Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (26)

XXIV
С лък и стрела

Топлата пролет се превърна в горещо и сухо лято. Обсаденият град беше като обжарен. Докато Андромаха се връщаше от Дома на змиите в двореца на Хектор, тя с копнеж си помисли за чашата студена вода, която щеше да я чака, когато пристигне. Промъкна се през портите на двореца, измъкна се с кимване от охранителите си и влезе в градините.

Всички растения умираха. По-крехките отдавна бяха изсъхнали и сега каменните и дървени саксии бяха пълни единствено с кафяви съчки. Дори дърветата клюмаха от липсата на вода. В ранната вечерна светлина Андромаха видя двете момчета, които се гонеха по сухата напукана земя, без да ги е грижа за мъртвите растения и отчаяното положение на града.

— Мамо! — извика радостно Астианакс и се затича към нея с разперени ръце. Тя вдигна момчето на бедрото си със стон.

— Ставаш твърде тежък за мен! — каза му с престорен протест.

Декс също дотича до нея и Андромаха разроши русата му коса, усмихвайки се, докато го гледаше в тъмните очи.

Той беше съзерцателно малко момче и мъката все още го гнетеше. Понякога нощем, когато се боеше да заспи заради кошмарите, се промъкваше до леглото й и започваше да й шепне за майка си, която наричаше Слънчевата жена, а също за Сивата и Стария червен човек. Тя научи, че Сивата е била стара прислужница, а Старият червен човек е генерал Павсаний. И двамата бяха убити при микенската атака на Дарданос. В разказите си малкото момче ги бъркаше с богове и богини, чиито истории бе чувал. Повтаряше едни и същи приказки отново и отново, успокоявайки се с познатото. Една нощ наскоро той бе вмъкнал и „мама“ в тези истории. Андромаха разпозна себе си и се обнадежди. Той започваше да включва настоящия си живот в Троя в спомените си за мъртвите от Дарданос. Все още беше белязан от болката, но тя вярваше, че с времето ще се излекува.

Андромаха свали Астианакс на земята, хвана двете момчета за ръка и ги поведе към двореца. Мина през преддверието и там видя двете си прислужнички Пентезилея и Анио, които си говореха с шепот. Те се изчервиха, когато я видяха, и се престориха на заети, като започнаха да бършат златните бижута, носени някога от Лаодика, които сега бяха неизползвани и стояха в кутия от слонова кост. Андромаха им се усмихна и излезе на приятно сенчестата тераса.

Акса, която се суетеше наоколо, донесе на момчетата сладкиши и мляко. Тя подаде на Андромаха чаша вода и принцесата я изпи с благодарност. Вкусът й бе великолепен.

— Приготвила съм леген с вода в стаята ти, ако искаш да се измиеш — каза прислужницата.

Андромаха я изгледа строго.

— Акса, казах ти, че не можем да хабим водата за миене. Очаквам и ти да не се миеш, както и момчетата, и твоите деца.

Преди падането на Долния град, трите малки деца на Акса бяха преместени в двореца.

— Но господарке, принц Политес поиска да се срещнеш с него и генералите тази вечер. Трябва да се измиеш, преди да си смениш роклята — добави жената многозначително.

Андромаха погледна жълтата си рокля, изцапана от дневната й работа с болните и ранените в лечебницата.

— И защо бих тръгнала да се преобличам? — попита тя. — Нямам нищо чисто за носене.

— Наредих да ти направят шест бели рокли — отвърна Акса. — Бояджиите не могат да работят, но шивачките могат. И това ще им осигури нещо за вършене — добави тя отбранително.

— Но белият плат е нужен за бинтове.

Акса поклати отривисто глава.

— Попитах Зеотос и той каза, че тъй като напоследък няма много ранени, разполага с достатъчно бинтове за десет години напред.

Андромаха се засмя.

— Тогава си права, Акса — призна тя. — Няма причина да не си набавим чисти бели рокли. Поръчай и за теб, и Пентезилея и Анио. Но въпреки това сега ще върнеш онази вода в бъчвата за пиене.

— Но аз вече я парфюмирах, господарке — отвърна прислужницата упорито. — Вече никой не може да я пие.

— Тогава я дай на конете. На тях вкусът на рози няма да им попречи.

— Но…

— Веднага, Акса. Конете ще са ти благодарни.

Прислужницата взе легена, като не спираше да си мърмори, а после напусна покоите. Андромаха прекоси терасата, която гледаше към конюшните на Улицата на ярките танцьори, и погледна надолу. Накрая видя пухкавата фигура на Акса, която излезе от двореца, стиснала легена в две ръце. Жената спря и погледна нагоре. Андромаха й махна. Прислужницата влезе в конюшните.

Усмихната, Андромаха се хвърли на един диван. Странни дни, помисли си. В града се бе възцарила неспокойна неподвижност, която никога преди не бе усещала. Горещината ги покриваше като вълнено одеяло, задушаваше всичко и принуждаваше хората да си стоят вкъщи на сянка. Улиците бяха пусти, ако се изключат вечерите, когато изморените хора се редяха на опашки за хляб и вода. Никой нямаше достатъчно за ядене или пиене.

Въпреки че всички живееха под постоянна заплаха от смърт, Андромаха изпитваше странна радост. Съпругът й и любовникът й бяха далеч и воюваха и тя вече не се разкъсваше от изтощителния конфликт между желанието и отговорността. Изборът й бе направен. Щеше да остане със сина си и с Декс, докато не дойдеше краят и кръвожадните войници не се изсипеха в града. Тогава щеше да защитава момчетата с живота си.

Всеки ден работеше в Дома на змиите. Бяха изминали повече от петдесет дни от последната голяма атака на армиите на Агамемнон и единствените наранявания сега идваха от стрели и счупени крайници, когато войниците, получили дажбата си вино, се спъваха и падаха от стените. Работата в лечебницата не беше тежка. Ксандер бе изчезнал мистериозно и Андромаха се тревожеше какво може да му се е случило, но повечето жреци и лечители още бяха там. Умиращите не получаваха храна и им се даваше вода само колкото да си навлажнят устните. Онези, за които имаше по-голяма вероятност да оцелеят, получаваха вода, докато не се оплачеха, че са гладни, тогава им се даваше и храна. На Андромаха й беше противно да стои в двореца по цял ден, с постоянното напрежение, което цареше там, и предпочиташе да се занимава с ранените и умиращите, да ги храни, да говори с тях и понякога да ги държи за ръката, докато издъхнат.

Истината е, помисли си тя, че никой няма достатъчно работа за вършене. Ежедневието на града бе нарушено поради липса на провизии и изтощението, причинено от оскъдната храна и вода, както и от изсмукващата всякакъв живот жега. Когато не се тълпяха на опашки за храна, повечето хора си стояха вкъщи. Бездействието разпалваше клюките, които пък подхранваха страха. Прислужничките й Пентезилея и Анио имаха твърде много свободно време, смяташе тя, и го прекарваха в обсъждане на бедата, стоварила се върху града, с останалите слуги.

Умът й се понесе към миналата есен и думите на Касандра към момичетата, когато за последно бе в тези покои: „Трябва да се научите да стреляте! Жените на Коня със стрела и лък! Виждаш ли? Виждаш ли, Андромаха?“

— Да, Касандра — каза тя на празната стая. — Сега виждам.

 

 

Политес вече чакаше в мегарона с Банокъл и Калиадес, когато Андромаха пристигна. Тя се усмихна на двамата войни, единият — едър и с руса брада, а другият висок и тъмнокос. Винаги щеше да си ги спомня, затичани надолу по склона, за да я спасят, в нощта, когато Калиопа умря. Тогава те бяха микенски отстъпници, които се биеха с убийците, дошли, за да я погубят. Сега бяха най-уважаваните войници в троянската армия. Андромаха бе чула за смъртта на жената на Банокъл и бе преизпълнена със съчувствие, но единствения път, когато се опита да го изрази, той не й обърна внимание и грубо излезе от стаята.

— Предполагам, че трябва да обсъдим разпределянето на дажбите и грижата за ранените — каза тя на Политес, като седна на стола и скръсти ръце. — Ти не би ме поканил на събрание за стратегия.

Принцът въздъхна.

— Единствената ни стратегия е да останем живи. Не са ни нападали от петдесет и пет дни. Горещината и липсата на храна и вода сега са най-големият ни враг. Храната ни едва ще стигне до есента. Кладенците може да пресъхнат всеки момент.

— Вероятно ли е това? — попита Калиадес.

— Случвало се е и преди. — Генерал Лукан влезе забързано в мегарона, а до него вървяха царският помощник Полидорус и Ифей — младият командир на орлите. — И двата кладенеца пресъхнаха в лятната жега преди четиридесет години — обясни той. — Реките също бяха станали на вадички. Лятото беше тежко. Целият добитък измря. Трябваше да заколим и повечето от конете. Никога не съм виждал друго такова. Но дъждовете дойдоха рано същата година и оцеляхме.

— Врагът също страда — вметна Калиадес. — Имат достатъчно вода, но провизиите им от храна не стигат редовно. Трябва да благодарим на Хектор и Хеликаон за това. Армиите на Агамемнон са опустошили земята нашир и длъж. Няма останала реколта, нито добитък. А гладните войници са нещастни войници. Знаем, че една наемническа армия си е тръгнала преди десет дена, поемайки на юг. Скоро и други ще я последват, ако не видят, че предстои край на войната.

— Това е най-голямата ни надежда — каза Политес.

— Не — вметна Банокъл, докато се чешеше по брадата. — Най-голямата ни надежда е Агамемнон и чумавите му царе да свалят оръжията и да ни се предадат. Но пък това не е много вероятно.

Всички мъже се усмихнаха, но Андромаха каза нетърпеливо:

— Какво сме се събрали да обсъждаме, Политес? Ситуацията в Дома на змиите е същата като при предната ни среща преди три дни. Много от старците и бебетата са при нас и се грижим за тях, защото сушата и горещината ги измъчват. Докараха още десетима ранени стрелци. Двама умряха. Трима получиха отравяне на кръвта и сигурно също ще умрат. Според Зеотос останалите ще оживеят — после добави ядно: — Не разбирам защо стрелците ни се подлагат на риск, когато никой не ни напада. Да стреляме по единичните врагове под стените е безсмислено и не постига нищо. Ако всеки от стрелците ни убива по един вражески войник всеки ден, това пак ще е като капка вода във Великата зеленина.

— Трябва да напомняме на врага, че Троя е добре защитена, сестро — отвърна Политес. — Всяка атака, дори една-единствена стрела, пусната над стената, трябва да бъде посрещната и да й се отговори.

— А ако Скейската порта бъде отворена, господарке, и градът падне, неколцина стрелци няма да променят по никакъв начин нещата — добави мрачно Калиадес.

— И една-единствена стрела може да убие цар — отвърна Андромаха рязко.

Започнаха да обсъждат по-оскъдни дажби, но Политес се тревожеше за постоянно намаляващите запаси от зърно. Андромаха им каза, че е посетила всички пекари в града и е получила съвети как да се запази зърното чисто, както и че се е погрижила всички, които се занимават с него, да са наясно с тях.

Когато мъжете заговориха за смените на войските при Скейската порта, тя излезе от мегарона. Трябваше да намери нещо за вършене, и изведнъж, без някаква конкретна цел, събра стражите си, които играеха на кости в двора, и тръгна към двореца на Приам. Тъй като Полидорус бе зает със съвещанието, Андромаха изпита внезапно желание да говори с царя насаме. Младият войник постоянно бе до него и въпреки че тя го харесваше, не искаше да говори открито в негово присъствие.

Въведоха я в покоите на царицата, където Приам живееше от смъртта на Хекуба насам. Очакваше да го завари да си почива, но когато войникът я пусна в стаята, с изненада видя, че старият мъж е застанал на широкия каменен балкон. Беше се загледал в нощното небе, обвит в бяло вълнено наметало, въпреки жегата. Обърна се за миг към нея и тя си спомни мъжа, когото бе срещнала за пръв път на Великата кула на Илион. Тогава все още беше жизнен и могъщ, а тя бе двадесетгодишно момиче, което рискува живота си, защото отказа да коленичи пред един цар. Такава арогантност, помисли си принцесата тъжно, такава гордост.

— Надявам се, че си добре, царю мой — каза тя.

— Андромаха от Тива! — извика той и на светлината на факлите очите му проблеснаха живо. Тя осъзна, че това не е обърканият старец, когото познаваше в последно време, а могъщият и капризен цар, от когото някога се боеше, макар и да не го показваше. — Ела до мен, за да погледаме нашия град.

Приам протегна ръка, тя я пое и той я издърпа на балкона. Андромаха погледна встрани към профила му — извития като клюн нос и квадратната челюст — и се зачуди дали коварните богове не са я транспортирали обратно в първите й дни в Троя.

— Кажи ми за Орловото дете — настоя той със силен глас. После изрецитира предсказанието на Мелите: — „Под Гръмотевичния щит стои Орловото дете на сянката с крилете, за да се носи то над градските стени до края на дните и падането на царете.“ Наричат го Астианакс — продължи царят. — Господарят на града. Говори се, че глупавите стари жени се опитват да докоснат туниката му, докато върви по улиците. Той е надеждата на Троя — гласът му се промени, стана по-настоятелен: — Трябва да остане в града, Андромаха.

Тя понечи да се съгласи, но Приам я сграбчи за ръцете и я бутна към парапета на балкона.

— Няма да позволя да напусне Троя! — изсъска яростно в ухото й. — Зная какво си намислила, момиче! Искаш да го измъкнеш през портите, увит в кошница, да се направиш на поредната курва с вързоп дрехи. Но няма да успееш. Ще го пазя ден и нощ. Моите орли ще се погрижат никой да не го нарани! — той я вдигна от земята с маниакална сила и се опита да я избута през парапета. — Ще те спра сега! — извика той. — Няма да го отнесеш!

Андромаха се помъчи да се бори, но ръцете й бяха приковани към тялото и тя се оказа безпомощна. Принуди се да се успокои и се отпусна в хватката му. Спомняйки си последния си разговор с царица Хекуба, прошепна изкусително думите, които бе чула, макар за нея да не значеха нищо:

— Накъде ще плаваме днес, господарю? „Скамандриос“ ни чака.

Тялото му потрепери от шока и той я пусна. Андромаха изпълзя в безопасност, а сърцето й пулсираше в ушите, докато отстъпваше и го гледаше внимателно.

— Хекуба? — попита той несигурно с треперещ глас, а очите му изглеждаха изпълнени с болка и объркване.

— Иди да си починеш, съпруже — каза тя меко. — Аз ще дойда след миг.

Приам се поколеба, после се затътри към широкото си легло и легна, повдигайки крака с усилие, но изпълнителен като послушно дете. Андромаха го загледа с противоречиви чувства. Страхът от могъщия цар на балкона бързо отстъпи пред жалостта към объркания старец. Тя бързо излезе от стаята. Дълбоко замислена, вървеше по осветения от факли коридор, когато зад гърба й някой каза:

— Господарке, добре ли си?

Андромаха се обърна рязко, изнервена от събитията преди малко, но видя, че това е Калиадес. Осъзна, че сигурно е изчервена и разрошена, и се постара да събере мислите си.

— Радвам се, че си тук, Калиадес — каза му тя. — Искам да говоря с теб. Трябват ми всички лъкове и стрели, които можеш да заделиш. Донесете ми ги в дворцовите градини утре. Ще науча Жените на Коня да стрелят.

— Жените на Коня ли? — попита той намръщен.

— Това са съпругите и дъщерите на ездачите от Троянския кон, които са умрели в служба на града. Те получават места в царската прислуга. Двете ми слугини са дъщери на ездач на име Урсос.

— Познавах Урсос — отвърна Калиадес. — Добър човек. Умря в битката за Дарданос.

— Дъщерите му са сред многото млади жени в града. Ако стените паднат, тяхната съдба ще бъде ужасна. Искам да ги науча да се защитават.

Войнът я изгледа мрачно, сякаш не искаше да каже онова, което мисли.

— Говори направо, Калиадес — настоя тя.

— Когато врагът дойде, господарке, той ще наброява хиляди войни. Лъкът и стрелите няма да решат съдбата на една жена.

Той сведе поглед. Не искаше да срещне очите й.

— Ти участва в обсадата на двореца — каза му тя.

— Бях с микенските нашественици, заедно с Банокъл. Това е добре известно, но тази част от живота ни е вече в миналото.

— Не го казах, за да те смутя. Видя ли ме там?

Той кимна.

— С лъка си рани и уби мнозина от нашите — той замълча, а после добави: — Беше зашеметяваща, господарке.

Тя се изчерви от неочаквания комплимент.

— Но ние, микенците — продължи той, — бяхме дошли подготвени за близък бой. В редиците ни нямаше почти никакви стрелци. Ако имаше, ти щеше да си мъртва.

Тя прие истината в думите му, но каза:

— Калиадес, ако те нападнат въоръжени мъже, какво би предпочел — да си напълно безпомощен или въоръжен с лък?

Той кимна.

— Ще се погрижа да разполагаш с лъковете и стрелите, които ти трябват. Това едва ли ще навреди. Колко?

— В града все още има повече от тридесет Жени на Коня.

— Ще ти дам всичко, което можем да заделим. Но не бива да взимаме от стрелците.

 

 

Потънал в мислите си, Калиадес напусна двореца и заслиза през тихия град към източната стена. Вървя по дължината й до източната кула и после се качи на нея. Мъжете от скамандрийския отряд седяха наоколо, говореха тихо, ядяха и играеха игри на късмет. Мнозина бяха заспали на коравия камък, както единствено ветераните могат, дори в най-неблагоприятни условия.

Той се огледа в търсене на Банокъл, но от приятеля му нямаше и следа, затова седна на земята и се облегна на парапета с протегнати крака. Въздъхна и затвори очи, благодарен за кратката почивка. Замисли се за думите на Андромаха за стрелците. Не беше права, макар че нямаше полза от това да спори с нея. Ако нямаше оръжие и беше изправен срещу въоръжени мъже, щеше да разчита на силата и уменията си на боец, а не на някакъв лигав лък. Изпитваше дълбоко вкоренено недоверие към стрелците. Микенците презираха и тях, и прашкарите, както и всеки друг, който се биеше от разстояние. Истинските войни използваха меч, кинжал или копие и се изправяха очи в очи срещу врага. Той си спомни как Коланос уби великия Аргуриос с лъка си като пълен страхливец, и дори сега, след толкова време в гърлото му засядаше бучка при тази мисъл. Беше помолил Татко Зевс да прокълне мерзавеца за това чудовищно престъпление. Усмихна се мрачно, спомняйки си агонизиращия край на Коланос.

Няма да навреди да се дадат лъкове на слугините, за да имат с какво да си играят, помисли си Калиадес. Това ще ги държи заети и ще разсее мислите им от съдбата, която ги чака. И Андромаха беше права за едно — нужна бе само една стрела, за да се убие цар.

Постепенно той осъзна, че някой го гледа, и отвори очи. Пред него стоеше млад войник с провиснала светложълта коса.

— Да, войнико? — попита той и отново затвори очи.

— Господарю, генерале… — младежът се запъна.

— Не съм господар и не съм генерал. Аз съм прост боец. Кажи какво има.

— Искал си да ме видиш — каза младежът.

Калиадес отново отвори очи. Младият войник кимаше отривисто, сякаш за да потвърди думите си.

— Така ли? Защо, кой си ти?

— Казвам се Борос. Борос Родосеца ме наричат.

Най-накрая микенецът си спомни и се ухили.

— Ти си войникът с квадратния щит!

— Да, аз съм. Въпреки че го изгубих в отстъплението през реката — главата му клюмна. — Брат ми ми го даде. Жал ми е, че го изгубих. Беше хубав щит.

— Седни, момко. Ти ми спаси живота. Просто исках да ти благодаря. Никога нямаше да те позная.

Войникът се изчерви, но седна притеснено до Калиадес.

— Казаха ми, че ме търсиш. Не знаех защо. Мислех, че съм направил нещо лошо.

Микенецът се засмя.

— Но това беше отдавна, още през пролетта. Как успя да ме избягващ през цялото това време?

Борос се усмихна нервно, а после потърка лявото си око.

— Бях ранен. Счупих крак и ме отведоха в лечебницата. Мина доста време, докато зарасне — той отново потърка окото си.

— Има ли ти нещо на очите, Борос?

— Не, нищо. Веднъж ме удариха по главата. Просто понякога ме боли, това е.

— Знам какво имаш предвид. Веднъж ме порязаха с меч през лицето… доста отдавна. Все още ме боли при студено време или когато съм изморен.

Те постояха известно време в другарско мълчание, а после Борос попита:

— Никога не съм бил в обсаден град. Ще изколят ли всички, когато нахлуят?

Калиадес кимна.

— Да, момко. Трупаната агресия и жаждата за кръв карат мъжете да вършат ужасни неща. Ще убият бързо войниците и всички в броня. Такъв е микенският обичай. Но хората в града, бежанците, мъже, жени и деца, тях ги чака ужасяваща съдба.

— Но стените не могат да бъдат превзети — възрази Борос. — Всички го казват. Дори не са се опитвали да ни нападат, откак ги поляхме с горещия пясък. Много от нашите хора казват, че трябва да запечатаме и Скейската порта и просто да чакаме — после добави по-уверено: — Тя определено е слабото ни звено.

Калиадес кимна.

— Това е така, войнико. Но нашите генерали вярват, че врагът ще се откаже, ако обсадата се проточи. Една наемническа армия вече напусна, скоро и други ще я последват. Повечето от тях не са тук за чест и слава, а защото са надушили плячка. А плячката не мирише толкова сладко, ако лагеруваш в унищожен град без храна и жени, които да те забавляват. Знаем, че микенците ще останат, каквото и да се случи, както и критяните на Острозъбия и мирмидонците на Ахил. Но ако те са единствените врагове, изправени срещу ни, ние ще отворим Скейската порта и ще ги нападнем. Тогава, ако Арес води мечовете ни, мъжете на Троя ще победят.

Около него се надигнаха радостни възгласи и той осъзна, че е говорил на висок глас, а троянските войници са го чули. Виковете бяха разпокъсани и бързо затихнаха, но приказките за победа повдигнаха духа на мъжете. Калиадес въздъхна. Той не вярваше в думите си, но някои войници може би щяха да спят по-леко тази нощ, благодарение на тях.

 

 

На следващата сутрин той отиде до царските градини, където Андромаха се опитваше да учи група нервни жени да стрелят.

Слугините се справяха зле с лъковете. Повечето от тях бяха твърде впечатлени от присъствието на Андромаха, за да внимават в това, което им говори. Много от лъковете бяха опънати твърде силно и жените не можеха да изтеглят тетивата. Той видя, че принцесата започва да се отчайва, и се зачуди дали вече не съжалява за идеята си.

Чу я да казва на стройно тъмнокосо момиче:

— Слушай какво казвам, Анио. Издишай и когато въздухът напусне тялото ти, прицели се и стреляй.

Черноперата стрела пропусна целта си, но само на косъм, и Анио се усмихна, когато Андромаха я похвали.

Единствената жена, която наистина изглеждаше обещаваща, стоеше сама малко встрани от другите. Беше висока — не особено красива, помисли си Калиадес, с тежка брадичка, големи вежди и дълга черна коса, сплетена на дебела плитка на гърба й. За сметка на това беше силна и се справяше с лъка. Запращаше стрела след стрела по мишената, решена да усъвършенства това умение. Чудеше се коя ли е, а после чу Андромаха да я нарича Пентезилея.

Калиадес бе там само за малко, преди да осъзнае, че не помага никому. Присъствието на войн ветеран караше жените да се срамуват дори повече отпреди. Постоянно му хвърляха погледи и си мърмореха една на друга. Той бързо напусна градините и откри, че Банокъл го чака отвън, облегнат на една стена.

— Не можех да ги гледам — каза приятелят му, клатейки глава. — До една са безполезни.

— Спомняш ли си първия ден, в който хвана лък? — не му остана длъжен Калиадес, осъзнавайки, че е започнал да защитава амбициите на Андромаха. — Тогава не беше по-добър, отколкото са те.

— И сега не съм — призна Банокъл. — Пито пък ти.

Калиадес тръгна към западната част на града и приятелят му го последва.

— Мъжете ми казаха, че миналата нощ си говорил как ще излезем и ще ги избием — продължи едрият войн. — Армиите на Агамемнон, имам предвид.

Калиадес поклати глава и отговори:

— Казах само, че ако още няколко армии се откажат и си отидат у дома, може и да излезем и отново да пренесем битката при тях. Но те все още имат поне петима войни за всеки от нашите. И са по-силни. Имат колкото си искат вода.

— Е, щях да кажа, че планът е глупав — отвърна Банокъл. — Аз обаче бих го последвал. Писна ми да чакам тук. Къде отиваме?

Калиадес водеше през лабиринта от съборетини. На праговете седяха жени и деца, седяха с празни очи и гледаха преминаването на двамата войни. Бебетата пищяха жално, но иначе в града от бежанци цареше тишина.

— Към тракийския лагер — каза той. — Трябва да говоря с Хилас.

— Добре. Чудя се дали имат още от оная тяхна напитка, планинския огън.

— Напитката, за която каза, че има вкус на стари сандали, оставени да се задушават цяла зима и после подпалени?

— Да, добра беше. Чудя се дали им е останало от нея.

Внезапно Калиадес се спря и Банокъл извървя няколко крачки, преди да се усети и да се върне обратно.

— Какво има? — попита той.

— Банокъл, мислил ли си какво ще правим двамата с теб, ако преживеем това?

Приятелят му сви рамене.

— Предполагам, че ще идем някъде другаде. Няма да е на запад. Можем да идем на север с Хилас и тракийците и да им помогнем да си върнат земите обратно. Защо?

Калиадес пое дълбоко въздух.

— Мисля да се откажа от меча — каза накрая.

— Меча на Аргуриос? Може ли аз да го взема?

— Не, имам предвид от битките.

— Не можеш — отвърна Банокъл и се намръщи. — Ние сме братя по меч. Това нищо ли не значи за теб?

— Помниш ли първото ни идване в Троя?

Приятелят му се ухили.

— Голяма битка беше, а? Една от най-добрите.

— Едва не умряхме в онзи ден — припомни му Калиадес. — Мнозина от приятелите ни загинаха, включително Ерутрос, човекът, когото веднъж ми каза, че си искал за свой брат по меч — Банокъл сви рамене и Калиадес продължи: — Оттогава преживяхме много, нали?

Банокъл кимна.

— Тогава си мислех, че светът се дели на лъвове и овце. Ние бяхме лъвовете и силата ни ни даваше власт над овцете — Калиадес поклати глава. — Вече нямам това чувство. Всичко е много по-сложно. Но стигнах до извода, че злото в света се причинява точно от хора като теб и мен, приятелю.

— Не ние започнахме войната — Банокъл изглеждаше напълно объркан.

— Мога да споря за това. Или мога да кажа, че Алектруон я е започнал. Или Хеликаон. Но не е в това въпросът. Погледни всички онези армии отвъд стените. Някои от тях си тръгнаха. Не защото са се отказали от войната, а защото тук няма битки за водене и плячка за заграбване. Те отидоха другаде, където отново ще избиват и осакатяват хора. Мъже като теб и мен, които продават мечовете си за смърт и слава или за да завладеят някое царство.

— Тогава какво ще правиш? Жрец ли ще станеш? — попита Банокъл сърдито.

— Не зная — призна тъжно Калиадес. — Но знам, че ме разбираш, Банокъл. Ти самият неотдавна казваше, че ще се откажеш от битките и ще станеш фермер.

— Това беше преди — каза Банокъл и лицето му потъмня.

Той се обърна и продължи да върви. От разговора им на бойното поле на Скамандър, Банокъл не бе говорил за Руж и краткия им брак. Ако Калиадес се опиташе да повдигне темата, той просто си тръгваше.

Достигнаха тракийския лагер под западната стена в мълчание. Вечер стената беше едно от най-хладните места в града, но в дневната жега войниците издигаха ярко оцветени навеси, с които да се предпазят от жестокото слънце.

Младият Перикъл, син на мъртвия цар Резос и наследник по право на изгубената земя на Тракия, бе изоставил живота в дворците и живееше сред народа си. Момчето бе само на четиринадесет, но бе преждевременно състарено. Обличаше се в традиционните дрехи на киконите и Калиадес не се съмняваше, че когато влезе в битка, колкото и кратко да продължи тя, ще боядиса лицето си като своите войници.

Само десетина от тракийците все още нямаха рани. Още петима лежаха в лечебниците, но само двама от тях се очакваше да оживеят. Останалите от петдесетимата ездачи бяха умрели при отстъплението през реката и защитата на Долния град. Оглеждайки малкия лагер, Калиадес се зачуди какво ли мисли водачът им за внезапното си решение от Дарданос да доведе хората си в Троя.

— Добре дошли в лагера ни, приятели — каза Хилас, Повелителя на западната планина, и стана да ги посрещне. — Нямаме много вода, която да ви предложим, но разполагаме с малко хляб.

Калиадес поклати глава. После, сякаш чул мислите му, Хилас каза:

— Не бих избрал да завърша дните си в чуждоземен град, но не съжалявам и за един ден от него. В моята страна имаме поговорка: „Старостта не е толкова достойна, колкото смъртта, но повечето хора копнеят за нея.“ Киконските войни не търсят старост. Всичките ми синове са мъртви. Ако умрем с чест, няма значение в коя земя ще стане това.

Той се изплю на земята.

— Дойдох да поискам услуга от теб, Хилас — каза Калиадес.

— Казвай.

— Ти имаш много добри стрелци сред твоите хора. Бих искал да взема назаем един, който да демонстрира уменията си.

Хилас се намръщи.

— Мислех, че микенците презират стрелците? Защо искаш това?

— Господарката Андромаха учи жените да стрелят.

При тези думи сред мъжете в лагера се разнесоха викове на неверие и смях. Банокъл се захили заедно с тях.

— Принцесата е превъзходен стрелец, но знае всичко инстинктивно и няма опит в обучението на други — обясни Калиадес. — Също така много от лъковете трябва да се напаснат към женската сила. Може би някой от хората ти…?

Хилас се засмя и поклати глава, а плитките му се разлюляха весело.

— Не, приятелю. Моите мъже могат да научат троянските жени на много неща, но не и как да се правят на глупачки с лъкове и стрели.

— Аз ще помогна — каза Перикъл и се приближи до Калиадес. — Троя и народът й ми дадоха убежище. Господарката Андромаха беше много мила и ме взе заедно с брат ми в дома си, когато дойдохме. Слугинята ни Мирин получи място в царското домакинство, въпреки че е стара и самата тя се нуждае от грижи. Ако мога да сторя нещо, за да се отплатя на града, ще го сторя — той се обърна към другия тракиец. — Имаш ли възражения, Хилас?

Мъжът поклати глава.

— Не, царю мой. Това е хубав жест. И ще бъдеш по-добър учител от тези нехранимайковци — той се ухили и посочи към хората си.

В този момент наблизо се чуха викове. Разнесе се звук от тичащи крака, после още викове, писъци и дрънчене на метал.

Калиадес и Банокъл изтеглиха мечовете си и се затичаха към източника на шума.

Около един от двата кладенеца на Троя се беше струпала тълпа. Трима мъже лежаха на земята, двама от тях — очевидно мъртви, а третият — със счупена ръка. Шестимата стражи при кладенеца бяха извадили мечовете си и гледаха разгневената тълпа. На земята лежеше празна кофа, а безценната вода бе попила в земята.

— Какво става? — извика Банокъл.

— Кладенецът пресъхна, генерале — каза един от стражите. — Тези глупаци се сбиха за последната кофа вода.