Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (41)

21

Абдулла ар-Рахман беше гладен, но му оставаше да свърши още няколко задачи, преди да изяде последното ястие за вечерта. Най-напред смяташе да провери как е най-малкият му син.

Рашид спеше дълбоко, гушнал меко конче играчка. Момчето най-после получи позволение да гледа така желания филм и сега лежеше по гръб с разкрачени крака, а по лицето му грееше съвършено задоволство. Отдавна бе изритало завивката си настрани. Гарвановочерната му коса беше пораснала твърде много. Къдриците се открояваха върху бялата коприна като тъмни ивици от протекъл по нея нефт.

Рахман коленичи и грижливо зави момчето. Целуна го по челото и намести по-удобно кончето.

Гледаха „Умирай трудно“ с Брус Уилис.

Рашид обожаваше този филм, правен преди близо двайсет години. По-големите му братя не разбираха защо. Те възприемаха „Умирай трудно“ като морално остарял, с архаични специални ефекти и герой, който дори не беше готин. Шестгодишният Рашид смяташе екшън сцените за перфектни, сякаш извадени от комикс, нереални и по тази причина не предизвикваха силен страх. А и терористите през 1988-а бяха източноевропейци. Още не бяха станали араби.

Рахман вдигна очи към големия плакат на филма над леглото. Нощната лампа, която все още палеха в стаята на Рашид, заради страха му от тъмното, хвърляше слаба червеникава светлина върху раненото лице на Брус Уилис, наполовина покрито от Накатоми Плаза, обвита в пламъци. Устата на актьора беше отворена, почти зяпнала, а погледът — неподвижно вперен в немислимото: терористична атака срещу небостъргач.

Абдулла се изправи, за да излезе от стаята. За малко остана на вратата. В полумрака устата на Брус Уилис се превърна в голяма черна дупка. Рахман сякаш видя в очите му жълто-червените отблясъци от грандиозната експлозия; начеващия гняв.

„Реагираха по същия начин — помисли си той. — По абсолютно същия начин; тринайсет години след създаването на филма. Шокирани, отказваха да повярват, изпаднаха в несвяст и ужас. А после, когато американското общество осъзна, че немислимото се е превърнало в реалност, се появи гневът.“

Терористичното нападение на 11 септември 2001 беше дело на побъркани хора. Рахман веднага го проумя. Негов сътрудник в Европа му се обади разтревожен и Рахман успя да види как полет 175 на „Америкън Еърлайнс“ се разби в Южната кула. Северната вече беше обвита в пламъци. В Риад часът беше малко след шест вечерта и в продължение на два часа Рахман не мръдна от екрана. Когато най-сетне се откъсна от предаванията, за да отговори на многобройните съобщения, постъпили на телефонния му секретар, осъзна, че атаката срещу Световния търговски център може да се окаже съдбоносна за арабите, както нападението над Пърл Харбър предизвести гибелта на японците.

Рахман затвори вратата на стаята на сина си. Имаше още работа, преди да седне да вечеря. Пое към източното крило на двореца си, където се намираше кабинетът му. Там сутрешното слънце свободно нахлуваше в началото на работния ден, докато станеше твърде горещо.

Сега сградата беше потънала в мрак и тишина. Малцината служители, за които бе преценил, че е необходимо да работят в дома му, живееха в отделен, построен само за тях неголям жилищен комплекс близо до Риад. След работно време в двореца оставаше само личната прислуга, но дори и те имаха помещения за спане не в главните сгради, а в ниските постройки с пясъчен цвят до портата.

Рахман пресече площадката между крилата. Нощта беше ясна и той, както обикновено, се поспря до езерото с рибките, за да погледа звездите. Дворецът се намираше достатъчно далеч от светлините на големия град и небето изглеждаше като надупчено от милиони бели точки — някои малки и мигащи, други — големи, блестящи звезди. Седна на една ниска пейка и усети полъха на вечерния ветрец по лицето си.

Що се отнасяше до религията, Рахман беше прагматичен. Семейството му се придържаше към мюсюлманските традиции и той се грижеше синовете му да получат знания и за Корана наред с престижното академично образование. Вярваше в думите на Пророка; беше извършил своя хадж^[1] и даваше закат^[2] с гордост. За него всичко това беше все пак лично дело, засягащо него и Аллах. Спазваше петте задължителни молитви на ден, стига да му оставаше време. А напоследък това се случваше все по-рядко, но той не се притесняваше. Абдулла ар-Рахман беше убеден, че Аллах, доколкото Той би се занимавал е такива неща, проявява пълно разбиране, когато грижата за собствения бизнес се окаже по-важна от педантичното спазване на повелите за салат^[3].

Изпитваше силни резерви към смесването на политиката с религията. Да величаеш Аллах като единствен бог и да почиташ Пророка Мохамед като негов пратеник е духовно занимание. Политиката, съответно и бизнесът, нямат нищо общо с духа, а с реалността. Според Рахман да се прави разлика между двете беше наложително не само заради политиката. По-важно му се струваше да опази чистото и възвишеното във вярата от циничното, често бруталното, в неизбежните политически процеси.

В бизнеса беше неверник и не признаваше други богове, освен себе си.

Когато Ал-Кайда уязви САЩ така жестоко през септември 2001, той споделяше напълно възмущението на повечето от шестте милиарда души на планетата.

Атаката му се стори отвратителна.

Абдулла ар-Рахман се смяташе за воин. Презрението му към САЩ беше сравнимо с омразата на терористите към тази страна. Приемаше убийството като средство за постигане на определена цел и понякога се възползваше от него. Но то трябваше да се прилага прецизно и само при крайна необходимост.

Убийството на невинни хора винаги беше грях. Лично той познаваше доста от загиналите в Манхатън. Трима от тях фигурираха в черния му списък. Без да го знаят, разбира се. Повечето от американските му компании бяха собственост на холдингови дружества, които, от своя страна, представляваха части от международни конгломерати, ефективно прикриващи същинските собственици. Посредством обичайните обиколни пътища Рахман се погрижи семействата на най-близките му загинали познати да не търпят финансови лишения. Всички те американци, едва ли допускаха, че за тлъстите чекове от работодателите на починалите им роднини трябва да благодарят на сънародник на Осама бин Ладен.

Убийството на невинни хора бе не само грях, а и непонятна проява на глупост.

Рахман така и не схващаше как е възможно интелигентен и образован човек да падне дотам да отмъщава с нелеп тероризъм.

Познаваше добре лидера на Ал-Кайда. Бяха горе-долу връстници, и двамата родени в Риад. По време на юношеството си се движеха в един кръг — тълпа синове на богаташи около многобройната челяд на династията Сауд. Рахман харесваше Осама. Беше приятен младеж — мил, внимателен и много по-скромен в хвалбите от останалите им връстници, които тънеха в разкош и не правеха почти нищо, за да се погрижат за семейните богатства, извиращи от пустинните райони в страната. Осама беше добър ученик и притежаваше проницателност. Двете момчета често седяха уединени, увлечени в тих разговор за философия и политика, за религия и история.

Когато братът на Рахман почина и дойде краят на безгрижния му живот като по-малък син в семейството, той изгуби контакт с Осама. Това не го притесни. Бъдещият лидер на терористичната организация изживя пробуждане от политическо-религиозен характер — процес, ускорен от авантюрата на Съветския съюз да нахлуе в Афганистан.

Всеки тръгна по своя път и повече не се видяха.

Рахман стана от пейката. Протегна ръце към небето и усети как мускулите му се опъват до краен предел. Хладният вечерен въздух му подейства благотворно.

Бавно се запъти към източното крило.

„Нападението на Ал-Кайда срещу САЩ се базираше на омраза“, помисли си той. Постоянно се връщаше към удивлението си от светогледа на приятеля си от детинство, комуто липсваше проникновено разбиране за живота на Запад.

Рахман познаваше границите на омразата. След кончината на брат му, по време на възстановителния процес в Швейцария, той осъзна, че не може да си позволи да подхранва подобно чувство у себе си. Още тогава, на шестнайсет години, прозря кое е най-важното оръжие на всеки воин: разсъдливостта. А разумът е несъвместим с ненавистта.

Освен това омразата поражда омраза.

Поразяването на три сгради, похищението на четири самолета и убийството на близо три хиляди души се оказа достатъчно да отприщи омраза и страх с такива колосални размери, че хората приемаха охотно чудовищните решения на властите в собствената си страна. „С надеждата никога повече да не станат обект на атака американците се съгласиха да подкопаят собствената си конституция — помисли си Рахман. — Примириха се с подслушвателни устройства и случайни арести, с обиски и наблюдения, достигнали мащаб, смятан за немислим повече от двеста години“.

„Американците затегнаха редиците — спомни си той, — както хората във всички времена са се обединявали, за да дадат отпор на врага от външния свят.“

Отвори голямата, красиво резбована врата към кабинета. Лампата върху бюрото беше запалена и хвърляше жълта светлина над многото килими по пода. Компютърът бръмчеше тихо. Слаб аромат на канела го подтикна да отвори шкафа до прозореца. На сребърна поставка стоеше чайник с димящ чай. Последният слуга винаги приготвяше чай, преди да се оттегли от кабинета и да остави Рахман да върши вечерните си задължения на спокойствие. Рахман си наля.

Този път няма да затегнат редиците.

Лекичко се подсмихна при тази мисъл и изпи половината чай. После седна на настолния компютър. Отне му само няколко секунди да влезе в сайта на „Колонел Каре“. Ръководството на компанията с прискърбие съобщаваше за кончината на изпълнителния директор Том Патрик О’Райли вследствие на трагичен инцидент. Ръководството засвидетелстваше дълбоките си съболезнования на семейството на починалия и уверяваше, че във всеобхватната международна дейност на компанията ще продължи да витае духът на загиналия директор, а 2005-а година вече се очертава като рекордна по приходи.

Рахман получи необходимото потвърждение и излезе от сайта.

Повече не се замисли за стария си другар от студентските години Том О’Райли.