Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (36)

16

Том Патрик О’Райли стоеше на ъгъла на Медисън Авеню и 67-а улица и копнееше да се прибере у дома. Полетът продължи дълго, а той не успя да поспи. От Риад до Рим се вози без спътници в непосредствена близост. Като че ли го транспортира робот. Едва когато кацнаха в Рим, пилотът излезе от кабината и му кимна за поздрав, преди да отвори вратата на самолета. До следващия редовен полет до Нюмарк имаше точно двайсет минути. Том О’Райли изгуби надежда, че ще го хване. Незнайно откъде обаче се появи жена в униформа и като с магическа пръчка го прекара през всички мерки за сигурност.

Пътуването от Риад до Ню Йорк му отне точно четиринайсет часа и заради часовата разлика му се виеше свят и му беше лошо. Така и не успя да свикне с тези преходи. Тялото му тежеше повече от обикновено и не помнеше коляното му да го е боляло някога по-силно. Напразно се опита да отмени няколкото срещи, запланувани за същия следобед.

Копнееше единствено да се прибере вкъщи.

Последното хранене с Рахман премина в мълчание. Яденето беше вкусно, както винаги. Рахман се усмихваше непроницаемо, докато бавно и методично унищожаваше от единия към другия край на чинията всичко, насипано там. Семейството му, разбира се, не присъстваше. Бяха само двамата, Рахман и Том, и разрастващата се помежду им тишина. След като сервираха плодовете, слугите също изчезнаха. Свещите догаряха. Само големите теракотени лампи на стената хвърляха леки отблясъци над стаята. Накрая Рахман стана и го остави, като само му пожела „лека и спокойна нощ“. На следващата сутрин един от слугите събуди Том и го отведоха с лимузина. Когато се качи в колата, дворецът му се стори напълно опустял.

Не погледна назад, а сега стоеше на ъгъла на една улица, конвулсивно стиснал плик в ръка. Обзет от нетипична за него нерешителност, Том О’Райли изпитваше тревога, почти боязън. Орелът на пощенската кутия не само всяваше страх, но и като че ли се готвеше за атака. Том остави малкия куфар на земята.

Можеше, разбира се, да отвори писмото.

Опита се да се огледа, без да се набива на очи. По тротоарите гъмжеше от народ. Автомобилите надуваха клаксони. Отмина го възрастна жена с домашно кученце в ръка и леко го побутна. Носеше слънчеви очила въпреки сивото небе и ръмящия дъждец. На отсрещната страна на улицата Том забеляза трима младежи, потънали в оживен разговор помежду си. „Гледат ме“, внуши си Том. Устните им се движеха, но в шума на огромния град той не долавяше какво казват. Срещна погледа на момиче и тя му се усмихна; буташе детска количка и беше твърде тънко облечено за хладното време. Точно до Том спря мъж. Погледна си часовника и разтвори вестник.

Не изпадай в параноя, помисли си Том и се поглади по брадичката. Те са най-обикновени хора. Не гледат теб. Те са американци. Съвсем нормални американци, а аз съм в собствената си страна. Това е моята страна, тук съм в безопасност. Не изпадай в параноя!

Нищо не му пречеше да отвори плика.

Да го изхвърли.

Да се обади в полицията.

И какво щеше да постигне? Ако пратката е незаконна, щяха да го линчуват по време на грандиозно разследване и да го изправят пред неоспоримия факт, че той я е внесъл в страната. Ако всичко е наред и Рахман казва истината, Том щеше да предаде човека, грижил се за него дълги години.

Бавно отвори външния плик. Извади вътрешния с гърба нагоре. Писмото не беше затворено с печат, а залепено по съвсем обикновен начин. Не пишеше кой е подателят. Том понечи да обърне плика, за да види името на получателя, но се вцепени.

Онова, което не знае, не може да му навреди.

Все още имаше възможност да изхвърли плика. На няколко метра видя контейнер за смет. Можеше да пусне писмото вътре, да отиде на срещите си и да се помъчи да забрави цялата история.

Едва ли ще успее да я забрави, защото знаеше, че Рахман никога няма да забрави за него.

Решително пусна писмото в синята пощенска кутия. Грабна куфара и тръгна. На минаване покрай контейнера за смет смачка външния неадресиран плик и го хвърли вътре.

Няма нищо лошо да пуснеш писмо.

Да направиш услуга на приятел не е престъпление. Том изправи рамене и си пое дълбоко въздух. Искаше да приключи със срещите възможно най-бързо и да се опита да хване самолета до Чикаго в ранните вечерни часове. Прибираше се при Джудит и децата и изобщо не беше сторил нищо лошо.

Просто се чувстваше напълно скапан.

На пешеходната пътека спря и зачака светофарът да светне зелено.

Три таксита надуха яростно клаксоните в препирня за вътрешното платно на Медисън Авеню. Раздаде се груб кучешки лай и скърцане на гуми по асфалта. Момиченце ревеше и се дърпаше, а майка му го влачеше след себе си за ръката. Застанаха до Том. Майката го погледна с извинителна усмивка. Той също се усмихна с разбиране и направи крачка напред към булеварда.

Когато само след минути полицията пристигна на местопроизшествието, свидетелските показания се разминаваха. Майката с малкото дете, почти изпаднала в истерия, не беше в състояние да съдейства за изясняването на инцидента, при който едър мъж на средна възраст беше пометен от зелен „Таурус“. Тя само стискаше детето си като обезумяла и плачеше. Мъжът в „Таурус“-а, също на ръба на нервна криза, хлипайки, обясняваше нещо за „неочаквано“ и „тръгна на червено“. Неколцина пешеходци вдигаха рамене и мънкаха, че нищо не са видели, докато поглеждаха крадешком часовниците си, и бързо-бързо се разотидоха, щом полицията им разреши.

Двама от свидетелите все пак бяха напълно категорични. Единият мъж, около четирийсетте, стоял от същата страна на булеварда като Том О’Райли. Беше готов да се закълне, че Том се олюлял и тръгнал да пресича, без да изчака да светне зелено.

— Сигурно му е прилошало — предположи очевидецът и примлясна многозначително.

Той с охота предостави името и адреса си на потресената полицайка и хвърли бегъл поглед към неподвижното тяло насред кръстовището.

— Мъртъв ли е? — полугласно попита той и в отговор получи утвърдително кимване.

Другият свидетел, млад мъж в костюм и с вратовръзка, стоял от другата страна на 67-а улица. Съвпадението между двете описания на инцидента беше изумително. Полицайката си записа и неговите лични данни и с облекчение отиде да успокои съсипания шофьор: по всичко личало, че става дума за ужасно нелепа злополука. Шофьорът си отдъхна и благодарение на наблюдателните свидетели след няколко часа отново беше свободен човек.

Малко повече от час след смъртта на Том О’Райли местопроизшествието беше вече разчистено. Веднага идентифицираха трупа и го отнесоха. Уличното движение беше подновено. Останалата по платното кръв действително караше някои минувачи да се питат за миг какво ли се е случило, но рукналият в шест часа проливен дъжд отми от асфалта и последните следи от трагедията.