Джудит Рийвс-Стивънс, Гарфилд Рийвс-Стивънс
12-те вятъра (55)

50.

Малкото нощни светлини на Порт Вила донякъде приглушаваха сиянието на звездите в небето, но го усилваха долу, хвърляйки искрящи отражения в бавно надигащите се и спускащи се тъмни води на пристанището.

Дейвид завари Джес на верандата. Беше се опряла на дебелия дървен парапет, загледана в кривото морско огледало или може би в нищо. Не я беше виждал, откакто се беше скарала с Айрънуд.

При приближаването му раменете й се изправиха и той разбра, че го е чула. Облегна се на парапета до нея с гръб към пристанището.

— Обадих се в Кеймбридж — каза тя.

— За анализите ли? — Бяха им съобщили, че първият опит за секвениране на неговата ДНК е излязъл неуспешен. Дейвид се досещаше защо лаборантите са казали така. И той си беше помислил същото първия път.

— За предварителните резултати.

— И? — Почти бе забравил за пробите, които бяха пратили от Корнуол. Каквито и да бяха резултатите, не можеше да използва информацията, за да се спаси. Нямаше време.

— В твоите гени има аномалии. В моите няма. Сега искат да секвенират целия ти геном.

Е, ясно. Не бяха „братовчеди“. Поне тя беше в безопасност. Нямаше да се наложи и да й обяснява до какво водят тези аномалии.

Гласът й обаче издаваше нещо повече от разочарование. След миг се досети защо.

— Знам, мислиш си, че аз съм Макклеъри, а ти не си.

Тя продължаваше да стои с гръб към него.

— Ти намери нашите храмове, откривайки аномалии като своите при други хора.

Може и да не беше в състояние да спаси себе си, но още можеше да спаси нея.

— Чувала ли си за „генетичен дрейф“?

Не бе чувала.

— Причина за това явление е разпределянето на гените между поколенията. — Дейвид се обърна към пристанището. — Знаеш, че гените на детето са петдесетпроцентова комбинация от гените на родителите, нали така? Е, много хора си мислят, че внуците носят по двайсет и пет процента от гените на дядото и бабата, обаче не е точно така. Ако внучето е момче, има вероятност едната баба да няма никакъв генетичен принос. Ако детето е момиче, единият от дядовците може да е изключен от веригата на унаследяване. И след три-четири поколения човек пак може да успее ясно да проследи връзката си със свой недалечен прародител, да речем прапрапрабаба или дядо, обаче заради генетичния дрейф може и да няма абсолютно никаква генетична връзка.

Не виждаше лицето й, беше скрито от косата.

— Генетичният дрейф се наблюдава непрекъснато, Джес. Всъщност сигурно той е двигателят, който ускорява еволюцията и води до бърза поява на нови видове, когато малки популации са изолирани.

— Значи аз съм Макклеъри само по име. Не генетично.

— Помисли за това от друга гледна точка. Генетиката е само начинът, по който са изградени телата ни. Нашата идентичност се определя от имената ни. От културата ни. От възгледите и традициите ни. — Дейвид установи, че тази част от аргументацията му е необичайна за него. Семейството никога не го беше привличало. Нито приятелите. Никога не си бе помислял, че културата, възгледите или традициите определят неговата идентичност.

— Ти пак си Макклеъри. Пак си пазителка. И само след няколко седмици ще разкриеш загадката на Обещанието. Нали в Австралия им обеща да направиш всичко възможно.

— Ето, правя го. Работя с чудовището, което открадна нашето наследство и уби една от нас.

Дейвид прие тези думи като последно отражение на вътрешната й борба.

— Знаеш, че нещата не са черно-бели, както ги представяш.

— Може да не е натиснал спусъка, но е дал нареждането, съзнателно или не. За леля ми няма голяма разлика.

„Нито за мен — помисли си Дейвид и си пое дъх. — Край на тайните.“ Щом Джес можеше да приеме истината, можеше и той. Щеше да й разкаже всичко за своите генетични аномалии и за смъртната присъда, която му бяха издали те. Кой знае? Фактът, че тя не споделяше неговите смъртоносни маркери, навярно щеше да я накара да се почувства по-добре. Навярно и двамата щяха да се почувстват по-добре, след като се разтовареха от бремето на тайните.

Преди да започне обаче, вратата на кухнята рязко се отвори и на верандата изскочи Лудия Майк.

— Господин Уди иска да ви види и двамата, веднага.

Дискретната изисканост на кабинета на Айрънуд го изненада, особено след казиното, но Дейвид постепенно установи, че и тази стая си има странности. Антикварният глобус с близо еднометров диаметър, монтиран на полирана дървена стойка, беше украсен с меридиан от масивно злато, а гигантското бюро бе издялано от един-единствен къс дърво, ако това изобщо беше възможно. Дори само вкарването му вътре изискваше да съборят и после да изградят наново едната стена.

— Обади ми се Джак Лайл. Трябва да поговорим. — Милиардерът посочи два ратанови стола, но погледът му остана вперен в масления портрет на близката стена. На картината бяха нарисувани той като много по-млад и дребна жена със светлокестенява коса. На заден план Дейвид позна пристанището на Порт Вила, гледано от прозорците на този кабинет.

Пухените възглавници на столовете бяха меки и Дейвид се отпусна удобно.

— Да не би да има проблем с базата данни?

— Не. — Айрънуд завъртя стола си към тях с решително изражение. — Получило се е… изтичане на информация. Не знам откъде. Но… Джесика, явно вашите хора са се сдобили с разпечатката на колонията… храма де… на полуострова.

Дейвид понечи да попита как, но Айрънуд вдигна ръка и го спря.

— Някак си са използвали значителното си влияние върху определени членове на аржентинското правителство, върху военните или… Не знам как са успели, обаче аржентинците ще бомбардират колонията с всички оръжия, с каквито разполагат.

— Сю-Лин — скочи на крака Джес. — Трябва да говоря с нея. Тя трябва да разбере, че прави ужасна грешка!

— Не, не, не. — Милиардерът й даде знак да седне на мястото си. — Даже тая жена да ти отговори, гарантирам ти, че само ще те разиграва, докато паднат бомбите.

— Вие имате план — досети се Дейвид.

— Вече е в действие. Аржентинците ще бомбардират след три дни.

— След три дни?! — ужаси се Джес.

Айрънуд кимна.

— Затова ние ще сме там след два.

В душата на Дейвид засия искрица надежда:

— Нали чакахме времето да се оправи?

— А, увеличавам разходите — направи физиономия милиардерът. — Гориво, самолети, екипажи. Военновъздушните сили осигуряват оборудване и хора за достойни граждански каузи, стига гражданинът да плаща цената. Около четири милиона долара според тях. Ще си струва и последния цент, ако открием неограбена извънземна колония. Или пък храм на вашите Първи богове, Джесика. Може би даже оня Бял остров, за който ми разказахте. По дяволите, ще се задоволя и с първите свидетелства за човешко обитаване на Антарктида. Каквото и да намерим там, ще се наложи да пренапишат всички учебници по история. Заради нас тримата. Защото не сме се отказали.

— А защо военновъздушните сили ни помагат? — повдигна вежди Джес.

Дейвид щеше да зададе същия въпрос. Не вярваше в съпричастността на военните към гражданските каузи.

— Защото… — Милиардерът разпери ръце, показвайки кабинета си и съответно всичко, което притежаваше. — Защото се отказах от помилването си, от всичките си гаранции, от по-голямата част от компанията си… за да стигнем там първи. Съгласих се след три дни да ме отведат, да ме използват за назидание и да ме хвърлят в затвора, може би до края на живота ми. Затова трябва да се погрижим откритието наистина да си струва.