Робърт Силвърбърг
Някой е бил тук (10)

10.

Отчаянието на Взиир растеше все повече. Той ходи из сградата на болницата цял ден. По намаляващото ниво на слънчевата радиация, която проникваше през прозорците на помещенията, Взиир разбра, че настъпва нощ. На всяко ниво той намираше открити, незащитени с бариера, но активни, излъчващи биоелектрична енергия умове на хуманоиди, но контактът така и не се състоя. Всеки път, когато Взиир се докосваше до мозъка, той получаваше решителен отпор. Действително нямаше повече случаи с прекратяване съществуването на хуманоидите. Но го нямаше и така желания за Взиир контакт. Той не можеше да повярва, че из цялата планета няма мозък на хуманоид, който да не е в състояние да го изслуша. И затова продължаваше контактите. Нищо друго не му оставаше. Той се надяваше, че не причинява голяма вреда на онези, които се опитваше да склони за контакт.

Може би, ето този мозък ще поиска да изслуша Взиир и да му помогне. И Взиир за стотен път започваше да разказва печалната си история.