Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (3)

I
Сбогуване с царицата

Хеликаон стоеше на кърмата на „Ксантос“, загледан назад към горящата флота. Не изпита удовлетворение, докато огньовете озаряваха нощното небе.

Свали шлема си и се наведе над парапета, отправил взор на изток. Там, около далечната крепост на Дарданос, също горяха огньове и „Ксантос“ бавно се връщаше при тях.

Бризът по лицето му бе хладен и той стоеше сам. Никой не се приближаваше към него. Дори морякът на руля държеше погледа си вперен право на изток. Осемдесетте гребла на огромната галера се плъзгаха ритмично в тъмната вода и звукът бе като туптене на сърце.

Халисия бе мъртва. Царицата на Дардания бе мъртва. Жена му бе мъртва.

И сърцето му беше разбито.

Двамата с Гершом се бяха изкачили по стръмната скала до мястото, където бе паднала. Малкият Декс стоеше сгушен до нея, а черният жребец чакаше наблизо. Хеликаон дотича до жена си, коленичи и я вдигна на ръце. На хълбока й имаше жестока рана и земята наоколо бе напоена с кръв. Главата й увисна назад, а златната й коса се спусна свободно.

Декс извика:

— Тате!

Той прегърна тригодишното дете.

— Трябва да сме много тихи — прошепна момченцето. — Слънчевата жена спи. — Гершом го вдигна. — Скочихме ей оттам — каза Декс възбудено, сочейки към бездната и изгорения мост. — Избягахме от лошите хора.

Хеликаон прегърна Халисия. Тогава тя отвори очи и му се усмихна.

— Знаех, че ще… дойдеш — прошепна царицата.

— Тук съм. Бъди спокойна. Ще те отведем в двореца и ще зашием раните ти.

Лицето й бе пребледняло.

— Толкова съм изморена — каза му тя и очите му се замъглиха от сълзи.

— Обичам те — прошепна той.

Халисия въздъхна.

— Толкова… сладка лъжа.

Тя не каза нищо повече, повече никога нямаше да проговори, и той остана коленичил и обвил ръце около нея.

От другата страна на бездната звуците на битката станаха по-силни. Хеликаон не вдигна поглед. Хектор и Троянският кон бяха отблъснали микенците по дефилето към Безумието на Парнио и там врагът даваше последен отпор.

Ала на него не му пукаше. Прокара пръсти през златната коса на Халисия и се вгледа в мъртвите й очи. По скалата се качиха други мъже. Те останаха в тишина на почетно разстояние от него. Накрая Хеликаон затвори очите на царицата. Даде заповед да отнесат тялото й обратно в крепостта, а после бавно се изправи, за да посрещне Хектор.

— На североизток все още водят сражения — каза му принцът. — Вражеският генерал се опита да си пробие път с битка до брега. Държим ги в капан.

Хеликаон кимна.

— Взехме няколко пленници — добави Хектор. — Един ни каза, че Агамемнон и неговата бойна флотилия са на Имброс. Не мисля, че можем да ги удържим, ако дойдат тук. Морската порта е разбита, а хората ми са изтощени.

— Аз ще се разправя с тях — каза Хеликаон студено. — Ти довърши съпротивата тук.

После той свика хората си, върна се на „Ксантос“ и отплава в нощта. Бе очаквал да се изправи срещу стена от бойни кораби, защитаващи главната флота. Ала микенците с типичната за победители надменност смятаха, че са в безопасност и бяха изтеглили всичките си галери на брега за през нощта.

Грешка, за която Агамемнон сега щеше да съжалява горчиво.

„Ксантос“ спокойно плаваше по пътя си, а горящата флотилия озаряваше нощта зад огромния кораб. Писъците на умиращите бяха като грачене на далечни чайки. Тежестта на вината притискаше Хеликаон в самотата му и той си спомни последния си разговор с Халисия предната пролет. Тъкмо се готвеше за нападения по микенското крайбрежие и тя слезе с него до плажа.

— Върни се у дома при мен невредим — каза царицата, докато стояха в сянката на „Ксантос“.

— Ще се върна.

— И докато пътуваш, знай, че те обичам — добави тя.

Думите го изненадаха, защото никога не ги бе казвала преди. Той стоеше под утринната светлина като пълен глупак, без да знае какво да отговори. Бракът им, като повечето царски сватби, бе съюз, продиктуван от необходимост. Тя се засмя на объркването му.

— Нима Златния е останал без думи? — попита шеговито.

— Да — призна Хеликаон. После целуна ръката й. — За мен е чест да бъда обичан от теб, Халисия. Вярвам го с цялото си сърце.

Тя кимна.

— Зная, че не избираме кого да обичаме — каза царицата. — И зная, както съм знаела винаги, че ти копнееш за друга. Съжалявам за това. Съжалявам и за теб. Но се опитах и ще продължавам да се опитвам да ти донеса щастие. Дори да е само малка част от това, което ми донесе ти, значи ще ти бъде достатъчно. Сигурна съм в това.

— Аз вече съм щастлив. Никой мъж не може да желае по-добра жена.

И с тези думи той я целуна и се качи на бойния си кораб.

Толкова… сладка лъжа.

Спомените се забиваха в него като огнени нокти.

Вадя чернобрадия Гершом да върви по главната палуба. Едрият египтянин се качи по стълбите до кърмата.

— Тя беше великолепна жена. Красива и смела. Онзи скок над бездната е бил невероятен. Спасила е сина си.

Двамата мъже постояха в тишина, всеки изгубен в собствените си спомени. Хеликаон гледаше напред, към пламъците в небето над крепостта. Някой бе запалил складовете и много от дървените сгради от другата страна на двореца. Бяха избили жени и деца, както и мнозина защитници. Скръбен покров се бе спуснал над града тази нощ и нямаше да се вдигне скоро.

Наближаваше полунощ, когато „Ксантос“ най-накрая бе изтеглен отново на каменистия бряг точно пред разрушената Морска порта. Хеликаон и Гершом се изкачиха бавно по стръмната пътека. На портата ги посрещнаха войници от Троянския кон, които им казаха, че Хектор е заловил микенския водач и неколцина от офицерите му. Държаха ги вътре в града.

— Смъртта им трябва да е продължителна, а писъците — силни — каза Гершом.

Бяха оцелели по-малко от двадесетина микенци, но сред тях бе и адмирал Менадос. Той бе доведен пред Хектор на открито пред голямата Земна порта. Малцината заловени войни стояха приведени наблизо със завързани ръце.

Троянският принц свали бронзовия си шлем и прокара пръсти през напоената си с пот руса коса. Бе изморен до мозъка на костите си, очите му дращеха, гърлото му беше пресъхнало. Той подаде шлема си на своя щитоносец Местарес, разкопча нагръдника си и го остави да падне на земята. Микенският адмирал пристъпи напред и докосна юмрук до собствената си броня за поздрав.

— Ха! — каза той с мрачна усмивка. — Самият Принц на войната. — Сви рамене и се почеса по посребрената брада. — Е, както и да е. Няма позор в загубата от теб, Хектор. Можем ли да обсъдим условията на откупа ми?

— Ти не си мой пленник, Менадос — каза Хектор изморено. — Нападна крепостта на Хеликаон. Уби неговата жена. Когато се върне, той ще реши съдбата ти. Съмнявам се откупът да е сред алтернативите, които има наум.

Менадос изруга тихо, а после разпери ръце и изгледа твърдо Хектор.

— Казват, че не обичаш мъченията. Истина ли е това?

— Да.

— Тогава по-добре да се махнеш, троянецо, защото когато Хеликаон се върне, той ще иска повече от смъртта ни. Без съмнение ще ни изгори живи.

— И ще си го заслужавате — отвърна Хектор. После пристъпи по-наблизо и сниши глас: — Чувал съм за теб и многобройните ти смели дела. Кажи ми, Менадос, как така един герой се оказа изпратен на мисия да убие жена и дете?

Адмиралът го изгледа неразбиращо, а после поклати глава.

— Колко мъртви жени и деца си виждал през младия си живот, Хектор? Десетки? Стотици? Е, аз съм виждал хиляди. Проснали се изкривени от смъртта по улиците на всеки завладян град или село. И да, в началото това обръща стомаха ти. В началото размишлявах над това похабяване на живота, над дивачеството и жестокостта. — Той сви рамене. — След като мине време и планините от трупове растат, просто спираш да мислиш за тях. Как така един герой се оказва на такава мисия? Знаеш отговора по-добре от мен. Първото задължение на войника е лоялността. Когато царят нареди, ние се подчиняваме.

— Ще платиш висока цена за тази лоялност — отвърна Хектор.

— Повечето войници накрая плащат висока цена — отвърна Менадос. — Защо не ни убиеш сега? Безболезнено. Моля те като един войн — друг. Не искам да даря онова зло копеле с удоволствието да слуша писъците ми.

Преди принцът да успее да отговори, той видя, че Хеликаон върви към тях покрай пленниците, следван от едрия египтянин Гершом. Зад тях се приближаваха двадесетина ядосани дарданци, стиснали ножове и сопи в ръце. Менадос се изпъна до пълната си височина и скръсти ръце зад гърба си. Изражението на суровото му лице не издаваше нищо. Хеликаон спря пред него.

— Ти дойде в земите ми с огън и ужас — каза той, а гласът му бе студен като зимата. — Уби жена ми и жените и децата на народа ми. Нима убийството е единственото умение, което вие, микенците, някога ще успеете да овладеете?

— Ах — възкликна адмиралът. — Значи ще водим спор за убийствата? Ако аз бях спечелил тук, щях да бъда обявен за микенски герой, надвил един зъл цар. Ала изгубих. Не ми изнасяй лекции, Подпалвачо. Колцина безпомощни жертви си убил? Колко жени и деца умряха при набезите ти над микенските села?

Зад тях тълпата дарданци се приближаваше към завързаните микенски пленници.

— Назад! — извика Хеликаон и се обърна към тях. — В града ни горят сгради и мнозина се нуждаят от помощ. Вървете! А тези хора оставете на мен.

Той постоя смълчан известно време, после погледна към Хектор.

— Какво ще кажеш, приятелю? — попита след малко. — Ти ги плени.

Троянският принц погледна бойния си другар и видя в очите му гнева и жаждата за отмъщение.

— Пътят на войника е по-тесен от острието на меч — отвърна той. — Стъпка встрани и той отслабва, става по-слаб боец. Още една стъпка — и се превръща в чудовище. Тази нощ Менадос се отклони от пътя и е навеки прокълнат заради това. Трагедията му е, че служи на Агамемнон — безжалостен мъж, лишен от всякаква човечност. Във всяка друга армия адмиралът би останал верен на сърцето си и щяха да го запомнят като герой. Преди обаче да решиш как да умре, ще ти разкажа една история, ако може.

— Нека е кратка.

— Когато бях момче, чух разказ за една микенска галера, изтеглена на остров Китера, близо до рибарско селце — продължи Хектор. — Появила се пиратска флотилия, готова да нападне селото, да избие мъжете и децата и да пороби жените. Капитанът на галерата обаче, въпреки че нямал роднинска връзка с никой от селото, нито някакви приятели там, повел четиридесетте си моряка в битка срещу многократно превъзхождащия ги враг. Двадесет и двама от мъжете му умрели, а той бил сериозно ранен, но селото било спасено. Хората там все още празнуват деня на избавлението си.

— И това си бил ти, Менадос? — попита Хеликаон.

— Тогава бях по-млад и нямах акъл за пет медника — отвърна адмиралът.

— През лятото видях един войник да плаче, защото в хаоса на битката без да иска бе убил дете — каза Хеликаон тихо. — Аз поведох този войник в битка. Отведох го до онова село и го превърнах в убиец. Прав си, Менадос. Нямам право да назидавам нито теб, нито когото и да било за покварата на войната.

Той замълча и се обърна с гръб към адмирала. Хектор го гледаше, но изражението му не издаваше нищо. Накрая царят на Дардания се обърна отново към Менадос.

— Заради онова дете и селяните на Китера ще ти подаря живота. — После погледна Хектор. — Нека твоите хора отведат пленниците до брега. Там има една повредена микенска галера. Едва плава, но да я вземат и се опитат да достигнат Имброс с нея.

Менадос пристъпи напред, сякаш за да заговори, ала Хеликаон вдигна ръка и гласът му отново бе студен.

— Не ме разбирай погрешно, микенецо. Ако някога отново те видя, ще извадя сърцето ти и ще го дам на враните.

 

 

Мъжете от Троянския кон поеха на югозапад от Дарданос и яздиха, докато Троя не се появи на хоризонта. Чак тогава Хектор нареди да спрат в една гора точно извън града. Разположиха се там, в студената нощ, а свирепият вятър изсмукваше горещината на огньовете им и носеше мрак в мислите им. Семействата им ги чакаха съвсем наблизо — обичните им хора, които не бяха виждали от повече от две години.

Застанал на хребета на гористия хълм, Хектор почувства дълбока тъга. Утре щеше да има парад за оцелелите, а влизането им в града щеше да бъде посрещнато с радостни възгласи. Ала онези, които бяха дали най-много в тази отвратителна война, нямаше да яздят през покритите с цветя улици, нито да получат венци от възхитените млади жени. Кръвта на тези герои вече бе попила в почвата на далечната Тракия, а прахта им бе разпръсната от ветровете на чужди земи. Или се бяха удавили в Хелеспонт, или бяха паднали пред стените на Дарданос.

Дори сред оцелелите имаше такива, които нямаше да се насладят на признанието, което заслужаваха. Според цар Приам един победен парад не бе място за сакати.

— В името на боговете, момче, никой не иска да вижда истината за войната. Хората искат да виждат високи, силни и красиви герои.

Коментарът бе разгневил Хектор не защото бе суров и неблагодарен, а защото бе чистата истина. Така че той нареди ранените и осакатените да бъдат отведени до лечебниците след мръкване и пренесени в града тайно, сякаш бяха покрити със срам.

Погледна към каруците, които тъкмо бяха пристигнали през деня. Едната носеше храна за мъжете му. Другите две бяха пълни с две хиляди нови бели наметала, така че тълпата да не вижда изморени войници, изтощени от години на битки, пристигнали у дома мръсни и изцапани с кръв. Вместо това щяха да гледат блестящите герои с възторг.

Брат му Диос се качи на хълма и застана до него.

— Студена нощ — отбеляза той и придърпа наметалото си по-плътно около себе си.

— Не я усещам — отвърна Хектор, който бе облечен в проста туника до коленете в избелял жълт цвят.

— Това е, защото си Хектор — каза помирително Диос.

— Не, това е защото прекарах две дълги години в Тракия, газейки през сняг и лед в планините. Не е нужно да оставаш с нас, братко. Върни се в топлия си дом.

— Тази нощ си мрачен. Не се ли радваш, че си у дома?

Хектор се загледа към Троя и си помисли за жена си и сина си, за фермата и конете си в северната ранина. Въздъхна.

— Още не съм си у дома — каза след малко. — Как е Андромаха?

— Добре е. Само че е ядосана. Развика се на татко, че е задържал армията тук за през нощта. Каза му, че заслужават повече от това.

— И двамата са прави — отвърна Хектор. — Мъжете заслужават повече, но пък утре ще се къпят във възхищението на народа. Парадът е важен и ще помогне да прикрие провала ни.

— Как можеш да говориш за провал? — попита Диос изненадан. — Не си изгубил и една битка и дори успя да убиеш един вражески цар. Аз на това му казвам победа. Както и народът. И ти би трябвало да го наричаш така.

Тогава Хектор изпита непривичен гняв, но го удържа и не допусна да се прояви в гласа му.

— Прекосихме проливите, за да защитим земята на траките и нашия съюзник цар Резос. Резос е мъртъв. Тракия е изгубена. Враговете ни се събират от другата страна на Хелеспонт, готови за нахлуване. Всичките северни търговски маршрути са изгубени. Това звучи ли ти като победа?

— Разбирам те, братко — отвърна Диос меко. — Но не си съвсем прав. Ти и хората ти отидохте в Тракия, за да помогнете на защитата. Поражението бе на Резос, не на войните от Троя. Твоята легенда е неопетнена.

— Чумата да ги тръшне легендите — извика Хектор. — А също и извратената политика, която позволява пораженията да бъдат претопени и от тях да се изковават златни победи. Истината е, че врагът владее Севера. Сега Агамемнон ще настъпи срещу нас в собствените ни земи. И ще дойде с огромна армия.

— А ти ще го унищожиш — отвърна Диос. — Ти си Повелителя на битките. Всеки мъж във Великата зеленина го знае. Ти никога не губиш.

Хектор обърна поглед към младия си брат и видя възхищението в очите му. Изпита страх, който стегна стомаха му. По време на битката в Карпеа той бе на не повече от един удар с меч разстояние от смъртта. Добре насочена стрела или точно хвърлено копие можеше да прониже гърлото му. Камък от прашка можеше да разбие черепа му. Всъщност, ако Банокъл не бе повел почти самоубийствена атака към задните редици на врага, сега духът му щеше да броди по Тъмния път. Принцът понечи да разкаже на брат си за страховете, за треперещите ръце и безсънните нощи. И по-лошо — за нарастващата болка в лявото рамо и в дясното коляно. Искаше му се да каже: „Аз съм човек като теб, Диос. И като всички онези хора около лагерните огньове. Натъртвам се, кървя, остарявам. И ако продължа да водя битка след битка, един ден късметът ми ще ме напусне, а с него и кръвта ми.“

Но не каза нищо. За Диос, армията и народа на Троя той отдавна бе спрял да бъде човекът Хектор. Сега представляваше нещо като утрешния парад — фалшив, но блестящ символ на троянската неуязвимост. И с всеки изминал ден, прекаран във водене на война, се оказваше все по-здраво прикован към тази лъжа.

Диос заговори отново:

— Само почакай да видиш Астианакс. Момчето порасна, Хектор. Вече е почти на три години и е невероятно смело дете.

Принцът се отпусна и се усмихна.

— Нямам търпение да го видя. Ще го изведа да пояздим сред хълмовете. Това ще му хареса.

— Да, аз го изведох преди не повече от седмица. Сложих го пред мен и му дадох да подържи юздите. Направо се влюби в ездата. Особено в галопирането.

Тъга изпълни сърцето на Хектор. През дългите, мрачни и кървави месеци в Тракия бе мечтал да вземе момчето на първата му езда, да го държи до себе си и да слуша смеха му. Насред ужаса и бруталността на войната тази малка амбиция му даваше сили.

— Изплаши ли се? — попита той.

— Не! Точно обратното. Не спираше да ми вика да яздя по-бързо. Безстрашен е, Хектор. Не, че някой би очаквал нещо по-малко от твоето дете.

Твоето дете.

Ако изключим факта, че не е мое, помисли Хектор. Прикривайки тъгата си, той погледна към града.

— А татко добре ли е?

За момент Диос не каза нищо. После сви рамене.

— Остарява — отвърна и сведе поглед.

— И пие повече от преди?

Брат му се поколеба.

— Ще видиш утре — каза накрая. — По-добре да прецениш сам.

— Така и ще сторя.

— Ами Хеликаон? До нас достигна вест, че е потопил флотилията на Агамемнон. Изгорил ги всички. Това повдигна духа на мнозина, гарантирам ти.

Студеният вятър отново засъска сред клоните над главите им. Този път Хектор потрепери, но не от студа. Отново видя бледото мъртво лице на съпругата на Хеликаон — красивата Халисия — докато отнасяха тялото й в крепостта. Бе чул историята за последната й езда. Тя взела сина си със себе си, а после се качила на огромен черен кон и минала право през редиците на врага и надолу по дефилето към моста, известен като Безумието на Парнио. Микенците я преследвали, знаейки, че са я хванали в капан, тъй като мостът бил изгорен. Заклещена между убийците и дълбоката бездна, Халисия накарала жребеца да прескочи широката пукнатина. Никой ездач не посмял да я последва. Така бе успяла да спаси своя син, но не и себе си. По време на ездата бе получила дълбока рана от копие и умря от загуба на кръв при идването на Хеликаон.

Гласът на Диос го върна обратно в настоящето.

— Трябва да обсъдим маршрута на победния парад. Ще яздиш в церемониалната бойна колесница на татко. В момента я полират и покриват с нови златни листове. Ще я извадят преди съмване. Татко е наредил да впрегнат в нея два чисто бели коня. — Диос се усмихна. — Ще изглеждаш като млад бог!

Хектор пое дълбоко въздух и отново се загледа в града.

— А маршрута? — попита той.

— Всички ще минете през долния град, а после през Скейската порта и нагоре до двореца, където Приам ще ви посрещне и ще раздаде награди на героите, които си определил. После ще има благодарствено пиршество на Площада на Хермес. Там татко се надява да изнесеш реч. Предлага да разкажеш на събралите се за победата в Карпеа, тъй като е най-скорошна.

— Дарданос е най-скорошен — изтъкна Хектор.

— Да, така е, ала смъртта на Халисия прави историята твърде тъжна.

— Разбира се — каза принцът. — Не можем да допуснем неща като кръв и смърт да развалят една хубава история за война…

 

 

Ковачът Калкеус седеше в осветения от факли мегарон на Дарданос и разтриваше вкочанените пръсти на лявата си ръка. След малко изтръпването премина и върховете на пръстите започнаха да боцкат. След това започна треперенето. Той изгледа парализирания крайник, опитвайки се да го укроти с волята си. Вместо това гърчът се засили. Сякаш невидими пръсти бяха стиснали китката му и я тресяха. Изнервен, Калкеус стисна дланта си в юмрук и скръсти ръце, за да не види никой треперенето.

Не че имаше кой да види. Египтянинът Гершом му каза да чака Хеликаон в това празно и студено място. Калкеус огледа мегарона. По мозайката на пода имаше кръв. Петната бяха засъхнали, но на други места, по чергите и по-дълбоките пукнатини в плочите, кръвта бе все още лепкава. До една стена се виждаше счупен меч.

Калкеус прекоси залата и вдигна оръжието. Беше се пречупил през средата на острието. Той прокара дебелите си пръсти по метала. Зле направено и с твърде много калай, реши накрая. Медта беше мек метал, а с добавянето на калай се получаваше по-твърдият и по-полезен бронз. Но това острие бе станало прекалено твърдо, а следователно и чупливо, затова и се бе прекършило при удара.

Калкеус се върна до дивана и седна отново. Ръката му вече не трепереше и това беше благословия. Ала парализата щеше да се върне. Това беше проклятието на ковачите. Никой не знаеше какво го причинява, но винаги започваше с върховете на пръстите на ръцете, а после и с тези на краката. Скоро той щеше да куца и да ходи с помощта на пръчка. Дори за бога на ковачите Хефест се мълвеше, че е сакат. Старият Карпитос, при когото се бе обучавал в Милет, накрая даже ослепя. Кълнеше се, че топящата се мед отравя въздуха. Калкеус нямаше как да провери тази теория, но й вярваше достатъчно, за да строи ковачниците си на открито, така че отровите да се разреждат в свежия въздух.

Не можеш да се оплакваш, каза си той. Вече си на петдесет и едва сега започна да трепериш. При Карпитос всичко бе започнало още двадесетина години преди да изгуби зрението си.

Времето течеше и ковачът, който никога не се бе славил с търпение, започна да се изнервя още повече. Стана от дивана и излезе, за да се наслади на нощния въздух.

От центъра на крепостта, където бе върлувал пожарът в кухните, се издигаше черен пушек. Въпреки очевидното си желание за разруха, врагът се бе справил ужасно нескопосано, помисли си Калкеус. Много от запалените сгради бяха пострадали само повърхностно. А и не бяха обърнали никакво внимание на поддържащите греди на моста при Безумието на Парнио. Вместо това бяха удряли по дъските на самия мост с брадви и мечове, за да ги отслабят, след което ги бяха залели с масло, за да ги подпалят. Идиотите не бяха осъзнали, че именно подпорните греди, забити дълбоко в скалата и от двете страни, осигуряваха сила на цялата конструкция. Онзи, който я бе изградил, трябваше да е бил майстор в занаята си. И след като подпорите бяха напълно непокътнати и незасегнати от огъня, мостът можеше да се възстанови само за няколко дни.

Калкеус погледна надясно. Под лунната светлина видя трима мъже, които теглеха широка количка, натоварена с телата на няколко жени и деца. Едното й колело се удари в камък и тя подскочи. Една от мъртвите жени се изплъзна настрани. Движението накара разкъсаната й туника да се надигне и да разкрие задника й. Тримата мъже веднага спряха количката и един от тях побърза да прикрие голотата й.

Колко странно, помисли ковачът. Сякаш това я интересуваше.

Той се върна обратно в мегарона. Сега неколцина слуги слагаха нови факли в скобите в стените. Калкеус извика един от тях:

— Ей ти! Донеси ми малко хляб и вино.

— А ти какъв си? — попита мъжът със свадлив тон.

— Гладен и жаден — отвърна Калкеус.

— Гост на царя ли си?

— Да. Аз съм Калкеус.

Слугата се ухили.

— Наистина ли? Лудият от Милет?

Ковачът въздъхна.

— Не съм от Милет, но да, така ме наричат някои идиоти.

Мъжът му донесе поднос с черен хляб, малко сирене и кана разредено вино. Хлябът не беше пресен, но ставаше за ядене заедно със сиренето. Калкеус отпи от виното и погледна към големите врати и сенките, които луната хвърляше навън. Искаше му се Хеликаон да дойде, за да приключат с тази работа и да може да се върне в Троя и новите си ковачници.

Първите му опити да претопи метала от червените камъни се бе оказал разочароващ. Дори и най-горещата пещ произвеждаше само безполезна сивкава маса. Той прецени, че е нужно огньовете да са дори още по-горещи и затова нареди да конструират нова пещ в северното плато на Троя, където вятърът бе подходящ.

Ала му трябваше време и още злато.

Сигурен бе, че Хеликаон ще го разбере. Ако Калкеус успееше, резултатът щеше да е колосален. От червените скали, каквито на изток имаше в изобилие, можеха да се правят мечове, копия, върхове на стрели и брони. Нямаше нужда от скъпия калай, който се внасяше от далечни острови отвъд Великата зеленина, или мека мед от Кипър и другите земи, под властта на Микена. Металните сечива като плугове, пирони и обръчи за бъчви, също можеха да се правят на стойност, нищожна в сравнение с тази на бронза.

Пламтящите факли бяха сменени още два пъти, докато Хеликаон се върне. Той влезе в сградата, следван от петима млади мъже, и извика на един слуга да донесе вода. Красивото му лице бе изцапано, а дългата му тъмна коса висеше на опашка, която стигаше до раменете му. Младият цар отиде до богато украсения трон, свлече се в него и затвори очи. Неколцина от мъжете с него започнаха да говорят. Калкеус чу, че се оплакват от огромните трудности на задачите, които им предстояха. Това не можеше да стане — заради това, а онова бе невъзможно — заради другото. Ковачът изпита гняв. Глупави мъже с мързеливи умове. Вместо да решават проблемите, те си губеха времето в търсене на причини да нямат решение. За него бе пълна мистерия защо Хеликаон изобщо допускаше подобни глупаци до себе си.

Един слуга донесе сребърна винена чаша и кана, преливаща от хладна вода. Царят напълни чашата и я изпразни.

Един млад мъж с рехава червена брада заговори:

— Ще ни отнеме месеци дори само да възстановим моста, а нямаме достатъчно дърво да построим наново складовете и другите сгради, които микенците изгориха.

— Нито пък достатъчно дърводелци и работници — добави друг.

— И определено не достатъчно мозък — извика Калкеус и се надигна от мястото си. Мъжете около царя спряха да говорят и се извърнаха към него. Той се приближи уверено и ги изгледа като червеи. — Видях останките от моста. Може да се поправи само за няколко дни. В името на боговете, Хеликаон, надявам се тези дебили да са по-добри бойци, отколкото мислители.

— Приятели — обърна се царят към ядосаните си съветници, — това е Калкеус. И преди да решите да го мразите, трябва да ви е ясно, че това изобщо не го вълнува. Всички го мразят. Така че потиснете гнева си и ни оставете да поговорим.

Калкеус изчака, докато мъжете излязат, без да обръща внимание на студените погледи, които му хвърляха, минавайки покрай него. После приближи Хеликаон.

— Близо съм до решението, но ми трябва още злато — каза без предисловия.

Хеликаон пое въздух бавно и дълбоко, а лицето му застина. Внезапно разтревожен, ковачът погледна в очите на царя и не видя дружелюбност там. Точно обратното — сапфиреният поглед бе враждебен.

— Да не би… да не съм направил нещо, с което да съм те обидил? — попита той.

— Да си ме обидил? Що за парадокс си ти, Калкеус? Гений и идиот в един дебел пакет! Нарече хората ми идиоти. Влизаш в дома ми без поздрав, без да изкажеш съболезнования за агонията, която сме преживели тук, само с нагло искане за още от златото ми.

— Ах! — възкликна другият. — Сега разбирам. Да, естествено. Липсата на фалшиво съчувствие е обидна. Извинявам се. На мен обаче наистина ми трябва още злато. Мисля, че съм близо, Хеликаон. Пещите трябва да са по-горещи, за да стопят нечистотиите. Тогава мисля, че…

— Достатъчно! — изрева царят и скочи на крака. В ръката му проблесна кинжал. Шокиран и изплашен, Калкеус отстъпи крачка назад. Устата му бе пресъхнала, а сега и двете му ръце трепереха. Хеликаон го сграбчи за туниката с лявата си ръка, а с дясната вдигна оръжието. Блестящото острие се намираше само на сантиметър от лявото око на ковача. За миг никой от двамата не помръдна, а после по-младият мъж изруга тихо и издиша бавно. Прибра ножа си и се върна до трона, където напълни чашата си с още вода. Отпи дълбоко и когато отново погледна Калкеус, в очите му вече нямаше ярост.

— Мъжете, които обиди, се прибраха у дома, за да открият, че жените и децата им са били избити — каза Хеликаон. — И да, те не са опитни занаятчии. Те са моряци. Днес ги задържах със себе си, за да им дам нещо да вършат и нещо, за което да мислят, нещо различно от загубата, която са преживели. Но ти не разбираш това, нали? Никой, който говори за фалшиво съчувствие, не би могъл да разбере.

Калкеус щеше да заговори, но Хеликаон вдигна ръка.

— Не, не искам да говорим повече за това. Утре отплавам за Троя. Ти ще останеш тук. Искам мостът да бъде поправен и да се издигне нова Морска порта. После можеш да организираш работниците и да възстановите складовете.

— Имам много работа за вършене в Троя — отвърна Калкеус. После видя, че студеният блясък се връща в очите на Хеликаон. — Но разбира се с радост ще помогна тук.

— Мъдро от твоя страна.

Ковачът въздъхна.

— Значи това са първите мъдри слова, които съм казал днес. Ти си прав, Хеликаон. Аз съм идиот. И ти си последният, когото бих искал да обидя… не само защото ми трябва златото ти, но и защото застана до мен и ме подкрепи, когато другите ме смятаха за луд. Така че се надявам да ми простиш и да оставим тези гневни мигове зад гърба си.

Лицето на Хеликаон се отпусна, но той не се усмихна, а в свирепите му сини очи не се появи топлина.

— Ние сме това, което сме — каза царят. — И двамата. Ти не осъзнаваш страданието на другите, но пък и никога не си изгарял хора живи, за да се наслаждаваш на писъците им.

Той замълча за момент, а после отново заговори:

— Казваш, че мостът може да се поправи бързо?

Калкеус кимна.

— Мога да го направя използваем за двадесет дни. Съмнявам се точно в момента да искаш нещо повече.

— Защо мислиш така?

— Ти си богат човек, Хеликаон, но богатствата ти зависят от търговията. Всяко късче злато, което използваш за възстановяването на Дарданос, може да се окаже безразсъдно разхищение, ако микенците нахлуят отново. А ако тази война се проточи, може би ще имаш нужда от цялото си богатство.

— И ти ще ме посъветваш да…?

— Да направиш само временни поправки на минимална цена. И да преместиш съкровищницата си от Дарданос.

Хеликаон поклати глава.

— Първото е невъзможно. Тук няма нация, Калкеус, само смесица от раси, дошли в Дардания в търсене на богатства — хити, фригийци, тесалийци, траки. И много други. Те се подчиняват на законите ми и плащат данъците, които искам, защото аз от своя страна ги пазя от враговете им и смазвам всеки, който ми се опълчи. Ако заподозрат, че съм изгубил вяра в способността си да защитя собствената си земя, тогава и те ще изгубят вяра в мен. Тогава ще съм изправен не само срещу нахлуване от север, но и бунт отвътре. Не, поправките трябва да са стабилни и предвидени да издържат.

— Тогава ще бъдат — съгласи се Калкеус. — И с риск отново да те обидя, какво ще стане с моята молба? Както виждам, тази война не се кани да свършва скоро, така че работата ми е още по-важна.

— Зная. Помогни на хората ми тук и ще се погрижа в Троя да те чака злато. — Хеликаон се надигна изморено на крака. — Изглежда вярваш много силно в тези червени камъни, Калкеус. Дано не грешиш.

— Не греша. Сигурен съм. Преди края на лятото ще ти донеса най-великия меч на света, Хеликаон.