Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (13)

7

— … така стоят нещата.

Министър-председателят отново седна на стола си. В голямата зала настана тишина. Във въздуха се носеше слаб мирис на влага. Помещението не беше проветрявано отдавна. Петер Салхюс преплете пръсти зад тила си и обходи стаята с поглед. По продължението на едната стена се простираше мебел, подобна на гише. Иначе пространството в залата заемаше главно внушителна маса с четиринайсет стола около нея. На едната стена висеше окачен плазмен екран. Усилвателите бяха поставени върху стъклени плочи на пода. На срещуположната стена висеше пожълтяла карта на света.

— Значи тези… — началникът на полицията в Осло Тере Бастесен като че ли искаше да каже тези павиани, но довърши изречението по друг начин: — агенти постоянно ще ни дишат във врата. Ще си навират носа във всичко, което правим, във всичките ни предположения и размисли. Така е.

Преди министър-председателят да успее да отговори, Петер Салхюс си пое дъх. Неочаквано се наведе над масата с ръце върху плота й.

— Според мен трябва да си изясним нещо — тихо поде той. — А именно: американците по никакъв начин няма да позволят госпожа Президента им да изчезне яко дим, без самите те да положат максимални усилия, първо — вдигна единия си пръст, — за да я намерят. Второ — още един пръст се насочи към тавана, — за да заловят онзи или онези, дето са я отвлекли. И, трето — подсмихна се той, — ще преобърнат света — а ако е необходимо и ада, — за да накажат виновника. Няма да се случи в нашата страна, така да се каже. Говоря за наказанието.

Министърът на правосъдието се изкашля сухо. Всички устремиха очи към него. От началото на съвещанието той си отвори устата за пръв път:

— Американците са наши приятели и добри съюзници — заяви той; в гласа му се долавяше отсянка на обусловена от празника паника, която накара Петер Салхюс да затвори очи, за да не го прекъсне. — И ние, разбира се, ще бъдем на тяхно разположение. Но нека да е пределно ясно — юмрукът му удари доста силно по масата, — намираме се в Норвегия. Под норвежка юрисдикция. Редно е норвежката полиция да отговаря за разследването. Да сме съвсем наясно. Когато заловим извършителя, норвежките съдилища ще го съдят — гласът му изтъня. Той млъкна, и се изкашля още веднъж, за да го оправи.

— С цялото ми уважение — намеси се Петер Салхюс с глас, доста по-плътен в сравнение с този на министъра. Изправи се, а министърът остана с полуотворена уста. — Господин министър-председател — продължи Салхюс, без дори да удостои с поглед върховния началник на норвежката полиция. — Смятам, че е време да проведа ориентиране в реалността.

Директорът на полицията, хилава жена, облечена в пълна униформа, досега що-годе бе следила изказванията на заседанието. Облегна се назад и скръсти ръце на гърдите си. През по-голямата част от времето изглеждаше разсеяна, на два пъти излиза, за да отговаря на телефонни обаждания. Сега прикова поглед в началника на Службата за сигурност със заинтригуван вид.

— Имам причини — опита се да го прекъсне ядосано министърът — да ви обърна внимание върху…

— Ще отделим време за това — вклини се министър-председателят с жест, замислен да изглежда умиротворително, но заприлича повече на мъмрене на непослушно дете. — Изкажете се, Салхюс. Къде ни липсва ориентация в реалността? Какво сте видели, а ние не сме го проумели?

Очите му, поначало твърде тесни за овалното му лице, сега имаха вид на цепки, направени със скалпел.

— Само аз ли — Салхюс разпери ръце, — само аз ли смятам тази ситуация за напълно абсурдна? — Без да дочака отговор, продължи: — Малка въздушна войска, освен Еър Форс 1. Около петдесет агенти на Сикрет Сървис. Два бронирани автомобила. Куче, търсач на взривни устройства. Неколцина специални консултанти, което най-общо значи агенти на ФБР, ако някой се чуди — опита се да погледне към министъра на правосъдието, но онзи съсредоточено бъркаше кафето си с молив. — Това са хората от антуража на американския президент при посещението му в Норвегия. И знаете ли… смайващо малко са! — надвеси се над масата, опрял ръце на плота. — Малко са!

Остави думите му да увиснат във въздуха, за да изпробва шокиращия им ефект.

— Не ми е много лесно да разбера накъде биеш всъщност — спокойно се обади директорът на полицията. — Всички тук сме наясно какви хора доведе госпожа Президента със себе си и те не са…

— Всъщност не са достатъчно — повтори Петер Салхюс. — Не е никак необичайно американски президент да доведе войска от двеста-триста агенти. Собствени готвачи, цял сал с коли. Огромен бус, натъпкан с модерно оборудване за комуникация. Военна линейка. Бронирани паравани, подходящи за употреба по време на публични изяви, компютърна техника, цели оградени места за кучета търсачи на следи, взривни устройства и кучета за защита — лицето му отново се изкриви в гримаса, когато изправи гръб. — Но тук жената идва с доста скромен антураж. Извинете — светкавично помоли той и вдигна отбранително ръка към министър-председателя. — Исках да кажа: госпожа Президента. Госпожа Президента. Сигурно се питате защо. Защо? Защо, за бога, американският президент тръгва на първото си пътуване в чужбина с толкова ограничен брой закрилници?

Присъстващите не си блъскаха дълго главите над този въпрос. Напротив. До момента обсъждаха внушителната група американски служители, които чукаха по вратите, влизаха в кабинетите, конфискуваха оборудване и изобщо затрудняваха работата на норвежката полиция.

— Защото тук е безопасно — изрече прекалено бавно той и повтори: — Защото Норвегия е безопасна. Така си мислехме. Вижте ни само — леко се потупа по гърдите. — Цялата история е абсурдна — тихо отсъди той, вече сдобил се с по-внимателни слушатели. — Това малко черво на картата, това…

Хвърли поглед към картата на света с поразръфани краища. Над Балканския полуостров се мъдреше думата Югославия, написана с тлъсти букви. Петер Салхюс неволно поклати глава.

— Добрата стара Норвегия — прокара пръст по своята страна от север на юг. — Години наред говорим ту за пъстроцветната общност у нас, ту в каква мултикултурна нация сме се превърнали, за да потърсим в следващия миг утеха в мита за свобода, невинност и другост. Светът се доближи до нас, тръбим през цялото време, но същевременно страшно се обиждаме на хората по света, защото не ни възприемат по начина, по който самите ние винаги сме се виждали: късче идилия на географската карта. Спокойно местенце на края на света, богато, щедро и добро към всички. — Захапа сухото крайче на устната си. — Намираме се в разгара на мощен, страховит сблъсък и искам да го разберете. Тази страна е подготвена за кризисни ситуации във висша степен. Имаме готовност да дадем отпор на епидемии и други бедствия. Някои дори смятат, че сме готови за война — той се усмихна леко на министъра на отбраната, ала онзи не отговори на усмивката. — Но изобщо не сме подготвени за случващото се в момента.

— А то е? — попита директорът на полицията с остър и писклив глас.

— А то е цялото ни туткане около американския президент, довело до изчезването й.

Министърът на правосъдието хлъцна неуместно. Звукът напомняше смях.

— А те просто няма да се примирят с това — продължи невъзмутимо Салхюс и се върна на стола, откъдето преди малко бе станал. — Американците наистина са губили свои президенти в покушения. Но никога, никога не са позволили нещо да се случи с техен президент на чужда земя. Едно нещо е сто процента сигурно — той се отпусна тежко на стола, — всеки от агентите на Сикрет Сървис, които сега жужат наоколо и утежняват живота на подчинените ни, приема случилото се лично. Взема го твърде присърце. Това се случи под носа им, а те не искат такъв товар на плещите си. За тях това е по-лошо от… За тях това е…

Колебанието му позволи на министър-председателя да вметне въпрос:

— С кого… с кого бихме могли да ги сравним всъщност?

— С никого.

— С никого? Но нали и те са част от полицията…

— Да. Действително изпълняват и други задачи, но охранителната служба представлява същността на тази част. Така е от атентата срещу президента Маккинли през 1901. А след случилото се снощи тази същност е подложена на сериозна опасност. Не на последно място защото всичко това се основава на невъобразима грешка, допусната от самите тях.

От чашата на министъра на правосъдието все още долиташе дрънчене. Иначе беше тихо. Този път никой не се възползва от паузата, за да зададе въпрос.

— Прецениха погрешно ситуацията — продължи Петер Салхюс. — Груб пропуск. Не само ние смятаме тази страна за спокойно кътче на края на опасния ни свят. И американците споделят това мнение. А най-обезпокоителното в този случай, като изключим безследното изчезване на госпожа Президента, е непоколебимата убеденост на американците, че в Норвегия е безопасно. А нали те са далеч по-способни от нас да преценят тези неща. Би следвало чисто и просто да са по-информирани, защото…

— Защото имат невъобразимо по-добро разузнаване — довърши изречението му директорът на полицията.

— Да.

— Точно така — кимна министър-председателят.

— Абсолютно — съгласи се и министърът на отбраната.

— Да — още веднъж повтори Петер Салхюс.

Настъпи тишина. Дори министърът на правосъдието остави чашата си на мира. Плазменият екран на стената светеше в синьо и нямаше какво да им съобщи. Луминесцентна лампа на тавана започна да премигва неритмично и беззвучно. Някаква муха наруши тишината с глухото си бръмчене и Петер Салхюс я проследи с очи. Мълчанието ставаше неловко.

— С две думи, американците нямат представа за какво иде реч — обобщи правителственият шеф.

Събра документите пред себе си накуп, без да подскаже по друг начин, че слага край на съвещанието.

— Искам да кажа, и те нямат.

— Според мен изобщо не са го допускали — колебливо уточни Салхюс. — Не са се досещали предварително. Предизвикателството пред тях сега е да анализират огромния материал, който непрекъснато постъпва при тях. Наново. Да наредят картите по друг начин и да видят какъв образ се получава.

— Проблемът е — намеси се госпожа директорът на полицията и леко посегна да удари мухата, обикаляща около нея, — че имат прекалено много карти.

Салхюс кимна.

— Нямаш си и идея — кимна той със сухи очи и си захапа палеца. — Трудно е да си представим с какво разполагат и какво получават. Всяка минута, всеки час, през цялото денонощие. След Единайсети септември ФБР увеличи няколко пъти броя на служителите и бюджета си. В тази сравнително традиционна полицейска организация с ясно изразени задължения по отношение на опазване на реда главно в САЩ антитерористичната дейност получава лъвския пай от парите и персонала. А това, дами и господа — той вдигна от масата официален портрет на Хелън Лардал Бентли, — отвличането на госпожа Президента определено се вписва в американското понятие за тероризъм. Бъдете сигурни, сега ще довтасат с бясна скорост. Както споменах, в антуража на госпожа Президента вероятно е имало и неколцина агенти от ФБР. Но ние още нищо не сме видели.

Усмихна се вяло и прокара пръст по ръба на яката на ризата си, докато разсеяно гледаше снимката на госпожа Президента.

— Според докладите, с които разполагам, след три часа ще кацне специален самолет — потвърди директорът на полицията. — А сигурно ще пристигнат и още.

Министър-председателят плъзна върховете на пръстите си по масата. Спря до петно от кафе. Единствено отражението на светлината в зениците му издаваше, че под подпухналите му клепачи има очи.

— Значи не говорим за законна инвазия — произнесе той с ясно доловимо раздразнение. — От думите ти излиза, че изцяло зависим от произвола на американците, Салхюс. Нека не остане и капка съмнение — той повиши глас още малко, — че инцидентът се е случил на норвежка територия. Ние, естествено, няма да пожалим усилия и средства и ще им засвидетелстваме полагащото им се уважение. Но това е и си остава норвежки случай. На норвежката полиция и правосъдие.

— Успех — промърмори Петер Салхюс и потърка кокалчетата на пръстите си в челото.

— Не позволявам подобен род… — министър-председателят спря и повдигна чаша с вода към устните си. Ръката му леко потрепери и той остави чашата, без да отпие. Преди да успее да продължи, директорът на полицията се наведе над масата:

— Петер, какво всъщност имаш предвид? Да оставим целия комплекс на американците? Да се откажем от суверенитета и юрисдикцията си? Не говориш сериозно!

— Не, разбира се — отвърна Салхюс; изглеждаше озадачен от фамилиарното обръщение и се поколеба. — Всъщност имах предвид точно обратното. Целият ни опит — политически, професионален, исторически, а в случая и военен — показва колко огромна преднина имаме в сравнение с американците в този конкретен случай.

Някой почука на вратата и на перваза светна червена лампа.

Никой не реагира.

— Ние сме норвежци — продължи Салхюс. — Познаваме тази страна. Владеем езика. Инфраструктурата. Географските, топографските особености. Архитектурата и града. Норвежци сме. Те са американци.

На вратата отново се почука, този път по-настойчиво.

— Действаме активно — не спираше Салхюс, вдигайки рамене. — Нещата вървят добре. Тук сме се събрали всички, отговорни за случващото се. Щабът за кризисни ситуации работи. Свикани са хора. Машината отдавна действа на всички нива. Засега министерствата на външните работи и на правосъдието се опитват да се придържат към протокола. Искам само да кажа — той млъкна, защото в стаята влезе закръглена жена на средна възраст. Тя мълчаливо сложи лист хартия пред министър-председателя, но той дори не го погледна, а кимна насърчително към Салхюс. — Продължи — лаконично го подкани той.

— Искам да обърна внимание с какви хора си имаме работа. Не бива да се заблуждаваме, че американците ще позволят да дирижираме положението в такава ситуация. Малко по малко ще прекрачат границата. Същевременно трябва да признаем, че те разполагат с необходимата квалификация, оборудване и разузнаване, което би могло да се окаже от решаващо значение за случая. Чисто и просто имаме нужда от тях. От първостепенна важност е да ги убедим — вдигна водната чаша и разсеяно я погледна; от вътрешната страна мухата вдигна плахо крилца — беше полумъртва, — че по същия начин и те се нуждаят от нас — натърти той и повъртя празната чаша в ръце. — Ако не успеем, ще ни прегазят. А щом целим да постигнем такова взаимно доверие, ми се струва редно по принцип да избягваме да акцентираме върху думи от рода на юрисдикция, норвежка територия и суверенитет.

— Сигурно така е казвал и Видкюн Квислинг през април 1945 — обади се министърът на отбраната.

Последвалото мълчание почти достигна връхната си точка. Дори мухата капитулира и лежеше с вирнати крачета на дъното на водната чаша. Министър-председателят рязко спря да ровичка из купчината листа пред себе си. Директорът на полицията седеше напрегнато на стола, без да опира гръб о облегалката. Лицето на министъра на външните работи, който едва си отвори устата по време на цялото заседание, бе застинало в удивено изражение с присвити очи.

— Не — най-после отсече Петер Салхюс. Каза го толкова тихо, че министър-председателят от другия край на огромната маса почти не го чу. — Не така. Така няма да стане. — Изправи се вдървено, бавно. — Предполагам, че срещата приключи — добави той, без да погледне министър-председателя.

После тръгна към вратата. Държеше небрежно документите в ръка и не удостои никого с поглед. Всички се втренчиха в него. Когато мина покрай последния стол до вратата, премиерът сложи помирително ръка върху неговата.

— Благодаря — изрече той.

Салхюс не отговори.

Премиерът не отдръпна ръката си.

— Ти… действително се възхищаваш на тези агенти от ФБР.

Петер Салхюс не разбираше какво цели той. Не отрони дума.

— И на агентите на Сикрет Сървис. Наистина им се възхищаваш, нали?

— Възхищение — повтори бавно Петер Салхюс, сякаш не схвана напълно какво означава тази дума.

Издърпа ръката си и срещна погледа на премиера.

— Възможно е — кимна той. — Но преди всичко… се боя от тях. Всички вие трябва да се боите от тях.

После излезе от тайния правителствен център за справяне с кризисни ситуации, а в ноздрите му остана лек мирис на гнилоч.