Здравко Ненов
Бъзльо (7)

Да бягам или да не бягам?

В този период започнах да осъзнавам какво всъщност съм направил. На новата работа попитах дали има някаква партийна организация, трябва ли да се обаждам на някого. Един колега каза: „Абе има, ама тук никой не се събира и никой никого не търси.“ Това беше добре дошло за мен. Но бившите ми „партийни другари“ не ме оставяха на мира. Изведнъж и разни хора, с които преди не бях имал почти нищо общо, искаха да разговарят с мен. Започнах да чувам страшни истории за такива като мен, които са се опитали да се опълчат срещу Партията. Чух израза: „Тази Партия никой досега не я е напуснал, няма да я напуснеш и ти.“ От една страна партийните секретари явно се страхуваха от това, което беше станало, и се стараеха да го потулят. Явно се радваха, че съм напуснал. Но от друга страна всячески се стараеха да ме плашат и някак си да ме принудят да се променя и да се върна обратно. В натиска, който ми се оказваше, се включваха и най-близки хора. Знаех, че тези заплахи не са празни приказки, но на този етап все още запазвах спокойствие.

Като че ли наново откривах семейството си — децата си, жена си. След бурния ден, изпълнен с притеснения, домът ми беше като оазис, където можех да се прибера, да поговорим всички заедно за Бога, да се помолим, да размислим. Децата ме гледаха със сияйни очи. Много често пеехме една песен, която жена ми беше аранжирала. Казваше се „Плуваме ний по широко море, търсим покой у дома.“ Знаех, че истинското „у дома“ не беше в панелния блок, а при Бога. Но за този дом трябваше да се почака — на този свят имах още много отговорности, които трябваше да изпълня.

Измина може би година и нещо, но тормозът и притесненията не преставаха. Една от най-страшните заплахи беше изречена от един „партиен другар“, когото не познавах особено добре. Той ми каза, че ако нещата продължават така, може жена ми да бъде изнасилена и върната вкъщи, все едно че нищо не се е случило. Каза ми, че при подобни случаи можело и децата да изчезнат и изведнъж да се озоват в Съветския Съюз (Русия), където учат нещо, което аз въобще не знам. Такива „добронамерени“ хора, които се опитваха да ме върнат в правия път, вероятно имаха специално поръчение да ме плашат. По онова време аз все още не познавах истинската история на социализма и мислех, че може и да си съчиняват разни небивалици. Сега вече съм уверен, че е било напълно възможно тези неща да се случат наистина. Тогава не бях сигурен, но все пак звучаха страшничко.

Прочетох Наказателния кодекс и Конституцията на Народна Република България. С ужас установих, че съществува един член 38 от Конституцията, според който „всяко българско семейство има правото и задължението да възпитава децата си в комунистически дух“. А в Наказателния кодекс пишеше, че ако едно семейство не е в състояние да възпитава децата си, държавата може да му ги отнеме. Интересно, нали? Комбинацията от тези две неща ме ужасяваше. Децата ми бяха на 11, 8 и 3 години.

Започна да ме занимава мисълта да се махна от България. Но имах ясното убеждение, че ако стоя в България, имам поръчението да разпространявам знанието за Бога и за Христос. Активно се занимавах с християнство, четях всички книги, които можеха да се намерят. От по-стари християни получавах Библии, опаковани в херметически запечатани найлонови пликове. Бях приспособил втори под на Шкодата си и там редях пликовете. Вече карах по-внимателно от всякога. Тези Библии подарявахме на много хора.

Спомням си, веднъж пътувахме с жена ми извън града и спряхме на едно място, където имаше някаква руина от стар манастир. До него се стигаше само по една много стръмна пътека. Качихме се да го видим и се оказа, че там живее един странен човек. Беше брадясал и дрипав, очевидно някакъв беглец от нашето социалистическо общество. Призна, че не е монах и никой не го е ръкополагал за нищо, а просто живее там. Поговорихме за Бога, подарих му една Библия. Човекът изпадна в такава радост, че тръгна да ми целува ръцете. Каза, че цял живот е чакал да намери тази книга.

Подарих Библия и християнски книги и на много от своите приятели, особено алпинистите. Веднъж, когато бяхме на Мальовица, пак по време на алпиниада, казах на всеослушание: „Който иска да чете Евангелието, да дойде с мен горе в стаята.“ Дойдоха около десетина души. Четохме заедно от Библията и си говорихме, и то няколко вечери подред. На едно от леглата в стаята винаги лежеше един човек, завит през глава и обърнат към стената. След третата вечер той дойде при мен и ми каза: „Здравко, ти осъзнаваш ли какво правиш?“ Попита ме в коя църква проповядвам и дали съм пастир. Аз бях много учуден, защото някога бях чувал тази дума, но почти не знаех какво означава. Казах му, че не проповядвам в никаква църква. Той попита: „Ти знаеш ли какво правиш и на каква опасност се излагаш?“ Оказа се, че е син на баптистки пастир, който е бил убит от комунистите в концентрационен лагер.

Но аз просто не можех да си затварям устата. Дори няколко пъти по Великден заставах пред руската православна църква в София с черен шлифер и бомбе — може би приличах на агент на Държавна сигурност. Щом видех да идват млади хора, ги питах какво правят там. Те уплашено започваха да се оправдават, а пък аз в отговор им обяснявах кой е Бог и кой е Христос. Те слушаха захласнати. Дори веднъж взех едни такива млади хора и оттам ги заведох в една протестантска църква на улица „Бачо Киро“, където се проповядваше Божието слово.

Знаех, че всичко това е много рисковано в България, но от друга страна знаех, че Бог съществува и Той може да ме запази. Разбира се, Той не ми беше давал гаранции, че ще ми спести трудностите и гоненията. Веднъж един от моите „доброжелатели“ дойде и ми каза, че Партията очаква от мен да набия жена си и да я изгоня от вкъщи, а аз да се върна обратно в Партията. Тази откровеност ме потресе. Казах му, че много обичам жена си и нямам намерение да я бия, пък още по-малко да я гоня. По-скоро щях да набия и изгоня самия него. Е, не бях побойник, задоволих се само с изгонването.

Но все още този тормоз идваше само от Партията. До този момент Държавна сигурност не се беше заела с мен. Една сутрин в 4 часа звънна звънецът на вратата. Събудих се в паника и си казах: „Ето, идват.“ Всяка вечер криех Библиите някъде, но точно предната вечер не бях успял и ми трябваше поне минута, докато скрия всичко. Бях убеден, че това вече е Държавна сигурност. Облякох нещо, защото знаех, че може и на момента да ме отведат, и отворих вратата. Оказа се съседът, който живееше два етажа по-долу! Децата му загубили ключа от входа и той не можел да излезе за работа. Беше ватман. Много ми се извини и ме помоли за ключ. Направо ми идваше да го прегърна и да го разцелувам!

Така живеех в непрекъснат страх, но и непрекъснато въодушевление от новия живот. Постоянно ме напираше отвътре да говоря с хора, които не бяха запознати с Христос. Всички мои приятели чуха подробно така наречената „блага вест“ — че Христос е самият Бог, слязъл на Земята като човек, и че Той прощава греховете на всеки, който се обърне към Него. Всички бяха получили Библии, а които имаха деца, бяха получили и детски християнски книжки. Мисля, че доста от тях разбраха добре за какво става дума, но не бяха много онези, които откликнаха. Започна да ми става ясно, че проблемът на човека не е толкова липсата на информация. След падането на комунизма много хора се оплакваха, че властта ги е лишила от информация, и с това се оправдаваха, че не могат да повярват. Но аз виждах, че в човека има едно дълбоко нежелание да излезе наяве пред Бога и да признае своето несъответствие с Божиите изисквания. Независимо от обществото по-голямата част от човечеството изглежда предпочита да живее без Бога, на собствена глава и без да отговаря пред Него. Повечето хора възприемат Бога като някакъв полицай, който само им поставя ограничения и ограбва живота им.

Едно от моите поразителните открития от Библията беше, че това няма нищо общо с истината. Бог дава на човека пълна свобода и зачита тази свобода. Всички заповеди в Библията са дадени за добро на човека — както казва апостол Павел, „всичко е позволено, но не всичко е полезно“. Нарушаването на Божиите закони уврежда човека и наскърбява Бога и затова е по-добре човек да ги спазва. Аз установих, че вече мога да живея без да крада, без да лъжа, без да пожелавам жените на приятелите си — и никак не бях нещастен. Естествено безгрешен човек няма и християнинът също понякога се проваля. Но той винаги има отворена врата за прошка. Жертвата на Христос е покрила всеки грях — и в миналото, и в бъдещето. Аз не исках да върша лоши неща не от страх, че Бог ще ме накаже, а защото му бях дълбоко благодарен, обичах го и не исках да го наскърбявам. Открих, че Бог управлява Своето творение чрез любов, а не чрез страх и наказания. Точно сигурността, че Той винаги ще ми прости и ще ме приеме, се оказа най-силната мотивация да се старая да живея според Неговите правила. Всъщност, това е съвсем естествено нещо в отношенията между хората. По същия начин не исках да наскърбявам жена си, защото я обичах, а не защото се страхувах, че тя ще ме накаже. А пък страхът от комунистическата държава не можеше да ме накара да спазвам изискванията й, а само засилваше желанието ми да избягам от нея.

Един ден един християнин от нашето малко общество каза, че е получил разрешение да пътува до Чехия през Югославия. В мен се загнезди мисълта, че ако успея да отида в Югославия, може би оттам ще мога да избягам от България. С жена ми си казахме, защо пък да не опитаме и ние, пък ако получим разрешение, може и да го направим. Както казахме тогава, ако Бог даде… Но това беше преди всичко заради децата ни. Някак си и двамата с нея нямахме страх от лично преследване, малтретиране или каквото и да било. Страхувахме се за децата си.

И така, взех един формуляр от тогавашното бюро „Шипка“, където се уреждаха пътуванията с кола. Току-що бях купил нова кола, разбира се, пак Шкода — върхът на социалистическото автомобилостроене. Пардон… не беше Лада. Започнахме да попълваме формуляра. Първият въпрос беше с кого ще пътуваме. Трябваше да опишем семейството си. Доста време разсъждавахме дали да не оставим в България едно или две от децата, за да е по-голяма вероятността да ни пуснат. После се надявахме по линия на Червения кръст да можем да си ги приберем. Но аз казах на жена си: „Ако има Бог и ако Той иска това, тогава би трябвало да ни пуснат и с трите деца.“ Записахме и трите деца.

Имаше друга графа, в която трябваше да пишем дали имаме роднини в чужбина. Имахме такива. Сестрата на жена ми със съпруга си и децата им бяха емигрирали в Австралия. Те бяха музиканти, отначало той свиреше в Техеран, но след революцията в Иран се преместиха в ГДР. При едно от посещенията им в България големият им син, тогава съвсем млад, беше говорил в някаква кръчма против комунизма. Бяха му казали на следващия ден да се яви в Държавна сигурност. Щом разбра това, баща му още същата нощ взе цялото семейство и заминаха обратно за ГДР. Но вместо в ГДР се озоваха във Виена, тъй като имаха паспорти, с които това беше възможно. Оттам след една година емигрираха в Австралия. След кратко чудене казах на жена си: „Ще ги пишем и тях във формуляра.“

И така, някъде началото на април 1982 г. подадох документите. Мина месец, минаха два, минаха три, стана почти началото на юли, а още нямахме отговор. Тогава аз се плеснах по челото и казах на жена си: „Абе, аз не им дадох нищо от партийната организация. Сигурно затова не ми дават отговор.“ За такова „рисково“ пътуване през Югославия може би се изискваше разрешение от партийната организация. На новото си работно място аз нямах никакъв контакт с партийни кадри. Но се оказа, че партийният секретар на бившия ми институт вече е друг. Казах си: „Я да му поискам едно разрешение за пътуване в чужбина, пък да видим какво ще стане.“ Не бях официално напускал Партията, нито пък ме бяха информирали да са ме изключили. Партийната ми книжка още си стоеше в добронамерения човек, който ми я взе, а аз нямах особено желание да си я прибирам обратно. Срещнах се с новия партиен секретар на улицата пред института. Казах му за какво става дума. Спомням си го, той всъщност беше един много добър човек. Погледна ме в очите и ме попита: „Здравко, да бягаш ли искаш?“ А аз ясно и отчетливо, на висок глас му казах: „Не, в никакъв случай!“ Това, разбира се, беше опашата лъжа. Но в този момент нямах сили да му кажа истината — това щеше да бъде чисто безумие. После си казвах, че все още не бях сигурен дали ще избягам. Пък и исках да спасявам децата си. Но във всеки случай се чувствах зле от лъжата и помолих Господ да ми прости — въз основа на това, което ви разказах преди малко.

Писмото от партийния секретар трябваше да стане готово след няколко дни. Но като се върнах вкъщи, с огромно учудване намерих в пощенската кутия една малка бележка от бюро Шипка, на която пишеше: „Разрешава ви се да пътувате до Чехия — през Югославия.“ Подкосиха ми се краката! Така и никога не взех разрешението от партийния секретар. Отидох при жена си и й казах. Какво ще правим сега… Ние вече се бяхме приготвили да ходим на обичайната почивка на нашето море, за 6 седмици. Трябваше да заминем след два дни. Вече бях в отпуска и си стягахме багажа — палатка, сърфове и всичко останало. С жена ми се помолихме, разговаряхме около един час и си казахме, че тъкмо тук, в България, няма достатъчно хора, които да знаят благата вест за Христос и да могат да я кажат на другите. Тук бяхме необходими. Казахме си, че Бог може и децата ни да запази. Решихме да се откажем от пътуването. Със сълзи на очи отворихме Библията напосоки. Попаднахме на историята за една вдовица, която пуснала като дарение за храма няколко жълти стотинки, които били последните й пари. За това Христос отбелязва, че тази жена е пуснала най-много от всички, защото богатите пускат от излишъка си, а тя е пуснала целия си живот. Бяхме много развълнувани. Стана ми ясно, че ако останем в България, трябва да съм готов и физически да жертвам живота си за Бога. Сега вратичката на затвора се беше открехнала и Бог ми даваше избор дали да изляза навън, или да остана — както Бог много пъти в живота на човека му дава свободен избор. Решихме да останем.

Със свито сърце отидох в бюро „Шипка“ и изчаках една опашка от около 15 души. Още преди да си отворя устата, чиновничката по обичайния арогантен социалистически начин блъсна на гишето две малки книжчици, притурки към паспорта, и ми каза: „Подпишете се тук.“ Аз й казах: „Другарко, аз не искам да пътувам. Върнете ми парите.“ При кандидатстването за разрешение бях внесъл около 1 500 лева тогавашни пари. Иззад гишето се разнесоха яростни крясъци — не можело да правя така, след като толкова време ме били проверявали, след като ме били удостоили с тази голяма чест, сега как така съм щял да се отказвам! Каза ми: „Сега не мога да ви върна обратно нито пари, нито документи. След три месеца, като изтече срокът на притурките, елате и ги върнете.“