Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (22)

XX
Изборът на Андромаха

Андромаха стоеше на носа на „Ксантос“ и вдишваше свежия морски въздух, докато големият кораб се носеше с лекия вятър. Винаги бе обичала пролетните дни, когато снеговете се топяха по склоновете на великата Ида, реките и потоците около малката Тива се изпълваха и блестяха с чиста ледена вода, а гористите хълмове и долини се обличаха в бледозелени, измити от дъжда листа.

Когато баща й я прати за жрица на Тера, тя смяташе Тива за свой дом. Но когато я продадоха на Троя, за да се ожени за Хектор, островът се бе превърнал в дома й. И ето я сега, на „Ксантос“ и на по-малко от ден плаване от Златния град. „Къде е домът ти сега?“ — зачуди се тя. — „В Троя ли, където копнееш да вземеш сина си в ръце? Или на този кораб, където в дългите зимни дни на страх, копнеж и блаженство живя и обича Хеликаон?“

След като екипажът свикна с присъствието на жена на борда и спряха да я наричат принцеса или жрица и да се взират скришом в краката и гърдите й при всяка възможност, тя откри нов дом на големия кораб. Присъедини се към мъжете около лагерните им огньове нощем, споделяше храната им, разпределяше меховете с вода, когато корабът се движеше от гребци, помагаше в чистенето на палубите и дори я помолиха да закърпи една дупка в платното след особено бурен ден в зимното море.

— Аз съм дъщеря на цар и жена на Хектор — каза тя и се засмя. — Вие всички сте моряци и сигурно знаете за кърпенето повече от мен!

Ала въпреки това направи всичко възможно да помогне с острата игла и здравата нишка, която й дадоха, преструвайки се, че не забелязва, когато нескопосаните й шевове бяха преправени от един рошав моряк, чиито пръсти бяха много по-опитни от нейните.

В един по-спокоен ден Ониакус предложи да я научи да гребе и тя хвана голямото гребло, за да усвои умението да дърпа заедно с ритъма на морето. Съвсем скоро обаче дланите й се покриха с кървящи пришки и Хеликаон ядосано й каза да спре.

Хеликаон! Тя не се обърна, защото знаеше, че той стои на кърмата, с една ръка на големия рул, загледан в гърба й. Като затвореше очи, можеше да си спомни всеки детайл от лицето му, тънките черни косми на веждите му, точното разположение на ъглите на устата му, формата на ушите му. В ума си виждаше бронзовата му ръка с меки, изрусени от слънцето косми, поставена върху руля, както я бе виждала стотици пъти. Познаваше всеки белег по тялото му, на досег и вкус. Той носеше дълга зимна роба от синя вълна със същия цвят като очите му, когато се ядосаше, а краката му бяха обути в стари сандали, белязани от солта и времето.

Първоначално се бяха опитали да последват съвета на Одисей и стояха на разстояние един от друг. Не се докосваха, не минаваха близо един до друг по тесния коридор на долната палуба, почти не си говореха, освен когато наоколо имаше моряци. Решителността им издържа, докато не достигнаха Седемте хълма.

Андромаха бе удивена от малкия, но процъфтяващ град, който бе построен от Хеликаон и Одисей толкова далече от домовете им. Укреплението се издигаше на хълм над голямата река Тибър и около него се бе разраснала динамична общност, която се развиваше на меката плодородна земя, толкова различна и от Итака, и от Дарданос. Хората бяха започнали да строят каменна стена около укреплението, защото трябваше да отблъскват атаки от местните племена, които ненавиждаха присъствието на тези чужденци, дошли от далечните брегове на морето. Ала царят на едно от тези племена, Латинус, ги беше приветствал и бе обединил сили с техните. Така че народът на Седемте хълма се умножаваше. Купуваха калай от бледите търговци, идещи от Далечния север и Земята на мъглите, така че Хеликаон успя да напълни товарното отделение на „Ксантос“ с безценния метал.

Една нощ имаше тържество в чест на някой от племенните богове на областта и моряците от „Ксантос“ се присъединиха с радост към него. На светлината на огъня Андромаха, леко подпийнала, кръстоса поглед с Хеликаон и му се усмихна. Нямаше нужда от повече съобщения. Без никой да ги види, те се оттеглиха и намериха мека падинка, покрита с мъх, далече от празнуващите, където правиха любов през по-голямата част от нощта — първо с дива, животинска страст, а после, по-късно, нежно и внимателно, докато първите лъчи на зората не пронизаха хоризонта. Не си казаха почти нищо, нямаше нужда от думи.

Когато се върнаха на борда и потеглиха за Троя с пълна скорост, те отново стояха далече един от друг. Хеликаон насочи „Ксантос“ към бреговете на Микена, където нямаше кораби, а после пресече Великата зеленина далече на север. Бяха прекарали последната нощ преди завръщането в Златния град в един дълбок залив на остров Самотраки. Андромаха бе останала на кораба, в малката си палатка, а Хеликаон дойде при нея в мрака.

Нощта беше черна като катран, ала тя чу тихия звук от разделеното платнище и усети миризмата му, когато легна до нея. Той не каза нищо. Вместо това отметна одеялото от овча кожа, с което бе покрила тялото си, и я целуна по рамото. Тя се обърна към него. Хеликаон я целуна по устните и потиснатия й копнеж се развихри толкова яростно, че чак я заболя. Андромаха изстена. Той постави длан на устата й.

— Без звуци — прошепна в ухото й.

Тя кимна, а после нежно го захапа по дланта, вкусвайки солта с езика си. Той се усмихна. Плъзна ръка под топлата овча кожа и се намести върху нея. Тялото му бе студено до огъня, който гореше в Андромаха. Краката й се повдигнаха, за да го посрещнат и той влезе в нея, топла и влажна, в миришещата на животни тъмнина.

Хеликаон спря за няколко непоносими мига, после започна да се движи бавно в нея. Твърде бавно. Андромаха се загърчи под него, търсейки бързо освобождаване на болезнения копнеж в тялото си. Той спря, докато тя не застина, след което отново се задвижи, докарвайки я до лудост. Когато достигна връхната точка, поривът й да извика беше почти неудържим, за това ръката му отново се плъзна върху устните й, а после той я целуна дълбоко. След това полежа неподвижен върху нея и отново започна да се движи.

Накрая, изтощен и изчерпан, Хеликаон се отдръпна и те отметнаха влажната животинска кожа, оставяйки потта да изсъхне по телата им.

— Утре ще се върнем в Троя… — прошепна тя в ухото му.

— Не сега, обич моя — промърмори той. — Ще имаме много време да говорим за това утре.

Тази нощ не говориха повече.

Сега, застанала на носа, Андромаха затвори отново очи и остави тялото си да се понесе в ритъма на вълните, спомняйки си прекрасната нощ и нейните собствени ритми.

Когато отвори очи, видя тъмно петънце в синьото море вляво от нея.

— Кораб отляво! — извика, сочейки към петното и след няколко мига усети как огромният кораб под нея се раздвижва, за да посрещне новата заплаха. Андромаха присви очи. Виждаше, че е галера, която плава с опънато платно, а не просто рибарска лодка, но не успяваше да разчете рисунката на платното.

— Дардански е, господарю! — извика Праксос, нов член на екипажа от предната есен, който все още разполагаше с острите очи на младостта. — Виждам черния кон!

Гребците нададоха радостни викове, тъй като повечето от тях бяха дарданци и изгаряха от нетърпение да се върнат при семействата си. Пред погледа на Андромаха моряците на другия кораб навиха платното и гребците поеха приближаването. Когато двата кораба се срещнаха, гребците от двете близки една до друга страни прибраха греблата си и хвърлиха въжета, за да притеглят галерите една до друга.

Андромаха отиде до кърмата на „Ксантос“. Хеликаон я погледна с безизразно лице.

— Това е „Борей“ — каза той.

Изчакаха в тишина, докато младият русокос капитан на дарданския кораб се качи на палубата и падна на колене пред него.

— Златни, благодаря на милостта на Посейдон, че те срещнахме — каза той задъхано. — Смятахме, че „Ксантос“ ще плава край брега и повечето ни кораби са при Лесбос, където те чакат.

— Успокой се, Асиос. Защо ме чакаше „Борей“?

— Троя е обсадена, господарю — каза младият мъж. — А микенската флотилия на Менадос държи пътя към Хелеспонт. Агамемнон лагерува в Залива на Херкулес с хиляда кораба. Надявахме се да успеем да те предупредим, преди да си попаднал ненадейно на тях.

Андромаха затвори очи. Беше оставила Астианакс, мислейки, че той е в безопасност в Троя. Познатият демон на вината задращи сърцето й. Бе оставила сина си, за да бъде с любовника си. За кого бе мислила повече по време на това пътешествие — за Астианакс или за Хеликаон?

— Ами Дарданос? — попита Златния.

— Микенците не обръщат внимание на крепостта. Народът ни е в безопасност засега. Агамемнон изтегли войските си и от Тива, господарке. — Той погледна към Андромаха и се изчерви. — Хвърлил е всичките си сили, както и тези на западните царе, в атаката на Златния град.

— Кажи ми за Хектор — обади се Андромаха.

— Хектор води троянската защита, но ги превъзхождат числено, а последните ни новини твърдят, че са били отблъснати до Долния град. Царска радост и равнината на Скамандър са завзети — той се поколеба. — Принц Парис и жена му са мъртви. Както и принц Антифон.

Втрещена от новините, Андромаха видя как цветът се отдръпна и от лицето на Хеликаон.

— Мъртви? — попита той, а дълбокият му глас беше гробовен.

— Имаше жестоко клане и от двете страни, господарю. Погребалните клади горят ден и нощ. Ако „Ксантос“ бе пристигнал по мръкване, щяхте да видите светлината им отдалеч.

— Градът обкръжен ли е?

— Не, господарю. Всичките им усилия са насочени на юг, при укреплението. Хората още могат да бягат през Скейската или Дарданската порти. Всички напускат. Но това беше преди шест дни, а ситуацията се мени постоянно. „Борей“ не е получавал новини оттогава.

Ониакус пристъпи напред.

— Агамемнон е оставил корабите си уязвими в Залива на Херкулес, Златни — каза той. — Огнехвъргачите ни могат да унищожат корабите му за една нощ, както го сториха на Имброс.

Хеликаон се намръщи.

— Може би по-късно. Сега, за съжаление, нямам избор. Градът чака нашия товар от калай, нали, Асиос?

Младият мъж кимна.

— Ковачниците на града са тъмни — каза той. — Троя отчаяно се нуждае от оръжия и брони.

Внезапно той погледна към брега и ахна втрещено. Всички се обърнаха. В далечината, в самия край на троянските земи, на Носа на приливите се бе появила светлина.

Хеликаон се намръщи.

— Сигнален огън, но какво казва и на кого? Асиос, в чии ръце е Носът на приливите — микенски или троянски?

— Не зная, господарю. Последната ми информация е, че са троянски — той сви рамене.

— Значи не знаем нищо — каза Хеликаон, очевадно взел решение. — Ониакус, ще отплаваме към Хелеспонт и Залива на Троя, а после ще си проправим път нагоре по Симоент. Ще спрем там и ако Атина ни се притече на помощ, ще успеем да промъкнем калая в града от север.

— Но флотата на Менадос държи Хелеспонт — повтори младият капитан. — Дори „Ксантос“ не може да победи петдесет кораба!

— Така е — каза Хеликаон замислено. — Но може би заедно „Ксантос“ и „Борей“ могат.

 

 

Микенският адмирал Менадос погледна от високата палуба на кораба си и видя пламтящия сигнален огън на най-високия хълм на Носа на приливите.

— Какво значи това, адмирале? — попита помощникът му, който беше син на сестра му — достатъчно умно момче, но лишено от инициативност.

— Не зная — каза Менадос. — Троянците сигнализират на някого, но не можем да кажем нито на кого, нито какво значи сигналът. Голяма работа ще им свърши — той се ухили. — Всички са мъртви така или иначе.

Също като останалите от екипажите си и той бе отегчен и изнервен след дългите дни плаване из Хелеспонта. Бе наредил на тридесет от петдесет и седемте си кораба да патрулират по дължината на троянския бряг от тракийските земи до Залива на Херкулес. Седем кораба, включително и неговият — новата бирема „Алектруон“ — стояха неподвижно насред теченията на пролива. Останалите двадесет кораба бях изтеглени на плажа на Тракия, а моряците им си почиваха със сън или храна. Корабите се редуваха да патрулират, но това не беше работа за бойци, смяташе Менадос — да пътуват напред-назад, първо с гребла, после под платна, отново и отново, като само изморяваха гребците и притъпяваха уменията на капитаните си. Менадос тайно си мислеше, че това е наказанието на Агамемнон, задето Хеликаон го бе пожалил в Дарданос.

Новините за блокадата бързо бяха обходили земите, граничещи с Хелеспонт, и никой кораб не се бе опитал да я пробие или да излезе от пролива. Потопиха една дарданска галера, която се помъчи да се промъкне под прикритието на мрака, както и два хитски търговеца, които се бяха опитали да се приберат у дома, ядосани от наглото решение на Агамемнон да затвори пролива за кораби от всички земи.

Докато обречените хити се мъчеха в студените и коварни води, един моряк попита Менадос дали микенските кораби трябва да ги приберат. Заповедта му бе да ги оставят да умрат. Неговият личен избор щеше да е да ги спаси, тъй като уважаваше моряците от всички земи. Щеше да е лесно да ги свали на тракийския бряг, откъдето да се приберат пеша у дома. Но хитският император не трябваше да научава, че корабите му са били потопени от микенците. Неколцината силни плувци, които сякаш щяха да успеят да стигнат до брега, бяха последвани от корабите и избити от стрелците, когато не пожелаха да се удавят.

— Кораб на север!

Адмиралът се обърна и заслони очи. Членовете на екипажа на „Алектруон“ скочиха, за да го видят и те, нетърпеливи за малко разнообразие. Далечният кораб плаваше с опънато платно, тласкан от бързия северен вятър. Менадос не виждаше герба му на отслабващата светлина, но се надяваше да е дардански или троянски.

По-голямата част от троянската флота беше блокирана в Залива на Троя. Не можеше да излезе, но и микенските кораби не можеха да влязат. Приам никога не бе успял да развие морските сили, нужни за защитата на такъв велик град. Вместо това за защита на търговията си разчиташе на огромната дарданска флота, построена от роднините му Анхиз и Хеликаон. В залива имаше само осемнадесет троянски кораба, но много от тях сега бяха екипирани с огнехвъргачи, които изравняваха предимството в количеството, което имаше Менадос. Бяха в задънена улица. Ако имаше повече кораби, адмиралът знаеше, че може лесно да завземе залива, но Агамемнон се нуждаеше от всеки възможен войник, за да покори града, тъй като хората му умираха с хиляди.

Менадос въздъхна. Екипажите му бяха заточени на корабите си и трябваше да се радват, че това е така. Той виждаше всеки ден в небето над Троя следите от погребалните клади — стълбове от дим денем и огнен блясък нощем.

— Корабът е дардански, господарю! — извика помощникът му. — Какви са заповедите ти!

Сега и самият Менадос виждаше черния кон на платното. Обаче не е „Ксантос“, помисли си той. Твърде е малък. Жалко.

— Пет кораба — нареди адмиралът. — Вземете го на абордаж. Може да имат полезна информация за Агамемнон. Останалите кораби също да се приближат, но да запазят известно разстояние. Онези може да имат огнехвъргачи.

Заповедите му бяха предадени на останалите кораби посредством система от ярко оцветени ленени знамена — система, която самият Менадос бе измислил за пренасяне на информация по море. Пет кораба — четири микенски и един атински — потеглиха към приближаващата се галера с намерението да я забавят, като унищожат платното й, а после да я таранират и да я вземат на абордаж. Другите микенски кораби също се обърнаха на север. Дарданският кораб продължи да напредва, без да променя курса си, очевидно решен да пробие през редиците, спускащи се към него.

Когато атиняните се приближиха, те изпратиха залп от стрели към черния кон. Две паднаха в морето, но други пет уцелиха платното и то се запали. Докато платът се разпадаше в пламъци, корабът изгуби скорост, но все така продължи да напредва. Пламтящите останки от платното паднаха по палубата. Изведнъж се разнесе свистене и целият кораб се възпламени.

Менадос видя три фигури, които в последния момент скочиха през борда.

— Огнен кораб! — извика той. — Обърнете! Отдръпнете се!

Но пламтящата галера продължи напред и атинският кораб не успя да се отдръпне навреме. Запаленият съд се блъсна в него, още докато моряците го обръщаха, и се отърка в дървената му страна. Силата на сблъсъка накара мачтата на дарданците да се срути и тя падна върху палубата на другата галера. Парчета горящо платно, подети от силния вятър, попаднаха върху платното на друг микенски кораб и то също се възпламени.

— Глупаци! — извика Менадос, гледайки как две от галерите му се запалват, а екипажите им скачат във водата. Другите кораби се отдръпнаха. Ами глупаците на борда на огнения кораб, помисли си той? Защо ще жертват цяла галера по такъв начин?

Извърна се рязко. Зад тях, носещ се с пълна скорост през спускащия се мрак, той видя „Ксантос“, който преминаваше през пролуката между две микенски галери и Носа на приливите. Нощта бе бурна и ветровита, така че гребците на биремата трябваше да се борят и с вятъра от север, и със силните течения.

— „Ксантос“! — извика Менадос. — Обърнете, идиоти! Бързо!

Морякът се облегна на руля с цялата си сила и Менадос добави собствената си тежест към неговата. Но докато обърнат кораба, за да последват огромната галера, мракът вече бе паднал и „Ксантос“ се намираше твърде далече от светлината на трите горящи кораба, изчезнал в тъмнината на Хелеспонта.

 

 

„Ксантос“ се движеше бавно в нощта на изток край Симоент. Небето бе чисто и покрито със звезди, но по течението на реката се проточваше лека мъгла. Единствените звуци идваха от мекото пляскане на греблата и рева на магарета в далечината. Беше толкова тихо, че Андромаха чуваше шумоленето в тръстиките, докато малките животинки бягаха от огромния кораб.

„Ксантос“ бе навлязъл в пролива с опасна скорост в мрака, особено при положение че бе толкова претоварен с екипажа на „Борей“. Само опитен моряк като Хеликаон би поел такъв риск, защото той познаваше силните течения и опасните скали на Носа на приливите по-добре от всеки друг. Щом влязоха в Залива на Троя обаче, гребците забавиха скоростта. После към тях се приближиха други кораби — троянците, затворени в залива. Андромаха очакваше да чуе възгласи на радост, когато Златният кораб се понесе край тях, ала вместо това я посрещна призрачна тишина, докато моряците, наредени по палубите, гледаха „Ксантос“, насочил се през залива към най-северната река на Троя.

— Защо са толкова тихи? — обърна се тя към Ониакус, който стоеше на предната палуба с измервателен прът, загледан в мъглата напред. — Все още сме далече от Троя и вражеските лагери.

Без да отмества поглед от реката, морякът отговори:

— Нощем звукът се движи по-надалеч. Трябва да внимаваме много.

— Всички изглеждат толкова мрачни.

— Така е. — Той кимна. — Изглежда много неща са се променили, откак тръгнахме.

Симоент беше плитка и заблатена дори през пролетта, така че Хеликаон насочи „Ксантос“ към средата на течението. Андромаха виждаше много малко в мъгливата нощ, а времето се точеше бавно. Накрая усети, че корабът забави съвсем и спря. Тишината около тях бе тежка и потискаща.

— Не можем да продължим повече — каза Ониакус тихо. — Ще спрем тук и ще разтоварим калая. Остава ни да се надяваме, че врагът не ни очаква.

Андромаха усети тръпка на страх да пробягва по нея. Хванат в капана на тази тясна и плитка река, „Ксантос“ щеше да е уязвим за микенските сили. Дали адмирал Менадос бе успял да прати на Агамемнон новината за пристигането им? Дали бе имал време?

Гребците прибраха греблата си и бавното движение на реката понесе кораба леко на една страна, докато не опря в брега. Андромаха се опита да прониже мъглата и мрака с очи, за да види брега.

Внезапно проблесна факла и нечий глас извика приглушено:

— Ехо, „Ксантос“!

От мрака изплува тъмна фигура с наметало и спусната качулка. На светлината на факлата изглеждаше масивна.

Хеликаон остави руля и слезе до централната палуба. С дълъг кинжал в едната ръка той прескочи парапета на кораба и се приземи леко на меката трева долу.

Андромаха чу познат глас:

— Няма нужда от кинжали между нас, Златни. — После Хектор свали качулката си, пристъпи напред и стисна Хеликаон в мечешка прегръдка. — Андромаха добре ли е? — чу го тя да пита и отиде до парапета, където той можеше да я види.

Хектор вдигна очи и на светлината на факлата тя видя, че лицето му е изморено и напрегнато. Ала все пак се усмихна, когато я видя.

Един моряк спусна стълба от палубата до брега и Андромаха бързо слезе. Поколеба се пред съпруга си, обхваната от противоречиви емоции. После пристъпи в прегръдката му. Погледна нагоре към лицето му.

— Астианакс? — попита приглушено.

Той кимна успокоително.

— Добре е.

Те се отдръпнаха един от друг и тримата се спогледаха. Андромаха не бе очаквала този момент. Мислеше си, че ще се върне в Троя, съпроводена от Хеликаон, а Хектор ще воюва надалеч. Бе прекарала много безсънни нощи на кораба, чудейки се как да запази забранената си любов в тайна в град, изпълнен със слухове и шпиони. Сега бъдещето й изглежда се бе променило за едно мигване на окото. Това, че виждаше Хектор отново, а на лицето му бе изписан товар, който едва успяваше да удържи, я накара да се срамува от себе си и себичните си планове.

Хеликаон изглеждаше искрено зарадван да види отново стария си приятел.

— Ти си радостна гледка за очите ми, братовчеде — каза той. — Как знаеше, че ще сме тук?

— Сигналният огън на Носа на приливите. Дадох заповед да го запалят в мига, в който някой види „Ксантос“. Отдавна чакаме завръщането ти, Златни. Знаехме, че ще пробиеш блокадата на Менадос.

— Трима смели мъже дадоха живота си, за да ни позволят да преминем — каза Хеликаон. — Асиос и двама моряци от „Борей“.

— Имената им бяха Ликаон и Перифас — каза му Андромаха.

Той я погледна и кимна.

— Права си, Андромаха. Имената им не бива да се забравят. Асиос, Ликаон и Перифас.

— Тези тримата може би са спасили Троя, ако носиш калай — каза Хектор.

— Целият ни трюм е пълен с него, братовчеде.

Принцът въздъхна облекчено.

— Побърканият ти ковач Калкеус ми казва, че може да прави здрави мечове от метала на Арес, но все още не ми го е доказал. Междувременно нашите ковачници пустеят. Не можем да продължим боя без твоя калай. Нека го разтоварят възможно най-бързо, а ние ще поговорим.

Той махна с ръка и от мрака се появиха мъже, водещи каруци, теглени от магарета. Някои от новодошлите се закатериха по въжетата на палубата на „Ксантос“. Разнесоха се тихи поздрави, когато стари приятели се срещаха отново, а после вратите на трюма се отвориха и те започнаха да разтоварват безценния метал. Хектор поведе Хеликаон и Андромаха малко встрани на едно по-равно място, където околните хълмове криеха малък лагерен огън. Тримата седнаха. Хектор свали наметалото си и Андромаха видя, че е в пълно бойно снаряжение.

— Новините, които чуваме за Троя, са мрачни — каза Хеликаон. — Антифон и Парис — мъртви. И бедната Елена.

— Ами децата й? — попита Андромаха.

Хектор поклати глава и мълчанието му им даде отговор. На светлината на огъня тя видя, че сякаш е остарял с десет години от последния път, когато го бе видяла. Очите му бяха хлътнали, а тъгата й мъката изглежда бяха завинаги вдълбани на лицето му. Той потърка ръце над огъня. Изглеждаше потънал в мисли. След малко потрепери, сякаш горчивите спомени се бяха върнали, за да го тормозят.

Поклати глава.

— И в най-жестоките си кошмари не съм вярвал, че Агамемнон може да събере толкова много войни — спря за малко, лицето му бе изкривено от тревоги. — Чул ли си колко изгубихме в битката за Скамандър? Предателството на Дебелия цар и неговите ликийци спечели деня за западните царе. След това врагът превзе укреплението само за ден. Направо ни заляха. Бяха обзети от победен дух, а ние не можехме да ги спрем, защото трябваше да спасим ранените. Защитавахме Долния град десет дни, принуждавайки Агамемнон да се бие за всяка стена, за най-малкото паве, за всяка кървава крачка по пътя. И от двете страни клането беше жестоко. Но заради цялото време, в което се биеха да спечелят града, не можеха да обкръжат великите стени, така че успяхме да изведем жените и децата, а сега ще успеем да пренесем товара ти. Това беше надеждата ни. Сега, когато си тук, ако Атина позволи, ще приключим още тази нощ. Ковачниците ще са започнали да работят преди съмване. После — каза Хектор и вдигна очи към тях двамата, — утре вечер, под прикритието на мрака, ще изтеглим войските си, ще отстъпим зад стените и ще оставим на врага Долния град, преди да запечатаме портите.

Последва ужасена тишина, после Андромаха каза:

— Но ти винаги си вярвал, че Троя е обречена, ако бъде обсадена.

Хектор кимна и се загледа в ръцете си, след което започна да ги търка една в друга, сякаш не можеше да ги стопли.

— Тогава обаче бях по-млад — каза той с тъжна усмивка. — Не бях виждал ужасите, на които съм свидетел сега. Винаги съм се боял от предателство. Историята ни, както и твоята, Хеликаон, ни показва, че предател винаги има. Сега обаче ще запечатаме великите порти. Западната и Източната са зазидани. Само Скейската и Дарданската ще останат използваеми. А и те ще се отварят само по моята лична заповед или тази на Политес.

— Политес? — попита Хеликаон и се намръщи.

Хектор въздъхна.

— Сега, когато Диос е мъртъв, както и Антифон, татко… на татко вече не може да му се има доверие да взима решения за войната. Изпуснахте много неща за времето, в което ви нямаше. От днес Политес е начело на защитата на Троя. Аз няма да се върна тази нощ, а утре сутрин Троянският кон ще напусне Златния град и никога повече няма да се върне. Или поне докато Агамемнон не го унищожи или не се откаже от боя.

Хеликаон кимна с разбиране, но Андромаха каза:

— Троянският кон ще изостави Троя? Защо?

— Не можем да останем в капана на града, Андромаха — обясни й Хектор нежно. — Конницата е безсмислена там и няма да можем да храним конете, ако обсадата продължи и през лятото. Водата също няма да стига. Троянският кон трябва да е свободен да атакува врага там, където той го очаква най-малко, да унищожава продоволствените линии на Агамемнон, да търси най-слабите звена в армията му и да ги поразява.

— Виждам, че те наистина трябва да напуснат града — каза Хеликаон. — Но трябва ли и ти да отиваш с тях, братовчеде? Ако останеш в Троя, ще дадеш на хората надежда. Политес е добър човек, но не може да вдъхнови никого с водачеството си като теб. Ти си сърцето и душата на Троя. Нужен си там. Остави Калиадес начело на Коня. Той има великолепен стратегически ум.

— Мислих дълго и внимателно по този въпрос — призна Хектор. — Но аз не мога да върша нищо по време на обсадата. Така че трябва да правя единственото, в което съм добър… — той спря и въздъхна. — Мога да се бия и мога да убивам. А няма как да се бия и да убивам иззад градските стени — Хеликаон отвори уста, за да добави нещо, но принцът вдигна ръка. — Решението ми е взето, Хеликаон. Стените са непревземаеми. Политес ще трябва да мисли за продоволствията, да се грижи за ранените и за безопасността на портите. Ще се справи много по-добре от мен.

Той ги погледна и двамата, един по един.

— Ала вие трябва да напуснете възможно най-бързо — още щом разтоварим кораба. Хеликаон, „Ксантос“ е като Троянския кон. Не може да направи нищо, докато е затворен в залива. Но е безценен в открито море, където да атакува снабдителните и транспортни кораби на Агамемнон. Името на „Ксантос“ всява ужас сред всички моряци. Трябва да накараш царя-войн да се бои от онова, което се случва зад гърба му и да принудиш западните царе да се карат помежду си, докато губят кораби и провизиите им намаляват. Колкото по-дълго продължава това, толкова повече всеки от тях ще се страхува какво се случва у дома му, кой се опитва да убие семейството му и да заграби земите му.

Хеликаон пое дълбоко въздух, но накрая кимна в съгласие.

— Менадос няма да очаква да отплавам толкова бързо. — Той погледна небето, където на изток вече проблясваха първите лъчи на зората. — Може и да успеем да тръгнем преди утрото.

Хектор каза:

— Троянската флота има заповед да дойде с теб. Тя е под твое командване. Потопи колкото можеш повече от корабите на Менадос. Но те се боят от огнехвъргачите ти и сигурно ще избягат.

— Нефтарът ни е на привършване — каза Хеликаон.

— Донесохме две пълни каруци — отвърна Хектор и се усмихна леко. — Бяхме много внимателни. — Той се изправи и каза: — Дано Посейдон се грижи и за двама ви.

— Винаги го е правел — отвърна Хеликаон.

Андромаха изгледа и двамата и усети гневът да се надига у нея.

— Говорите така, сякаш всичко е решено. Но аз сама определям бъдещето си! Няма да дойда с теб — каза тя на Хеликаон. — Ще се върна в града, при сина си, както планирах.

Хектор се наведе към нея, пое ръката й и й помогна да се изправи.

— Избягай, докато можеш, Андромаха — каза той. — Моля те! Върви с „Ксантос“. Има немалък шанс всички тези мъже — той посочи към войниците, свалящи товара от кораба, — да са мъртви до зазоряване. Излизането ни от града тази нощ вече беше смъртоносно осланяне на късмета. Ако успеем да вкараме калая в града и до ковачниците, където е нужен, това ще означава, че Атина наистина ни се усмихва — сенките около очите му станаха още по-плътни. — Ала в последно време лицето й е извърнато от Троя.

— И къде очакваш да отида, Хектор?

— На Тера или при баща си в Тива. Тя вече не е подложена на атака.

Андромаха поклати глава.

— Не, не мога. Агамемнон ме иска мъртва. Имаме повече от достатъчно доказателства за това. Аз нося опасност със себе си, където и да отида. Ако Троя падне, микенският цар ще сметне, че може да направи каквото си пожелае дори да атакува Тера и сестринството. Ако някъде има каквато и да е безопасност за мен, макар и съвсем нищожна, това е в Троя. А и Астианакс е там.

— Моят син Декс също е там — добави Хеликаон. — Защо са още в града, Хектор? Каза, че всички жени и деца са били изведени.

Принцът въздъхна.

— Приам не пусна момчетата да си тръгнат. Сега са заедно в двореца. Татко казва, че като наследници на Троя и Дарданос, те са в най-голяма безопасност там. Или по-скоро, че навсякъде другаде са в още по-голяма опасност. Това е най-сериозният ти аргумент, обич моя — той погледна към Андромаха и повдигна вежда. — И той е добър.

— Истина е — призна тя. — Агамемнон ще ги търси. Той е прав, Хеликаон. Декс ще остане с мен и Астианакс. Аз ще се грижа за тях.

Тримата се изправиха и докато вървяха бавно обратно към брега, Хеликаон каза на Хектор:

— Менадос има нов кораб, голяма бирема почти с размерите на „Ксантос“.

— Знам я — отвърна принцът. — Казва се „Алектруон“. Прокълнато име. Но тя няма сърцето на „Ксантос“. Просто кухо копие.

— И не е построена от Лудия от Милет — добави мрачно Хеликаон. — Ще се разцепи, когато Посейдон заплува.

На „Ксантос“ разтоварването бе приключило. Хектор се обърна към двамата си спътници и каза:

— Боя се, че тримата няма да се срещнем повече от тази страна на Тъмния път. Това е история без щастлив завършек.

Андромаха пое ръката му.

— Ще се срещнем отново, Хектор. Знам го.

— Това пророчество ли е, мила моя? — попита принцът с усмивка.

— Знаеш, че не получавам вадения или пророчески сънища. Аз не съм Касандра. Просто знам с костите си, че това не е краят — тя целуна ръката му нежно. — До следващата ни среща, съпруже.

Андромаха видя изражението на лицето на Хеликаон и за момент имаше чувството, че сърцето й ще се разкъса на две. Стоеше на едно място с мъжете, които обичаше, ала само след миг щеше да изгуби и двамата. А не можеше да се сбогува така, както искаше с никой от тях. Поглеждайки към засенчените от качулката очи на Хектор, тя изпита познатата вина, че така и не го бе заобичала, както заслужаваше. А под напрегнатия син поглед на Хеликаон се мразеше заради раната, която му причинява с избора си да остане със своя син.

И така, с изпълнено с болка сърце, тя извърна очи към далечния град, скрит в нощта. Едно нещо бе сигурно. И на тримата им предстоеше още мъка преди всичко да свърши.