Джудит Рийвс-Стивънс, Гарфилд Рийвс-Стивънс
12-те вятъра (40)

36.

Валеше. Камъните под краката им бяха мокри и хлъзгави. И въпреки че в Англия беше 15:35, Джак Лайл продължаваше да е на източно стандартно време и започваше да си мисли за вечеря и сън. През нощта не успя да заспи в самолета от „Кенеди“ за „Хийтроу“, но пътуването го отведе на брега от разпечатката, идентифициран от Националното управление за геопространствено разузнаване. В Корнуол.

— Нещо да ти се изяснява? — попита Роз.

Тя държеше голям черен чадър над тавите им. И двамата носеха яркожълти дъждобрани с шахматни светлоотразителни ленти, любезно предоставени им от полицията на Девън-Корнуол. Чадърът ги предпазваше от дъжда, но бесните вълни, които се разбиваха на няколко метра от тях, обгръщаха всичко във влага и пръски.

Местните полицаи бяха свикнали с тези условия — дъждът не ги забави. Бяха се справили отлично с отцепването на обекта… каквото и да представляваше той.

Петнайсет метра нататък по каменистия бряг, в подножието на почти отвесна скала зееше грамадна назъбена дупка, пробита с експлозив. Бяха я заградили с полицейски бариери и жълта лента, както и втория подобен отвор в скалната стена, който бе по-високо и пет метра нататък. В момента полицаи и цивилни специалисти влизаха и излизаха от двата тунела и ровеха в купчините останки, за да придобият представа какво и защо се е случило. Бяха намерили множество дялани каменни блокове и полицията повика местни историци, които още пътуваха насам.

— Ти ми кажи — отвърна Лайл. — Това определено не е секретен военен обект.

— И все пак някой е използвал военни средства, за да открие подземната структура в скалите — отбеляза Роз.

— Някой ли? — Специалният агент попи капчиците влага от лицето си. — Какво ще кажеш за Дейвид Уиър и жената с него? Или хората на Айрънуд?

— Само че всички те се стремяха да се доберат до постройката долу. Защо ще се опитват да я взривят?

— Май не само са се опитали, Роз. Май направо са я взривили.

— Което означава, че може би е замесена трета страна.

— Ще ми се да не го беше споменала.

— Защото и ти си мислиш същото, нали?

— Да.

Роз подсмръкна и също избърса влагата от лицето си.

— Това навярно потвърждава, че Айрънуд е откраднал базата данни ГСРСА за собствена употреба…

— Както ти така любезно предположи.

— … а не за да я продаде на нашите врагове, каквито имаме предостатъчно.

— Фактът, че има за какво да я използва, не означава, че не възнамерява да я продаде. И не забравяй, той я е изменил по някакъв начин, увеличил е разделителната способност. Възможно ли е толкова много да иска да открие ония свои… — Не можеше да се насили да го произнесе.

Роз обаче можеше.

— Извънземни бази ли?

— Да, тях. Може да е сключил сделка с дявола. Или поне с някой дявол.

— Ами третата страна? Някой е взривил тия бази. Кой може да го е направил?

Агентът се опита да намери прагматично решение.

— В реалния свят, в който аз живея, може да е всеки, който иска данните за себе си и се стреми да скрие факта, че ГСРСА може да се използва за търсене на подземни комплекси. — Той погледна партньорката си, знаеше какво ще му отговори. — А в твоя свят?

— Елементарно. Някой вече знае какво представляват извънземните бази и не иска Айрънуд да ги открие.

Лайл беше прекалено уморен и вкочанен от студ, за да продължава тази игра.

— Наистина ли вярваш, че онова там вътре е построено от извънземни? — Той погледна към първия отвор в скалата, пред който се бяха събрали повечето полицаи. Двама говореха по радиостанциите си. Нещо бе привлякло вниманието им.

— Честно ли? — попита Роз.

— За предпочитане.

— Ако извънземните са толкова умни, че да дойдат чак тук… и не искат да разберем, че са били тук… значи са достатъчно умни и да скрият базите си по-успешно. Нямам представа какво има вътре, нито кой го е построил, но във всички случаи е нещо тукашно.

Лайл впери очи в нея.

— Значи не е извънземна база.

Тя поклати глава. От мократа й коса падаха капчици. Очарователна гледка.

— Все пак ти още вярваш в извънземни.

Роз се усмихна.

Лайл въздъхна. Усети, че телефонът му вибрира, и затършува из полицейския дъждобран. Успя да го извади навреме и отговори.

— Агент Лайл, тук е полковник Ковински — чу се женски глас.

— Да, полковник? — Той се приближи до Роз, за да може и тя да чува разговора. Асистентката му избели очи и натисна един клавиш.

Гласът на Ковински прозвуча от външния говорител.

— … нечовешката ДНК. — Тя замълча в очакване на отговор.

— Повторете, полковник. Нещо прекъсна.

— Казах, че моят екип успя да идентифицира източника на нечовешката ДНК във файловете, които Дейвид Уиър открадна.

— Ясно. Неандерталска ли е?

— Нищо подобно. Източникът е Дейвид Уиър. Секвенирал е собствената си ДНК.

— Полковник, да не искате да кажете, че… — Лайл се поколеба в търсене на подходящите думи.

Роз изобщо не се затрудни.

— Полковник Ковински, тук е агент Марано. Искате да кажете, че Дейвид Уиър не е човек, така ли?

Ковински отговори типично рязко и неангажиращо.

— Въздържам се, от каквато и да е интерпретация на тези резултати. Официално мога да кажа само, че генетичната структура на Уиър съдържа секвенции, които обикновено не се срещат в човешкия генетичен код.

Лайл даде знак на Роз да мълчи.

— А неофициално, полковник? Можете ли да ни кажете нещо повече, което да ни насочи?

— Неофициално… — Последва толкова дълго мълчание, че Лайл погледна дисплея, за да се увери, че все още има връзка. — Неофициално, генетичната му структура не е човешка. И той не е единственият.

— Другите файлове, които е продал… съдържали са информация за хора със същата… грешна ДНК, така ли?

— Намерил е трийсет — от три милиона.

Роз вдигна ръка, искаше да зададе въпрос. Лайл кимна.

— Полковник, пак е Марано. Може ли да се установи откъде идва анормалната ДНК? Сигурни ли сте, че не е просто случайна мутация?

— Ще ви го кажа направо, агент Марано, всяка мутация, която се проявява в трийсет различни семейства от четири различни места, не е случайна. Не знам откъде идва. И второ, ако някой не ми даде разрешение да включа външни специалисти, дори не мога да започна такова проучване.

— Разбирам — отвърна Лайл. — Ще ви се обадя, полковник. Благодаря ви.

— Ще чакам. — Връзката прекъсна.

Не му се искаше да мисли за значението на тази информация, но знаеше, че се налага. Колкото и шантаво да звучеше, нима случаят наистина имаше някаква връзка с извънземни?

Роз явно отгатна, че той води вътрешна борба.

— Знаеш ли, що се отнася до това следствие, не е нужно ние да имаме мнение за извънземните. Трябва да знаем само мнението на Айрънуд, а ние вече го изяснихме.

Тя имаше право и Лайл трябваше да го признае. Неговата задача не се изразяваше в разплитането на голяма мистерия. Просто трябваше да намери ГСРСА, да не допусне да попадне във вражески ръце и да арестува извършителите на кражбата. После Роз и Ковински можеха да си играят на „Досиетата X“ колкото им душа иска. Самият той възнамеряваше да иде за риба.

Лайл взе решение.

— Нямаме повече работа тук. Ще вземем следващия самолет за вкъщи и ще се съсредоточим върху разпита на компютърджиите на Айрънуд.

— Устройва ме — отвърна Роз.

Той й подаде телефона си.

— Резервирай билети.

В този момент покрай тях забързано минаха двама парамедици. Стъпките им хрущяха по камъните. Носеха сгъната носилка към група работници и полицаи до отвора в скалата.

— Ранен ли е някой? — попита Лайл.

— Има затрупан човек — извика единият, докато отминаваха.

Лайл и Роз се спогледаха и бързо тръгнаха след тях. Тя се опита да затвори големия черен чадър, не успя и го хвърли на земята.

Стигнаха точно когато по скалния склон спускаха окаляно тяло.

Тялото помръдна. Човекът беше жив.

Специалният агент си проправи път до носилката и показа служебната си карта.

— Познавате ли го? — попита едно ченге.

Лайл го позна, въпреки калта и кръвта.

— Не резервирай билети — каза на Роз той. — Оставаме. На носилката пред него лежеше по-ценен от Дейвид Уиър човек. Човек, който много по-добре познаваше Айрънуд и неговата незаконна дейност.

Синът му.