Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (24)

XXII
Предатели на портата

Калкеус също стоеше и гледаше на северната стена, но когато микенските кораби започнаха да горят, той се обърна и си тръгна със сведена глава. Знаеше, че Златния ще избяга от пожара и ще успее да си проправи път до открито море с „Ксантос“. Но нямаше желание да вижда повече.

„Наистина с право го нарекоха Кораба на смъртта“, помисли той, въпреки че името беше дадено от кипърските дърводелци, които го построиха, но отказаха да плават на него от страх, че това е твърде голямо предизвикателство към Посейдон, който ще го потопи.

Ала Калкеус бе замислил „Ксантос“ като търговска галера, която да носи повече товар и да е по-бърза от съперниците си, и най-вече, да е достатъчно силна, за да преодолява опасните морета през пролетта и есента, като по този начин удължи търговския сезон много повече, отколкото другите кораби можеха да си позволят, преди да се върнат в сигурните си пристанища. „Ксантос“ бе надминал дори най-лудите му очаквания като преодоля коварните зимни морета по целия път до Далечния запад и обратно в търсене на калай. Калкеус нямаше търпение корабът да се върне, за да може да обсъди пътешествията му със Златния и да го чуе как хвали уменията му като корабостроител, а после да си поговорят за промените, които могат да направят по „Ксантос“.

Вместо това, също като на онзи прокълнат ден в Залива на сините сови, трябваше да гледа как мъже горят, докато Корабът на смъртта плава.

„Микенците бяха груб и безскрупулен народ — каза си той. Сами си бяха навлекли това разрушение. Но огнехвъргачите бяха негово изобретение. Той ги построи за Хеликаон, за да може да побеждава пирати и разбойници. И сега умът му бе замъглен от тъга за мъжете, умрели толкова жестоко заради прибързания си опит да имитират огнените оръжия на «Ксантос». Лудия от Милет, така го наричаха. Може би са прави, помисли си той. Само луд би могъл да създаде подобно смъртоносно творение.“

Той си проправи път с лакти през развълнуваната тълпа троянци, които до един сочеха към горящите кораби и ликуваха, а после слезе по стълбите на западната стена и тръгна на североизток през лабиринта от улици. Оглеждаше се, докато вървеше, и виждаше града с тревожни очи. Когато дойде тук за пръв път, Троя беше невероятна гледка — град, който нямаше равен по света. Великите дворци на благородниците бяха покрити с бронз и украсени с червен и зелен мрамор, а по стените им бяха изобразени мънички създания. Дворецът на Приам имаше покрив от чисто злато, който блестеше на слънчевата светлина и се виждаше отдалече в морето. По широките каменни улици вървяха благородни мъже и жени, облечени в богати дрехи в ярки цветове, обсипани с искрящи накити. Хора, които желаеха да бъдат видени и на свой ред искаха да видят всички останали. Целият свят идваше в Троя, за да се удивлява на красотата й и да забогатее от нейните богатства.

Сега светът бе дошъл в Троя, за да я събори на колене и да я разграби.

Улиците около него бяха пълни с колиби на бегълците от Долния град, които се надяваха великите стени да ги защитят. Грубовато построените им убежища от дърво и кожа се облягаха със стотици на стените на високите дворци на богатите и могъщите. Търговци и занаятчии живееха в тези съборетини и някои работеха — ако имаха материали — но повечето просто таяха надеждата, че един ден войната ще свърши и те ще могат да се върнат към търговията и да се замогнат отново.

По улиците витаеше атмосфера на страх и гняв, така че малцина излизаха след мръкване. Храната бе станала оскъдна и складовете и пекарните се охраняваха бдително. Водата също се оказа проблем. От вътрешната страна на стените имаше два кладенеца, но по-голямата част от водата бе идвала от Скамандър, която сега беше от другата страна на вражеските лагери, и Симоент, от която все още от време на време идваха каруци с бъчви. Градските кладенци също се охраняваха, за да не избухват боеве сред чакащите тълпи от жадни хора, и за да не отрови водата някой от шпионите на врага.

Калкеус си проправяше път сред объркващия лабиринт от улички, създаден от новите колиби. Картата на Троя сякаш ежедневно се променяше. В един момент пътят, който следваше, се оказа задънен и той изруга нервно. Мислеше си, че е сам във вонящата сенчеста улица, но после чу глас:

— Мога да ти дам ездата на живота ти, господарю, само за един медник.

Някаква изпосталяла курва седеше на прага на една колиба с премрежени от умора и разочарование очи и ярки петна червена боя по бузите. Тя килна глава и му се усмихна и той видя, че зъбите й са сиви и изгнили.

Поклати глава тревожно и побърза да напусне уличката. Накрая успя да намери пътя към площада пред двореца на Приам. Големите врати бяха отворени и дворът с червените стълбове както винаги се охраняваше от редица царски орли в бронзови нагръдници и високи шлемове със сребърни сегменти и бели гребени.

Калкеус погледна към блестящия златен покрив — символ на богатството и властта на Приам. Бронзът бе изтръгнат от покривите на другите дворци по заповед на Хектор, за да се изработят оръжия. Само тук никой не бе свалял нищо и дворецът блестеше като сигнален огън пред очите на враговете на Приам, подигравайки им се предизвикателно да дойдат да го вземат.

Ковачът продължи напред. При Дарданската порта под североизточния бастион бе принуден да спре и да изчака керван оттеглени от магарета каруци. Върху две от тях бяха натрупани бъчви с вода. Другите носеха семейства и техните притежания, разревани деца и изплашените им майки, докато мъжете се тътреха отстрани. Една каруца бе натоварена догоре с дървени клетки, пълни с пилета.

Един едър страж отиде до него.

— Пак ли ти, ковачо? Много обичаш да рискуваш, а? Съвсем скоро Агамемнон ще атакува тази порта и имаме заповед да я затворим и запечатаме. Няма да е хубаво, ако ти останеш отвън.

— Не е в интерес на Агамемнон да запечатва града, поне не още — отвърна Калкеус, въпреки че не искаше да се въвлича в разговор с този човек.

— Той пуска семейства да бягат — продължи войникът. — Жена ми и децата тръгнаха към Зелея преди два дни.

— Колко хора си тръгнаха днес и колко дойдоха?

Мъжът се намръщи.

— Тук съм от зазоряване и видях да влизат повече от петдесет човека. Само две семейства напуснаха града.

— Значи в Троя идват повече, отколкото си тръгват — сопна се Калкеус, раздразнен от несхватливостта на стража. — Не виждаш ли, идиот такъв, че Агамемнон иска точно това? Троя да е претъпкана с бежанци, които да ядат храната и да пият водата. Те не са полезни на града. Не носят оръжия, повечето дори не могат да се бият. Това са фермери и семействата им. Носят само страх… — посочи към жените и децата и добави с презрение: — И бебета!

Стражът изглеждаше ядосан.

— Тогава защо врагът пуска хора навън? — попита той настоятелно.

Калкеус задържа езика си зад зъбите и продължи към портата. Прекрасно знаеше, че семейството на войника вече е мъртво, че са били избити в мига, в който са се скрили от очите на наблюдателите по стените. Агамемнон нямаше да позволи никакви деца да напуснат града, не и като знаеше, че синът на Хектор и дарданският наследник са вътре.

Веднъж извън стените, той погледна на юг, където лагеруваше врагът — само на двестатина крачки — и тръгна по каменния път около северния край на платото, изгърбвайки рамене, за да се предпази от вятъра. Накрая достигна редицата празни ковачници.

Ковачниците на Троя озаряваха тази местност още от раждането на града. Вятърът се носеше от север и удряше високия връх, като караше пещите да реват така, както не можеше никое изработено от човек духало. Но когато войната започна, Приам нареди всички ковачи да се върнат зад стените и тези пещи бяха изоставени.

Освен от Калкеус.

Още когато бе съвсем млад, той осъзна, че мисли по различен начин от другите хора. Главата му постоянно гъмжеше от идеи. Нямаше търпение към онези, които не разбираха разрешенията на прости проблеми, защото на него винаги му се струваха очевидни. Изпитваше непримиримо любопитство към света и навсякъде виждаше предизвикателства. Когато видя как гребците движат кораб, се зачуди как може да направи така, че да го задвижи по-бързо. Инстинктивно разбираше защо една къща ще падне под напора на зимна виелица, а друга наблизо ще остане стабилна. Дори когато отблъсна курвата днес, част от ума му се чудеше от какво ли е направена червената боя на лицето й и защо зъбите на някои хора гният по-бързо от тези на други.

Но вече десет години истинската му страст бе изработването на съвършения меч.

Всеки знаеше за бучките сив метал, които падаха от небесата. Повечето ги мислеха за дар от Арес. Бяха много ценени, повече дори от златото. Приам имаше няколко в съкровищницата си и понякога от студения сив метал се правеха малки неща като брошки или дори върхове на стрели.

Хитите се бяха научили да правят мечове от този звезден метал или поне така се говореше, но те пазеха зорко тайната си. Калкеус никога не бе виждал подобно оръжие, но вярваше на историите. Беше събрал няколко късчета от метала през годините и ги бе изучил. Откри, че бронзът не е достатъчно твърд, за да го одраска и само някои скъпоценни камъни са способни на това. Вярваше, че трябва да има начин да се изработи меч от този метал, който да е по-силен и от най-добрия бронз — меч, който би се кривил, без да се чупи, и би останал винаги остър, за да може един войн да го използва през целия си живот.

Най-голямата му изненада при изследването на парчетата бе, че те стават червени и изгниват, когато ги остави във вода. Червените ронливи останки го накараха да мисли за червените камъни, които се срещаха из цялата тази местност, докато копачите търсеха злато или винаги недостатъчния калай — камъни, за които се смяташе, че нямат стойност и миньорите ги изхвърляха. Той нае работници, които да му донесат няколко каруци червени скали до ковачницата, а другите ковачи му се смееха, когато ги нагорещи в пещта си. Когато обаче достигнеше температурата, при която медта се топеше, новият метал отказваше да потече, за да се отдели от скалата. Остатъкът беше просто сивкава гъбеста маса, която при охлаждането си се строшаваше само с един удар на чука.

Той обмисляше ядосано този проблем дълго време. Фактът, че металът можеше да бъде отслабен с вода, го наведе на мисълта, че огънят би трябвало да го подсилва. Трябваше му повече горещина. Успя да убеди цар Приам да му отпусне средства за по-голяма пещ, по-висока от която и да е друга в Троя досега, така че сивите гъби да се нагряват до степен да се разтопят изцяло и да освободят чистия си метал. Другите ковачи в началото му се подиграваха, а после спряха да се смеят, когато първите две пещи изгоряха, разрушавайки и ковачниците наоколо. После войната стигна до Троя и останалите ковачи последваха заповедта на царя да се върнат в града.

Но не и Калкеус. Сега, останал най-накрая сам на хълма, далече от любопитни очи и насмешливи коментари, той погледна към огромния комин, който строеше. Заобиколен от дърво, той вече бе двойно по-висок от човешки ръст. Потривайки длани, Калкеус се захвана за работа.

 

 

Обвита в пашкул от мек куп приятно миришещи чаршафи и пухени възглавници, Андромаха спа много след зазоряване, потънала в забравения комфорт на истинско легло. Когато звукът от приглушен плач я събуди, слънцето се издигаше високо.

Тя се протегна лениво, а после се претърколи и седна в леглото.

— Какво има, Акса? Какво не е наред?

Прислужницата й постави голяма купа парфюмирана вода на масата и обърна мокрото си от сълзи лице към нея.

— Съжалявам, господарке. А и ти беше толкова изморена. Не исках да те събудя.

— Мислех, че ще се радваш да се върна — пошегува се Андромаха и прокара пръсти през гъстата си червена коса, за да я отметне от лицето.

Акса се усмихна с мъка.

— Разбира се, че се радвам, господарке. Но точно когато ти се върна в безопасност, моят Местарес тръгна. — В очите й отново се появиха сълзи и главата й клюмна. — Съжалявам, принцесо, боя се за децата си. Врагът пуска жени и деца от града. Исках да отпътувам до Фригия. Пътят е дълъг, зная, но имам семейство там. Дечицата ми ще са в безопасност. Но Местарес ми забрани да напускам града. Не можех да се оплаквам, господарке, защото той беше тук с мен. Но сега Троянският кон е тръгнал посред нощ. И той не ми каза нищо. Нито дума.

— Зная. Тръгнали са на разсъмване.

— Не, господарке, изчезнали са посред нощ.

Андромаха кимна замислено.

— Хектор не може да вярва никому. Докато бежанците влизат в града, Агамемнон постоянно ще праща шпиони сред тях. Местарес не е можел да ти каже, че заминава. Може би самият той не е знаел. Хектор ми каза, че ще тръгват на разсъмване. Виждаш ли, дори на мен не е можел да каже истината.

Акса подсмръкна и избърса сълзите от бузите си.

— Всички казват, че сме в безопасност зад великите стени. Ти вярваш в това, нали, господарке? Ти самата се върна.

Андромаха не можеше да я лъже.

— Не зная, Акса. Върнах се, защото синът ми е тук. Къде е той сега?

— Момчетата са в градините. Вече са големи приятели. Радвам се като ги гледам как си играят щастливо двамата.

Но Андромаха изпита страх при думите й. Разговорът за шпионите я накара да се чувства уязвима.

— В градините? Охраняват ли ги?

Акса закима отривисто.

— Пазят ги денонощно, господарке. Принц Хектор лично подбра стражите им. В безопасност са.

Андромаха видя, че над пълното лице на прислужницата отново се спуска облак, когато си помисли за собствените си три деца, и побърза да каже:

— Мисля днес да нося червената рокля.

Изненадана, Акса отвърна:

— О, богове, пътуването те е променило, господарке. Обикновено не те интересува какво носиш. И рядко обличаш червената рокля. Каза, че те кара да изглеждаш като… — тя снижи глас: — … като някоя от девиците на Афродита.

Андромаха се засмя.

— Прекарах цялата зима само с три рокли. Гади ми се от тях. Извади ги и ги изгори. Даже може самата аз да го направя. А сега, Акса, трябва да ми кажеш какви дворцови клюки съм изпуснала. Чувам, че принцеса Креуса е избягала от града.

Една завеса издрънча и друга от прислужниците й — Пентезилея — влезе в стаята.

— Царят иска да те види, господарке.

— Благодаря ти, Пентезилея. Акса, клюките ще трябва да почакат. Бързо, помогни ми да се приготвя.

Когато Андромаха стигна до мегарона на Приам, наближаваше обяд и горещият въздух носеше обещание за лято, но въпреки това вътре беше мрачно и студено. Ръцете й изтръпнаха, когато отиде до позлатения трон на Приам, обкръжен от Политес и Полидорус, както и шестима орли.

Когато се приближи до царя, тя видя, че той изглежда смален и крехък. Спомни си жизнения могъщ мъж, когото бе срещнала за пръв път на Великата кула. Тогава бе погледнала в очите му и вътрешно бе потреперила. Царят, когото познаваше, макар и жесток и капризен, имаше ум, остър като меч. Сега в очите му виждаше само студена празнота. Спомни си думите на Касандра за очите на Агамемнон: „Те са празни. Зад тях няма душа.“ „Всички царе ли стигат дотам?“ зачуди се тя.

— Андромаха — каза познатият глас, който сега звучеше накъсано и прегракнало. — Дълго те нямаше. Разкажи ми за пътешествията си.

И застанала пред него като покорно дете, Андромаха започна да му разказва за пътуването си: дуела на Хеликаон с Персион, разговора й с Ифигения, зимното пътешествие до Седемте хълма и завръщането им, та чак до разтоварването на калая. Пропусна само приключението в Итака. Разказът й беше подробен и отне дълго време. Когато свърши историята си, беше премръзнала до кости. През цялото време го гледаше и се чудеше каква част от казаното достига до него. Погледът му от време на време се отнасяше, а после бавно се връщаше отново върху нея.

Накрая Андромаха свърши. Последва дълга пауза, а после царят каза:

— Ами Итака? Това го пропусна. Със сигурност е сред по-интересните преживявания от пътуването.

— Итака ли, царю?

Той се наведе напред и тя видя, че бялото на очите му е пожълтяло.

— Из цялата Велика зеленина се разказва как Одисей е нахлул в собствения си мегарон, за да спаси жена си. Ахил е бил с него. А също и „Ксантос“. Еней е помогнал на стария си приятел и нашия враг. Зная всичко, което се случва във Великата зеленина, момиче. Не се опитвай да ме залъгваш.

Андромаха не каза нищо. Приам се закашля болезнено и продължи да говори със суров глас:

— Обявявам Еней за враг на Троя. Той ще бъде екзекутиран, когато се върне в града. Чуваш ли ме, Политес?

— Да, татко — Политес улови погледа на Андромаха и поклати леко глава. — Сигурно си изморен. Трябва да си почиваш.

Приам го игнорира.

— Не носиш роклята, която ти дадох — каза той на Андромаха.

— Господарю? — тя сведе поглед към червения плат.

— Златната рокля с делфиновия шал. Каза, че днес ще ги носиш.

Старецът се наведе отново напред и се загледа намръщено в нея. После протегна ръка като нокти на граблива птица и я издърпа до себе си. Приам все още бе силен мъж и Андромаха усети киселия му дъх по бузата си — горещ и трескав. Хватката около китката й беше като менгеме.

— Коя си ти? — изсъска той. — Ти не си моята Хекуба. Да не би да си поредният призрак? Казвам ти отново, не ме плашиш!

Тя отвърна спокойно:

— Аз съм Андромаха, съпругата на Хектор.

— Къде е Хекуба? — той я освободи и я отблъсна, а после се огледа наоколо. — Тя каза, че ще носи златната рокля.

Полидорус пристъпи напред и предложи на стареца златен бокал, а Политес отиде до Андромаха.

— Сега можеш да си вървиш — каза й тихо. — Познавам настроенията му. В момента живее в миналото и не те познава.

— Хектор каза, че на царя вече не може да се има доверие. Не ми обясни нищо повече — отвърна Андромаха, докато излизаха от мегарона на свеж въздух.

Политес й разказа за отстъплението на отрядите до Скамандър и изгарянето на мостовете, а тя слушаше ужасено.

— Но ако орлите му се подчиняват, Хеликаон ще бъде убит, когато се завърне в Троя — възкликна накрая.

Политес се усмихна тъжно.

— Татко вече не разполага с орли под свое командване.

— Ами орлите в мегарона… — гласът й заглъхна, когато осъзна за какво става дума. — Разбирам. Те не са орли.

— Не, това са мъже на Хектор, подбрани лично от него да пазят царя. Ако беше погледнала по-внимателно, щеше да видиш, че един от тях е Ареон, щитоносец на Хектор и сред най-верните му приятели. Те не изпълняват заповедите на Приам. Всяка заповед, която им даде, носят на мен.

— Значи в момента ти наистина си цар на Троя, Политес.

Той кимна с тъжна усмивка.

— Да, предполагам, че съм.

— Тогава Хектор не трябваше да напуска — отвърна Андромаха остро. — Съжалявам, братко, но ти не си човек на войната.

— И аз това му казах. Хайде, нека се поразходим.

Те тръгнаха сред градините, където Андромаха видя двете малки момчета да си играят под зорките погледи на стражите. Копнееше да изтича при Астианакс и да го вземе в ръце. Но вместо това продължи да върви бавно до Политес.

— Хората твърдят, че Приам има петдесетима сина, нали знаеш? — каза той. — Но повечето приказки за него са пълни глупости. Мнозина мислят, че собствените ми синове са всъщност негови. Това е нещо като шега в града, но не е истина. Жена ми Сусо живееше далече от Троя през по-голямата част от брака ни, защото се боеше от поплъзновенията на Приам. Тя умря тази зима. Знаеше ли това? — Андромаха поклати глава, изпитата внезапно болезнено съчувствие към жената, която никога не бе познавача. — Кашлящата треска — обясни с равен глас Политес, сякаш обсъждаше времето. — Но двете ни момчета са в безопасност. Още преди година ги пратих далече от града. Никой не знае къде са, освен мен. Те бяха двамата наследници на Троя преди твоят Астианакс да се роди, но сега никога няма да го научат. Дори добрият търговец и жена му, които ги отглеждат като свои собствени, не знаят кои са — Политес замълча за момент, после продължи: — Но аз се отклоних от темата, сестро. Трябва да разбереш, че Приам имаше много синове, но не ги е правил безразборно. А и знам, че със сигурност е убил поне петима, а може би и повече. Сега изгуби Диос и моя скъп приятел Антифон, а също и Парис. А Хектор, най-великият сред нас, също не е тук. Така че единственият му останал син е бедният Политес, който, както ти сама казваш, не е човек на войната.

Андромаха понечи да заговори, но той вдигна ръка.

— Хектор вярва, че стените не могат да бъдат превзети и аз мисля, че е прав. Така че онези от нас, които останаха зад тях, нямат какво да правят, освен да пазят и да разпределят храната и водата, както и да се погрижат Скейската порта да не бъде отворена с предателство.

— Но ако по някакъв начин те успеят да нахлуят и ти бъдеш убит, Политес, кой ще организира защитата на града?

— Ако аз падна, Андромаха, генералите ще бранят Троя.

В този момент откъм двора се чу вик и един орел дотича през отворената бронзова порта в градината.

— Микенците атакуват стените, господарю! Имат стотици стълби.

Изражението на Политес помрачня.

— Къде? — попита той бързо.

— На източната и западната стена, господарю.

— Кой командва там днес?

— Скамандрийците на Банокъл са на запад, а Лукан — на изток.

— Тогава аз ще отида на западната стена. Войнико, иди и ми донеси бронята — Политес хвърли поглед на Андромаха. — Един принц не бива да бъде виждан без броня — обясни срамежливо.

Обърна се и почти се сблъска с червенокос мъж, който вървеше към двореца. Андромаха разпозна ковача Калкеус. Старият мъж бе покрит с прах и изглеждаше изтощен, сякаш бе работил цяла нощ.

— Трябва да видя царя — каза той без предисловия.

— Не можеш да видиш царя сега — отвърна Политес.

— Значи трябва да видя теб, принц Политес — отвърна Калкеус и застана на пътя му с разперени ръце. — Много е важно. Трябват ми още ресурси. Работата ми е жизненоважна.

— Друг път, Калкеус. Нападнаха стените.

Ковачът повдигна вежди изненадано.

— Атака? Със стълби? — Политес кимна и мина бързо край него. — Интересно! Идвам с теб.

Андромаха ги гледаше как се отдалечават — Политес с дългата му бяла роба, която плющеше около кльощавите му крака, и набитият Калкеус, който подтичваше зад него. Сърцето й бе изпълнено със страх, тя се обърна и тръгна към двете момчета, които си играеха в озарените от слънцето градини.

Калкеус последва царския син, докато той тичаше през града, охраняван от отряд орли. Напълно бе забравил тревогите си за ковачницата, а интересът му бе грабнат от този нов развой на събитията. Отдавна бе отхвърлил възможността врагът да нападне със стълби. Великите стени бяха високи, а наклонът в най-долната им част означаваше, че стълбите трябва да са необичайно дълги, което щеше да ги направи трудни за местене и ужасно нестабилни.

На западната стена положението беше под контрол. Укрепленията бяха здраво охранявани от скамандрийците. Само на едно място врагът бе успял да достигне върха. Калкеус видя как омразният микенски отстъпник Банокъл и хората му посичат нападателите, свалят им бронята и хвърлят телата им през парапета.

Той погледна внимателно надолу. Към стените бяха приближени повече от петдесет стълби. Те стигаха точно под парапетите и когато войските на врага започнеха да се катерят по тях, тежестта им ги правеше много трудни за разместване. Въпреки това троянците вършеха добра работа като се навеждаха и избутваха върховете на стълбите със специални пръти и ги събаряха надолу, запращайки войните на земята сред другарите им в хаос от счупени ръце, крака и глави.

— Плъзгайте стълбите! — извика Политес, когато видя какво става. — Изчакайте по тях да се качат много войници и после ги плъзгайте настрани. Така ще пометат и други със себе си.

Над стените летяха стрели, които се целеха във войните, опитващи се да събарят стълбите, и Политес бързо си сложи бронята и шлема. Калкеус се огледа наоколо, взе шлема на един мъртъв троянец и бързо го надяна. Подуши кръв и пот.

Един отряд фригийски стрелци дотича по каменните стъпала, готов да се прицели във вражеските стрелци, но високият Калиадес — помощникът на генерала — ги спря с вик:

— Не стреляйте! Твърде далече са. Нека те си стрелят. Стрелите им ще ни трябват по-късно.

Калиадес погледна към Политес, който кимна в съгласие.

— Да, техните стрели ни трябват. Както и всичко друго за изстрелване. Тези врагове, струпани под нас, са открита мишена.

Банокъл отиде при тях, бършейки кръвта от единия си меч с парче плат.

— Това беше забавно — отбеляза той. После се наведе през парапета и отскочи, когато една стрела се удари в шлема му. — Нагорещено масло, ето какво ни трябва — каза, повтаряйки без да знае думите на Политес. — Или вода. Това ще ги накара да се замислят.

— Нямаме много масло и определено никакъв излишък от вода в града — отвърна принцът. — Не можем да използваме водата, която ще се наложи да пием в края на лятото.

Всички се спогледаха с очевидно една и съща мисъл наум: „Ние дали ще сме тук в края на лятото?“

Калкеус пристъпи напред.

— Пясък — каза той. Тримата го погледнаха. — Трябва ни пясък. Обикновен пясък от плажа. Но много. Има ли такъв някъде в града?

Политес се намръщи.

— Използват го в царските градини. Там има купчини от него. Смесва се с почвата, където има нужда от оттичане. — Той видя изненаданото изражение на Калиадес и на Банокъл и се усмихна леко. — Както вече някой ми каза днес, аз не съм човек на войната, но разбирам от растения — той се обърна към Калкеус: — Можеш да получиш колкото искаш пясък, ковачо, но за какво ти е?

В този момент един едър микенски войн се покатери на парапета до тях. Точно когато успя да стъпи на стената, Калиадес скочи и го прониза в сърцето с меча си. Мъжът падна, а мечът му издрънча на каменния под. Калиадес и Банокъл го сграбчиха за двете ръце и го хвърлиха обратно. Калкеус се наведе и видя, че краката на война закачат стълбата, по която се бе изкачил, и я събарят, заедно с четиримата мъже, които се катереха след него.

— Просто хабят хората си — изсумтя Банокъл. — Можем да продължим така целия ден. Няма никакъв смисъл.

— Прав си — отвърна Политес и лицето му се изкриви от тревога. — Няма логика. Агамемнон е интелигентен човек — той погледна Калиадес и лицето му се проясни. — Отклоняват вниманието ни!

Калиадес се затича към стълбите.

— Ако атакуват източната и западната стена, значи очакват да отдръпнем войските си от южната!

— Скейската порта! — извика Политес и тръгна след него. Обръщайки се към Банокъл, той извика: — Доведи няколко души със себе си!

Вместо да тръгне след тях надолу по каменните стъпала, Калкеус забързано отиде до края на западната стена, а после по южната до Великата кула на Илион. Под него, там, където бе Скейската порта, се бе разразила яростна битка. Стражите, които охраняваха портата, отчаяно се бореха с груби, облечени в черно войни, но бавно отстъпваха назад. Пред очите на ковача и последният от стражите падна и нападателите скочиха към огромното дъбово резе. Калкеус знаеше, че са нужни шестима мъже, за да го вдигнат, но те бяха осем и тъкмо го бяха хванали, когато Калиадес и Банокъл пристигнаха запъхтяни.

Банокъл се хвърли с рев към тях и наполовина обезглави един, а мечът му изсвистя през лицето на втори. Резето бе излязло от едното си гнездо. Отвън се разнесе силен трясък и портата леко се измести навътре от удара. Калиадес скочи върху резето и го натисна с цялата си тежест, подпомогнат от войниците, дошли зад него. То падна обратно в гнездото си, точно когато вторият удар се стовари върху портата.

На стената над тях Калкеус побърза до другия край и погледна навън. Долу петдесетина или повече мъже използваха масивен дъбов дънер за таран. Зад тях чакаха бронирани и въоръжени войни. Таранът отново се засили, но великата порта почти не потрепери. Беше стабилно заключена.

Докато ковачът гледаше, един от чакащите войни насочи погледа си към него и Калкеус видя, че това е царят на Итака. Очите им се срещнаха и старецът бавно поклати глава. Одисей препаса меча си, обърна гръб на портата и си тръгна.