Джудит Рийвс-Стивънс, Гарфилд Рийвс-Стивънс
12-те вятъра (26)

23.

Въоръжен с деветмилиметров глок и нов матовочерен нож КА-БАР „Бекър“, Мерит слезе от асансьора, готов за убийство.

Не чувстваше отговорност за това, което предстоеше. Погледнато рационално, жертвата сама беше предизвикала смъртта си — белязан човек от мига на кражбата от армията, която можеше да свърже Айрънуд с неговите действия.

Мерит кимна на охранителя пред частния асансьор и продължи пътя си. Имаше пълен достъп навсякъде в казиното, дори тук. По-голямата част от четирийсетия етаж в Южната кула се пазеше за китове — онези комарджии, на които винаги можеше да се разчита да губят милиони, независимо от състоянието на икономиката. На този етаж имаше двайсет и два частни апартамента, най-малкият, от които сто и шейсет квадрата, всеки с джакузи и плувен басейн, прожекционни зали и камини, деликатесни кухни и огледални тавани: толкова удоволствия и развлечения, колкото бяха необходими, за да не позволяват на китовете да прекосят улицата и да се прехвърлят в „Тадж Махал“ или „Сизърс“.

Бяха нужни само няколко думи с Айрънуд за атаката срещу лабораторията в склада — Мерит предпазливо я наричаше „опит за грабеж“ — и Уиър и неговите компютри незабавно бяха преместени на по-сигурно място в „Атлантик Сити Инкаунтърс“.

Мерит пооправи спортното си сако и презраменния си кобур, после натисна звънеца до вратата на апартамента.

Изтече малко повече време, отколкото му се нравеше, но вратата се отвори.

— Мерит. — Изненадата на Дейвид Уиър беше неизречен въпрос.

Наемникът мина покрай него, продължи по покрития с мраморни плочи коридор и влезе в огромната стая.

— Стягай си багажа.

— Какво има?

Уиър затвори вратата и го последва вътре. Черни кожени кресла върху дебел бял килим бяха наредени пред камина от мрамор на черно-бели жилки и френски прозорец с изглед към Атлантика. По това време на нощта обаче тъмнееше дори океанът. Не се виждаше нищо друго, освен навигационните светлини на минаващите кораби.

Мерит отиде при прозореца, намери контролния им пулт и спусна тежките плътни завеси. В същото време огледа стаята, за да се увери, че са сами. Обичайните обитатели на такива апартаменти рядко оставаха без компания. Уиър явно нямаше нужда от такава.

— Какво става? — попита той.

— Получаваш апартамент в яхтклуба.

— Не, благодаря. — Младежът посочи кухненския бокс. Голямата стъклена маса в огледалното помещение беше отрупана с нова и скъпа компютърна техника. — Не ми трябва нищо повече. Така няма да губя време за пътуване дотук, а и имам румсървис.

— Вече не. Апартаментът е прекалено скъп. — Идеално обяснение за човек, който познава Айрънуд. — Взимай си якето.

— Веднага ли?

— Веднага.

Уиър не изглеждаше доволен, но сви рамене.

— Добре, но първо трябва да се отбия на едно място. — Той натисна няколко клавиша на компютъра си и взе нещо квадратно в лъскава сребриста кутия. Компютърен хард диск. — Намерих му нов клъстер.

Мерит протегна ръка.

— Аз ще му го дам.

— Ще отнеме само минутка. — Уиър си погледна часовника. — В момента водел някакъв конферентен разговор с Хонконг, но иска да ме види веднага щом приключи.

Наемникът с лекота включи отклонението в плана си.

— Ще дойда с тебе.

— Моля. — Уиър отиде при гардероба и извади якето си.

Мерит задържа отворена вратата на апартамента.

— Не споменавай за яхтклуба. Той е склонен да промени решението си и пак да те прати в пущинака, за да си спести някой и друг кинт.

— Като че ли не го познавам.

Мерит затвори вратата зад него. Планът му нямаше да се промени. Уиър щеше да е мъртъв до полунощ.

 

 

— Англия ли?

— Югозападният край — отвърна Дейвид. — Около хиляда квадратни километра.

— Корнуол! — засия Айрънуд. Ако този четвърти клъстер се окажеше като предишните три, щеше да локализира новата колония в рамките на два и половина квадратни километра — при това, без да използва скъпите си играчки.

Хрумна му друга мисъл и той вдигна сребристия хард диск. Лъскавата му метална повърхност отразяваше топлите пустинни цветове на апартамента „Розуел“. Разгърнат на комфортната площ от триста и двайсет квадрата, мезонетът беше мебелиран изцяло в мексикански стил, чак до градината с двеста кактуса и колекцията оригинали на Джорджа О’Кийф по фалшивите кирпичени стени.

— Не каза ли, че ще ти трябва най-малко месец, за да стигнеш до това тук?

— Новата база данни от Санта Круз е идеална за тоя тип проучване — по-малка, предварително организирана. Спести ми време.

— Добре тогава… Искате ли да пийнете нещо, момчета?

— Разбира се — каза Дейвид.

Мерит поклати глава малко прекалено подчертано.

Айрънуд премести поглед от единия към другия и после обратно.

— В кухнята, Мерит. Диетична кола. С много лед. Благодаря ти.

Наемникът изчезна по дългия коридор, фланкиран с високи фикуси в теракотени саксии.

— Как се отнася с теб? — попита милиардерът.

— Добре — прекалено бързо отвърна Дейвид.

— Аха. — Налагаше се да поговори със своя шеф на сигурността. Дейвид Уиър беше ценен кадър, трябваше да се грижат за него. — Не забравяй, че работиш за мене, не за него. Не искам да ти се меси.

Айрънуд вдигна телефона и натисна клавиш за бързо набиране. Изтече доста време, докато синът му отговори. Чуваше се шумотевица. Игралният етаж.

— Качи се тук. — Айрънуд прекъсна, без да изчака отговор.

Мерит се върна от кухнята с две високи зелени чаши, пълни с кола и потракващи кубчета лед.

Милиардерът взе своята и я чукна в чашата на Дейвид.

— За истината.

— А също за справедливостта и американския начин на живот — добави младежът.

Айрънуд долови цинизма в гласа му.

— Още не вярваш, нали?

— В извънземните ли? Не.

— Имаш ли вече по-добра теория?

— Да. Нечовешките полиморфизми са КРП.

Айрънуд одобрително се ухили и се озърна към шефа на сигурността.

— Това момче не се предава, а? — Върна се с тежка стъпка до огромния мек диван с планини от ленени възглавници, украсени в традиционния стил на индианците навахо. Избута вестниците настрани и седна.

Дейвид се настани на едно от двете кресла от гарнитурата. Мерит остана прав.

— Бързаш ли за някъде? — поинтересува се Айрънуд.

— Не, сър.

— Тогава разпусни малко. — Айрънуд вдигна чашата си и Мерит неохотно зае втория фотьойл. — Та значи, КРП…

— Къси разпръснати повто̀ри. Ретропозони.

— Нищо не ми говори.

— Вид некодираща ДНК.

Айрънуд нямаше време за жаргон, терминологичен или обикновен, но искаше да се увери, че не е пропуснал нещо важно.

— С други думи, късчета ДНК, която всъщност не прави нищо.

— Доколкото ни е известно — призна Дейвид. — Обаче най-интересното — в зависимост чие изследване четеш, естествено — е, че тия КРП съставляват от деветдесет и пет до деветдесет и осем процента от човешката ДНК. Около петдесет процента от тях са само безкрайни повтори на малки секвенции.

Преди да отговори, Айрънуд отпи глътка кола.

— Знам всичко за паразитната ДНК, Дейв. Тя е едно от най-важните доказателства, че в човешките гени е бърникало нещо друго, освен еволюцията.

Той замълча, за да се наслади на предпазливото изражение на младия учен.

— Казвали са ми, че всъщност при всеки друг животински вид на планетата, паразитната ДНК се появява в отдалечени на равни разстояния буферни зони или някакви… нали разбираш, разделя активните гени.

Със свободната си ръка Айрънуд изобрази серия от строителни блокчета.

— Имаме активен ген, после бам-бам-бам, петдесет хиляди повто̀ри паразитна ДНК и после бам, друг активен ген. След това още петдесет хиляди повто̀ри и така нататък, и така нататък. Поправи ме, ако греша, но мисля, че вие учените наричате това еднообразно разпределение „статистически равномерно“.

Но в човешката ДНК няма нищо еднообразно. Куп „активни“ гени, навързани заедно, после неколкостотин хиляди повто̀ри, после друг „активен“ ген, после, да речем, само две хиляди повто̀ри. Или нещо от тоя род. Пълна каша. Абсолютно случайно подреждане. Все едно някой е подредил нещата както му дойде. Все едно сме създадени от комисия, ако си спомняш оня стар виц за камилата.

Както можеше да се очаква, Дейвид не се съгласи с него.

— Всичко в природата е случайно. Еволюцията се състои от случайни събития.

— Официалната версия ми е известна, синко. И цитирам: „Когато случайна мутация донесе предимство, това животно има по-голямо потомство, така че мутацията се разпространява широко през следващите поколения“. Само че ти забравяш нещо: случайна е само първата проява на мутацията. Щом се прояви и се окаже полезна, край на случайностите. — Айрънуд щракна с пръсти за по-голямо въздействие и отново хвърли поглед към Мерит, но шефът на сигурността проверяваше нещо на джиесема си и не следеше разговора. — Струва ми се, Дейв, че нарочно пропускаш същността на това, което ти казвам: естествената еволюция е създала последователна система в генома на всяко животно — освен в нашия.

Дейвид се хвана на въдицата и вече клатеше глава.

— Вие пък забравяте, че човекът е сравнително нов вид. Доколкото знаем, съвременният човек съществува от около двеста, двеста и петдесет хиляди години. Повечето генетици смятат, че това време не е достатъчно, за да може в генома ни да се прояви ясна система.

— Пропускаш най-важното, синко. Аз не говоря за хората. Говоря за хоминидите. Всички видове и подвидове, довели до Homo sapiens. Чак до Homo habilis преди два милиона години. По дяволите, още по-отдавна, да речем преди петдесет милиона години, когато нашият клон бозайници е престанал да добавя още от оная некодираща паразитна ДНК. Ами плъховете? Виж, те още я добавят. И искам да знам защо нашата ДНК и нашето генетично развитие са толкова различни от всеки друг вид на тая планета? Отговори ми на тоя въпрос, ако можеш.

Той вдигна чаша в подигравателна наздравица, но се задави, когато Дейвид заговори.

— Нямам никакъв проблем с извънземните посещения на Земята. Само казвам, че засега няма доказателства, които да ме убедят, че това се е случвало. Но ако успеете да откриете такова доказателство, то с нищо няма да ме удиви. Обзалагам се, че вселената наистина е пълна с живот. Според мен разумът и употребата на оръдия на труда дават предимство, тъй че сигурно има и други разумни същества. И ако не се самовзривят, междузвездното пътуване е инженерен проблем. След двеста-триста години, може би даже по-малко, най-вероятно ще можем да строим машини, които да функционират векове наред в космоса и да мислят сами. Навярно също ще сме в състояние да замразяваме хора за цели столетия, за да могат някои от нас да направят това пътуване.

Малкото сиво устройство на масата изпиука. Айрънуд се вторачи в дисплея му и видя сина си в коридора. Крайно време беше.

Дейвид обаче още не беше свършил.

— Но ако смятате, че преди петдесет милиона години тук са дошли извънземни и са модифицирали ДНК на някой примат, знаейки… знаейки, че задействат верига от събития, които ще доведат до появата на модерния човек — това вече няма нищо общо с извънземните или с науката. А със свръхестественото. С божествената намеса.

Айрънуд му махна с ръка — скоро щяха да продължат дискусията — и въведе кода в устройството. Заедно със сина му в стаята влезе спарен мирис на дим и алкохол.

Милиардерът му подаде хард диска на Дейвид.

— Занеси го.

Айрънуд-младши го взе и кимна на Уиър.

— Негово ли е?

— Мое е — отсече баща му.

— Ясно. Ще го занеса долу.

— Давай.

Сякаш решил, че срещата е приключила, Мерит се изправи още преди вратата да се е затворила.

Дейвид остана на мястото си.

— Знаете ли, ако ми обясните как обработвате моята информация, сигурно ще мога да ви я дам в друг вид. По-подходящ.

Айрънуд тежко се надигна. Трябваше да слезе в Червения салон и да каже на Кийша, че знае откъде да започне търсенето на четвъртата колония.

— Решил съм тоя проблем, Дейв, но ти благодаря.

Уиър също се изправи и внимателно остави чашата с кола на масата.

— Трябва да призная, че съм любопитен. С вас използваме една и съща информация, но аз откривам само районите. Вие откривате колониите — настоя Уиър.

— Това не е твоя грижа, синко. Просто си върши работата.

Дейвид най-после схвана намека.

— Разбира се, забравете, че изобщо съм поставил тоя въпрос. И очаквайте петия клъстер.

Това пък събуди любопитството на Айрънуд. Досега неговият млад учен винаги използваше условно наклонение.

— Мислех, че тия клъстери се откриват трудно. Променило ли се е нещо?

— Ами един клъстер можеше да е статистическа случайност. Същото се отнасяше и за втория. Сега, след като сме вече на четвъртия, предполагам, че има някаква система.

Докато вървяха към фоайето и частния асансьор на апартамента, Айрънуд изпита огромно удовлетворение.

— Виж сега, Дейв, щом има система, а аз ти гарантирам, че ще се убедиш в това, обяснението може да е само едно. Извънземни.

Дейвид вдигна длан, сякаш му даваше знак да спре, после раздели пръстите си между средния и безименния в жеста на господин Спок от „Стар Трек“.

— Дълъг живот и благоденствие.

Айрънуд се подсмихна, после протегна ръка, за да спре Мерит.

— Остани да поговорим.

Наемникът не откъсваше поглед от младия учен.

— Вие двамата да нямате някакви планове? — попита милиардерът.

— Не — отвърна шефът на сигурността.

— Добре. Дейв, не се захващай веднага за работа. Разпусни. Слез долу да погледаш шоуто. Обади се на Ели и тя ще ти даде билет. Носиш ли си костюм?

— Не, сър.

— Отбий се в „Берлати“. Кажи на Тони, че съм наредил да те облече.

Айрънуд изчака вратата на асансьора да се затвори зад Дейвид и едва тогава се обърна към Мерит.

— Искаш ли да ми кажеш нещо за теб и Дейв?

— Трябваше да доизясня обира в лабораторията му, но не съм замесвал фирмата.

— Наистина ли беше само обир?

Мерит отговори без колебание:

— Няма никакво съмнение. Полицейските доклади, които видях, предполагат, че според тях е действала банда, специализирана в кражби на скъпо лабораторно оборудване. Крадат го тук, продават го в Европа. Никакъв интерес към компютрите.

Мерит премълчаваше нещо, Айрънуд усещаше това, но опитът го беше научил, че ако го притисне, шефът на сигурността ще му даде обичайния си отговор: колкото по-малко знае работодателят му за някои събития, които евентуално влизат в разрез със закона, толкова по-добре. С други думи, правдоподобно отричане.

Милиардерът се насочи обратно към дивана.

— Ела, искам да ти покажа нещо.

Той прерови пръснатите наоколо вестници и намери неделния „Бостън Глоуб“, вече прегънат на некролозите. Айрънуд посочи един от тях.

— Да знаеш нещо за това?

Мерит покорно прегледа посочения му некролог.

Флориан Макклейри. Филантроп. Пътешественичка. Прочут археолог. Инфаркт на Таити. Малката снимка, публикувана във вестника, датираше отпреди двайсет години. Мацка и половина.

— Тя беше по следите ти, нали?

Мерит поклати глава.

— Знаех, че хора от тяхната фондация са там. Нямах представа, че е с тях. — Подаде му обратно вестника.

Но Айрънуд още не беше свършил с него.

— Виждаш ли датата на смъртта й? Били са на броени дни след теб. Трябваше им година да установят къде е откритата от нас колония в Индия и да принудят властите да предадат обекта на техния археологически екип. До другия в Андите стигнаха за близо два месеца. Но тоя път Макклеъри за малко да те изпреварят. Как е възможно?

Мерит се взираше в него, сякаш стигнал до някакво решение.

— Не исках да ви казвам, докато не се уверя. Мисля, че имат вътрешен човек.

— Някой от нашите се е продал на ония?!

Лицето на Мерит се изкриви в лека усмивка.

— Не от нашите. От вашите. Дейвид Уиър.