Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Search, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джудит Рийвс-Стивънс; Гарфилд Рийвс-Стивънс
Заглавие: 12-те вятъра
Преводач: Крум Бъчваров
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: канадска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Излязла от печат: 02.05.2012
Редактор: Боряна Даракчиева
ISBN: 978-954-655-304-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5196
История
- — Добавяне
6.
Кажете ми, че ще арестувате Дейвид Уиър.
Джак Лайл отговори с весело изсумтяване. Дванайсет години във военновъздушните сили и още шестнайсет като агент в Бюрото за специални разследвания на ВВС — познаваше хората от типа на полковник Мириам Ковински. Само един детайл да не си е на мястото, само една липсваща запетайка, и тя е готова да изсипе гнева божи върху главата на виновния нещастен глупак. Качество, на което той можеше да се възхищава, но не и да му подражава.
— Впоследствие — отвърна Лайл.
Сякаш за да не се изпусне да каже нещо, за което по-късно ще съжалява, тя насочи вниманието си към специалистката, работеща с компютъра на Дейвид Уиър. Беше понеделник полунощ и лабораторията пустееше.
— Той крадеше информация от Министерството на отбраната — заяви полковникът.
— Разбирам.
— Установихме го още първия ден, когато се опита да прикрие следите си.
— Системата за сигурност на вашата лаборатория е изключителна, полковник.
— Тогава защо със случая не се занимава Отделът за криминални разследвания на въоръжените сили?
— Защото по лична заповед на генерал Капуци със случая се занимава Бюрото за специални разследвания на ВВС.
Ковински изпъна гръб при неговото не особено деликатно напомняне, че той, някакъв си цивилен агент от военновъздушните сили, има власт над нея, действащ полковник.
— Готово — обади се специалистката, преди Ковински да успее отново да възрази.
Казваше се Роз Марано, прелестно луничава, с къса кестенява коса и подобно на повечето агенти в отдела на Лайл, наглед не повече от четиринайсетгодишна. Някъде към петдесетте той беше започнал да забелязва, че всички, с които работи, все повече младеят.
Роз, която всъщност беше на двайсет и девет, се отпусна на облегалката и изпука кокалчетата на пръстите си.
— Прехвърлих на диска информацията от защитените файлове. — Тя се завъртя и невинно погледна шефа си. — На английски ли я искаш?
Лайл поклати глава. Преди два месеца, когато това разследване го отведе при Уиър, Роз скришом пусна в лабораторната мрежа програма, която записваше всяко негово натискане на клавиш, и винаги щом изтриеше файл, тя го копираше на място, където не може да го намери. Лайл нямаше нужда да знае повече. В неговия живот машините, които изискваха нещо повече от включване и изключване, рядко се задържаха достатъчно дълго, за да му станат добри приятели.
— Колко ще трае това? — осведоми се той.
Роз хвърли поглед към компютърния екран. Лайл нямаше представа какво е видяла, за да му даде информация за оставащото време.
— Пет минути.
Той се обърна към Ковински.
— После компютърът пак ще е ваш.
— Той винаги си е бил мой.
— И аз не обичам да ми се бъркат в работата, полковник, само че понякога се налага да оставим малката риба да плува, за да уловим големите.
— Господин Лайл — подчерта цивилното обръщение Ковински, — разбирам, че Уиър продава данните на човек, който според вас е по-важен от тоя нещастник. Обаче единствената причина моята лаборатория да изпълнява функциите си е доверието, с което се отнасят към нея мъжете и жените в униформа. Кражбата на генетичен профил може и да не е толкова голямо престъпление, колкото онова, което преследвате, но я умножете това малко престъпление по три милиона души, които смятат, че е нарушена тайната на личните им данни! Прибавете и всички ония, които заради това предателство решат повече да не ни сътрудничат. За лабораторията и лично за мене това са непоправими щети.
Лайл се замисли над думите й, макар да знаеше, че не е длъжен. Нарушената тайна на личните данни на трите милиона военнослужещи и колебанието на бъдещите новобранци да дадат своята ДНК за базата данни на въоръжените сили можеха да се преглътнат по-лесно, отколкото способността на враговете на Америка да локализират всеки таен подземен команден пост и бункер в страната, всяко американско секретно укритие за подводни лодки по света. Не знаеше каква е връзката на Уиър с човека, виновен за тази напълно реална опасност, но щеше да провери всяка улика, която можеше да му помогне да постигне целта си: да изправи Холдън Айрънуд пред правосъдието.
Естествено нямаше право да каже всичко това на полковника.
— Разбирам загрижеността ви.
Ковински скръсти ръце, явно осъзнала, че щом агентът не може дори да намекне за залозите в тази игра, те трябва да са огромни. Лайл изпита съжаление към нея.
Докато двете жени гледаха екрана на компютъра, той плъзна поглед наоколо и забеляза, че в отсъствието на Уиър не се е променило почти нищо. Знаеше, че след като сутринта си е подал оставката, заподозреният е събрал личните си вещи под наблюдението на един от охранителите. Не че имаше много за събиране. Когато преди два месеца за пръв път претърси офиса му, Лайл се изненада от безличния му вид.
Почти всички други в тази част на лабораторията имаха лични чаши за кафе с надписи или рисунки. На корковите дъски и по стените, ограждащи бюрата, висяха снимки на роднини и приятели. Поне на една трета от работните места имаше детски рисунки. Работното място на Дейвид Уиър се различаваше от другите.
На неговата коркова дъска имаше лабораторни графици и информационни материали, всички актуални и грижливо подредени. И само една снимка: цветна фотография осем на тринайсет сантиметра, изобразяваща безличен горски пейзаж.
Навремето Роз я преснима с едно от ръчните си устройства и я прати за анализ в лабораторията по криминалистика на БСР. Освен това отбеляза, че е истинска проявена фотография, а не дигитална разпечатка на домашен принтер. Кодът на гърба й показваше, че е направена преди двайсет и една години в голямо фотостудио, обслужвало през преддигиталната епоха над двеста супермаркета, дрогерии и магазини за фототехника и сувенири в Лос Анджелис. След толкова много време нямаше как да установят откъде идва оригиналната лента, нито кой я е дал за проявяване.
От БСР обаче я препратиха в Националното управление за геопространствено разузнаване. Като измериха ъглите на сенките и особеностите на релефа — ако питаха Лайл, все едно го бяха направили с гадаене по птичи кости и ритуално пеене в полунощ, — специалистите установиха точното място и дата: 14:24 местно време на 2 юли преди двайсет и една години край Голямото мечо езеро в Калифорния.
Алис Уиър прекарала уикенда на онзи Четвърти юли в една тамошна хижа. Дейвид, регистриран в хотела като „син“, бил петгодишен. Нищо не предполагаше, че датата е имала някакво особено значение за някой от двамата, освен съвпадението с националния празник.
Лайл беше помолил Роз да копира снимката за дъската в собствения му офис. И досега се опитваше да разбере защо заподозреният е закачил точно тази фотография. Може би това щеше да обясни дързостта на младежа, посмял да открадне информация от въоръжените сили на САЩ за един свръхбогат предател, който вярваше в безумни теории за заговори на държавно равнище, взети направо от таблоидите.
Единствените други лични вещи на работното място на Уиър бяха несвързани с работата му четива на книжната лавица — главно списания за автомобили и мотоциклети, които постоянно се обновяваха — и подобно на всичките си колеги, той имаше лична чаша за кафе. Бяла керамична чаша с рисунка, в която Роз разпозна ексмена Джеймс Хаулет, сега наричан Логан и известен като Улвърийн. Очевидно един от най-популярните съвременни супергерои, той притежаваше избухлив нрав и искаше да знае откъде е дошъл.
— Нима с всички ни не е така? — беше казал Лайл.
В крайна сметка дори след претърсването на офиса му, Уиър си оставаше пълна загадка. Това само по себе си беше информативно. В работата на Лайл загадъчните хора обикновено бяха такива по една конкретна причина: нарочно криеха нещо.
— Последният файл — съобщи Роз.
Полковник Ковински надникна над рамото й.
— Това са файловете, по които Уиър работеше в петък вечер. Остана до късно.
— Известно ни е. — Лайл беше в колата, която проследи малкия до хотел „Хей-Адамс“, и чу всяка дума, изречена както в бара, така и в апартамента на Айрънуд.
Ковински се вгледа по-внимателно в екрана.
— Да, това е всичко. Даже нечовешките му данни са тук.
— Какви данни? — Лайл не обърна внимание на интереса, изписал се на лицето на младата агентка.
— Нечовешки. Правеше сравнителен анализ в рамките на програма за качествен контрол. Поне така ми обясни.
— Какво означава „нечовешки“?
Роз се усмихна още по-широко. Лайл я погледна и поклати глава.
Ковински се замисли, преди да отговори. Сякаш усещаше, че във въпроса му има нещо повече от любопитство на следовател. Така си и беше, но той нямаше намерение да й го каже. Едно бе Айрънуд да дрънка, че в откраднатите от Уиър файлове съществували доказателства за нечовешка ДНК, ала да го потвърди един рационален полковник от въоръжените сили… Това вече беше обезпокояващо.
— Неандерталска ДНК.
Малкият наистина бе казал на Айрънуд, че е свалил такава генетична информация.
— За пещерен човек ли става дума?
— Някога всички сме живели в пещери.
Той се замисли за сутерена на Уиър, също грижливо обискиран и лишен от лично присъствие.
— Някои още живеят в тях.
Роз написа нещо на клавиатурата.
— Горе главата, шефе. Ето файловете, които е копирал във вълшебния си ключодържател.
Сега Лайл обърна по-голямо внимание на екрана. Тези файлове бяха доказателството, което щеше да му позволи да постави Уиър пред избор: или затворник във федерален затвор, или информатор срещу Холдън Стенис Айрънуд.
Чекмеджето на устройството под бюрото се отвори. Роз извади отвътре сребрист диск, надписа го и постави датата с маркер, после го прибра в торбичка за веществени доказателства.
— Това е всичко.
Ковински му се усмихна с половин уста.
— Знаете, че неандерталските данни не са доказателство.
Той я разбра.
— Имате право. Уиър ги е взел от публичен източник, те не са държавна собственост.
— И ако наистина е разработвал програма за сравнителен анализ, има вероятност нито един от файловете, които е копирал оная вечер, да не е държавна собственост.
Лайл съзнаваше, че полковникът му отправя предупреждение. Дейвид Уиър беше дал тези файлове лично на Айрънуд, идеално впримчвайки милиардера в сговор за кражба на държавна собственост. От друга страна, ако откраднатите от малкия файлове не бяха собственост на въоръжените сили…
— Роз, можеш ли пак да провериш файловете, които Уиър е качил на ключодържателя си в петък вечер?
Компютърната специалистка затрака на клавиатурата.
— Готово. Проста работа.
Лайл погледна Ковински.
— Полковник?
Тя се пресегна и също натисна няколко клавиша.
— Направил е абсолютно същото като с другите откраднати файлове. Извлякъл е от служебните досиета данните за семейството, мястото на раждане и геномите.
Лайл се отпусна. Никога не го беше заплашвала опасността разследването му да се провали, но фактът, че Айрънуд е придобил крадена собственост, в края на краищата щеше много да облекчи живота му.
— Странно — прибави Ковински.
— Какво е странно? — Личният му опит показваше, че от тази дума не следва нищо добро.
— В имената на файловете няма нищо за неандерталския геном.
Роз въведе някаква команда и подчерта осем от файловете.
— Това е всичко, което е записал на флашката. — Тя се обърна към полковника. — Искате ли да ги отворим? В случай че ги е преименувал.
Лайл се отдръпна и Роз се захвана за работа, докато той и Ковински наблюдаваха как на екрана се появява нещо, напомнящо рентгенови снимки на червеи.
— Ето го — обяви Ковински, когато агентката отвори осмия файл. — Уиър ми каза, че бил с неандерталска ДНК. Митохондриите определено не са човешки. — Тя посочи цифрите до един от червеите. После се намръщи и гласът й прозвуча сепнато. — Това е секвенирано в нашата лаборатория. Носи идентификационния код на военнослужещия.
— Работили ли сте тук с неандерталска ДНК? — попита Лайл.
— Много би ми се искало, но не сме.
— Уиър може да е внесъл проба, без да каже на никого.
— Няма как да вземеш ДНК от устната лигавица на неандерталец. Дори само извличането й от парче кост на двайсет и девет хиляди години е много бавна процедура. Вероятността за контаминация е…
Лайл не се интересуваше от нищо друго, освен от разследването.
— Тая ДНК неандерталска ли е, полковник?
Отговорът на Ковински беше всичко друго, но не и успокоителен.
— Не съм абсолютно сигурна от какъв вид е, но категорично не е на човек. Близък е, но… не е. — Тя се наведе и натисна още няколко клавиша. — Името на военнослужещия би трябвало да е… Хмм. — Изправи се със стиснати устни. — Няма име.
Безпокойството й определено не му хареса.
— Това важно ли е?
— Като оставим настрани въпроса защо Уиър ме излъга за произхода на пробата, това наистина е важно, защото за да го направи, е заобиколил всичките ни правила за събиране на проби и за запазване тайната на личните данни. Това е сериозно нарушение на работните ни стандарти.
— Защо го е направил? Защо някой изобщо би го направил?
Ковински дълго го гледа, явно водейки някакъв вътрешен дебат.
— По-добре аз да ви попитам нещо.
Лайл въздъхна. Нощта не се очертаваше особено приятна.
— Защо военновъздушните сили се интересуват толкова от някакъв незначителен случай на шпионаж, свързан с нечовешка ДНК? — Преди Лайл да отговори, полковникът съвсем сериозно продължи: — Сещам се за няколко причини, но не ми харесват. И ми се струва, че обектът на вашето разследване е много над моето равнище на достъп до класифицирана информация. Много над него.
Последвалата тишина го изпълни с облекчение. Позволяваше му да се съсредоточи, докато преценяваше следващия си ход. „Силата е в численото превъзходство“, реши накрая.
— Полковник, виждам, че имам нужда от специалист по генетика. Вместо да застрашавам оперативната сигурност на това следствие, като се обърна към трета страна, склонен съм да ви помоля да се включите в моята следствена група като консултант.
Ковински още по-силно стисна устни.
— Първо трябва да уговорим някои неща. Няма да допусна да бъде опетнена репутацията на лабораторията, като бъде включена в проучване, което може да се определи като несериозно, спекулативно или… смехотворно.
— Съгласен. Приемате ли?
— Имате ли право да ми разрешите нужния достъп до информация?
— Имам.
— Тогава приемам. А сега ми обяснете какво става, по дяволите?
— Какво знаете за Холдън Стенис Айрънуд?
Лайл с удоволствие видя, че неочакваният въпрос я свари неподготвена.
— Богат. Много богат. Прям. Знам, че са го показвали по новините във връзка с разследване на дейността му. Нещо, свързано с купуване на вестници и телевизионни канали. А, и строи частна ракета за туристически… — Тя млъкна. Явно най-после се бе сетила за онова, с което не желаеше да се замесва. — Вярва в летящи чинии.
— Абсолютно — потвърди Роз, с което не му помогна особено много.
Ковински посочи екрана. Беше се изгърбила леко.
— Това ли било? Извънземна ДНК?!
— Не — отвърна Лайл успокоително. — Айрънуд е главният обект на това следствие, но то няма нищо общо с неговите… да ги наречем хобита.
— Щом това не е нито извънземна, нито човешка ДНК, каква е тогава? — попита Ковински. — И каква е връзката й с Дейвид Уиър?
— Логични въпроси — отвърна той. — Точно за тях се нуждаем от вашата помощ.