Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (22)

2

Митничарят на летище Гардермуен в Осло не вярваше на очите си. Наистина, тълпата американци пристигнаха с чартър, но умът му не побираше как изобщо е възможно човек да проявява такава арогантност към летищния контрол и законите на дадена страна.

— Извинете!

Той подаде навън ръка и направи две крачки в коридора зад гишето, където скучаеше от час и половина.

— Какво държите? — попита на английски той с акцент, който развесели американеца.

— Това ли?

Мъжът повдигна сакото си и отдолу се подаде револвер.

Митничарят поклати обезсърчено глава. Заприиждаха още такива, всички с характерната подутина над ребрата. Блъскаха се с намерението да го подминат, но той стоеше с разперени ръце и викаше:

— Спрете! Почакайте малко!

Сред пристигналите около петнайсет-шестнайсет мъже и няколко жени се разнесе тих ропот.

— No guns (Никакви оръжия.) — категорично отсече митничарят и посочи ниското широко гише. — Всички да оставят тук оръжията си. Наредете се на опашка и всеки ще получи разписка.

— Я чуйте — обади се застаналият най-отпред; изглеждаше на около петдесет години, една глава над дребния, пълничък митничар. — Пристигането ни е съгласувано с норвежките власти, както сигурно сте информиран. Според предоставената ми информация ще ни посрещне служител веднага щом…

— Няма значение — прекъсна го митничарят и натисна за всеки случай копчето под плота, което заключваше механичните врати на четири метра навътре в коридора. — Тук аз нося отговорността. Имате ли документи за тези оръжия?

— Документи ли? Я слушай…

— Без документи няма оръжия. Застанете на опашка и ще…

— Май най-добре да поговоря с началника ви — посъветва го американецът.

— В момента го няма — големите сини очи на митничаря вече се усмихваха дружелюбно. — Ще оправим проблема възможно най-бързо.

Американецът се обърна към колегите си, които вече губеха търпение, и зашепна. Една от жените извади мобилен телефон. Сръчно набра номер.

— Тук няма обхват — доволно я осведоми митничарят. — Забравете за телефоните.

Въпреки това жената се ослуша за сигнал. После вдигна рамене и отчаяно погледна мъжа, очевидно шефът на групата.

— Разрешете да изразя несъгласието си — обърна се той към митничаря с поглед, който разубеди дребния мъж да го прекъсне за втори път. — Явно тук има доста издънки. Първо, на летището трябваше да ни посрещнат норвежки колеги. Наместо това ни упътват по този… лабиринт, и то без придружители и без да знаем къде всъщност отиваме.

— Отивате там — митничарят посочи затворената врата.

— В такъв случай предлагам да отворите. Веднага. От ваша страна е станало неприятно недоразумение, а на мен ми писна от подобни неща.

— А аз предлагам — митничарят се колеба достатъчно дълго, за да успее да се метне на гишето с неподозирана пъргавина, — предлагам да направите каквото ви казвам. Там — гласът му се извиси във фалцет и той посочи към залата за пристигащите — решенията вземат други хора. Но тук вътре, в този коридор, парада командвам аз. А според правилата е строго забранено в моята страна да се внасят оръжия без необходимите документи — почти изкрещя той. — Наредете се на опашка, дявол да ви вземе!

Последните думи изрече на норвежки. Лицето му се беше зачервило и той се потеше. Американците се спогледаха втренчено. Някой промърмори нещо. Жената с мобилния телефон направи нов, също толкова неуспешен опит да повика помощ. Измина половин минута. Митничарят слезе от гишето и скръсти ръце на гърдите си. Изтече още половин минута.

— Ето — внезапно се обади шефът и остави оръжието си. — Уверявам ви, това няма да остане без последствия.

— Само си върша работата, сър!

Митничарят се ухили до уши. Отне му почти половин час да раздаде разписки за всички оръжия, да ги сложи в найлонови пликове и да ги нареди върху рафт в дъното на помещението. Най-сетне приключи, козирува и натисна копчето, за да отвори вратите.

— Приятен престой — пожела им той и се засмя, когато не получи отговор.

Той просто си вършеше работата. Налагаше се да проявят разбиране.