.

— Не са ли автентични?

Ема се усмихна и си допи чая.

— Приемаме, че Кид е заровил съкровището си на едно или повече места за осигуровка, с цел да купи свободата си и да се спаси от бесилката — казах аз.

— Винаги се е смятало така. Щом е заровил част от съкровището на Гарднърс Айланд, навярно е заровил друга част на друго място поради същата причина. Дърветата на капитан Кид и Ридовете на капитан Кид.

— Ходих да видя Дърветата — съобщих аз.

— Наистина ли?

— Мисля, че открих мястото, но всички дървета са изсечени.

— Да, в началото на века са били останали само няколко големи дъба. Сега вече ги няма. Хората копаеха около пъновете.

— Някои от тях още могат да се видят.

— В колониални времена — информира ме тя — копаенето за пиратски съкровища станало толкова масово, че Бен Франклин писал статии във вестниците против това. В района продължавало да се копае чак докъм 30-те години. Тази лудост почти е изчезнала, но е част от местната ни култура и тъкмо затова не исках някой в къчогския ресторант да ни чуе, че си приказваме за заровени съкровища.

Вече да се е втурнала да копае половината от проклетия град.

— Удивително. Значи заровеното съкровище на Кид е трябвало да бъде неговата застраховка живот. Защо тогава него е спасило от затвора?

— Заради различни недоразумения, лош късмет, отмъстителност. Никой в Бостън или в Лондон не е смятал, че Кид е в състояние да вземе плячката от Карибите и навярно са били прави. Това съкровище отдавна е изчезнало. Казах ти и за жалбата на могола и за политическия проблем. После самият Кид не си е направил добре сметката. Искал е пълно опрощение от краля в замяна на плячката.

Но кралят и другите може да са разбирали, че за да защитят Източноиндийската компания, трябва да върнат заграбеното на могола, така че не са имали интерес да дадат прошка на Кид в замяна на местоположението на съкровището. Предпочитали са да го обесят, както и направили.

— Кид казал ли е на процеса нещо за скритото съкровище.

— Нищо. Запазени са стенограмите и можеш да се убедиш сам — Кид е разбирал, че ще го обесят независимо какво направи или каже. Мисля, че е приел съдбата си и е решил като последна проява на омраза да отнесе тайната си в гроба.

— Или пък я е казал на жена си.

— И това е много вероятно. Тя е имала известно количество лични пари, но очевидно е живяла доста добре след смъртта на мъжа си.

— Всички така правят.

— Без сексистки забележки, моля. Кажи ми какво се е случило със съкровището?

— Нямам достатъчно информация — отвърнах аз. — Сведенията са стари. И все пак бих допуснал, че тук някъде още има заровено съкровище.

— Смяташ ли, че Кид е казал на жена си къде го е заровил?

За миг се замислих за това, после отговорих:

— Кид е знаел, че жена му също може да бъде арестувана и че са в състояние да я накарат да проговори. Затова…

Мисля, че отначало не й е казал, но по-късно, когато са го тикнали в панделата в Бостън и са се готвели да го откарат в Лондон, навярно й е дал някои указания. Като онова осемцифрено число.

Ема кимна.

— Винаги се е смятало, че Сара Кид е успяла да намери част от съкровището. Но мисля, че Кид не би й казал къде е цялото съкровище, защото в случай, че я арестуват и я накарат да проговори, той би загубил и последната надежда да изтъргува заровеното съкровище за живота си. Всъщност смятам, че е отнесъл тайната за местоположението на съкровището със себе си в гроба.

— Измъчвали ли са го?

— Не — отвърна Ема, — и хората винаги са се чудели защо. В онези дни са измъчвали подсъдимите и поради далеч по-дребни причини. Голяма част от историята на Кид изглежда безсмислена.

— Ако тогава бях тук, щях да открия смисъла й.

— Ако си бил тук по онова време, щяха да те обесят като смутител на реда.

— Бъди по-мила, Ема.

Замислих се върху цялата тази информация. Отново си спомних за подробното писмо на Чарлз Уилсън до брат му и попитах:

— Смяташ ли, че Кид би могъл да помни наизуст всички места, на които е заровил съкровището си? Изобщо възможно ли е това?

— Навярно не. Беломонт търсил свидетелства за скрити съкровища и взел някои документи от бостънското жилище на Кид и от „Сан Антонио“, но сред тях не открил никакви карти — или ако е открил, губернаторът ги е запазил за себе си. Трябва да спомена, че той починал преди да обесят Кид в Лондон, така че дори да е имал карти на съкровищата, те може да са изчезнали след смъртта му. Сам виждаш, Джон, има много непълни факти и противоречия. Хората, които проявяват интерес към Кид, векове наред се правят на исторически детективи. — Тя се усмихна и попита:

— Е, измисли ли отговора?

— Не. Трябват ми още няколко минути.

— Мисли спокойно. Междувременно ми се иска да пийна нещо. Да вървим.

— Почакай. Трябва да ти задам още няколко въпроса.

— Добре. Давай.

— Добре… Аз съм капитан Кид и съм обикалял из Лонгайландския пролив в продължение на… на колко време?

— Няколко седмици.

— Ясно. Ходил съм в Ойстър Бей, където съм се свързал с адвокат, в Манхатън съм качил на борда жена си и децата си. Бил съм на Гарднърс Айланд… помолил съм господин Гарднър да зарови част от съкровището ми, за да го пази. Зная ли къде го е заровил?

— Не, и тъкмо затова не е имал нужда от карта. Кид просто е казал на Гарднър да се погрижи съкровището да е налично, когато се върне, иначе ще му отреже главата.

Кимнах.

— Това е по-сигурно от карта. Даже не е трябвало да копае дупката.

— Точно така.

— Мислиш ли, че Кид е направил същото и на други места?

Кой знае? По-логично е било да слезе на брега с неколцина души, тайно да зарови съкровището и после да направи карта на местоположението му.

Тогава би имало свидетели.

— Традиционният пиратски метод в такива случаи — отвърна тя, — е да се убие човекът, който е изкопал дупката, и да се хвърли вътре. После капитанът и вярната му съпруга я заравят. Смятало се е, че призракът на убития моряк витае край съкровището. До заровени сандъци със съкровища наистина са откривани скелети.

— Свидетелство за вероятно убийство — отбелязах аз.

— Както споменах — продължи Ема, — по това време екипажът на Кид може да е бил сведен до шест-седем души. Ако е вярвал поне на един от тях, който да пази кораба, екипажа и семейството му, той спокойно би могъл да влезе с лодка в който и да било залив и сам да зарови съкровището. За да изкопаеш дупка в пясъка не се искат инженерни познания. В старите пиратски филми на брега обикновено слиза голяма група, но в зависимост от размерите на сандъка, може да ти трябват само един-двама души.

Кимнах и казах:

— Филмите са оказали силно въздействие върху това как възприемаме историята.

— Навярно е така — отвърна Ема. — Но едно нещо във филмите е абсолютно вярно — всички търсения на съкровища започват с откриването на отдавна изчезнала карта. Ние ги продаваме долу за четири долара, но през вековете са ги продавали на лековерни хора за десетки хиляди.

Замислих се над това, че може би именно една от тези карти — но истинска — някак си се е оказала притежание на Том и Джуди. Или на Тобен.

— Спомена, че Гарднърс Айланд някога се е казвал Уайт — казах й аз.

— Да.

— Има ли наоколо и други острови, която някога да са се казвали по друг начин?

— Естествено. Очевидно всички острови първоначално са носели индиански имена. После някои получили холандски или английски. И дори те са се променяли през вековете. Проблемът с географските наименования в Новия свят е бил много сериозен. Някои английски морски капитани имали само холандски карти, други имали карти с грешни имена за някой остров или река например. Правописът е бил ужасен, някои карти просто са имали бели петна, а други нарочно са давали заблуждаваща информация.

Пак кимнах и пак казах:

— Да вземем например Робинс Айланд или, да речем, Плъм Айланд. Как са се казвали по времето на Кид?

— Не съм сигурна за Робинс Айланд, но Плъм Айланд се е казвал по същия начин, само правописът е бил староанглийски. Холандското му име било Пруйм Ейланд. Може да е имал и още по-старо име и някой като Уилям Кид, който не бил излизал в морето години наред преди Беломонт да го натовари с тази мисия, може да е имал или да е купил навигационни карти с десетилетна възраст. Често се случвало така. Пиратската карта на съкровища, която би трябвало да е прерисувана от навигационна карта, може да започва с някои неточности. И трябва да имаш предвид, че днес не съществуват много автентични карти на съкровища, така че е трудно да се изведат каквито и да било общи заключения за точността им. Зависело, е от самия пират. Някои са били адски тъпи.

Усмихнах се.

Ема продължи:

— Ако пиратът е решил да не прави карта, има много по-малка вероятност да откриеш съкровището с помощта на писмени указания. Например, да предположим, че откриеш пергамент, на който пише: „Зарових моето съкровище на Пруйм Ейланд — от Игъл Рок направи трийсет крачки към двата дъба, оттам четирийсет крачки на юг“ и така нататък. Първо, може да не успееш да откриеш къде е бил Пруйм Ейланд. Ако разбереш, че това е старото име на Плъм Айланд, трябва да намериш скалата, която по онова време всички са знаели като Игъл Рок. И направо забрави за дъбовете. Разбираш ли?

— Разбирам.

— И архивистите са нещо като детективи. Мога ли да направя едно предположение?

— Естествено.

Тя се замисли за миг, после продължи:

— Добре… семейство Гордън са се натъкнали на някаква информация за съкровището на капитан Кид или на друг пират и после някой друг е разбрал за това — ето защо са ги убили. — Ема ме погледна. — Права ли съм?

— Нещо такова — отвърнах аз. — В момента работя по подробностите.

— Семейство Гордън наистина ли са открили съкровището?

— Не съм сигурен.

Тя не настоя.

— Как биха могли да се натъкнат на тази информация? — попитах аз. — Искам да кажа, че тук не виждам чекмеджета с надпис „Карти на пиратски съкровища“. Нали така?

— Така е. Единствените карти на пиратски съкровища тук са в магазина за сувенири. Тук обаче, както и в други музеи и исторически дружества, има много все още неразчетени документи или дори да са разчетени, никой не е разбрал смисъла им. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Нали знаеш, Джон — продължи Ема, — хората, които ровят из архиви като държавния архив в Лондон или в Британския музей, откриват нови неща, пропуснати или неразбрани от други. Така че, да, тук или в други сбирки, или пък в частни домове може да има такава информация.

— В частни домове ли?

— Да. Поне веднъж годишно получаваме дарения, намерени в стари къщи. Например завещания или стари актове. Предполагам — но това е само предположение, — че някой като семейство Гордън, които не бяха професионални архивисти или историци, просто се е натъкнал на нещо толкова очевидно, че дори той е успял да го разбере.

— Като например карта?

— Да, като карта, на която ясно е било показано някакво място, били са дадени ориентири, посоки, крачки и всичко останало. Ако са имали нещо такова, те спокойно биха могли да идат право на мястото и да копаят. — Тя се замисли за миг. — Семейство Гордън правеха много разкопки на Плъм Айланд… може би наистина са търсели съкровище.

— Никакво „може би“.

— От онова, което съм чувала, те са копали дупки из целия остров. Това едва ли означава, че са знаели какво или къде…

— Археологическите разкопки са били само за прикритие. Така са имали възможност да обикалят с лопати отдалечени райони на острова. Освен това не бих се изненадал, ако голяма част от архивната работа също е била за прикритие.

— Защо?

— Не биха им позволили да задържат нищо. Плъм Айланд е държавна земя. Така че е трябвало да си измислят собствена легенда. Легендата за това как Том и Джуди Гордън са видели нещо в архивите — тук или в Лондон, — в което се споменавало за Дърветата на капитан Кид или за Ридовете на капитан Кид, и по-късно са щели да заявят, че това ги е накарало да търсят съкровището. В действителност те вече са знаели, че съкровището е на Плъм Айланд.

— Невероятно!

— Да, но трябва да разработваш проблема отзад напред. Да започнеш с автентична карта или писмени указания, които посочват мястото на съкровището на Плъм Айланд. Да речем, че притежаваш тази информация. Какво би направила ти?

— Просто щях да предам информацията на държавата. Това е важен исторически документ и съкровището, ако такова изобщо съществува, има историческа стойност. Ако е на Плъм Айланд, то трябва да бъде открито на Плъм Айланд. Каквото и друго да направиш, няма да е честно и освен това ще е историческа измама.

— Историята е пълна с лъжи, заблуди и измами. Та нали тъкмо така се е появило това съкровище? Защо просто да не извършиш още една? Кой каквото намери, за него си е. Нали така?

— Не. Ако е на чужда земя — даже да е държавна — съкровището принадлежи на собственика й. Ако аз открия местонахождението му, бих приела награда.

Усмихнах се. Тя ме погледна.

— А ти какво би направил?

— Ами… в духа на историята на капитан Кид, щях да се опитам да сключа сделка. Нямаше просто да съобщя местонахождението на човека, чиято земя е изобразена на картата. Щях честно да изтъргувам тайната срещу дял от съкровището. Даже чичо Сам би взел своя дял.

Тя се позамисли малко, после каза:

— Предполагам, че си прав. Само че семейство Гордън не са постъпили така.

— Не. Те са имали партньор или партньори, които според мен са били по-крадливи от самите тях. И навярно готови на убийство. Всъщност ние не знаем какво са открили Гордънови или пък какви са били намеренията им, защото са ги убили. Можем да допуснем, че са започнали със сигурната информация за местонахождението на съкровището на Плъм Айланд и че всичко, което са направили след това, просто е съзнателна и хитра заблуда — Пеконийското историческо дружество, археологическите разкопки, архивната работа, даже седмицата, прекарана в държавния архив в Лондон — всичко това е подготовка за прехвърлянето и повторното заравяне на съкровището от земята на чичо Сам в земята на семейство Гордън.

— И тъкмо затова са купили онази земя от госпожа Уили — място, на което да заровят съкровището… Ридовете на капитан Кид.

— Точно така. Изглежда ли ти логично, или съм луд?

— Че си луд, луд си, но е логично.

Не обърнах внимание на забележката й и продължих:

— Ако са заложени десетина-двайсет милиона, те ще са изключително внимателни. Няма да бързат, ще прикрият следите си преди някой дори да е усетил, че оставят следи, предварително ще обмислят проблемите с историци, археолози и властите. Не само че ще забогатеят, но и ще се прочуят, и за добро или зло ще попаднат в центъра на вниманието. Те са млади, красиви, умни и червиви с пари. И не искат никакви проблеми.

— Но нещо се е объркало.

— Сто на сто — защото са ги убили.

Замълчахме. Сега вече имах много отговори, но ми оставаха още повече въпроси. Навярно някои от тях завинаги щяха да си останат загадка, тъй като подобно на Уилям Кид, Том и Джуди Гордън бяха отнесли някои тайни със себе си в гроба.

— Кой според теб ги е убил? — попита накрая Ема.

— Навярно партньорът или партньорите им.

— Естествено… но кой? Още не зная. Ти имаш ли някакви подозрения?

Тя поклати глава, но ми се стори, че подозира някого.

Бях споделил много информация с Ема Уайтстоун, която всъщност не познавах. Но аз имам добър усет за хората, на които мога да се доверя. В случай че грешах и тя участваше в заговора, пак нямаше да има значение, защото, така или иначе, тя вече знаеше всичко това. И ако отидеше да каже на Фредерик Тобен или на някой друг, че съм разбрал, толкова по-добре. Фредерик Тобен живееше много нависоко в кулата си и щеше да трябва много дим, за да го предупреди. А ако беше замесен някой друг, когото не познавах, димът можеше да стигне и до него. Във всяко разследване настъпва момент, в който просто оставяш събитията да се развиват от само себе си. Особено когато нямаш време.

Обмислих следващия си въпрос, после реших да действам направо.

— Разбрах, че някои хора от Пеконийското историческо дружество са били на Плъм Айланд, за да направят предварително проучване за евентуални разкопки.

Тя кимна.

— Фредерик Тобен бил ли е сред тях?

Тя наистина се поколеба — сигурно се дължеше на старата й вярност.

— Да — накрая отвърна Ема. — Веднъж ходи на острова.

— Заедно със семейство Гордън ли?

— Да. Мислиш ли… Искам да кажа…

— Мога да разсъждавам за мотива и средството — казах аз, — но никога не мисля гласно за заподозрени. — После прибавих: — Много е важно да запазиш всичко това в тайна.

Ема кимна.

Погледнах я. Изглеждаше такава, на каквато приличаше — честна, интелигентна и приятно луда жена. Харесвах я. Хванах я за ръка и си поиграхме на стискане.

— Благодаря за времето и информацията — казах аз.

— Беше забавно.

Кимнах. Мислите ми се върнаха към Уилям Кид и попитах:

— Значи са го обесили?

— Да. Преди процеса повече от година го държали окован в Англия. Не му позволили адвокат, свидетели и доказателства на защитата. Обявили го за виновен и го обесили. Тялото му било намазано с катран и закачено на вериги като предупреждение за минаващите моряци. Гарваните месеци наред кълвали гниещата плът.

Изправих се.

— Я да идем да пийнем нещо.