Шерилин Кениън
Танц с дявола (4)

3

— Събуди се, Астрид. Твоят психар убиец си играе с ножове.

Гласът на Саша, отекнал в главата на Астрид, начаса я изтръгна от съня.

— Какво? — попита тя, преди да си даде сметка какво я бе събудило, и седна в леглото.

Мисловен образ, изпратен от Саша, се появи в главата и. Видя Зарек в кухнята да рови в чекмеджето, където тя държеше приборите.

Извади голям сатър и опита острието му с палец.

Астрид се намръщи. Какво правеше?

Той остави сатъра настрани и се върна към другите в чекмеджето.

Саша изръмжа.

— Млъквай, Скуби — озъби се Зарек и хвърли на вълка поглед, в който имаше повече отрова, отколкото във ферма за гърмящи змии. — Споменах ли колко обичам яхния от кучешко? А по теб има достатъчно месце, за да ми стигне за цяла седмица.

Саша направи крачка напред.

— Спри! — нареди Астрид наум.

— Хайде де, Астрид. Нека го ухапя. Само веднъж.

— Не, Саша. Долу.

Вълкът се подчини, макар и да го стори крайно неохотно. Отстъпи назад, без нито за миг да изпуска от очи Зарек, който междувременно беше извадил малък нож за белене и го попипа, поглеждайки към Саша. Блясъкът, който Астрид зърна в очите му с цвят на нощно небе, говореше, че наистина обмисля дали да не използва ножа върху нейния другар.

Най-сетне той върна сатъра в чекмеджето и отнесе ножа за белене в работния кабинет.

Астрид се намръщи още повече, когато го видя да отива до купчината с подпалки и да изважда голямо парче дърво. След това се настани на дивана и без да обръща внимание на Саша, който вървеше по петите му, се залови да дялка.

Астрид беше поразена от неочакваните му действия.

В продължение на дълги минути Зарек остана в пълна тишина, работейки върху дървото. Ала онова, което я изненада повече дори от търпеливото му, мълчаливо държание, бе начинът, по който вълкът, който той ваеше, добива очертания. За съвсем кратко време парчето дърво заприлича досущ на Саша.

Дори Саша не откъсваше очи от работата му, наклонил глава на една страна.

Зарек прокарваше ножа по дървото с майсторско изящество. Поспираше само от време на време, за да вдигне очи и да сравни произведението си със Саша.

Беше невероятно талантлив и дарбата му сякаш бе пълна противоположност на онова, което Астрид знаеше за него.

Заинтригувана, тя стана и отиде в дневната. Движението разкъса мисловната връзка със Саша. Винаги ставаше така. Можеше да използва зрението на вълка само докато бе съвършено неподвижна.

Усетил въздуха зад него да се раздвижва, Зарек вдигна глава.

И дъхът му спря, когато видя Астрид. Несвикнал да споделя къща с други хора, той не бе сигурен дали би трябвало да я поздрави, или да запази мълчание.

Затова избра просто да я гледа.

Толкова бе женствена и красива. Малко като Шарън, само че у нея се долавяше уязвимост, каквато нямаше у другата жена. Шарън имаше уста, която не отстъпваше на неговата в приказките, а годините, през които отглеждаше детето си сама, я бяха направили корава. Не и Астрид. От нея се излъчваше онази деликатна нежност, която би предизвикала някои хора да се възползват от нея или да я превърнат в жертва.

При тази мисъл Зарек усети как го пронизва внезапен пристъп на гняв.

Астрид пристъпи в стаята и се отправи към отоманката, която по-рано той беше преместил настрани, за да не му пречи.

Първата му мисъл беше да я остави там, така че Астрид да падне, но в крайна сметка я махна от пътя и тъкмо навреме — Астрид не се препъна в отоманката, но за сметка на това се спъна в него, от което той изпусна ножа.

Зарек изсъска, когато прекрасно наточеното острие се вряза дълбоко в ръката му.

— Зарек?

Без да й обръща внимание, той се втурна в кухнята, за да се погрижи за туптящата рана, преди да е окапал с кръв лъснатите и подове и скъпите килими.

Ругаейки, хвърли ножа в умивалника и пусна водата, за да го изплакне. Астрид го последва в кухнята.

— Зарек? Какво не е наред?

— Нищо — сопна се той, отмивайки кръвта от ръката си. Направи гримаса, когато видя колко дълбока е раната — ако беше човек, щеше да има нужда от шевове.

Астрид се приближи до него.

— Усещам мирис на кръв. Нарани ли се?

Преди Зарек да разбере какво възнамерява да стори, тя вече бе взела дланта му между своите. Допирът й беше лек като перце, когато нежно докосна раната му, и въпреки това усещането от ръката и върху неговата го разгроми. Сякаш някой го беше ударил в стомаха с ковашки чук.

Беше толкова близо до него, че трябваше само да се наведе и би могъл да я целуне. Да опита шията й. Кръвта й…

Никоя жена никога не го бе съблазнявала по този начин.

За първи път в живота си искаше да вкуси нечии устни. Да улови лицето и в ръце и да завладее устата и с езика си.

Какво ли би било да го прегърнат.

Какво, по дяволите, ми става!

Та той не беше от мъжете, които някой прегръщаше, нито пък го искаше.

Не и наистина.

Искаше просто…

— Дълбока е — тихо каза тя и гласът и го омагьоса още повече.

Погледна надолу, ала вместо ръката си, единственото, което виждаше, беше долчинката между гърдите й, разкрита от V-образното деколте на пуловера и. Достатъчно бе да придвижи ръката си само с няколко сантиметра, за да я зарови между двете меки възвишения. Да отмести пуловера и съвсем малко, за да може да ги вземе в шепа.

— Какво се случи? — попита тя.

Зарек примига, за да прогони образите, които караха слабините му да туптят от болка, молейки се да бъдат удовлетворени.

— Нищо.

— Само тази дума ли знаеш? — Тя направи гримаса, докато, все така стиснала ръката му в своята, се протягаше, за да извади бутилка кислородна вода от шкафчето над умивалника. Зарек се изуми, че знае точно къде се намира, но пък всичко върху рафтовете изглеждаше подредено много грижливо.

Изсъска отново, когато тя сипа върху раната му от течността, чийто студ го опари така, както и дезинфекциращият и ефект. И все пак беше поразен от грижовността и, от нежността на ръката и върху неговата.

Тя намери опипом кърпата за съдове, висяща край умивалника, и я уви около дланта му.

— Дръж я високо вдигната. Ще позвъня за лекар…

— Не — прекъсна я той рязко. — Никакви лекари.

— Но ти си ранен.

— Вярвай ми, това е нищо.

Астрид съвсем ясно чу как гласът му секна за миг, докато изричаше тези думи, и повече от всякога й се прииска да можеше да го види как говори.

— Заради мен ли се поряза? Защото се бутнах в теб?

Той не отговори.

Астрид опита да го достигне със сетивата си, но не откри нищо. Изобщо не би могла да каже дали е с него, или е напълно сама. Никога досега сетивата не й бяха изменяли по този начин. Плашещо бе да не е в състояние да го „усети“.

— Зарек?

— Какво?

Астрид буквално подскочи при звука на дълбокия му глас така близо до ухото й.

— Не отговори на въпроса ми.

— Е, и какво? Сякаш действително те е грижа как съм се наранил.

Гласът му заглъхна, сякаш се отдалечаваше от нея.

— Саша, къде е той?

— Отива обратно в кабинета.

Астрид чу как Саша изръмжа в коридора.

— Да ти се връща — измърмори Зарек, а после добави по-високо: — Знаеш ли, чувал съм, че кастрираните кучета живеели по-дълго. И били по-дружелюбни.

— О, да, нека те кастрираме и да видим дали ще подейства, ти…

— Саша!

— Какво? Той се държи отвратително. А аз не съм куче.

Астрид излезе в коридора и помилва Саша по главата.

— Знам.

Без да обръща внимание на жената и вълка, Зарек се приближи до прозореца и дръпна пердетата. Беше малко след един през нощта и снежната буря бушуваше все така яростно, както и преди.

Проклятие, никога нямаше да се измъкне оттук. Надяваше се само времето да се пооправи достатъчно дълго, за да може да се върне обратно в гората си. Без съмнение Джес, Танатос и скуайърите го очакваха в колибата му, но той имаше няколко тайни местенца, за които никой от тях не знаеше. Места, откъдето можеше да вземе оръжия и запаси.

Само че трябваше да се намира в земите си, за да се добере до тях.

— Зарек?

Той изпусна раздразнено дъха си.

— Какво? — сопна и се.

— Не ми дръж такъв тон. — Острата нотка в гласа и го накара да повдигне вежди. — Обичам да знам къде се намират хората в къщата ми. Дръж се добре или ще ти окача звънче на врата.

Зарек почувства странно желание да се разсмее. Ала той и смехът бяха добри непознати.

— Бих искал да те видя как опитваш.

— Винаги ли си толкова кисел, или просто си станал накриво?

— Такъв съм, скъпа, свиквай.

Тя застана точно до него и Зарек заподозря, че го прави нарочно, просто за да го подразни.

— А ако не искам да свикна?

Той се обърна, за да я погледне.

— Не ме предизвиквай, принцесо.

— Ооо. — Астрид изобщо не звучеше впечатлено. — След малко току-виж си започнал да говориш като Невероятния Хълк^[1]: „Не ме ядосвай, няма да ти харесам, ако се ядосам“. — Тя хвърли надменен поглед към мястото, където стоеше той. — Не ме плашиш, господин Зарек. Така че остави гадното си поведение на входа и докато си тук, се дръж добре.

Зарек беше разтърсен от изумление. През отминалите две хиляди години никой не се бе отнасял към него с подобно пренебрежение и адски го ядосваше това, че тя се осмеляваше да го омаловажи по този начин. Това събуждаше твърде много неприятни спомени за хора, които можеха да надзърнат в него. Хора, които изобщо не го уважаваха.

Първата клетва, която си бе дал като Нощен ловец, бе никога вече да не се хаби и да се мъчи да спечели уважението или добротата на другите. Страхът бе далеч по-могъщо оръжие.

Той я притисна до стената.

Астрид усети, че я обзема паника, когато Зарек я приклещи до стената, която и пречеше да избяга. Нямаше къде да отиде. Не можеше да помръдне. Не можеше да диша.

Той беше толкова едър. Толкова силен.

Всичко, което бе в състояние да усети, бе той. Беше я обградил с мощ и опасност. Със заплахата на смъртоносни рефлекси. Опитваше се да я накара да се бои от него, сигурна бе в това.

И то действаше.

Не я докосна, но и не беше необходимо. Самото му присъствие бе достатъчно ужасяващо.

Мрачно. Опасно. Смъртоносно.

Астрид усети как той се наведе и чу сърдитите му думи в ухото си.

— Ако искаш някого, който се държи добре, скъпа, върви да си играеш с шибаното си куче. Обади ми се, когато си готова да играеш с мъж.

Преди Астрид да успее да отговори, Саша се хвърли в атака.

Въздухът около Астрид се раздвижи от яростните движения на вълка и Зарек се откъсна от нея, като се препъваше и ругаеше.

Астрид се сви инстинктивно и затаи дъх, докато слушаше как до нея вълк и мъж се бият. Опита се да види нещо, но беше заобиколена единствено от мрак и гневни звуци.

— Саша! — извика тя; страшно искаше да може да види какво се случва между тях.

Единственото, което чуваше, беше съскане, ръмжене и ругатни. А после нещо се блъсна в стената до нея.

Саша изскимтя.

Ужасена какво ли бе сторил Зарек на нейния другар, Астрид коленичи на пода и пипнешком отиде до огнището, където лежеше вълкът.

— Саша? — Тя прокара треперещи пръсти през козината му, търсейки рани.

Вълкът не помръдваше.

Астрид бе връхлетяна от такъв вцепеняващ страх, че сърцето и спря да бие. Ако нещо се бе случило със Саша, тя щеше да убие Зарек със собствените си ръце.

Моля те, моля те, нека си добре…

— Саша? — Тя притисна вълка до себе си и потърси ума му със своя.

— Ще го убия. Кълна се, ще го убия.

Астрид потрепери от облекчение, доловила гнева на Саша. Слава на Зевс, беше жив!

 

 

Зарек съблече скъсаната си тениска и я използва, за да спре кръвта, която течеше от дясната му ръка, врата и рамото, където палето беше разкъсало кожата му с нокти и зъби.

Виж, да удържи гнева си, му беше далеч по-трудно. Не беше получавал толкова много рани в продължение само на един час от деня, в който беше умрял.

Погледна към подутата си окървавена плът и изръмжа. Ненавиждаше да бъде ранен. Едва се сдържаше да не се върне в работния кабинет и да се погрижи проклетото куче никога вече да не нападне друго живо същество.

Жадуваше кръв. Вълча кръв.

И като стана дума за това, жадуваше и човешка кръв. Няколко бързи глътки, за да уталожи гнева си и да си напомни какво представлява.

Просто да я вкуси за мъничко…

Астрид влезе в банята и се блъсна в него.

Зарек изръмжа от топлото усещане на тялото и, но тя просто го бутна настрани и коленичи, за да извади аптечката за първа помощ.

— Можеше да кажеш „извинявай“.

— С теб не говоря.

— Аз също те обичам, скъпа.

Сарказмът му я накара да замръзне и да погледне в неговата посока.

— Ти си истинско животно, нали?

Зарек изскърца със зъби при тези думи. Точно така го бяха виждали всички през целия му живот. Вече беше твърде стар, за да се промени.

— Бау, бау.

Намръщена, Астрид понечи да си тръгне, но после спря и се обърна към него с ръмжене.

— Знаеш ли, нямам представа какво те е направило какъвто си и въобще не ме е грижа. Нищо не ти дава право да нараняваш други хора или Саша. Той просто искаше да ме защити, докато ти. Ти си просто един насилник.

Зарек стоеше като вкаменен, докато пред очите му пробягваха ужасни, жестоки образи. Селото му — в пламъци.

Далечните звуци на пищящи хора. Гневът в гърдите му, жадуващ кръв.

Той потръпна, прорязан от болка. Ненавиждаше спомените си почти толкова, колкото мразеше и самия себе си.

— Един ден някой трябва да те научи как да се държиш. — Астрид се обърна и се отправи към работния кабинет.

— Да. — Зарек изкриви устни. — Върви да се погрижиш за кучето си, принцесо. То се нуждае от теб.

Той, от друга страна, нямаше нужда от когото и да било. Никога не бе имал.

С тази мисъл той се върна в стаята, където се беше събудил. Буря или не, време беше да си върви.

Облече си палтото, както си беше гол до кръста, и го закопча. То също беше пострадало от изстрела и дупката щеше да остави гърба му, който все още заздравяваше, изложен на студа. Така да бъде.

Не беше, като да има опасност да замръзне до смърт. Безсмъртието си имаше своите предимства.

Гърбът му просто щеше да се проветрява от приятен хладен бриз, докато успееше да си набави други дрехи.

След като се облече, се отправи към вратата, правейки всичко по силите си, за да не забелязва Астрид, която беше коленичила пред топлия огън и утешаваше домашния си любимец, докато се грижеше за него.

От тази гледка го заболя така, както не бе вярвал, че е възможно.

Да, време бе да се измита оттук.

 

 

— Тръгва си.

Астрид се сепна, когато гласът на Саша отекна в главата и.

— Какво искаш да кажеш с това, че си тръгва?

— В момента е зад теб, напълно облечен, и е тръгнал навън.

— Зарек?

Отговори и звук от затръшване на врата.

Зарек замръзна пред вратата. Буквално и преносно. Вятърът хапеше толкова жестоко, че спря дъха му и изпрати разтърсваща тръпка по цялото му тяло.

Толкова беше студено, че едва успяваше да се движи. Снегът се сипеше неудържимо, плътна пелена, която не му позволяваше да види на повече от три-четири сантиметра пред носа си. Дори предпазните му очила бяха замръзнали.

Никой с всичкия си не би излязъл в нощ като тази.

Добре, че той не беше с всичкия си.

Стисна зъби и пое на север. По дяволите, предстоеше му дълго, отвратително пътуване към дома. Можеше само да се надява да открие някакъв подслон, преди да е съмнало. В противен случай след няколко часа Артемида и Дионисий щяха да са двама адски щастливи богове, а Ахерон щеше да има една грижа по-малко в живота си.

— Зарек?

Гласът на Астрид, надвикал воя на вятъра, го накара да изругае.

Не отговаряй. Не поглеждай.

Само че беше невъзможно да не го стори. Погледна назад, преди да успее да се спре, и я видя да излиза от колибата, без дори да си е сложила палто.

— Зарек!

Препъна се в снега и падна.

Остави я. Трябваше да си остане вътре, където е в безопасност.

Ала не можеше да го направи. Сама, тя беше безпомощна, и той просто не можеше да я остави навън да умре.

Ругаейки под носа си толкова цветисто, че дори един моряк би се изчервил, Зарек се приближи до нея, вдигна я грубо и я побутна към вратата.

— Влизай, преди да си умряла от студ.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Ти също не можеш да останеш навън.

— Повярвай ми, принцесо, спал съм и при по-лоши условия от тези.

— Ще умреш навън.

— Не ме е грижа.

— Е, мен пък ме е грижа.

Зарек едва ли би се слисал така, даже да му беше ударила шамар. Поне това би очаквал.

В продължение на цяла една минута не бе в състояние да помръдне, докато думите и отекваха в ушите му. Мисълта, че някой го беше грижа дали той е жив, или мъртъв, му беше толкова непозната, че дори не знаеше как да реагира.

— Прибирай се вътре — изръмжа той, побутвайки я внимателно през вратата.

Вълкът изръмжа насреща му.

— Млъквай, Саша — сопна са Астрид, преди Зарек да бе имал възможност да го стори. — Само още един звук, и ти ще излезеш навън.

Вълкът изсумтя възмутено, сякаш я беше разбрал, и се втурна към задната част на къщата.

Зарек затвори вратата, а Астрид потрепери от студ. Навалелият я сняг се разтопи и я измокри. Зарек също беше мокър, само че не го беше грижа. Свикнал бе с физическите неудобства.

За разлика от нея.

— Какво си мислеше? — кресна и той, докато я слагаше да седне на дивана.

— Не смей да ми държиш такъв тон.

Зарек изръмжа и отиде в банята, където свали една хавлия от закачалката. След това мина през спалнята й и взе едно одеяло.

— Станала си вир-вода — каза, когато се върна при нея.

— Забелязах.

Астрид бе изненадана от неочакваната топлина на покрило я одеяло, особено след резките му, сърдити думи, когато само дето не я беше нарекъл идиотка заради това, че бе тръгнала след него.

Зарек я уви плътно в одеялото, а след това коленичи пред нея. Свали пантофите и, подплатени с мека кожа, и разтърка вкочанените и пръсти, докато тя не усети нещо друго, освен болезненото парене на студа.

Астрид за първи път познаваше такъв студ и не можеше да не се зачуди колко ли пъти Зарек бе страдал от него, без да има кой да го стопли.

— Това, което направи, беше глупаво — рязко каза той.

— Тогава защо ти стори същото?

Зарек не отговори. Вместо това пусна крака й и я заобиколи.

Астрид не знаеше какво се кани да стори, докато не почувства хавлия да покрива главата й. Напрегна се, очаквайки той да бъде груб.

Ала не беше така. Всъщност докосването му, докато подсушаваше косата й, беше невероятно нежно.

Колко странно само! Кой би предположил, че той може да е толкова грижовен към нея!

Това беше напълно неочаквано. Може би у него се криеше повече, отколкото се виждаше на пръв поглед…

Зарек стисна зъби, когато почувства мекотата на косата й под ръцете си. Опитваше се да държи кърпата между нея и кожата си, но не се получаваше. Кичури от косата и час по час докосваха плътта му и разпалваха огън в него.

Какво ли би било да целуне жена? Какво ли би било да целуне нея?

Никога досега не бе изпитвал желание да го стори. Всеки път, когато някоя жена се бе опитвала да го целуне, той се бе отдръпвал. Това беше интимност, която нямаше желание да сподели с когото и да било. Ала ето че сега копнееше за нея. Жадуваше да опита влажните розови устни на Астрид.

Какво ти става? Да не си луд?

Е, всъщност беше.

В живота му нямаше място за жена; нямаше място за приятел или спътник. Още с раждането си бе научил, че за него има само една съдба.

Самота.

Дори когато опиташе да пасне някъде, нищо не се получаваше. Той беше аутсайдер. Това бе единственото, което познаваше.

Отдръпна хавлията от главата й и се загледа в нея. Искаше му се да прокара ръце през влажните кичури на косата й и да ги разреши с пръсти. Кожата й все още имаше пепеляв цвят, посивяла от студа. Но тя си оставаше все така красива. Все така съблазнителна.

Преди да успее да се спре, Зарек положи ръка върху студената й буза и остави мекотата на кожата и да го прониже.

О, богове, толкова прекрасно бе да я докосне!

Тя не се сви под допира му, нито се отдръпна. Просто си седеше там, оставяйки го да я докосва като мъж.

Като любовник.

— Зарек? — Гласът й тегнеше от несигурност.

— Студена си като лед — изръмжа той и свали ръка. Трябваше да се отдръпне от нея и от странните усещания, които тя събуждаше у него. Не искаше да бъде близо до нея.

Не искаше да бъде опитомен. Всеки път, когато си бе позволявал да се привърже към някого, го бяха предавали.

Всички.

Дори Джес, който изглеждаше безопасен, тъй като живееше толкова далеч.

Сякаш далечно ехо, Зарек усети как го пронизва болка в гърба.

Очевидно Джес не живееше достатъчно далеч.

Зарек погледна през кухненския прозорец и видя, че снегът продължава да се сипе. Рано или късно, Астрид щеше да заспи и тогава той щеше да си тръгне.

Тогава тя нямаше да може да го спре.

 

 

Астрид понечи да тръгне след Зарек, но се възпря. Искаше да види какво ще направи. Какво си е наумил.

— Саша, какво прави?

Напълно неподвижна, тя се възползва от зрението на вълка. Зарек тъкмо разкопчаваше палтото си и дъхът и секна при вида на голите му гърди. Всички мускули по тялото му се раздвижиха, когато той свали палтото и го преметна през облегалката на един дървен стол.

Беше невероятно красив. Мургавият му гол гръб и широките му рамене — изкусителни. Великолепни.

Ала онова, което я порази, бяха дясната му ръка и рамото — лошо пострадали от нападението на Саша.

Астрид ахна при вида на онова, което нейният другар беше сторил. За сметка на това раните май изобщо не тревожеха Зарек — той си вършеше работата, сякаш нищо не бе станало.

— Трябва ли да гледам това? — изхленчи Саша. — Ще ослепея, ако гледам гол мъж.

— Няма да ослепееш и той не е гол. За съжаление.

Астрид се сепна мъничко от тази необичайна за нея мисъл. Никога досега не беше зяпала мъж по този начин, а ето че беше неспособна да откъсне поглед от Зарек.

— Напротив, ще ослепея и той е гол. Достатъчно, за да ми се доповръща. — Вълкът понечи да излезе от кухнята.

— Саша, остани.

— Не съм куче, Астрид, и изобщо не ми харесва този заповеднически тон. С теб съм по свой избор, не по твой.

— Знам, Саша. Съжалявам. Моля те, остани заради мен.

С ръмжене, което страшно напомняше на това на Зарек, Саша се върна обратно в кухнята и се настани там, приковал очи в Зарек, който не му обърна никакво внимание и продължи да обикаля из стаята, търсейки нещо.

Астрид се намръщи, когато той извади малка тенджерка, а после дъхът и секна при вида на стилизирания дракон, татуиран на кръста му. А точно над него имаше жестока рана, където някой го беше прострелял.

Тя потръпна, завладяна от неочаквано състрадание. За първи път от дълго време насам наистина и стана жал за някого. Раната изглеждаше ужасна и болезнена.

Движейки се така, сякаш почти не я усещаше, Зарек отиде до хладилника и извади млякото и големия шоколад, който Астрид бе купила, подтиквана от внезапен порив. Наля млякото в тенджерката, а после начупи парченца шоколад в него.

Колко странно. Беше се държал грубо и я беше сплашил, а след това се беше погрижил за нея и сега й правеше топъл шоколад.

— Не е за теб — каза Саша.

— Тихо, Саша.

— Не е. Искаш ли да се обзаложим, че ще се опита да ме отрови с шоколада?

— Тогава не го яж.

Зарек се обърна и впери във вълка неприятен, ехиден поглед.

— Хей, Ласи^[2], искаш ли да идеш да намериш Тими^[3] в кладенеца? Хайде, момиче, дори ще ти отворя вратата и ще ти хвърля една бисквита.

— Хей, психар, искаш ли да откриеш зъбите ми в твоя…

— Саша!

— По-силно е от мен. Той ме дразни. Ужасно.

Зарек погледна към купичките за вода и храна, които Астрид беше оставила за Саша върху един поднос на около десетина сантиметра от пода.

Вълкът оголи зъби.

— Не и храната ми! Направи и нещо, и така ще те нахапя, че…

— Саша, моля те!

Зарек отиде до купите от неръждаема стомана.

— Казах ти, Астрид, копелето се кани да ме отрови. Ще се изплюе във водата ми или ще направи нещо още по-отвратително.

Вместо това Зарек направи възможно най-неочакваното нещо. Наведе се, взе почти празната купа за вода, изплакна я в мивката, напълни я с прясна вода и отново я върна върху подноса.

Астрид не беше сигурна кой беше по-шокиран от действията му — тя или Саша. Вълкът се приближи до купата и я подуши подозрително.

Зарек се върна при умивалника, за да се измие, а когато шоколадовото мляко се стопли, го наля в една чаша и го отнесе на Астрид.

— Ето. — В гласа му, докато улавяше ръката й и я доближаваше към чашата, се долавяха обичайните груби, враждебни нотки.

— Какво е това? — попита тя.

— Арсеник и повръщано.

Астрид изкриви отвратено лице при тази мисъл.

— Наистина ли? И си успял да повърнеш така тихо. Кой да предположи! Благодаря. Досега не съм опитвала повръщано. Обзалагам се, че е страшно специално.

Е, дотук беше с мисълта, че Зарек има по-мила и нежна страна.

— Ако искаш го пий — изръмжа той. — Все ми е тая.

Миг по-късно Астрид го чу да излиза от стаята.

Стискаше чашата в ръка и макар да бе видяла през очите на Саша как Зарек приготвя напитката, след неприятния му коментар някак не й се искаше да я опита.

— Наблюдава те — предупреди я Саша и Астрид наклони глава на една страна.

— Как точно?

— Сякаш те предизвиква да опиташ питието.

Астрид задържа дъха си, чудейки се как да постъпи. Дали пък това не беше изпитание, на което той подлагаше нея? Да не би да я молеше да му се довери?

Пое си голяма глътка въздух и изпи шоколада, който се оказа точно толкова топъл, колкото трябваше, и страшно вкусен.

Зарек беше поразен от смелостта й. Значи, беше прозряла блъфа му и беше решила да му се довери. Самият той никога не би изпил нещо, поднесено му от непознат, и се изненада, че тя го стори.

Усети, че против волята си се изпълва с уважение към нея. Определено й стискаше, трябваше да й го признае.

Но в края на краищата това не струваше кой знае колко и като нищо можеше да й коства живота, ако Танатос ги откриеше, преди той да бе успял да си тръгне.

Погледът му се помрачи при спомена за демона, деймона или каквото и да представляваше онзи, когото бяха изпратили да го убие.

През всичкото това време Нощните ловци смятаха, че Ахерон е хрътката, която Артемида използва, когато искаше да открие и да се разправи с провинили се Нощни ловци.

Всички, които знаеха истината, сега бродеха из света като Сенки. Бездушни, безтелесни създания, които изпитваха глад и жажда, ала никога не можеха да ги утолят.

Усещаха света, ала никой не забелязваше тяхното присъствие.

Съществуване, което Зарек разбираше — през двайсет и шестте години, в които беше живял като човешко същество, самият той бе водил такова.

Само дето свят, който не подозира за съществуването му, би бил за предпочитане. Защото, когато хората си даваха сметка за присъствието му, полагаха големи усилия да увеличат болката му.

Да го наранят и унижат.

Ярост нахлу в него и погледът му отново стана остър. Обходи с очи безупречната къща, всяка подробност, която говореше за богатството на Астрид. По време на човешкия му живот жена като нея би го заплюла в лицето само защото се бе осмелил да пресече пътя й. Би стоял толкова по-ниско от нея, че щяха да го пребият само задето бе дръзнал да вдигне очи към лицето й.

Да срещне погледа й, би означавало сигурна смърт.

Този роб дотяга ли ви, господарке?

Изплувалият в главата му спомен накара Зарек да потръпне.

Когато беше на дванайсет години, беше проявил глупостта да послуша братята си, които му бяха посочили една жена на пазара.

— Това е майка ти, робе. Не знаеше ли? Чичо я освободи едва миналата година.

— Защо не отидеш при нея, Зарек? Може би ще се съжали над теб и ще направи така, че и теб да освободят.

Прекалено малък и прекалено глупав, Зарек се беше взрял в жената, която му показваха. Тя имаше черна коса като неговата и съвършено сини очи. Досега никога не бе виждал майка си. Не знаеше, че е толкова красива.

Ала в сърцето му тя открай време беше по-красива от Венера. Представял си бе, че също като него и тя е робиня, която няма друг избор, освен да прави каквото й нареди господарят й. Беше си създал цяла фантазия за това, как го бяха изтръгнали от ръцете й след раждането му. Как тя бе ридала да й го върнат.

Как всеки ден страдаше по изгубения си син.

Междувременно него го бяха дали на безмилостния му баща, който отмъстително го държеше далеч от грижовните обятия на майка му.

Сигурен бе, че щеше да го обича. Всички майки обичаха децата си. Ето защо другите робини нямаха какво да му дадат. Те пазеха всичките си дажби и цялата си любов за собствените си деца.

Ала тази жена… тя беше неговата майка.

И щеше да го обича.

Зарек се бе втурнал към нея и я беше прегърнал, казал й бе кой е и колко я обича.

Само че не беше последвал топъл прием. Нито помен от майчина любов. Беше го погледнала с неприкрито отвращение и ужас и изкривила жестоко устни, бе изсъскала:

— Платих на онази курва добри пари, за да се погрижи да умреш.

Братята му се бяха разсмели.

Смазан от начина, по който го беше отхвърлила, Зарек не бе в състояние нито да помръдне, нито да диша. Съкрушен да узнае, че майка му бе подкупила друга робиня, за да го убие.

Когато един войник се беше приближил, за да попита дали той я притеснява, тя бе отвърнала студено:

— Този жалък роб се осмели да ме докосне. Искам да бъде набит.

Дори след две хиляди години тези думи отекваха болезнено в него. Също като безсърдечното и изражение, докато му обръщаше гръб, оставяйки го на войниците, които с радост бяха изпълнили заповедите и.

Нищожен, негоден за нищо роб. Ти не струваш дори жалките остатъци, които ти подхвърлят, за да не умреш от глад. Ако имаме късмет, може и да умреш и да ни спестиш зимните дажби за роб, който има някаква стойност.

Зарек изръмжа, завладян от спомените. Неспособен да се справи с болката, която те му причиняваха, той отприщи силите си. Всички крушки в къщата се пръснаха на парчета, огънят лумна високо в камината и замалко да опърли Саша, който лежеше пред нея. Картините изпопадаха от стените.

Искаше само болката да спре.

Астрид изпищя, връхлетяна от цял куп непознати звуци.

— Саша, какво става?

— Копелето се опита да ме убие.

— Как?

— Изпрати огнено кълбо от камината право в задните ми части. Човече, козината ми е опърлена. Получи някакъв пристъп и използва силите си.

— Зарек?

Цялата къща се тресеше толкова яростно, че Астрид не би се учудила, ако рухнеше.

— Зарек!

Възцари се пълна тишина.

Единственото, което Астрид чуваше, беше думкането на сърцето си.

— Какво става? — попита тя Саша.

— Не знам. Огънят угасна и не виждам нищо. Цари непрогледен мрак. Той строши лампите.

— Зарек? — опита тя отново.

И този път никой не й отговори. Паниката й се утрои. Можеше да я убие и нито тя, нито Саша щяха да го видят, за да се защитят.

Би могъл да стори с нея каквото си поиска.

— Защо ме спаси?

Гласът му, разнесъл се току до нея, я накара да подскочи. Беше толкова близо, че тя усещаше топлия му дъх върху кожата си.

— Беше ранен.

— Откъде си знаела, че съм ранен?

— Не знаех, докато не те прибрах вътре. Аз… помислих си, че може да си пиян.

— Само пълна глупачка би вкарала непознат мъж в къщата си, при положение че е сляпа и живее сама. А ти не ми приличаш на пълна глупачка.

Астрид преглътна. Беше далеч по-умен, отколкото бе предположила.

И много по-страшен.

— Защо съм тук? — продължи да настоява той.

— Казах ти.

Зарек удари дивана толкова силно, че той се плъзна няколко сантиметра напред. Миг по-късно вече беше пред нея и я беше приковал към възглавниците, а свирепото му присъствие я накара да потрепери.

— Как успя да ме вкараш вътре?

— Изтеглих те.

— Сама?

— Разбира се.

— Не ми се струваш достатъчно силна.

Астрид ахна ужасено. Накъде биеше? Какво възнамеряваше да й стори?

— По-силна съм, отколкото изглеждам.

— Докажи го.

Зарек я сграбчи за китките и тя се задърпа.

— Пусни ме.

— Защо? Отвращавам ли те?

Саша изръмжа. Силно.

Астрид престана да се съпротивлява и отправи свиреп поглед натам, където се надяваше, че се намира лицето му.

— Зарек — заяви твърдо. — Причиняваш ми болка. Пусни ме.

За нейно изумление, той го направи. Отдръпна се съвсем мъничко, ала гневното му присъствие беше все така осезаемо. Потискащо. Плашещо.

— Направи нещо умно, принцесо — изръмжа той в ухото й. — Стой далеч от мен.

И с тези думи тя го чу да се отдалечава.

— Виновен е! — рязко отсече Саша. — Астрид, осъди го.

Ала тя не бе в състояние да го стори. Още не. Въпреки че Зарек я плашеше. Въпреки че в този момент действително изглеждаше неуравновесен и ужасяващ.

Само че не я беше наранил наистина. Просто я беше уплашил, а това не бе нещо, заради което някой би трябвало да умре.

След всичко, което се беше разиграло току-що, тя прекрасно можеше да си представи как една нощ му пада пердето и той избива всички в повереното на грижите му село.

Дали щеше да избухне по този начин и с нея?

Тъй като беше безсмъртна, не би могъл да я убие, но определено би могъл да я нарани.

Друг, не толкова съвестен съдия като нищо би произнесъл присъдата си въз основа на действията му тази нощ. Самата Астрид също се изкушаваше, ала нямаше да го стори. Все още не.

— Добре ли си? — попита Саша, когато Астрид отказа да отговори на настояването му да обяви присъдата си.

— Да.

Само че това беше лъжа и тя имаше чувството, че Саша го знае. Зарек я ужасяваше по начин, по който не го беше правил никой друг преди него.

През вековете тя бе съдила безброй мъже и жени. Убийци, предатели, богохулници. За каквото се сети човек. Но никога не бе изпитвала страх от когото и да било от тях. Никой от тях не я бе изпълвал с желание да избяга при сестрите си за защита.

А Зарек я караше да чувства точно това.

У него имаше нещо, което не беше нормално. Астрид бе свикнала да си има работа с хора, мъчещи се да скрият лудостта си. Мъже, които можеха да играят ролята на доблестни герои, докато в действителност бяха студени и жестоки.

Зарек беше избухнал и все пак не я беше наранил. Поне засега.

Само че грубиянското му сплашващо държание трябваше да изчезне.

Астрид си спомни думите на Ахерон: Някои неща се виждат само със сърцето…

Какво се криеше в сърцето на Зарек?

Астрид изпусна дъха си и опита да открие Зарек с помощта на сетивата си.

Както и преди — напълно безуспешно. Сякаш толкова бе свикнал да се крие, че никой не можеше да усети присъствието му. Дори и някой със сетива като нейните.

— Къде е? — попита тя Саша.

— В стаята си, мисля.

— Ти къде си?

Саша се приближи и седна в краката и.

— Артемида е права. Заради доброто на човечеството той трябва да бъде умъртвен. С този мъж нещо ужасно не е наред.

Астрид го погали зад ушите, докато обмисляше думите му.

— Не знам. Ахерон е сключил сделка с Артемида, за да мога да съдя Зарек. Не би го сторил без причина. Само един глупак би сключил сделка с Артемида просто ей така. А Ахерон далеч не е глупак. У Зарек трябва да има нещо добро, иначе…

— Ахерон винаги е готов да се пожертва заради хората си. Все така прави — изсумтя Саша.

Само че Астрид знаеше, че не е така. Ахерон винаги правеше това, което бе най-добро за всички. Никога досега не се беше бъркал, когато някой Нощен ловец трябваше да бъде съден или екзекутиран, а ето че лично я беше помолил да бъде съдница на този ловец.

Преди деветстотин години не беше позволил Зарек да бъде убит заради унищожаването на селото му и избиването на невинните хора.

Ако Зарек действително представляваше заплаха, Ахерон никога не би се пазарил за изслушване, нито пък би допуснал Нощният ловец да остане жив. Тук трябва да се криеше още нещо.

Астрид трябваше да се довери на Ахерон.

Трябваше.