Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (17)

XV
Ражда се легенда

На изхода на тесния проход, водещ от Залива на Херкулес към равнината на Скамандър, бе построено здраво дървено укрепление. Цар Приам бе наредил да го издигнат, за да удържат прохода. Пазеха го петдесет войника от отряда на Хераклион. В случай на нахлуване ролята им бе двояка — да издържат колкото може по-дълго, докато пратят вест до града, и да спасят и отведат в безопасност онези от царското семейство, които се намират в двореца Царска радост.

През деня портите на укреплението бяха отворени и пропускаха търговци с каруците им надолу до плажа, където да съберат улова от риба. Нощем ги затваряха и по стената патрулираха стражи.

Тази нощ двама новодошли войници заместиха изморените си другари в уречения час. Първият беше Сефас, който се смяташе за умен мъж с многобройни качества, които завистливите му началници постоянно пренебрегваха. Вторият бе млад новобранец, когото Сефас държеше под крилото си. Момчето го боготвореше и той не пропускаше повод да подхрани това обожание.

Тази нощ войникът бе изморен. Беше прекарал деня в Троя, където заведе младежа до един бардак, използван от войниците. Там пиха вино и изхарчиха всичките пари на младока. Когато се върнаха в укреплението, Сефас обеща на другаря си, че ще спечели всичко обратно на игра на кости. Така че вместо да почиват, те играха до полунощ. В началото късметът му бе лош, но после се промени и той си тръгна с кесия, пълна с пари.

Момчето гледаше играта.

— Беше невероятен — каза той на Сефас. После се прозина. — Толкова съм изморен.

— Не бой се, момко, уредил съм да вземем смяната преди съмване. Ще си наваксаме със съня.

— Не можем да спим на пост — каза нервно момчето.

Сефас поклати глава при тази наивност.

— Имаш още много да учиш за войниклъка. Не бой се. Дръж се за мен и ще те науча.

Сега, когато бяха горе, той зачака, наблюдавайки вратата към колибата на офицера.

— Обзалагам се на един медник, че той ще излезе преди да успееш да преброиш до двадесет — предложи на момчето.

— Нямам никакви пари.

— Твърде късно е, така или иначе — отвърна Сефас с усмивка.

Под тях вратата се отвори и офицерът излезе, поставяйки бронзовия си шлем на главата. Той прекоси откритото пространство и се качи по тесните дървени стълби.

— Студена нощ — отбеляза.

— Да.

Офицерът погледна към морето.

— Много мъгла. — Вдиша шумно. — Бъдете бдителни, Сефас.

— Разбира се — отвърна войникът.

Добра смяна! В мрака мърдаха само гризачи. Цялото това представление беше загуба на време. Ако микенците дойдеха, те щяха да влязат през Залива на Троя и да обсадят града. Всеки с малко усет за стратегия разбираше това.

— Браво на вас — каза офицерът и се обърна, за да слезе по стълбите. Сефас го изпроводи с поглед, докато вратата на колибата не се затвори зад гърба му.

— Е, той отиде да спи — каза на младежа. — Така че нека и ние се опънем да си починем малко.

— Сигурен ли си?

— Няма да дойде повече. Никога не го прави. Вече е заспал.

— Е, аз съм изморен.

— Излягай се, момко. Ще дремнем и ще станем много преди някой друг да е дошъл. Не бой се. Аз спя леко. При първия звук ще се събудя и ще съм в готовност. Двадесет години служба са се погрижили за това.

Момчето се опъна на дървения под. Сефас огледа за последно празния плаж, после седна с гръб опрян в стената на укреплението.

И затвори очи.

 

 

Ахил стоеше на носа на водещия кораб, докато нахлуващата флотилия се плъзгаше към Залива на Херкулес на звездната светлина. Облечен в тъмна туника и с два меча, препасани на бедрата, той се наведе през парапета, загледан през мъглата в опит да види вражески галери, които биха могли да патрулират наоколо.

Забеляза само малка рибарска лодка и старец, който хвърляше мрежата си. Рибарят погледна нагоре, докато галерата го отминаваше, а после продължи работата си. Изглеждаше притеснен. Неколцина от войните на Ахил вдигнаха лъкове.

— Оставете го — каза той. — Не представлява заплаха.

Галерата продължи по пътя си. Щитоносецът му Патрокъл дойде до него.

— Няма и следа от дардански кораби — каза русият войн. — Падащите звезди показаха, че боговете са с нас, струва ми се.

— Може би — отвърна Ахил, — но предпочитам да разчитам на собствената ни сила.

Един набит войн с бръсната глава на име Тибо, дойде на носа. Както винаги преди битка, той бе сплел на плитка дългата си червена брада.

— Не бива да рискуваш живота си, царю мой — каза той. — Не и за превземането на малко укрепление.

— Мислиш, че трябва да се крия на кораба?

— Не става дума за криене — възрази Тибо. — Една добре насочена стрела и оставаме без предводител.

— Това може да се каже за всяка битка — отвърна Ахил. — Агамемнон иска да превземем укреплението, а после и летния дворец. Даде тази задача на мен и моите мирмидонци. Това с чест. Що за цар би допуснал войните му да поемат рискове, на които сам не е готов?

Тибо се засмя.

— Не виждам Агамемнон наоколо. Нито Идоменей. Нито дори Одисей.

— Всички те са на път — каза Ахил. — И на никой от тях не му липсва смелост. Особено на Одисей. — Той се усмихна. — Видях го как спаси жена си в Итака. Скоро няма да забравя гледката.

Патрокъл се наведе над парапета.

— Още една битка, в която не биваше да участваш. В името на боговете, Ахил, онова беше лудост!

— Да, така е, но от най-благородния вид. Всички ли са готови?

— Знаем какво се очаква от нас — каза Тибо. — Няма да те разочароваме.

— Сигурен съм, Червенобради.

Когато корпусът на галерата заора в пясъка, Ахил скочи леко на земята. Прекоси плажа до началото на прохода. Застанал близо до скалната стена отляво, той погледна към укреплението, намиращо се на около шестдесет крачки. Нямаше и следа от движение по парапета и това го изненада. Според последните доклади трябваше да има поне петдесет души, които да пазят това укрепление, и двама стражи на стената във всеки момент. Той се отдръпна от изхода и вдигна ръка. Още няколко война, облечени в тъмни дрехи, скочиха от галерата и бързо изтичаха до мястото, където ги чакаше Ахил. Четирима бяха стрелци и той направи знак на водача им да дойде при него.

— Не виждам стражи — прошепна царят.

Войникът изглеждаше облекчен. Планът бе стрелците тихо да убият троянските стражи, а това не бе лесна задача — да стреляш посред нощ срещу мъже в броня, застанали на висока стена.

— Остани тук с хората си, докато превземем стената — каза му Ахил.

Небето започваше да просветлява — зората не бе далече. Ахил огледа чакащите войни. Беше ги избрал внимателно един по един. Всички бяха безстрашни и способни.

Той им направи знак да го последват и изтича надолу до стената. Високият Патрокъл тичаше вдясно от него. От ляво беше Тибо.

Докато тичаше, Ахил продължи да оглежда стената. Възможно ли бе да падат в капан? Дали зад парапета не се криеха стотина стрелци? Устата му бе пресъхнала. Ако беше така, те щяха да се покажат, когато той и хората му се намират на тридесет крачки от стената. В този момент щяха да са на идеалното място, за да бъдат избити.

Ахил продължи да тича. Петдесет крачки. Четиридесет.

Тибо се озова пред него отляво. Патрокъл зае същата позиция отдясно. И двамата бяха преценили разстоянието и се опитваха да му изградят щит.

През следващите няколко крачки сърцето на Ахил туптеше бясно, а очите му пронизваха укреплението, очаквайки момента, в който стрелците ще се надигнат с опънати лъкове и бронзови стрели в очакване да полетят.

Но не последва движение и тесалийците достигнаха основата на стената. Ахил се завъртя към Патрокъл, който стоеше с гръб към нея. Слабият войн кимна, преплете пръсти и се разкрачи. Царят вдигна крак и стъпи на дланите му, а после се повдигна. Използвайки стената за опора, той отново стъпи, този път на рамото на Патрокъл.

Сега се намираше точно под парапета. Изпъна крака и погледна над него. Двама стражи спяха малко вдясно от него. Той скочи тихо до тях, извади двата си меча и се промъкна до спящите. На светлината на умиращата луна видя, че единият е още момче.

И никога нямаше да бъде нещо повече.

Ахил заби меча си в гърлото му. Умиращото момче нададе бълбукащ стон. Вторият страж отвори очи. Видя Ахил и се опита да извика. Царят заби второто си острие в гърлото на мъжа с такава сила, че проби гръбнака му и остана в дървената стена зад него.

След като успя да извади меча си, Ахил изтича по стълбите на укреплението до портата. Тя бе завардена с дебело дървено резе. Той постави рамо под него и го вдигна, за да отвори двете врати.

Войните тихо влязоха в помещението, промъквайки се така, че всеки да застане над едно от разположените вътре легла. Ахил изчака до вратата, докато всички не бяха по местата си. После вдигна ръка и даде сигнала за готовност. В здрача проблеснаха мечове, остриета, готови да пронижат петдесетимата обречени мъже.

Ръката на Ахил падна рязко надолу. Петдесет меча намериха целта си. Някои от жертвите умряха без дори да се събудят, други извикаха и за момент се опитаха да се борят. Никой не оцеля.

Ахил излезе от помещението и отиде до портите. Виждаше моряците от галерата му да носят брони, шлемове и щитове за войните. Зад тях други войници се събираха на плажа. Двама моряци го приближиха с неговата броня и щит. Ахил си сложи черния нагръдник и постави щита на лявата си ръка.

Вдигна поглед нагоре. Високо на скалите се издигаше Царска радост.

Според шпионите му там все още живееха Парис и Елена. Агамемнон бе наредил Елена да бъде пленена, а Парис и децата — убити. Ахил разбираше нуждата от това. Ако децата бъдеха оставени живи, когато пораснеха, щяха да потърсят отмъщение от мъжете, убили баща им. Избиването на вражеските деца бе тъжно, но необходимо.

Той се надяваше горещо Елена и децата й да ги няма в двореца тази нощ.

 

 

Високо в двореца Царска радост Елена лежеше будна в леглото си и слушаше как съпругът й обикаля стаята. Напоследък Парис рядко спеше нощем и тя слушаше тихия и неспирен звук на босите му крака, докато ходеше напред-назад по килимите в преддверието.

Елена въздъхна. Тя много обичаше съпруга си, но й липсваше тихият ученолюбив млад мъж, за когото се бе омъжила дълго преди тази ужасяваща зима с постоянните слухове за война и нашествие, дълго преди смъртта на Диос, която бе променила Парис до неузнаваемост.

Когато се запознаха преди четири години, Елена беше бегълка от Спарта. Кротка и тиха, тя бе ужасена от този странен непознат град, от надутите и окичени с бижута жени, които гледаха с презрение простите й дрехи и закръгленото й тяло.

Израснала в суровия живот на спартанския двор, отгледана сред момчета и мъже, чиято единствена мисъл бе войната и завоеванието, за Елена Парис бе великолепен в различието си. Зад срамежливостта му се криеше саркастично чувство за хумор, а любопитството му към света нямаше нищо общо с младите мъже, на които тя бе свикнала. Той я научи да чете и пише, защото събираше библиотека от документи от всички земи из Великата зеленина. Показваше й цветовете на птиците, летящи над Троя, и й обясняваше как пътуват из различните земи със сезоните. Направи й съд за вода от мрамор и сребро и донесе морски кончета, които тя да отглежда в него, за да гледат двамата заедно раждането, смъртта и живота на тези малки създания. Когато се ожениха без много шум, Елена бе така преизпълнена с радост, че имаше чувството, че всички дни до смъртта й ще бъдат благословени от боговете.

Тъмнината на нощта отвън преливаше в тъмносиво и Елена се заслуша за някакво движение в съседната спалня, където спяха двете им деца. Тригодишният Алипий рядко оставаше в леглото след зората и винаги разбуждаше и малката си сестра Филея. Но сега тишината бе абсолютна, ако се изключеше тихото шляпане на боси крака.

Тя отметна завивките и се уви с топъл шал, след което излезе в преддверието.

Парис още бе облечен в тежката кафява роба, която носеше и предния ден. Главата му бе увиснала и той не я забеляза.

— Трябва да си починеш, обич моя — каза тя и Парис се обърна. За момент лицето му изглеждаше обтегнато, сиво и изтощено. После я видя и се усмихна.

— Не можах да заспя — каза, докато идваше към нея, за да хване ръцете й. — Не спирам да сънувам Диос.

— Зная — отвърна Елена. — Но зората идва, а ти трябва да починеш малко. Аз ще бъда с теб, за да ти държа ръката.

Той се свлече на един стол и тя с отчаяние видя как лицето му отново придобива познатото изражение на мъка и вина.

— Трябваше да направя нещо — каза Парис за хиляден път.

През тази зима тя бе открила само три начина да отговори на това. „Ти не си войник.“ „Всичко е станало толкова бързо.“ И „Нищо не си можел да сториш.“ Ала този път не каза нищо, просто задържа ръката му.

Погледна през вратите на балкона, където мракът отстъпваше пред зората, и някакво движение привлече погледа й. Тя се намръщи.

— Виж, обич моя, какво е това?

Парис проследи погледа й, а после и двамата станаха и отидоха, запленени, до балкона. Тъмното източно небе бе оживяло от стотици ярки светлини, спускащи се към земята. Всяка от тях изчезваше с проблясване.

— Това са лунни парчета — каза той с глас, изпълнен с удивление.

— Опасни ли са?

Елена погледна нервно към стаята, където спяха децата й.

Той се усмихна, за пръв път от дни.

— Повечето хора вярват, че луната е колесницата на Артемида, но аз мисля, че тя е нагорещен метален диск, който хвърля тези парченца. Понякога те остават в небето и ние ги наричаме звезди, но някои падат на земята, като тези. Това е поличба за добър късмет, обич моя. — Той я обгърна с ръце и тя усети как напрежението се оттича от него. — Те са далече и няма да ни наранят. — После се прозина. — Може би сега ще подремна.

Елена седна на леглото и задържа ръката му, унесена в собствените си сънища, докато небето ставаше все по-светло и дворецът започна да се разбужда. В двора далече под тях някой изпусна нещо тежко и глинено, което се разби насред силни ругатни и само след миг тя чу как синът й скача от леглото си в съседната стая. Последва дълга тишина и Елена се зачуди с какво ли се занимава момчето. После чу изплашени викове в далечината и Алипий дотича от стаята си, облечен само в нощната си премяна, с разрошена коса. Лицето му изразяваше възбуда.

— Тате, тате, кораби! Много кораби!

— Тихо! Тате спи.

Елена пусна ръката на Парис и прегърна момчето.

То обаче се отскубна от нея.

— Ела, трябва да видиш! Много кораби!

После русокосата Филея също изшляпа в стаята, стиснала парцалена кукла, направена от син плат.

— Коуаби! — извика тя.

Парис се събуди и се огледа сънено.

— Какво има?

— Нищо, скъпи. Видели са някакви зимни кораби. Няма нищо.

Ала в далечината се чуха викове и студеното дрънчене на метал и сърцето й внезапно бе обхванато от страх.

Парис стана и отиде до балкона. Щом погледна наляво, той ахна и Елена видя, че започва да трепери. Тя дотича до него. Далече долу бе Заливът на Херкулес, обикновено яркосин на утринната светлина. Сега не само той, но и широкото море отвъд него, бе изпълнено с кораби, докъдето й стигаше погледът. Десетки вече бяха изтеглени на песъчливия плаж, а още стотици идваха от изток през мъглата.

Плажът бе изпълнен с въоръжени мъже, а една голяма група се катереше към двореца. Светлината на слънцето се отразяваше в шлемовете и копията им. Елена виждаше, че вече са преодолели защитното укрепление долу.

Тя се наведе през стената на балкона. Точно под тях се намираше главният двор на двореца. Войници и слуги тичаха да защитят портите. Чу се силният трясък на таран, удрящ се в дърво.

— Хиляди са — прошепна тя ужасено. — Децата…

Погледна към Парис и видя отчаяние на лицето му и намек за лудост в очите.

— Трябва да вървя — извика той и се запрепъва към преддверието, за да вземе двата меча, окачени на стената.

Елена го хвана.

— Ти не си войн — умолително каза тя. — Ще те убият.

— Ще ме убият, независимо дали съм войн или не — отвърна Парис.

— Можем да избягаме заедно. — Елена постави длани на лицето му. — Ако стигнем до северната тераса бързо, можем да слезем оттам и да тръгнем към Скамандър, преди да са обградили двореца.

— Бягство? Да, ти трябва да избягаш!

Той я избута назад и изтича навън от стаята. Тя го чу да се спуска по стълбите.

Елена остана неподвижна за миг — умът й бе замаян и бавен, неспособен да възприеме ужасната съдба, която ги бе застигнала само за миг. После вдигна Филея на ръце, сграбчи китката на Алипий и се втурна надолу по стълбите след съпруга си. Северната тераса бе единствената й надежда. Тя беше далече от главните порти, откъдето се опитваше да нахлуе врагът. Гледаше към Троя и под нея земята се спускаше стръмно надолу към равнината на Скамандър. Можеше да спусне децата от там и да ги скрие или дори да достигне безопасността на града.

На следващия етаж тя чу разбиването на греди и се спря, за да погледне през прозореца към двора, намиращ се на долното ниво. Нашествениците сега се изсипваха през широкия пробив в портата. Дворцовите стражи се биеха отчаяно, ала бяха твърде малко и бързо се предадоха пред численото превъзходство.

Тогава видя Парис, който тичаше през двора и размахваше двата си меча. В началото никой не му обърна внимание, а после един огромен чернокос войн се обърна и го видя. Той застана пред принца, който го атакува като полудял. Нападението му продължи няколко секунди, а после чернокосият заби меча си в гърлото на Парис. Принцът падна в локва от кръв. Гърчи се няколко мига, а после застина, с боси крака, стърчащи нелепо от кафявата му роба.

Един стар слуга на име Памон, който бе служил на царското семейство от времето на бащата на Приам, се опита да защити тялото на принца с копие, но едрият войн го разоръжи с едно движение. Мъжът сграбчи стареца за врата. Насред шума от битката гласът му достигна до ушите на Елена:

— Къде е принцеса Елена, старче?

— В Троя, господарю — извика мъжът, сочейки към града. — Господарят Парис ги прати там, за да са в безопасност.

Войникът хвърли Памон настрана, а после вдигна очи към двореца. Елена отстъпи, за да не я види.

— Какво става, мамо? — попита Алипий, който не можеше да види клането долу.

Тя чу тропот на крака на долния етаж. Вдигна децата на ръце и се затича нагоре по стълбите. Най-високото място в двореца бе квадратната кула, избрана от Парис за библиотеката му. Там имаше рафтове, шкафове и кутии, пълни с папируси и свитъци. Двамата с Елена бяха прекарали много щастливи дни в подреждане на документите според странните и неразбираемите методи на Парис. В отчаянието си Елена огледа стаята. Нямаше къде да се скрие. Като в мъгла, тя изведе децата на тесния балкон, високо над назъбените камънаци в основата на скалата.

— Какво става, мамо? — попита отново Алипий, а малкото му лице бе изкривено от напрежение и страх. Филея хленчеше тихо, притиснала синята си кукла до устата.

Елена чу шум от тичащи крака по стъпалата, а после вратата се отвори с трясък. Един микенски войн влезе в стаята. Главата му бе обръсната, а червената му брада — сплетена на плитка. Помещението се изпълни с вонята на кланица. Последваха го и други войни.

Елена стисна децата здраво и отстъпи назад. Четирима войници я приближиха бавно с мечове в ръка.

Тя прекоси балкона с поглед, впит в мъжете, докато не усети, че прасците й се удрят в ниския парапет. После внимателно се качи на него. Децата спряха да се борят в ръцете й. Алипий погледна през рамо към смъртоносните скали далече долу.

— Страх ме е, мамо!

— Тихо, тихо — прошепна тя.

Огромният тъмнокос войн, когото беше видяла в двора, пристъпи към нея. Не носеше шлем, а по косата и бронята му имаше кръв.

— Принцеса Елена — каза той мрачно. — Аз съм Ахил.

В натежалото й сърце се появи надежда. Казваха, че Ахил е мъж на честта. Не убиваше жени и деца.

— Господарке — каза той нежно, прибирайки мечовете си, за да й протегне ръка. — Ела с мен. В безопасност си. Цар Менелай иска да се върнеш в Спарта. Ще бъдеш негова жена.

— А децата ми? — попита тя, макар да знаеше отговора. — Децата на Парис?

На лицето му се появи емоция, която можеше и да е срам, но само след миг той сведе очи. После я погледна отново.

— Ти си млада — каза бавно. — Ще имаш и други деца.

Елена погледна надолу зад гърба си. На утринната светлина острите скали изглеждаха като бронзови копия.

Тогава тя се отпусна и усети как напрежението се оттича от нея. Затвори очи за момент и изпита топлината на издигащото се слънце по гърба си. После отново ги отвори и погледна войните.

Вече не беше изплашена и се вгледа в очите на всички бавно, както майка би гледала непослушни деца. Видя как израженията им се променят. Знаеха какво се готви да стори. Гладната свирепост напусна чертите им.

— Не го прави! — примоли се Ахил. — Спомни си коя си. Ти не се числиш сред тези чужденци. Ти си Елена Спартанска.

— Не, Ахил. Аз съм Елена Троянска — отвърна тя. После прегърна децата си и ги целуна. — Затворете очи, милички — прошепна им. — Стиснете ги силно. А когато ги отворите отново, тате ще е тук.

Ахил се хвърли напред, но закъсня.

Елена затвори очи и падна назад в бездната.