Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (27)

7

Малката Рагнхил спеше в колата. Ингер Юхане подмина свободно място за паркиране до външната врата в ниската стена. На няколко пресечки оттам, по алея „Лиле Фрогнер“, й се удаде нова възможност да се мушне в свободното пространство след микробус с повреден ауспух. Рагнхил тихичко изхленчи, когато гърнето издрънча. Въпреки това не се събуди.

Ингер Юхане се чувстваше едновременно сигурна и несигурна.

Ще я посрещнат гостоприемно. В това не се съмняваше. В апартамента цареше атмосфера на дружелюбност и донякъде той напомняше слънчев самотен остров. Семейството си стоеше почти постоянно вкъщи. Странната възрастна домашна помощница наистина не си подаваше носа навън — буквално, а Ингер Юхане май бе подочула нещо за доставка до вратата. През последните шест месеца често гостуваше в този дом, може би всяка трета седмица. В началото идваше, защото имаше нужда от помощ. Постепенно посещенията на улица „Крюсе“ се превърнаха в приятен ритуал. Това занимание беше само нейно, нещо като място за отдих без Ингвар или друг член на семейството. Домашната помощница поемаше грижата за Рагнхил и двете жени оставаха на спокойствие.

Седяха като стари приятелки и си говореха на сериозни теми.

Ингер Юхане винаги се чувстваше добре дошла тук. Сега обаче се подвоуми дали да не остави багажа в колата. Така няма да им се натрапи — първо ще опипа почвата, ще се престори, че идва за малко на гости и ще разбере какво е положението. Дали е удобно. Дали е проблем да доведе детето и да се настани при хора, които, строго погледнато, познава съвсем от скоро.

Ингер Юхане взе решение изведнъж.

Изключи двигателя и извади ключа. Внезапно настъпи тишина и Рагнхил се събуди. Детето прояви благоразположение, докато майка й разкопчаваше коланите и я извади от детската седалка.

— Агни спеше — доволно сподели тя и с желание позволи Ингер Юхане да я изнесе от колата.

Ингер Юхане тръгна покрай каменната стена, заобиколи страничната колона на външната порта и пое към входната врата. Хвърли бърз поглед към най-горния етаж. Завесите във всекидневната бяха наполовина дръпнати. Не светеше, но все пак не беше нощ. Сенките от големите дъбове се открояваха ясно върху асфалта, а с приближаването към жилищната сграда за миг я заслепи силно отражение на слънцето в един прозорец.

Качи се в асансьора и позвъни, без да се колебае.

Измина цяла вечност, преди някой да отвори. Най-сетне Ингер Юхане дочу шум от отключване на секретни брави. Вратата се отвори.

— Не може да бъде, това да не е моята красавица!

Без дори да поздрави Ингер Юхане, домашната помощница решително грабна Рагнхил и я настани на хълбока си, докато бъбреше оживено. Малката посегна към гердана от големи многоцветни дървени топчета. Мери затвори вратата и закуца към кухнята, без да размени и дума с Ингер Юхане.

В дъното на обширния коридор цялата стена беше от стъкло. От стаята излезе жена в инвалидна количка и се превърна в черен силует на фона на дневната светлина, нахлуваща от голите прозорци.

— Здравей — поздрави Ингер Юхане.

— Здрасти — отвърна на свой ред жената и се приближи с количката.

— Мога ли да поостана тук?

— Да. Влизай.

— Искам да кажа — Ингер Юхане едва преглътна, — мога ли… Ще позволиш ли заедно с Рагнхил да… живеем тук? Само няколко дни?

Жената се приближи. Колелата на количката леко изскърцаха; вероятно заради допира на гумата до паркета. Пръстите й докоснаха дъска на стената, чу се леко бръмчене и над прозорците се спуснаха щори. Коридорът потъна в приятен полумрак.

— Разбира се, че може — отвърна жената. — Влез. Затвори вратата.

— Само няколко дни.

— Винаги сте добре дошли.

— Благодаря.

Ингер Юхане почувства как нещо в гърлото й заседна и тя не успя да помръдне. Жената в инвалидната количка се приближи и й подаде ръка.

— Никой не е умрял, предполагам — спокойно рече тя. — В противен случай едва ли щеше да дойдеш тук.

— Никой не е умрял — беззвучно заплака Ингер Юхане. — Няма умрели.

— Остани, колкото пожелаеш. Но поне влез и затвори вратата. Гладна съм и смятах да вечерям.

Хане Вилхелмсен отдръпна ръката си, обърна количката и бавно пое към кухнята, откъдето долиташе звънкият, радостен смях на Рагнхил.