Здравко Ненов
Бъзльо (12)

Бъзльо и смелчага

Ако сте прочели тази книга дотук, сте забелязали, че много пъти в различни ситуации се е налагало да се действа бързо и решително. Вероятно и във вашия живот е имало такива случаи. Трябва да се взимат решения, свързани с промяна на живота, промяна на мирогледа, промяна на вярата на човека. Много от тези решения са съдбоносни за целия живот.

За мен най-трудното решение беше дали да повярвам това, което разбрах за християнството. Но се осмелих да направя крачката. Много хора разбират цялата информация за Христос, но така и не взимат решение да застанат на Негова страна. Други смятат, че вярата в Бога е нужна само на слабите, страхливите хора, които не могат да се справят сами с живота.

Тук си задавам въпроса кое е проява на по-голяма страхливост — дали страхът да живееш без Бог и да няма на какво да разчиташ след смъртта си, или страхът от промяната, страхът да излезеш от добре познатата си черупка. Ако човек допуска, че Бог съществува, би трябвало да събере смелостта да провери какъв е Той в действителност и ако трябва, да се откаже от собствените си изкривени представи за Него.

В момента живея в планината, в една стара къща, подобна на хижа. Гледам валящия сняг и си мисля за едно бездомно куче, което ме посещава редовно, маха с опашка и получава храна. Но то е толкова наплашено от някакви предишни преживявания, че не остава при мен, макар че му давам храна и вода и съм му сложил топло чердже в студената зима. Плаши се и бяга, когато изляза да нося дърва, когато взема лопата, когато запаля огнището навън. Страх го е от разни прости мои действия, които страхливата му кучешка душа тълкува като заплашителни — защото не ме познава. Това не е страхът от Бога, за който говори Библията, страхът, който е градивен, реалистичен и мъдър. Това е елементарният страх от неизвестното. Повечето хора остават бездомни в душата си по тази причина — вцепеняващ страх от новото, непознатото. Предпочитат да останат навън в студената зима, вместо да бъдат приютени. Някои предпочитат да живеят на студа, за да не им върже някой каишка на шията. Да, Бог наистина иска да бъде наш Господар. Но от всичко, което аз досега съм видял от Него, разбрал за Него, преживял с Него, мога категорично да кажа, че Той не ме е заробил, не ми е сложил каишка, която да ме ограничава и тормози. Бог иска хората да му дарят любовта и доверието си доброволно, по своя воля. На тези, които му кажат „да“, Той прощава всичко зло, тъй като сам се е принесъл в жертва (курбан) за тях и е понесъл наказанието, което те заслужават. Затова те и след смъртта си ще продължат да живеят в Неговото присъствие. А и още сега, в този свят, могат да живеят като Негови същества, като граждани на Неговото вечно царство.

Това е така наречената „еднопосочна любов“ — да правиш добро на този, когото обичаш, без да очакваш нещо в замяна. Такава любов много рядко се среща между нас, хората. Но Бог ни обича еднопосочно — всички хора на тази земя, и особено тези, които му принадлежат. Той е направил всичко за нас, макар че Той самият няма нужда от нас. Въпреки че е направил за нас такава жертва, че никой от нас не може да обхване истинското й измерение, той ни дава свободата да я приемем или отхвърлим, да се отнесем към Него, както сами решим.

Аз съм дълбоко благодарен, че Бог ми се е открил и ми е дал правото да бъда от Неговите. И като човек, който знае, че принадлежи на Христос, аз се старая от своя страна да проявявам любов към Него. Разбира се, моята любов е далеч по-несъвършена от Неговата, но аз всячески се старая да не го наскърбявам и да правя неща, които ще го зарадват. Не защото Той ми е вързал каишката и ще ме накаже, а защото го обичам.

Така че оставям ви сами да прецените кой е по-страхлив — дали кучето, което от страх не иска да бъде приобщено, или кучето, което се приобщава с доверие и любов.