Включено в книгата
Оригинално заглавие
Search, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)
Сканиране
Еми (2014 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020 г.)

Издание:

Автор: Джудит Рийвс-Стивънс; Гарфилд Рийвс-Стивънс

Заглавие: 12-те вятъра

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: канадска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.05.2012

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-304-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5196


На Джон Булиц и съкровищата, които остави — Адам, Джъстин и Робин.

Корнуол, 7312 г. пр.н.е.

Когото стана известно, че последните хора-сенки са отплавали от своята крепост Каситеритес, народът на дъба започна атаката си и дори най-вътрешните каменни стени бяха пробити още по здрач на онзи първи ден.

Житните ниви зад дървената външна стена пламнаха и огньовете вдигнаха дебели стълбове черен дим, които скриха залязващото слънце. Нощта се спусна прекалено бързо, прекалено рано.

Бронзовите мечове и тараните на народа на дъба разбиха вътрешните врати, които изобщо не бяха предназначени за отбрана. Факлите им запалиха богохулните гоблени по стените. Свитъците, съшитите пергаменти и копията на карти от самата Зала на Пътешествениците в библиотеката се превърнаха в пепел.

Следовниците на хората-сенки се опитаха да се спасят по снабдителните тунели, прокопани в скалите, за да бъдат избегнати зимните снегове. Някои успяха. Други — не. Те не бяха въоръжени и заловените бяха свирепо посечени. Набучиха главите им на копия, за което нямаше друга причина, освен омраза и страх.

Когато бледите звезди се показаха през разнасящата се димна пелена, клането вече беше приключило. Кръв лъщеше по паважите, по идеално наредените гладки каменни блокове на стените тъмнееха отчаяни отпечатъци от длани. Мечове и брадви бяха съсипали изящните фрески, изличавайки историята на строителите на това място, на тяхното идване. Мангалите в големите зали бяха преобърнати, сложната канализация беше разбита, а керамичните тръби — пръснати на парчета. Искрящата от пламъците вода се изливаше свободно от общите бани и тоалетни, сякаш бушуващото навън море се завръщаше, за да вземе своето.

Накрая, след като нахвърляха накълцаните трупове на пламтящи клади, остана да направят само още едно нещо — да намерят скритото там съкровище, за което знаеха всички.

 

 

Водачът на народа на дъба, вожд по кръв и воинска сила, започна търсенето, докато от ножницата на меча му още капеше кръв. В буйната му рижа брада бяха вплетени кокалчета от пръстите на врагове, които беше убил в предишни битки. Светлите му скули бяха намазани с червеникава кал. Гамашите, цървулите и коравият му нагръдник бяха направени от еленова и меча кожа. Факелът от дървесна кора и прахан, увит с кедрово въже, шумно пращеше и пръскаше съскащи капчици мазнина по осеяната му с белези ръка, ала той не им обръщаше внимание. Мислеше единствено за скритото съкровище, което щеше да затвърди властта му и да гарантира, че ще я предаде на синовете си, които от своя страна щяха да я предадат на своите.

В самото дъно на най-дълбокия тунел стигна до покритата с резби двукрила врата, която търсеше. Както разказваха легендите, тя беше направена от дебели дъбови дъски, обковани с железни ленти, и резбите представяха дъбови листа, оцветени в зелено и червено.

Фактът, че осквернителите на неговата земя са дръзнали да изобразят същността на свещеното дърво, разяри вожда. Дъбът беше нарисуван на нагръдника му с еленска кръв и въглен и посочваше рода му. Той нямаше място тук.

Вождът ритна вратата и крилата й се отвориха. Всички легенди разказваха, че там е скрито най-голямото съкровище на хората-сенки, ала дори това подземие не беше защитено. Що за глупци бяха господарите на това място?!

Когато влезе през сводестата врата, вождът видя бледокехлибарено мъждукане на маслена лампа и мигновено изтегли меча си, готов отново да убива.

Ала там чакаше само една следовница — с покорно сведена глава и притиснати към гърдите ръце. Косата й имаше цвят на суха трева, а кожата й беше светла като неговата. Бялата й туника, поръбена с тънки пурпурни ивици и с пурпурни ширити във всеки ъгъл, показваше, че е една от техните наложници. Дете от родното му село или друго съседно, продадено преди години. Обезчестена, сега тя бе достойна единствено за смърт. Той пристъпи напред, за да я убие.

После се поколеба — залата го изпълни със страхопочитание.

Погледът му попадна върху купола, който се издигаше високо над главата му. На светлината на факела и лампата на наложницата вождът видя блясъка на стотици малки сребърни дискове, подредени като някои от нощните звезди. Мазилката на заоблената стена беше украсена с други изображения: кафяви и зелени ивици на син фон, отсечени с черни линии. Сториха му се безсмислени.

Изпълнен с презрение към нещо, което не можеше да разбере, той прокара острието на меча си по най-близката стена, унищожавайки скверните образи, после рязко доближи факела си към безмълвната жена. Тя отстъпи назад и потърси убежище зад кръглата каменна маса в средата на залата.

Масата привлече интереса му. Във всяко от дванайсетте й надписани легла имаше по един предмет. Вождът прокара факела си над нея, пръскайки мазнина и искри от праханта, после ядосано изсумтя. Само един от предметите изглеждаше ценен — златен квадрат, широк една педя и дебел три пръста, с релефно, напомнящо на череп лице на човек-сянка. Останалите неща бяха обикновени: осеян с дупки каменен къс, обковано с метал парче дърво, снабдено с дълга дръжка, намотано въже с множество възли, разни занаятчийски инструменти и нищо повече.

Той замахна с факела си и блъсна обкованото с метал дърво. Ако се съдеше по звука, който издаде при падането си на пода, то беше кухо и слабо — безполезно. Вдигна златния квадрат и по лекотата му разбра, че дори не е масивен — просто няколко златни листа, завързани един за друг с въжета от жили.

Все по-разгневен, вождът грубо завъртя златния предмет в пръстите си и видя само още безсмислени изображения на всяка страна. Някои бяха като звездите на тавана, други — като безформените очертания на стената, но почти всички бяха оградени от редове малки символи, които не му говореха нищо.

Къде е останалата част от съкровището им? — попита вождът.

Гласът на жената прозвуча уверено, но очите й издаваха страх, докато отговаряше на езика на собствения му народ.

Това е съкровището им.

Вождът даде воля на яростта си. Той тръшна негодните златни листове на масата и изкрещя:

Хората-сенки имаха кораб. Синовете ми ги наблюдаваха как го товарят. Те не са взели съкровището със себе си. Къде са го скрили?

Това тук е всичко. — Тя отново дръзна да срещне погледа му. — Всичко необходимо.

Лъжкиня. — Поне беше намерил злато, макар и съвсем малко. Наложницата може би знаеше за други подземия. Вождът заобиколи масата, като бавно поклащаше меча и факела си — змии, готови за атака.

Жената заотстъпва заднешком, стиснала в дланта си нещо, което висеше на кожена каишка на шията й.

Това беше омразният символ на хората-сенки — кръст, образуван от кръг над ромбично платно. Рисуваха го на платната на корабите си, а в своите храмове и кръгове от каменни блокове го изсичаха от камък. Кръстът на жената обаче беше сребърен и можеше да се претопи и превърне в символ, достоен за жертвоприношение към духовете на зеленината.

Дай ми го! Ще го накарам да служи на истинските богове.

Тези богове не са мои. — Жената долепи гръб към стената.

Вождът се приближи.

На техните ли служиш?

Те нямат такива.

Колкото и да беше безстрашен в битка, той тревожно потръпна при това светотатство.

Тогава никой не може да спаси нито теб, нито тях. — Вождът вдигна меча. Едва тогава чу тихите стъпки по камъка. Завъртя глава към отворената врата в мига, в който копието полетя към него.

Върхът улучи незащитената мишница под вдигнатата му ръка и той изсумтя, изпускайки оръжието си. Леден студ прониза като мълния гърдите му.

Вождът се свлече настрани до облата стена и факелът му посипа пода с искри. Той протегна лявата си ръка и се помъчи да изтръгне копието от плътта си, но заради широкия колан и нагръдника треперещите му пръсти не успяха да хванат нищо.

На светлината на гаснещия факел и маслената лампа вождът едва различаваше изправените до него фигури. Жената и… някакъв младеж. Копиехвъргачът. Един още невъзмъжал юноша беше повалил вожд.

Нещо повече, неговият убиец беше един от тях — тъмна като сянка кожа, каквато нямаше никой от народа на дъба, черни като цепки очи под надвиснали клепачи, хлътнали бузи и сплескан нос.

Видях ви да си тръгвате — изхриптя вождът. Всеки дъх му струваше адско мъчение. — Всички до един…

Те си отидоха у дома — отвърна жената. — На Белия остров.

Озадачен, умиращият видя, че тя разделя кръга и платното, за да разкрие тънко сребърно острие.

Тогава кой е…

Моят син. — Жената опря сребърния връх в гърлото му. — Хората-сенки нямат богове, защото самите те са такива. И ни дадоха дума, че ще се върнат да ни спасят.

Моите синове… техните синове… ще отмъстят за мен — изпъшка вождът, когато усети ухапването на острието. После фалшивите звезди се завихриха в мрака и той умря, мислейки за синовете си, за техните синове и за отмъщението.

Ала никой не откри тялото му, нито проумя съкровището.

До деня, в който боговете се завърнаха…