Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,2 (× 9 гласа)

Информация

Корекция
logixoul (2020 г.)
Източник
veren.bg

Издание:

Автор: Здравко Ненов

Заглавие: Бъзльо

Издание: Първо електронно издание

Издател: Издателство „Верен“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Националност: българска

ISBN: 978-619-7015-35-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12281

История

  1. — Добавяне

Бягай!

Озовах се на улицата с въпросните псевдопаспорти, разрешаващи пътуване из тогавашния соцлагер, както и едно недъгаво подобие на чекова книжка, с което имах право да тегля чешки крони на стойността на онези 1 500 лева. Беше ми писнало от всичко. Върнах се вкъщи, качихме багажа в колата и заминахме на море. Тъй като колата беше натоварена със сърфове и всевъзможни други необходими неща, карах бавно и ни трябваха около 10 часа, за да стигнем до морето. За по-спокойно пътувахме нощем, отзад в колата постилахме одеяла, за да спят децата. През тази нощ с жена ми си говорихме за много неща. Някак си не бях особено щастлив от ситуацията. От една страна имах смешните паспорти в джоба си и можехме да напуснем България всеки момент, макар да не знаех точно какво щяхме да правим в Югославия. Страхът от заплахите, които бях слушал вече доста време, оставаше. От другата страна беше обичта ми към моята страна, към хората, които ме обграждаха, желанието ми да стоя в България. Жена ми не взе страна в тази дилема и остави решението в мои ръце.

На морето нямах никакво спокойствие. Непрекъснато ме връхлиташе страхът, че заканите срещу семейството ми ще се изпълнят. Тези мисли започнаха да вземат връх. Вече действително се чувствах много уплашен. След около десетина дни на морето казах на жена си, че може би пък няма да е зле да отидем поне до Белград и оттам да говорим по телефона със сестра й в Австралия, за да разберем как въобще може да се бяга. Жена ми имаше и една по-далечна роднина, която от много отдавна беше омъжена в Австрия. Много ми се искаше по някакъв начин да имаме нейния телефон, за да можем да й се обадим, ако стигнем до Югославия. Вечерта се наредихме на една опашка от 30–40 души пред пощата, за да се обадим по телефона в София. Жена ми помоли майка си да й намери телефона на тази нейна братовчедка в Австрия. Не исках да говоря такива неща от домашния си телефон от София, когато се върна. Тогава мобилни телефони нямаше. На следващия ден изчакахме още веднъж същата опашка, за да разберем дали е успяла да намери номера. Но това, което чухме, ни порази. Оказа се, че въпросната братовчедка, мъжът й и брат й, който също живееше в Австрия, са дошли в България за първи път от 15 години, на гости на някакъв свой роднина, който бил управител на къмпинг на морето. И този къмпинг беше точно съседният до нас! Краката ни се подкосиха.

На следващия ден тръгнахме с цялото семейство да ги търсим на съседния къмпинг. Намерихме ги. Разбира се, и тяхното учудване не беше малко. Казахме им, че искаме да говорим с тях нещо важно и се скрихме между дюните — тогава все още имаше дюни. Разказахме им цялата история. Те бяха също вярващи хора като нас. Бяха шокирани. Казаха, че след всичко, което е станало, те ни съветват да се махнем от България колкото може по-бързо. Казаха: „Елате в Югославия, за другото ще видим как ще стане.“ Следващия ден те дойдоха на гости при нас, в нашия къмпинг, но за бягство повече не говорихме. Опитах се да нагостя австриеца със сафрид (с главите), но това се оказа пълен неуспех. Така се разделихме и повече не се видяхме.

На следващия ден, за ужас на всички свои приятели, аз опаковах целия багаж, за да пътуваме през нощта към София. Всички бяха изумени защо толкова бързо си отиваме — след само две седмици море. Казах им, че ще ходим на екскурзия. Спомням си, че един от моите приятели, кумът ми, вечерта, когато вече беше тъмно, се сбогува с мен и се разплака. Може би не беше единственият, който се досещаше какво ще стане. Но ние не казвахме на никого, дори на най-близките си приятели, за да не ги излагаме на опасност. Тогава в България имаше закон против „недонасянето“ — ако знаеш, че някой ще избяга, а не съобщиш на властите, можеше да влезеш до три години в затвора.

И така, тръгнахме си от морето в петък вечерта. Пристигнахме в София рано сутринта в събота. Цялото къмпинг-оборудване беше опаковано в денкове. Занесох всичко на един мой близък приятел с пет деца, който много искаше да ходи на море, но нямаше тези възможности. Той беше учен в БАН и живееше с цялото си семейство в гарсониера. Когато отидох, там беше само тъща му. Тя твърде много се учуди, че искам да си оставя някакъв багаж тъкмо у тях. Но жената не възрази и аз натрупах денковете на купчина до тавана.

Вкъщи извадих на масата специални книги по инженерство, които предполагах, че някой ден може да ми трябват, ако беше възможно да стигнат до мен. Стегнахме набързо друг багаж, но пак само летни дрехи — нали отивахме на кратка екскурзия до Чехия… Натоварихме Шкодата. Предварително бях изтеглил малкото валута, която имахме. Взехме заветните документи и в събота следобед тръгнахме. Пътьом се отбихме до моите майка и баща, които бяха на вилата си близо до София. Останах с впечатлението, че те нищо не подозират, но после разбрах, че след като сме тръгнали и сме се скрили зад завоя, майка ми е тичала след колата и е казала на баща ми: „Те ще избягат, те ще избягат!“ На него не му бях казвал нищо за развитието около мен.

Съвсем скоро след това вече бяхме на българо-югославската граница. Там граничарите ни отделиха настрани от чакащите турски гастарбайтери и започнаха да претърсват колата. Не намериха нищо нередно, но явно като цяло им бяхме съмнителни. Бях декларирал валутата, която притежавах — 400 лири стерлинги. Митничарят взе да ме разпитва за какво са ни толкова много пари, какво сме щели да правим с тях. Тогава учудващо една жена митничарка се намеси отстрани: „Ами ще си ги харчат, бе, с три деца са, остави ги.“ Оставиха ни да стоим на жегата повече от един час, без никой нищо да ни казва. Беше 22-ри август 1982 г. Само граничарят от време на време идваше при нас и питаше децата, всяко поотделно: „Къде отивате? За къде пътувате?“ Гъделичкаше под брадичката четиригодишната ми дъщеря: „Къде отивате, момиченце?“ След малко пак. Тази изтънчена подлост ме отврати. Но децата знаеха, че отиваме в Чехия. Не бяхме водили пред тях никакви разговори за бягство. На практика никой в България не знаеше ясно, че ще бягаме. Може би майката на жена ми подозираше, както и брат й, който трябваше да гарантира за колата ни, че ще я върнем. (Това бяха интересни закони. Колата си беше наша, напълно изплатена, но ако не я върнехме в България, гарантът трябваше да плати на държавата 1 500 лв. Изглеждаше, като че аз съм собственост на държавата заедно с цялото си придобито с труд имущество.)

След това дълго чакане и игра на нерви най-после въпросният граничар удари печати в паспортите, прилични на тефтерчетата, и каза: „Хайде, карай!“ Докато не минах локвите и огромните железни бариери на българската граница, не смеех да кажа гък. След като минахме и граничната контрола на Югославия, което отне няколко минути, спряхме на паркинга след границата и децата учудено ме гледаха как размахвам ръце зад кормилото и викам: „Свободен, свободен!“ Е, за това всъщност беше още малко рано, но все пак бяхме вече напуснали границите на България. Жена ми беше по-уплашена и от мен.

След години разбрахме, че точно този петък, когато ние се стягахме да се връщаме от морето, вкъщи е идвал да ни търси агент на Държавна сигурност. Най-вероятно добричкият партиен секретар на бившия ми институт беше размислил над моята молба за разрешение за пътуване през Югославия и беше подал съответния сигнал. Но нас ни нямало. Агентът се качил на горния етаж, където живееше един доктор, и го питал къде сме. Докторът казал, че сме на море. „Къде на море?“ „Е, не ги знам.“ „Кога ще се върнат?“ „Най-рано след две седмици.“ „А ще пътуват ли в Чехия?“ Докторът отговорил: „А, не, щяха да ходят, но се отказаха.“ Това ни беше спасило. Агентът казал, че ще ни потърси пак след две седмици и си тръгнал. Точно на следващата сутрин, в събота, ние се върнахме от морето и до пет часа следобед вече бяхме напуснали България. За сетен път се убедих, че тази Сила, която е оттатък, която вече познавах като Бог, може да управлява събитията, така че едно наше дело да успее или да не успее в зависимост от Неговата воля.

И така, пътувахме по магистралата от Ниш към Белград. В неделя рано сутринта пристигнахме в един слънчев, но учудващо заспал Белград. Не стига, че там времето е един час назад от България, а те нямаха и лятно време. Постояхме в една градинка на сутрешното слънце, после се обадихме по телефона на сестрата на жена ми в Австралия. Тя ни посъветва да отидем в австралийското посолство и да поискаме убежище. Тръгнахме да се разхождаме из Белград и да търсим улица „Змайовина“, където трябваше да е посолството. Накрая я намерихме, така че знаехме, къде да отидем на следващия ден. До вечерта намерихме един достатъчно евтин хотел. Тъй като не знаех какво ни чака, исках да харчим колкото може по-малко. Преспахме с трите деца в една стая с две малки легла. На сутринта седнахме да закусваме и понеже не бяхме свикнали, че закуската е безплатна, сервитьорът трябваше на няколко пъти да ни казва: „Яжте бе, братя, яжте, всичко е безплатно!“ Направи ми силно впечатление сърдечното отношение на сърбите към нас. На такова нещо не бяхме свикнали в България.

В понеделник сутринта отидохме в австралийското посолство. След подозрително дълго чакане в коридора, една жена ни прие на гишето. Когато й казах, че искаме да емигрираме в Австралия, тя каза: „Оттук е невъзможно!“ Започна да говори много тихо и ни даде някакъв адрес на мисия на ООН, където трябвало да се обадим. Беше ме страх да отида там, тъй като не знаех дали няма да ни върнат обратно в България.

Междувременно се обадихме на братовчедката на жена ми в Австрия и тя каза да тръгнем към австрийската граница, пък да видим какво ще стане. И така, отправихме се на еднодневно пътешествие от 700 км към град Марибор. Там преспахме пак в хотел, вечеряхме най-после в един ресторант, тъй като дотогава бяхме яли само сандвичи и суха храна. Аз дори изпих една наливна бира и тя страшно ми се услади. Такова нещо в България почти нямаше по онова време.

Междувременно нашите австрийски приятели бяха установили, че чрез мисията на ООН в Белград можем наистина да емигрираме, но трябвало да изчакаме известно време, за да ни посочат страна, за която можем да заминем. Добре, че Шкодата беше новичка. Качихме се пак на нея и тръгнахме обратно към Белград — още 700 км. Намерихме въпросната мисия на ООН, на която вече имахме адреса. Жена ми ме чакаше навън с трите деца. Не смееше и тя да влезе вътре, да не би нещо да ни арестуват. Аз влязох и след известно чакане ме прие един служител. Разказах му историята си, но той каза: „Това е твърде малко. Вие трябва да можете да докажете, че сте били преследвани в България.“ Казах му, че ако можех да докажа, че съм преследван, сега едва ли щях да съм тук. Той отговори, че нищо не може да направи. Каза ми да си отивам. Аз се уплаших, че сега сигурно ще ни арестуват, и по най-бързия начин си тръгнах оттам. Качихме се пак в колата и тръгнахме обратно към Марибор.

Преди Марибор се обадихме от уличен телефон на братовчедката на жена ми в Австрия. Тя ни каза да се опитаме по тъмно да минем пеша югославско-австрийската граница. Наближавах границата по шосето, оглеждах околността — плътни лозя, засадени в различни посоки, и доста високи хълмове. Нямах нито компас, нито представа къде точно се намира границата и как се охранява. Бях сигурен, че да тръгна посред нощ с три деца на 12, 9 и 4 години да търся границата, е безумие. Първите селски кучета щяха да ни надушат и да ни издадат. По дрехите ни си личеше отдалеч, че сме източноевропейци. Много пъти по-късно съм минавал по същия път и отново съм оглеждал и съм преценявал шансовете за успех на подобна акция. Всеки път съм виждал, че тя е била обречена на неуспех.

Наредих се на опашката от коли с гастарбайтери, които чакаха да влязат в Австрия. Надявах се просто да мога да дам газ и да мина. В колата цареше гробно мълчание. И децата разбираха, че моментът е много решаващ и страшен. Когато и последната кола пред нас тръгна, аз продължих, но пред колата ми стоеше един сръбски митничар. Изравних се с гишето, на което трябваше да подам документите. Подадох нашите бележки за пътуване в Чехия заедно с паспортите ни. Този на гишето каза нещо на другия, който стоеше до колата ми, и той бързо спусна бариерата. Взе така наречените паспорти и ми каза: „Па то е бугарска лична карта! Къде сте тръгнали?“ Казах му: „Па, искаме да видим как е в Австрия.“ Той ми каза: „О, искате да бегате!“ Започна дълго писане и попълване на някакъв формуляр. Онзи отпред не мърдаше. Май за по-сигурно сложи и нещо бодливо пред колата. Аз се бях вторачил в този, който попълваше формулярите. Той ми каза: „Вие сте бегълци. Сега ти попълвам този формуляр и с него най-късно до 24 часа трябва да се явиш на югославско-българската граница. Иначе ще ви арестуваме и ще ви изпратим в България.“

Така ни върнаха обратно. Отидохме в хотела и се помолихме Господ да ни помогне някак си. Знаехме, че вече почти сме обречени. Трябваше да се връщаме в България по най-бързия начин, вече с информацията, че сме се опитвали да бягаме. Обадихме се в Австралия, роднините ни казаха в никакъв случай да не се връщаме. Обадихме се и на братовчедката в Австрия. Тя каза: „Идете утре в Крани, един граничен град в Словения. Стойте на гарата и ни чакайте, ние ще дойдем.“

Още преди обяд на другия ден пристигнахме в Крани и зачакахме. След няколко часа те пристигнаха с един син микробус, натоварен с разни багажи, и с двете си деца. Поздравихме се набързо и мъжът на братовчедката каза: „Карайте след нас.“ Тръгнахме. Видях в огледалото, че след мен караше един сръбски полицай с мотоциклет. Австрийците също го забелязаха и започнаха да обикалят по улиците на града. Аз карах след тях, като се стараех да съм поне през една кола, а не непосредствено зад тях. Това продължи доста време и вече очаквах да имаме големи неприятности, но полицаят изведнъж се отказа от преследването. Тогава излязохме извън града, след малко свихме по един черен път и навлязохме в една гора. Там набързо прехвърлихме нашия багаж в техния микробус. Те извадиха една голяма купчина паспорти. Бяха ги събрали от хората от тяхната църква в Австрия, всички семейства, които имаха по няколко деца. Започнаха да гледат на кого „приличаме най-много“. Оказа се едно швейцарско семейство с три деца — чудно хубави червени паспорти с бели кръстове. Дребната подробност беше, че човекът, с чийто паспорт трябваше аз да мина границата, беше сляп. А колко можеха петима души да приличат на други петима души, за това вече коментарът е излишен. Братовчедката с големия си оптимизъм и доверието си в Бога, които впоследствие имах възможност да опозная, ми каза: „Е, ще си затвориш очите.“

Трябваше да паркираме някъде Шкодата, защото в гората щеше много да бие на очи, ако някой я забележеше. Пак карахме из града, никъде нямаше паркинг. Накрая видях някакъв широк, почти празен паркинг пред една голяма сграда в центъра на града. Имаше някаква табелка, но не разбрах какво пишеше на нея. Беше ми все едно! Спрях колата там, заключих я и пъхнах вторите ключове отвътре в задната броня. Качихме се в микробуса на австрийците. Вече се беше стъмнило, беше може би към 10 часа вечерта. Братовчедката даде на децата приспивателно, за да не ни издадат по някакъв начин на границата. Увери ни, че е напълно безвредно, хомеопатично, което на мен тогава нищо не ми говореше. Във всеки случай те се ококориха още повече, нямаше и следа от заспиване. Насочихме се към австрийската граница. Не знаехме думичка немски. Жена ми единствено говореше английски, което за швейцарка нямаше да й помогне особено. Аз наредих на децата: „Затваряйте си очите и се правете на заспали, иначе ще ви откъсна главите!“ При такава страховита заплаха те послушаха. И аз притворих очи и се опитах да се правя на сляп. Все пак исках да следя какво става. Беше ми ясно какво рискуват братовчедката и мъжът й. Ако ни хванеха, и те щяха да отидат в югославски затвор за нелегално прехвърляне на хора през границата.

Съпругът на братовчедката заговори югославския граничар, докато му подаваше паспортите. Впоследствие разбрах, че го е питал къде може да зареди, тъй като му свършвал бензинът. Граничният полицай отвори страничната врата на микробуса и ни огледа. Децата се бяха заровили в завивките. Жена ми гледаше невъзмутимо, а аз стоях с притворени очи. И преди да тръгнем се бяхме молили, и сега непрекъснато викахме към Господ да ни преведе през това изпитание. Граничарят тръшна вратата и ни махна да тръгваме.

Веднага след граничния пункт започваше един тунел. Като навлязохме в него, мъжът на братовчедката пусна кормилото, размаха ръце и закрещя от радост. Всички се развикахме. Не можехме да повярваме, че това е истина. След това се разнесе командата: „Затваряйте очите пак, идва австрийската граница!“ Но нея минахме само с едно махване на ръка от граничния полицай.

Така се оказахме в една нощна Австрия — широки магистрали, осветени градове, блестящи витрини… Нещо съвсем ново за нас. Но знаех, че нещо безвъзвратно се е скъсало и е останало зад нас. Знаех, че съм изгубил родината си, майка си, баща си, близки, приятели, братя и сестри. Знаех, че вече не притежавам нищо освен няколко летни парцала в колата и около 300 английски лири, които ни бяха останали. Карах 37-мата си година и знаех, че цялата ми досегашна кариера като инженер е приключила. Бях се върнал, така да се каже, в първи клас. Не говорех езика на тази страна, не владеех на практика почти никакъв чужд език освен руски. Тепърва ни предстояха големи трудности, но за тях не мислех. Само си повтарях, че децата ми са спасени. Почти през целия път до Горна Австрия, около 300 километра, с жена ми се държахме за ръце и благодаряхме на Бога.