Шерилин Кениън
Танц с дявола (2)

1

Ахерон Партенопей беше мъж с много тайни и голяма сила. Като първия Нощен ловец, който предвождаше расата, преди повече от девет хиляди години той се бе наел да изпълнява ролята на буфер между тях и Артемида, богинята на лова, която ги беше създала.

Работа, която рядко му доставяше удоволствие, и позиция, която открай време ненавиждаше. Досущ като някое своенравно дете, Артемида страшно обичаше да го дразни, за да види колко далеч може да стигне, преди той да я постави на мястото и.

Между тях съществуваха сложни отношения, които се крепяха на крехко равновесие на силите. Единствено Ахерон притежаваше способността да я удържа спокойна и рационална.

Поне през по-голямата част от времето.

А тя притежаваше единствения източник на храна, от която той се нуждаеше, за да остане човек, способен на състрадание.

Без нея той щеше да се превърне в бездушен убиец, по-лош дори от деймоните, които преследваха хората.

Без него тя не би имала нито сърце, нито съвест.

В нощта на Марди Гра Ахерон се бе спазарил с нея: две седмици, през които да бъде неин роб, срещу това, тя да освободи душата на Талон и да му позволи да напусне службата си на Нощен ловец, за да може да прекара безсмъртието си с жената, която обичаше. Талон беше освободен от задължението да преследва вампири и други демонски изчадия, които дебнеха в света, търсейки поредната си злочеста жертва.

И сега, затворен в храма на Артемида, Аш не можеше да използва по-голямата част от силите си и трябваше да разчита на прищевките й, за да научава как върви преследването на Зарек.

Прекрасно си даваше сметка за това, колко предаден се чувства Зарек, и това го разяждаше отвътре. По-добре от всеки друг той знаеше какво е да бъдеш изоставен — съвсем сам, заобиколен от врагове и разполагащ единствено с инстинктите си, за да оцелееш.

Аш не бе в състояние да понесе мисълта, че един от хората му се чувства по този начин.

— Искам да се обадиш на Танатос — заяви той, седнал на мраморния под в краката на Артемида. Богинята се беше излегнала върху трона си с цвят на слонова кост, който открай време напомняше на Ахерон за разточително мека отоманка — същински етюд на тема хедонистична наслада.

Артемида определено обичаше удобствата.

Тя се излегна по гръб с ленива усмивка и от движението прозрачният и бял пеплос, който разкриваше много повече, отколкото скриваше, се повдигна, така че цялата долна половина на тялото и се разголи пред очите на Ахерон.

Без да прояви ни най-малък интерес, той вдигна очи към нейните.

Артемида плъзна жарък, сластен поглед по тялото му, което беше облечено само във впити черни кожени панталони, и със задоволство в яркозелените си очи се заигра с кичур от дългата му руса коса, закриваща раната от ухапване на врата му.

Тя беше добре нахранена и доволна да бъде с него.

Той не беше нито едното, нито другото.

— Все още си слаб, Ахерон — тихо каза богинята, — и изобщо не си в положение да изискваш каквото и да било от мен. Освен това двете ти седмици едва сега започват. Къде е подчинението, което ми обеща?

Аш се изправи бавно и се извиси над нея. Сложи ръце от двете и страни и се наведе, така че връхчетата на носовете им почти се допряха. Очите на Артемида се разшириха едва забележимо, толкова, колкото да издадат, че въпреки думите си, тя прекрасно знае кой от тях двамата е по-силен, макар и временно отслабен.

— Повикай хрътката си обратно, Арти. Сериозно ти говоря. Още преди много време ти казах, че не е нужно Танатос да дебне Ловците ми, и се уморих от игричката ти. Искам го затворен.

— Не — отсече тя почти сприхаво. — Зарек трябва да умре. Край на симфонията. В мига, в който по вечерните новини показаха снимка, на която той убива деймони, Зарек изложи всички Ловци на опасност. Не можем да си позволим човешките власти да научат за тях. Ако някога открият Зарек…

— И как точно ще го открият? Та той е затворен насред нищото, съгласно твоите жестоки нареждания.

— Не аз го изпратих там, а ти. Аз исках да бъде убит, но ти отказа. Единствено ти си отговорен за това, че той е заточен в Аляска, така че недей да обвиняваш мен.

Аш изкриви устни.

— Няма да допусна някой да бъде убит само защото ти и твоите братя и сестри сте решили да си поиграете с живота му.

Друга съдба искаше за Зарек. Ала до този момент никой от боговете, нито пък самият Зарек не му бяха помогнали за това.

Проклета да беше свободната воля. До един ги беше вкарала в повече неприятности, отколкото им трябваха.

Артемида присви очи насреща му.

— Защо толкова те е грижа, Ахерон? Започвам да ревнувам от този Нощен ловец и любовта, която изпитваш към него.

Аш се отдръпна рязко. Тя превръщаше неговата загриженост за един от мъжете му в нещо мръсно. Но разбира се, в това страшно я биваше.

Към Зарек той изпитваше единствено братска привързаност. По-добре от всеки друг разбираше какво го тласка. Знаеше защо се нахвърля на всички с гняв и раздразнение. Ала едно куче не можеше да бъде ритано, откакто се помни, без, рано или късно, да се озлоби.

Самият той бе толкова близо до това, че не можеше да вини Зарек, задето още преди векове беше побеснял.

Но дори и така не можеше да допусне Зарек да умре. Не и по този начин. Нито пък заради нещо, за което не беше виновен. Инцидентът в онази уличка в Ню Орлиънс, където Зарек бе нападнал човешките ченгета, беше режисиран от Дионисий с единствената цел Зарек да се разкрие пред хората и да накара Артемида да поиска главата му.

Ако Танатос или скуайърите убиеха Зарек, той щеше да се превърне в безтелесна сянка, обречен завинаги да броди по земята. Измъчван навеки от глад и болка. От безконечно страдание.

Аш потръпна при спомена.

Неспособен да понесе тази мисъл, той се отправи към вратата.

— Къде отиваш? — попита Артемида.

— Да открия Темида и да спра започнатото от теб.

Артемида изникна пред него изведнъж и му препречи пътя към вратата.

— Никъде няма да ходиш.

— Тогава повикай хрътката си обратно.

— Не.

— Много добре. — Аш погледна към женския дракон, татуиран от рамото до китката на дясната му ръка. — Сими — заповяда той. — Приеми човешка форма.

Драконът се надигна от кожата му, превръщайки се в млада жена демон, не по-висока от метър, и остана да се рее от дясната му страна. В това й въплъщение крилете й бяха тъмносини и черни, въпреки че тя обикновено предпочиташе виненочервеното. По-тъмният цвят на крилете й, съчетан с този на очите, издаваше колко малко се радва Сими, къде се намира.

Очите й бяха бели, обрамчени от червен ореол, а дългата и руса коса се разстилаше във въздуха около нея. Имаше черни рога, които бяха по-скоро красиви, отколкото зловещи, както и дълги заострени уши. Свободно спускаща се червена рокля обгръщаше гъвкавото и мускулесто тяло, на което тя можеше да придаде какъвто размер си поиска — един сантиметър, метър и половина в човешка форма или пък двайсет и пет метра като дракон.

— Не! — отсече Артемида, опитвайки се да използва силите си, за да обуздае демона Шаронте. Само че това нямаше абсолютно никакъв ефект върху Сими, която можеше да бъде призована и контролирана единствено от Аш или неговата майка.

— Какво искаш, акри? — попита тя Аш.

— Да убиеш Танатос.

Сими потърка щастливо ръце и оголи зъби в мимолетна зла усмивка към Артемида.

— О, супер! Възможност здравата да изкарам от нерви червенокосата богиня!

Артемида погледна отчаяно към Аш.

— Прибери това нещо обратно в ръката си.

— Забрави, Артемида. Ти не си единствената, която има убиец под свой контрол. Лично аз мисля, че би било интересно да видим колко дълго ще издържи твоят Танатос срещу моята Сими.

Артемида пребледня.

— Няма да издържи дълго, акри — увери Сими Аш, използвайки атлантското обръщение за „повелител и господар“. Гласът й беше тих, ала могъщ и надарен с мелодична напевност. — Танатос ще бъде метнат на скарата. — Тя се усмихна на Артемида. — А аз страшно обичам скара. Само ми кажи как го искаш, акри — приготвен по обикновената рецепта или добре препечен. Лично аз предпочитам добре препечената коричка. Особено добре хрупкат, ако ги панираш. Което ми напомни, че ще ми трябва галета.

Артемида преглътна шумно.

— Не можеш да насъскаш това нещо срещу него. Без теб то е неконтролируемо.

— Тя прави само каквото аз й наредя.

— Това нещо представлява заплаха, със или без теб. Зевс забрани то да излиза в света на смъртните самж.

При тези думи Аш се изсмя подигравателно.

— Тя представлява по-малка заплаха от теб и освен това непрекъснато излиза сама.

— Не мога да повярвам, че го пускаш на свобода толкова безотговорно. Какво си мислиш?

Докато те спореха, Сими се рееше из стаята, съставяйки си списък в малък, подвързан с кожа бележник.

— Така, да видим. Трябва да си взема пикантния сос за скара. Непременно ръкохватки, защото ще бъде горещ, когато го опърля. Ще ми трябват и едно-две ябълкови дръвчета, които да направя на трески, та месото да е хубаво и да придобие дъх на ябълки. Така ще стане по-апетитно, че хич не обичам вкуса на деймони. Пфу!

— Сега пък какво прави? — попита Артемида, когато осъзна, че Сими си говори сама.

— Списък на нещата, които ще и трябват, за да убие Танатос.

— Звучи така, сякаш възнамерява да го изяде.

— Вероятно.

Артемида присви очи.

— Не може да го изяде. Забранявам.

От устните на Аш се откъсна зловещ полусмях.

— Може да прави каквото си поиска. Лично аз я научих, че нищо не бива да се прахосва.

Сими поспря и вдигна глава от списъка си, за да изсумти по посока на Артемида.

— Сими я е грижа за опазването на околната среда. Яде всичко, освен копита. Тях не ги обичам, болят ме зъбите. — Тя погледна към Аш. — Танатос няма копита, нали?

— Не, Сими, няма.

Сими изписка щастливо.

— О! Тази вечер ще има хубаво похапване. Деймон на скара. Може ли да тръгвам вече, акри? Може ли? Може ли? Много моля!

Сими затанцува наоколо, като преливащо от щастие малко дете на празненство за рожден ден.

Аш прикова поглед в Артемида.

— Само от теб зависи, Арти. Ти решаваш дали ще умре, или ще живее.

— Не, акри! — изскимтя Сими след кратка слисана пауза. Звучеше така, сякаш изпитва болка. — Не я питай. Тя никога не ме оставя да се забавлявам. Тя е гадна богиня!

Аш знаеше колко много Артемида ненавижда, когато той спечелеше спор между тях двамата. Очите й пламтяха с едва сдържана ярост.

— Какво искаш да направя?

— Каза, че Зарек е негоден да живее, че представлява заплаха за останалите. Единственото, за което те моля, е да оставиш Темида да отсъди. Ако нейният съдия реши, че Зарек поставя в опасност онези, които го заобикалят, лично ще изпратя Сими да сложи край на живота му.

Сими оголи зъби срещу Артемида, докато двете си разменяха усмивки, от които капеше отрова.

Най-сетне Артемида отново погледна към Аш.

— Много добре тогава. Само че нямам доверие на твоя демон. Ще накарам Танатос да не предприема нищо засега, но след като Зарек бъде признат за виновен, ще изпратя Танатос да го довърши.

— Сими — каза Аш на своята спътница демон. — Върни се при мен.

Тя изглеждаше отвратена от самата мисъл за това.

— „Върни се при мен, Сими“ — изимитира го тя, докато променяше физическата си форма. — Не изпържвай богинята. Не изпържвай Танатос. — Тя издаде странен звук, подобен на конско изцвилване. — Аз не съм някакво си йо-йо, акри. Аз съм Сими. Страшно мразя, когато се настроя да ида да убия някого и вече предвкусвам удоволствието, и ти изведнъж кажеш не. Не ми харесва. Скучно е. Вече изобщо не ме оставяш да се забавлявам.

— Сими — този път той натърти името й.

Демонът се нацупи и като долетя до лявата му страна, се върна под формата на стилизирана птица върху бицепса му.

Аш разтърка лекото парване, което го жегваше винаги когато Сими напускаше или се връщаше върху кожата му.

Артемида впи пълен със злоба поглед в новата форма на Сими. След това мина зад него и се облегна на гърба му, прокарвайки пръсти по образа на Сими.

— Един ден ще намеря начин да те отърва веднъж завинаги от звяра, почиващ върху ръката ти.

— О, да, ще го направиш и още как — каза той, събирайки силите си, за да понесе допира на Артемида, която се бе прилепила до гърба му, а дъхът и докосваше кожата му.

Това бе нещо, което Аш открай време едва изтърпяваше и което тя знаеше, че ненавижда.

Той я погледна през рамо.

— А един ден аз ще намеря начин да се отърва от звяра, почиващ върху гърба ми.

 

 

Астрид седеше сама в атриума и четеше любимата си книга, „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент Екзюпери. Независимо за кой път я четеше, винаги откриваше нещо ново. А днес имаше нужда да открие нещо хубаво. Нещо, което да й напомни, че на света има красота. Радост. Щастие.

И повече от всичко искаше да открие надежда.

Лек ветрец се носеше откъм ухаещата на люляк река, промъкваше се между мраморните дорийски колони и повяваше над белия ракитен шезлонг, на който седеше тя. Трите и сестри бяха наминали за малко, но тя ги беше отпратила.

Дори те не бяха в състояние да я ободрят.

Уморена и обезверена, тя бе потърсила утеха в книгата си. В нея откриваше доброта… доброта, която липсваше у хората, които бе срещнала през живота си.

Нима нямаше никакво благородство? Никаква добрина?

Възможно ли бе човечеството най-сетне да ги е изличило?

Сестрите й, колкото и да ги обичаше, бяха също толкова безмилостни, колкото и всички останали. Напълно безразлични към молбите и страданията на всеки, който не бе свързан с тях. Вече нищо не бе в състояние да ги затрогне.

Астрид не помнеше кога бе плакала за последен път. Кога се бе смяла.

Беше като вцепенена.

Безчувствеността беше проклятието на тези като нея. Сестра й Ати много отдавна я бе предупредила, че избере ли да стане съдница, този ден неминуемо ще настъпи.

Млада, самонадеяна и глупава, Астрид безразсъдно бе пренебрегнала това предупреждение, убедена, че с нея никога не би могло да се случи нещо подобно. Никога не би могла да бъде безразлична към хората и тяхната болка.

Ала сега единствено книгите й я свързваха с чувствата на другите. Макар да не можеше да ги „изпита“, недействителните и приглушени емоции на героите по някакъв начин и даряваха утеха.

И ако беше способна на това, тя би заридала.

Астрид чу някой да се приближава зад нея. Тъй като не искаше никой да види какво чете, да не би да решат да я попитат защо, и тя да бъде принудена да признае, че е изгубила състрадателността си, тя мушна книгата под възглавницата на стола. След това се обърна и видя майка си да прекосява грижливо поддържаната морава, където пасяха малка групичка петнисти сърни.

При това не беше сама.

Артемида и Ахерон бяха с нея.

Пусната свободно, дългата червена коса на майка й се къдреше прелестно около лице, което не изглеждаше на повече от трийсет години. Темида носеше ушита по поръчка синя блуза с къси ръкави и панталон с цвят каки.

Никой не би я сметнал за гръцката богиня на правосъдието.

Артемида носеше класически гръцки пеплос, а Ахерон — обичайните си черни кожени панталони и черна тениска. Дългата руса коса падаше свободно около раменете му.

Астрид усети как по гръбнака и плъзва ледена тръпка — както винаги когато Ахерон беше наблизо. У него имаше нещо покоряващо и неустоимо.

И ужасяващо.

Никога не бе срещала друг като него. Той беше привлекателен по начин, който Астрид не бе в състояние да обясни. Сякаш самото му присъствие изпълваше всички с толкова неудържимо желание, че беше невероятно трудно да го гледаш, без да ти се прииска да разкъсаш дрехите му, да го събориш на земята и да го любиш в продължение на неизброими векове.

Ала имаше и още нещо, освен сексапила му. Нещо древно и първично. Нещо толкова могъщо, че даже боговете се бояха от него.

Този страх можеше да се види дори в очите на Артемида, докато тя вървеше до него.

Никой не знаеше какви бяха отношенията между двамата. Те никога не се докосваха един друг, рядко се поглеждаха. И все пак Ахерон често посещаваше Артемида в нейния храм.

Когато Астрид беше дете, той идваше да посещава и нея. Играеше с нея, учеше я как да контролира доста ограничените си сили. Беше й донесъл безчет книги както от миналото, така и от бъдещето. Всъщност именно той й бе дал „Малкият принц“.

Тези гостувания престанаха в деня, в който тя навлезе в пубертета и си даде сметка точно колко съблазнителен мъж беше Ахерон. Тогава той се отдръпна, издигайки осезаема стена помежду им.

— На какво дължа тази чест? — попита Астрид, когато тримата я наобиколиха.

— Имам работа за теб, миличка — каза майка й и тя изкриви лице в болезнена гримаса.

— Нали се разбрахме, че мога да си взема малко почивка.

— О, хайде де, Астрид — намеси се Артемида. — Имам нужда от теб, малка братовчедке. — Тя хвърли злобен поглед на Ахерон. — Един Нощен ловец трябва да бъде приспан.

Ахерон наблюдаваше Астрид с напълно безизразно лице.

Тя въздъхна. Изобщо не искаше да го прави. Твърде много векове, прекарани в съдене на другите, я бяха довели до емоционален срив. Беше започнала да подозира, че вече не е в състояние да чувства ничия болка.

Дори собствената си.

Именно липсата на състрадание беше съсипала сестрите й. А сега тя се боеше, че ще съсипе и нея.

— Има и други съдници.

Артемида изпусна отвратено дъха си.

— Нямам им доверие. Те са разни милозливи лигльовци, които като нищо ще го оправдаят, вместо да го признаят за виновен. Трябва ми прагматичен, безпристрастен съдия, който не може да бъде отклонен от това, да постъпи както е правилно и необходимо. Нуждая се от теб.

Косъмчетата по тила на Астрид настръхнаха и тя се обърна към Ахерон, който стоеше, скръстил ръце на гърдите си, приковал в нея нетрепващия поглед на необикновените си сребристи очи, в които сякаш се вихреха мъгли.

Не за първи път искаха от нея да съди провинил се Нощен ловец, ала днес Астрид усещаше нещо различно у Ахерон.

— Вярваш, че е невинен, нали? — попита тя.

Ахерон кимна.

— Невинен, как ли пък не — презрително процеди Артемида. — Той би убил всяко живо същество, без да му мигне окото. Не притежава никакъв морал и не го е грижа за другиго, освен за самия себе си.

Ахерон хвърли на Артемида поглед, който красноречиво казваше, че тези думи спокойно може да се отнасят и за друг от познатите му.

Поглед, който едва не извика усмивка върху устните на Астрид.

Майка й се поотдръпна назад, за да не им се бърка, а Ахерон коленичи до шезлонга на Астрид и срещна погледа и.

— Знам, че си уморена, Астрид. Знам, че искаш да се откажеш от всичко това, но нямам доверие някой друг да го съди.

Астрид се намръщи, когато го чу да говори за неща, които не беше споделила с никого. Никой не знаеше, че иска да се откаже.

Артемида хвърли изпълнен с жлъч поглед на Ахерон.

— Защо толкова настойчиво увещаваш моя избор на съдник? Та откакто свят светува тя никого не е признала за невинен.

— Знам — отвърна Ахерон със своя плътен, дълбок глас, който бе по-съблазнителен дори от невероятния му външен вид. — Но вярвам, че ще постъпи правилно.

Артемида присви очи.

— Какъв номер кроиш?

С напълно безизразно лице, той продължи да наблюдава Астрид с настойчивост, която я смущаваше.

— Никакъв.

Астрид си помисли дали да не приеме задачата — заради Ахерон. Той никога не я беше молил за каквото и да било, а тя прекрасно помнеше колко пъти я бе утешавал като малка. Беше й като баща и по-голям брат.

— Колко дълго ще трябва да остана? — попита ги тя. — Ако отида и се окаже, че Нощният ловец не може да бъде спасен, може ли да приключа незабавно?

— Да — отвърна Артемида. — Всъщност колкото по-бързо го признаеш за виновен, толкова по-добре за всички ни.

Астрид се обърна към мъжа до себе си.

— Ахерон?

Той кимна в знак на съгласие.

— Ще приема твоето решение, каквото и да е то.

Артемида грейна.

— Значи се споразумяхме, Ахерон. Дадох ти съдия.

— Така е — потвърди той и усмивка подръпна крайчеца на устните му.

От което Артемида изведнъж придоби неспокоен вид. Премести поглед от Ахерон към Астрид и обратно.

— Какво знаеш, което аз не знам? — попита го тя.

Бледите очи, в които се вихреха мъгли, сякаш прорязаха Астрид, когато Ахерон каза тихичко:

— Знам, че в себе си Астрид крие една дълбока истина.

Артемида сложи ръце на кръста си.

— И тя е?

— „Някои неща се виждат само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.“^[1]

Нова тръпка пробяга по гръбнака на Астрид, когато чу Ахерон да изрича точно това изречение от „Малкият принц“, което тя четеше, когато ги усети да се приближават.

Откъде знаеше какво бе чела? Погледна надолу, за да се увери, че книгата е напълно скрита. Така беше.

О, да. Ахерон Партенопей беше мъж, който определено вдъхваше страх. И още как.

— Разполагаш с две седмици, дъще — тихо се обади майка й. — Ако ти отнеме по-малко, така да бъде. Но в края на двете седмици ти ще решиш съдбата на Зарек.

 

 

Зарек изруга, когато батерията на MP3 плейъра му се изтощи. Все на него ще се случи.

До приземяването оставаше поне час, а последното, което искаше, бе да слуша как в пилотската кабина Майк мърмори и се оплаква под носа си, че трябва да го откара обратно в Аляска. Въпреки че между Майк и пътническата кабина, където не проникваше никаква светлина, имаше трийсет сантиметра здрава черна стомана, Зарек чуваше през стената така ясно, сякаш пилотът седеше до него.

Още по-отвратително беше усещането, че е хванат като в капан в тясното помещение, чиито стени сякаш го притискаха отвсякъде. И при най-малкото движение ту кракът, ту ръката му се удряха в някоя стена. Ала тъй като пътуваха през деня, трябваше да избира между този кафез и сигурната смърт.

Без сам да е сигурен защо, Зарек беше избрал кафеза.

Свали си слушалките и начаса беше връхлетян от ритмичния грохот на витлата, свистенето на зимните вихри и разговора, който Майк тъкмо водеше по радиостанцията, която накъсваше и пращеше.

— Е, направи ли го?

Зарек повдигна вежди при звука на тревожния непознат мъжки глас.

Ах, колко прекрасни бяха уменията му. Той притежаваше слух, на който би завидял и Супермен. Освен това знаеше точно за какво говорят…

За него.

И по-точно — за смъртта му.

На Майк му бяха предложили зашеметяваща сума, за да го убие, и от мига, в който излетяха от Ню Орлиънс преди дванайсет часа, Зарек очакваше скуайърът да отвори запечатаните прозорци и да го изложи на смъртоносната слънчева светлина или пък да освободи неговата кабина и да го пусне над нещо, което много бързо щеше да сложи край на безсмъртието му.

Вместо това Майк си играеше с него и все още не беше направил нищо. Не че Зарек го беше грижа. Все още му беше останал някой и друг скрит коз, с който да излезе на скуайъра, ако той опиташе нещо.

— Не — отговори Майк, тъкмо когато хеликоптерът изви рязко наляво и запрати Зарек в стената. Започваше да подозира, че пилотът го прави нарочно, просто за да се позабавлява.

Хеликоптерът отново се наклони, още докато Зарек се готвеше за това.

— Сериозно го обмислих, обаче реших, че да изпържа копелето, е прекалено добър край за него. Предпочитам да го оставя в ръцете на скуайърите по кръвните ритуали, та те да го довършат бавно и мъчително. Лично аз искам да чуя как ненормалното копеле пищи за милост, особено след това, което стори с онези нещастни невинни ченгета.

Едно мускулче върху челюстта на Зарек започна да играе в забързания гневен ритъм на пулса му, докато слушаше всичко това. О, да, онези ченгета бяха страшно невинни, дума да няма. Ако Зарек беше смъртен, побоят, който му бяха нанесли, щеше или да го убие, или да го остави в кома.

Гласът по радиостанцията отново се обади:

— Чух от оракулите, че Артемида ще заплати двойно на скуайъра, който го убие. Като го прибавиш към онова, което Дионисий е готов да ти плати, за да го убиеш, смятам, че ще си пълен глупак, ако пропилееш подобна възможност.

— Несъмнено. Но имам достатъчно пари, за да се утеша. Освен това аз съм този, който беше принуден да търпи гадното отношение и подигравките на задника. Мисли се за някакъв страшно корав тип, та ми се иска да видя как му сплескват фасона, преди да му отсекат главата.

При тези думи Зарек извъртя очи. Изобщо не го беше грижа какво си мисли Майк за него. Много отдавна бе открил, че е безсмислено да се опитва да протегне ръка на когото и да било.

Най-много да го цапнат през пръстите.

Прибра плейъра обратно в черния си спортен сак и разкриви лице в гримаса, когато кракът му се удари в стената. О, богове, спасете го от това отвратително тясно място. Имаше чувството, че са го натъпкали в саркофаг.

— Учудвам се, че за този лов Съветът не е задействал статуса на скуайър по кръвните ритуали на Ник — каза другият глас. — При положение че той прекара последната седмица със Зарек, мислех, че е съвършеният кандидат за тази работа.

Майк изсумтя.

— Опитаха, но Гошей отказа.

— Защо?

— Нямам представа. Нали го знаеш какъв е. Никак не обича да му заповядват. Чудя се защо изобщо са го направили скуайър. Не мога да си представя друг Нощен ловец, освен Ахерон или Кириан, да търпи голямата му уста.

— О, да, устата му наистина знае много. И като стана дума, получих съобщение по пейджъра от Нощния си ловец, така че най-добре да отивам на работа. Ти внимавай със Зарек и не му се пречкай.

— Не се тревожи. Ще го метна някъде и ще оставя другите да го намерят, а аз ще се изнеса от Аляска по-бързо, отколкото можеш да кажеш Румпелщилцхен.

Радиовръзката прекъсна.

Зарек остана неподвижен в мрака, заслушан в дишането на Майк в пилотската кабина.

Значи, задникът беше променил решението си за убийството му.

Я, виж ти. Очевидно най-сетне се беше сдобил с някакво подобие на топки, както и с половин мозък. По някое време през последните няколко часа Майк трябва да бе преценил, че животът все още не му е омръзнал.

Поради което Зарек нямаше да го убие. Но щеше да го накара да страда за тази привилегия.

И боговете да са на помощ на останалите, които щяха да дойдат за него. В замръзналите земи на Аляска той беше непобедим. За разлика от останалите Нощни ловци и от скуайърите, той притежаваше деветстотин години подготовка по оцеляване в арктически условия. Деветстотин години, в които бяха само той и неизследваната пустош.

Е, да, Ахерон го беше посещавал на всеки десетина години, за да се увери, че е жив, ала той беше единственият.

А после всички се чудеха защо е луд.

Едва допреди десетина години по време на дългите летни месеци, които го принуждаваха да стои затворен в изолираната си колиба, той не бе имал връзка с никого от външния свят.

Никакъв телефон, никакъв компютър, никакъв телевизор.

Нищо, освен тихата самота на това, да препрочита все едни и същи книги, отново и отново, докато не ги научи наизуст. Да очаква нетърпеливо нощите да станат достатъчно дълги, за да има възможност да отиде от колибата си до Феърбанкс, докато там все още има нещо отворено, и да може да общува с хора.

И като стана дума за това, едва от около век и половина мястото бе започнало да се заселва достатъчно, за да има какъвто и да било контакт с хора.

Преди това, в продължение на дълги векове бе живял съвсем сам, без никакво човешко същество наблизо. От време на време се бе случвало да се натъкне на някой от местните, които бяха ужасени да открият непознат висок бял мъж с дълги кучешки зъби, живеещ в уединената гора. Достатъчен им беше един поглед към двуметровата фигура, облечена в кожух от мускусен бик, за да побягнат колкото ги държат краката в обратната посока, крещейки, че иглаак^[2] ще ги хване. Ужасно суеверни, те бяха създали цяла легенда за него.

Изключение правеха и редките посещения на деймоните, които понякога навлизаха в неговите гори, за да могат след това да кажат, че са били лице в лице с умопобъркания Нощен ловец. За съжаление, те проявяваха далеч по-голям интерес към това, да се бият, отколкото към това, да разговарят, така че „общуването“ им обикновено не траеше дълго. Няколкоминутна схватка, която да поразсее еднообразието, а после той отново оставаше сам със снега и мечките.

Които на всичкото отгоре бяха най-обикновени мечки, а не шейпшифтъри.

Заради магнитните и електрическите заряди на полярното сияние никой от Ловците шейпшифтъри не можеше да дойде толкова далеч на север. Сиянието се отразяваше гадно и на електрониката, и сателитните връзки, и редовно ги изкарваше извън строя, така че дори в този съвременен свят, той все още беше болезнено сам.

Дали не би било по-добре, ако ги оставеше да го убият?

И все пак, въпреки всичко той неизменно продължаваше. Още една година. Още едно лято. Още едно прекъсване на всякакви връзки с външния свят.

Първично оцеляване бе всичко, което Зарек бе познал в живота си.

Той преглътна мъчително, спомнил си Ню Орлиънс.

Колко му беше харесал този град! Туптящият му пулс. Топлината. Смесицата от екзотични миризми, гледки и звуци. Чудеше се дали хората, които живееха там, си дават сметка какви късметлии са. Колко са благословени с невероятен град като този.

Ала всичко това беше останало зад гърба му. Толкова ужасно се бе издънил, че нямаше никакъв шанс Артемида или Ахерон да му позволят някога отново да се върне в което и да било населено място, където би могъл да има вземане-даване с много хора.

Не — той и Аляска. Завинаги. Ето какво го очакваше. Единственото, на което можеше да се надява, бе някакъв огромен бум на населението, но като се имаше предвид колко отвратително беше времето, това бе горе-долу толкова вероятно, колкото и да го разквартируват в Хавай.

С тази мисъл той се залови да вади зимните си дрехи от раницата и да ги облича. Щяха да пристигнат рано сутринта и макар че навън все още щеше да е тъмно, нямаше да му остава много време до изгрев-слънце и щеше да му се наложи доста да побърза, за да стигне до колибата си, преди да е съмнало.

Докато намаже кожата си с вазелин и навлече термобельо, черно поло и дългото си палто от кожа на мускусен бик, както и да си обуе чифт непромокаеми зимни ботуши, усети, че хеликоптерът започва да се снишава.

Тласкан от някакъв импулс, той зарови из оръжията в сака си. Много отдавна се бе научил да носи със себе си цял куп съоръжения. Аляска беше безмилостно място, когато си сам, и никога не знаеш кога ще се натъкнеш на нещо смъртоносно.

Още преди векове Зарек беше решил именно той да бъде най-смъртоносният обитател на тундрата.

В мига, в който кацнаха, Майк изгаси двигателя и изчака витлата да престанат да се въртят, преди да слезе, ругаейки смразяващата температура. Отвори задната врата и плъзна отвратен поглед по Зарек, докато се отдръпваше, за да може той да се махне от хеликоптера му.

— Добре дошъл у дома. — В гласа на Майк имаше нотки на отровно злорадство. Задникът очевидно истински се наслаждаваше на мисълта за това, как скуайърите откриват Зарек и го разкъсват на парчета.

Е, същото важеше и за Зарек.

Майк духна върху облечените си в ръкавици ръце.

— Надявам се всичко да си е същото, каквото си го спомняш.

Така беше. Тук никога нищо не се променяше.

Зарек потръпна от снега, ярък дори в мрака преди изгрев-слънце. Сложи си защитните очила и слезе от хеликоптера. Взе си сака, метна го през рамо и пое през хрущящия сняг към отоплявания заслон, където предишната седмица беше оставил своя снегоход „Ski-Doo MX Z Rev“.

О, да, ето я арктическата температура, която помнеше, смразяващият въздух, който хапеше толкова жестоко, че всяко непокрито късче от кожата му пламваше. Стисна зъби, за да не затракат — нещо, което не беше особено приятно, когато човек имаше такива дълги, остри кучешки зъби.

Добре дошъл у дома…

Майк вече бе тръгнал към пилотската кабина, когато Зарек се обърна към него.

— Ей, Майк — повика го той и гласът му отекна в студената тишина.

Майк поспря.

— Румпелщилцхен — каза Зарек, преди да метне една ръчна граната под хеликоптера.

Майк изпсува цветисто и се втурна през снега с цялата бързина, на която беше способен, мъчейки се да намери някакво прикритие.

За първи път от много време насам Зарек се усмихна при вида на разлютения скуайър и звука от снега, хрущящ под краката му.

Хеликоптерът се взриви в същата секунда, в която Зарек се добра до снегохода си. Преметна дълъг, облечен в кожа крак през черната седалка и погледна назад, за да види как струващият двайсет и три милиона долара хеликоптер „Сикорски“ се посипва върху снега под формата на дъжд от пламнал метал.

А, фойерверки. Страшно ги обичаше. Гледката беше почти толкова красива, колкото и полярното сияние.

Майк все още ругаеше и подскачаше нагоре-надолу като сърдито дете, докато гледаше как обичният му, изработен по специална поръчка хеликоптер гореше в пламъци.

Зарек запали двигателя и подкара към Майк, но не и преди да е взривил заслона с друга граната, за да не може скуайърът да го използва.

Докато снегоходът вибрираше под него, изключен от скорост, Зарек смъкна шала си, колкото Майк да може да разбере думите му.

— Градът се намира на четири мили в тази посока — каза той, махвайки с ръка на юг, а после му подхвърли тубичка с вазелин. — Мажи си устните често, за да не започнат да кървят.

— Трябваше да те убия — изръмжа Майк.

— Да, трябваше. — Зарек отново закри лицето си и форсира двигателя. — Между другото, ако се натъкнеш на вълци в гората, не забравяй, че са истински, а не шейпшифтъри, тръгнали на лов. Освен това се движат на глутници, така че ако чуеш един, знай, че зад него идват още. Най-добрият съвет, който мога да ти дам, е да се покатериш на най-близкото дърво и да се надяваш те да се отегчат, преди да се появи някоя мечка и да реши да се покатери след теб.

С тези думи Зарек обърна снегохода и се отправи на североизток, където насред триста акра гора го очакваше колибата му.

Навярно би трябвало да изпитва угризения заради това, което беше сторил на Майк, ала не беше така. Скуайърът току-що беше научил един страшно полезен урок. Следващия път, когато Артемида или Дионисий му направеха предложение, той щеше да го приеме.

Зарек завъртя китката си, давайки още мощност на машината, докато тя подскачаше по неравната заснежена пътека. Оставаше му да измине голямо разстояние, а времето му изтичаше.

Наближаваше изгрев-слънце.

По дяволите. Трябваше да дойде със своя Mach Z. Той беше по-бърз от снегохода, който караше сега, но пък MX X Rev беше много по-готин.

Зарек беше гладен, уморен и му беше студено, и по някакъв странен начин, единственото, което искаше, бе да се върне към онова, което познаваше.

Ако другите скуайъри искаха да тръгнат след него — така да бъде. Поне беше предупреден.

И както бяха доказали хеликоптерът и заслонът — подготвен.

Ако искаха да го очистят — е, желаеше им късмет. Защото наистина щяха да имат нужда от такъв. Както и от цял куп подкрепления.

Да, определено очакваше предизвикателството с нетърпение, докато летеше по замръзналата земя с машината си.

Достигна усамотената си колиба тъкмо на зазоряване. Докато го нямаше, беше паднал още сняг и беше затрупал вратата. Той прибра снегохода в малкия заслон, долепен до къщата и го зави с брезент. Понечи да включи отоплението за двигателя и тогава си даде сметка, че няма ток нито в контакта за MX, нито в този за паркирания до него Mach.

Зарек изръмжа от яд. По дяволите. Без съмнение двигателят на Mach се беше пръснал от отрицателните температури, а ако не внимаваше, същото щеше да се случи и с този на другия му снегоход.

Втурна се навън, за да провери генераторите, преди слънцето да се издигне над хълмовете, и откри, че и двата са замръзнали и не работят.

Ново ръмжене се откъсна от устните му и той стовари юмрук върху дланта си.

Е, дотук беше с удобствата. По всичко изглеждаше, че днес щяха да бъдат само той и малката печка на дърва. Далеч не беше най-добрият източник на топлина, но по-добър нямаше да намери.

— Страхотно, направо страхотно — промърмори той. Не за първи път щеше да му се наложи да спи на студено, върху пода на колибата си. Без съмнение нямаше да е и последният.

Просто тази сутрин му се струваше по-гадно, защото беше прекарал последната седмица в мекия климат на Ню Орлиънс. Толкова мек, че дори не беше имало нужда да използва отопление.

Господи, как само му липсваше онова място.

Тъй като знаеше, че времето, оставащо до изгрев-слънце, намалява критично, той се върна с тежка стъпка при снегоходите и зави двигателя с палтото си, за да му помогне да задържи възможно най-много от топлината си. След това взе сака от седалката и отиде да изрови входната врата изпод снега, за да може да си влезе.

Докато прекрачваше прага, наведе глава и остана поприведен — таванът беше толкова нисък, че когато стоеше изправен, върхът на главата му го докосваше и ако не внимаваше, вентилаторът в средата на помещението щеше да го обезглави.

Само че ниският таван беше неизбежен. Топлината посред зима беше страшно ценно удобство и последното, от което човек се нуждаеше, бе по-голямата част от нея да се събира под триметров таван. По-ниският таван означаваше по-топла стая.

Да не говорим, че преди деветстотин години, когато го бяха пратили в изгнание тук, не беше разполагал с кой знае колко време, за да си построи този подслон. През деня спеше в една пещера, а през нощта работеше, докато най-сетне не си направи този „дом, скапан дом“.

Да, хубаво беше да се прибере у дома…

Пусна сака си до печката с дърва, след което се обърна, за да сложи старовремското резе, бранещо го от дивите животни, които понякога се приближаваха твърде много до колибата му.

Опипом, плъзгайки ръка по дяланата стена, той намери фенера, който висеше там, и кутийката кибрит, закачена за него. Въпреки че зрението му на Нощен ловец беше пригодено към нощта, той все пак не виждаше в пълна тъмнина, а когато вратата на колибата беше затворена, през дебелите дървени стени не можеше да проникне никаква светлина.

Запали фенера, потръпвайки от студ, след което се обърна към вътрешността на къщата. Познаваше всеки сантиметър от нея като петте си пръста. Всеки рафт с книги по стените, всяка ръчно издялана украса по тях.

Никога не бе притежавал кой знае какви мебели. Два високи долапа — един за малкото му дрехи и един за храната му. Имаше и поставка за телевизора, както и етажерки за книгите, и това беше всичко. Като някогашен римски роб, Зарек не бе свикнал на много.

Вътре беше толкова студено, че можеше да види дъха си да излиза дори през шала и докато се оглеждаше наоколо, той се намръщи неволно при вида на компютъра и телевизора… които несъмнено трябваше да бъдат размразени, преди отново да може да бъдат използвани.

При положение че в тях не беше проникнала влага.

Тъй като нямаше никакво желание да се тревожи за това, той отиде в кухненския килер в задната част на колибата, където нямаше нищо друго, освен консерви. Много отдавна беше разбрал, че ако мечките и вълците надушат храна, не след дълго ще му цъфнат на гости, а той нямаше никакво желание да ги убива, само защото бяха гладни и глупави.

Взе си свинско с боб, както и отварачката за консерви, и се настани на пода. Майк беше отказал да му даде нещо за ядене по време на тринайсетчасовия полет от Ню Орлиънс до Феърбанкс — твърдеше, че не искал да рискува да го изложи на лъчите на слънцето, ако отвори пътническата кабина.

Всъщност скуайърът беше задник, а Зарек беше свикнал да гладува.

— А, страхотно — промърмори той, когато отвори консервата и откри, че бобът вътре беше замръзнал. За миг се поколеба дали да не извади пикела си, но после се отказа. Не беше чак толкова гладен, че идеята за свинско с боб на клечка да му се стори привлекателна.

С отвратена въздишка той отвори вратата и запрати консервата възможно най-далеч в гората.

Затваряйки бързо, преди лъчите на зората да са проникнали в колибата, той се разрови в сака, докато откри мобилния си телефон, MP3 плейъра и лаптопа. Мушна телефона и плейъра в панталона си, така че топлината на тялото му да ги предпази от замръзване. След това сложи лаптопа настрани, за да запали печката.

Отиде в отсрещния ъгъл, взе няколко от издяланите дървени трески, които беше натрупал там, и се върна, за да ги сложи в печката.

Отвори желязната вратичка и спря.

Вътре имаше мъничка норка с три новородени малки. Майката, разгневена от това натрапничество, изсъска предупредително, докато двамата се взираха един в друг.

Зарек изсъска в отговор.

— Човече, направо не мога да повярвам! — измърмори той сърдито.

Норката трябва да се беше вмъкнала през кюнеца, намествайки се вътре, докато него го нямаше. Печката вероятно все още е била топла, когато тя я е открила, а вътрешността й беше изключително сигурно място да си свие гнездо.

— Най-малкото, което можеше да сториш, е да доведеш със себе си петдесетина от твоите другарчета. Не бих отказал едно ново палто.

Норката оголи зъби.

Раздразнен, Зарек затвори вратичката и върна подпалките обратно върху купчината в ъгъла. Може и да беше задник, но дори той не би ги изхвърлил навън. Като безсмъртен, той щеше да преживее студа. Майката и малките — нямаше.

Взе лаптопа и като го мушна под дрехите си, за да е на топло, отиде в ъгъла, където беше сламеникът му. Докато лягаше, си помисли дали да не спи под земята, където беше по-топло, но после си каза — защо да се хаби?

Щеше да се наложи да премести печката, за да стигне до скритото си подземие, което отново щеше да обезпокои майката норка.

По това време от годината денят не траеше дълго. До залез-слънце оставаха само няколко часа, а той беше повече от свикнал с тази замръзнала пустош.

Веднага щом можеше, щеше да отиде в града за продукти и нов генератор. Придърпа завивките и кожите около себе си и изпусна дъх в дълга, уморена въздишка. След това затвори очи и остави ума си да се върне на събитията от изминалата седмица.

Благодаря ти, Зарек.

Стисна зъби, когато си спомни лицето на Съншайн Рънингуолф. Големите й тъмнокафяви очи бяха невероятно съблазнителни, а и изобщо не приличаше на кльощавите като манекенки жени, които повечето мъже предпочитаха; тя имаше апетитно, закръглено тяло, което го караше да се възбужда само от присъствието и.

Човече, трябваше да опита шията й, докато имаше възможност. Все още не беше сигурен защо не бе опитал кръвта й. Тя като нищо щеше да му държи топло дори сега.

Е, все тая. Щеше да го добави към безкрайния списък на неща, за които съжаляваше.

Мислите му отново се върнаха към нея… Съншайн се беше появила неочаквано в къщата му в Ню Орлиънс, докато той чакаше Ник да дойде, за да го отведе до частното летище, от което щеше да отпътува. Черната и коса беше стегната на плитка, а в кафявите й очи имаше дружелюбност, с каквато Зарек никога не бе виждал да го гледат.

— Не мога да остана дълго. Не искам Талон да се събуди и да открие, че ме няма, но преди да си тръгнеш, трябваше да ти благодаря за онова, което направи за нас.

Зарек все още не знаеше защо бе помогнал на Съншайн и Талон. Защо се беше противопоставил на Дионисий и се бе обърнал срещу бога, наумил си да унищожи двамата?

Заради тяхното щастие Зарек сам се бе обрекъл на смърт.

Ала когато я погледна вчера, усети, че саможертвата му си е струвала.

Докато оставяше сънят да го завладее, се зачуди дали все още щеше да мисли, че си е струвало, когато скуайърите открият колибата му и я изпепелят до основи, с него вътре.

При тази мисъл той изсумтя. Е, какво пък толкова. Поне в продължение на няколко минути преди да умре, щеше да му бъде топло.

 

 

Не беше сигурен колко дълго е спал. Когато се събуди, навън отново беше тъмно. Надяваше се, че не е минало толкова време, че снегоходът му да е замръзнал. В противен случай го очакваше дълга и студена разходка до града.

Претърколи се настрани и изкриви лице от болка. Беше лежал върху лаптопа си. Да не говорим, че телефонът и плейърът се впиваха в него още по-некомфортно.

Треперейки от вледеняващия студ, той се насили да се изправи и извади друго яке от гардероба. След като се облече подходящо за времето, излезе навън и отиде в импровизирания си гараж. Пъхна лаптопа, телефона и плейъра в раницата си, метна я на гръб и като се качи на снегохода, отви двигателя.

За щастие, машината запали още при първия опит. Алилуя! Може би късметът му все пак се обръщаше. Никой не го беше изгорил жив, докато спеше, и дори имаше достатъчно бензин, за да стигне до Феърбанкс, където щеше да хапне нещо топло и да се поразмръзне за няколко минути.

Благодарен за дребните милости, той се отправи на юг, поемайки на дългото друсащо пътуване, което щеше да го отведе в цивилизацията.

Не че имаше нещо против. Просто беше адски благодарен, че изобщо съществува цивилизация, където да отиде.

Пристигна в града малко след шест часа.

Паркира снегохода си пред къщата на Шарън Паркър, откъдето можеше да се отиде пеша до центъра. Беше се запознал с бившата сервитьорка преди десетина години, когато късно една нощ я бе намерил седнала в повредената си кола встрани от рядко използван черен път в едно от предградията на Феърбанкс.

Температурата беше паднала повече от петдесет градуса под нулата и Шарън плачеше, сгушена под няколко одеяла, боейки се, че двете с детето и ще умрат, преди да пристигне помощ. Седемгодишната и дъщеричка страдаше от астма и тя я бе откарала в болницата за респираторно лечение, само че бяха отказали да ги приемат, защото Шарън нямаше застраховка, нито пък пари, за да плати. Бяха я упътили към една благотворителна клиника и тя се бе изгубила, мъчейки се да я намери.

Зарек ги беше откарал обратно в болницата и беше платил за лечението на момиченцето. Докато чакаха, разбра, че Шарън е изхвърлена от апартамента си и не може да свърже двата края.

Така че той и бе предложил сделка. В замяна на къща, кола и пари, тя му осигуряваше дружески настроен човек, с когото да си поприказва всеки път щом дойде във Феърбанкс, както и някое и друго домашно приготвено ядене или каквото и се намираше вкъщи.

А най-хубавото от всичко бе, че през лятото, когато той беше затворен като пленник в колибата си по цели дни, дълги двайсет и три часа и половина, тя се отбиваше в пощата и в магазина, носеше му книги или продукти и ги оставяше пред вратата му.

Това беше най-добрата сделка, която някога беше сключвал.

Тя никога не му беше задала какъвто и да било личен въпрос, нито дори защо не излиза от колибата си през летните месеци. Несъмнено беше прекалено благодарна за финансовата му подкрепа, за да я е грижа за неговите ексцентричности.

В замяна Зарек никога не беше пил от кръвта и, нито я беше питал нещо лично. Те бяха просто работодател и служител.

— Зарек?

Зарек, който тъкмо включваше устройството, което грееше двигателя на снегохода му, вдигна очи и видя Шарън да подава глава от входната врата на къщата си в стил ранчо. Тъмнокестенявата и коса беше по-къса, отколкото преди месец, когато я беше видял за последен път — сега тя и стигаше до раменете.

Висока, слаба и изключително привлекателна, тя носеше черен пуловер и дънки. Почти всеки друг мъж вероятно досега да се е опитал да я свали, а и една нощ преди около четири години му беше намекнала, че ако някога поиска нещо повече от нея, тя на драго сърце ще му го даде, само че Зарек беше отказал. Не обичаше да допуска никого прекалено близо до себе си, а жените имаха гадната склонност да гледат на секса като на нещо, криещо по-дълбок смисъл.

За разлика от него.

Сексът си беше секс. Първичен и животински. Нещо, от което тялото се нуждае така, както се нуждае от храна. Само дето с една пържола нямаше нужда да излизаш на срещи, преди да я изядеш.

Защо тогава жените се нуждаеха от доказателство за обич, преди да си разтворят краката? Той просто не разбираше.

И никога нямаше да се забърка с Шарън. Сексът с нея беше усложнение, от което не се нуждаеше.

— Зарек, ти ли си?

Той смъкна шала си надолу и извика:

— Да, аз съм.

— Ще влезеш ли?

— Ей сега се връщам. Трябва да купя някои неща.

Шарън кимна, след което се прибра, затваряйки вратата, а Зарек се отправи към магазина по-надолу на улицата. В „Смесения магазин на Франк“ се предлагаше всичко, а най-хубавото бе, че имаше и голямо разнообразие от електроника и генератори. За съжаление, той нямаше да е в състояние да използва магазина още дълго. Беше му редовен клиент от около петнайсет години и макар да беше малко тъпичък, Франк беше започнал да забелязва, че през цялото това време Зарек изобщо не беше остарял.

Рано или късно, Шарън също щеше да забележи и тогава щеше да му се наложи да се откаже от единствената си връзка в света на смъртните.

Това беше най-големият недостатък на безсмъртието. Не се осмеляваше да остане в близост до когото и да било твърде дълго, за да не открият кой и какво е той. А за разлика от всички останали Нощни ловци, всеки път щом поискаше скуайър, който да му служи и да защитава самоличността му, Съветът му отказваше.

Изглежда, репутацията му беше такава, че никой не искаше да приеме задължението да му помага.

Много добре. Той и бездруго никога не бе имал нужда от когото и да било.

Когато влезе в магазина, свали защитните очила и ръкавиците и разкопча палтото си. Чу как в дъното Франк говори с един от служителите си.

— Слушай сега, хлапе. Той си пада особняк, но гледай да се държиш добре с него, чуваш ли ме? Харчи цял куп пари в този магазин и хич не ме е грижа колко страшен изглежда. Искам да бъдеш любезен.

Двамата мъже излязоха от задната част на магазина и Франк се закова на място, вперил поглед в Зарек.

Поглед, на който Зарек отвърна. Франк беше свикнал да го вижда с козя брадичка или истинска брада, обицата с меча и кръстосаните кости и сребърните нокти, които носеше на лявата си ръка. Три неща, от които Ахерон му беше наредил да се отърве в Ню Орлиънс.

Зарек ненавиждаше как изглежда без брада, но поне не му се налагаше да се гледа в огледалото. Нощните ловци имаха отражение само когато поискат.

А Зарек никога не искаше.

Възрастният магазинер се усмихна (по-скоро по навик, отколкото в израз на приятелски чувства) и се приближи. Въпреки че жителите на Феърбанкс бяха изключително дружелюбни, повечето от тях предпочитаха да заобикалят Зарек отдалече.

Той имаше такъв ефект върху хората.

— Какво ще бъде днес? — попита Франк.

Зарек погледна към тийнейджъра, който го наблюдаваше с любопитство.

— Трябва ми нов генератор.

Франк си пое дъх между зъбите и Зарек зачака това, което предстоеше.

— Може и да изскочи малък проблем.

Франк винаги казваше така. Независимо какво търсеше Зарек, да му го намери, щеше да бъде проблем, така че Зарек трябваше да плати повече.

Франк почеса сивите бакенбарди на обраслото си с брада лице.

— Останал ми е само един и утре той трябва да бъде доставен на семейство Уолъби.

Да бе, да.

Тази вечер Зарек беше твърде уморен, за да се пазари — готов беше да плати каквото му поискат, само и само отново да има ток в къщата си.

— Ако се съгласиш да ми го продадеш, ще ти платя шест хилядарки повече.

Франк се намръщи и продължи да се почесва по брадата.

— Да де, ама има и друг проблем. Семейство Уолъби страшно го искат.

— Десет хиляди, Франк, и още две хилядарки, ако можеш да го доставиш в дома на Шарън до час.

Франк грейна.

— Тони, нали чу човека. Погрижи се за генератора му. — Очите на възрастния мъж бяха светнали и почти дружелюбни. — Ще ти трябва ли още нещо?

Зарек поклати глава и си тръгна.

Отправи се обратно към къщата на Шарън, като правеше всичко по силите си да не обръща внимание на хапещия вятър.

Почука на вратата, а после я натисна с рамо и влезе. Колкото и да беше странно, дневната беше празна. По това време на вечерта Трикси, дъщеричката на Шарън, обикновено тичаше наоколо, играеше си, пищейки като демон, или пък си пишеше домашните, макар и с огромно неудоволствие. Сега обаче Зарек не я чу дори в задните стаи.

За секунда си помисли, че може би скуайърите го бяха открили, но това беше нелепо. Никой не знаеше за Шарън. В крайна сметка, не беше, като да е в каквито и да било отношения със Съвета на скуайърите или пък с останалите Нощни ловци.

— Ехо, Шарън? — повика той. — Всичко наред ли е?

Тя се приближи откъм кухнята.

— Ти се върна.

Зарек усети, че го обзема лошо предчувствие. Нещо не беше наред. Усещаше го. Шарън изглеждаше неспокойна.

— Аха. Има ли нещо? Да не се натрапвам насред романтична среща или нещо такова?

И тогава го чу. Дишане на мъж и тежки стъпки, които излизаха от кухнята.

Мъжът се появи в коридора с бавна, методична походка — като хищник, който не бързаше, за да може да се запознае с терена около себе си, докато търпеливо наблюдава плячката си.

Зарек се намръщи, когато мъжът спря в коридора зад Шарън. Само с два-три сантиметра по-нисък от него, той имаше дълга тъмнокафява коса, прибрана на опашка, и носеше дълго каубойско яке. Беше обвит в смъртоносна аура и в мига, в който погледите им се срещнаха, Зарек разбра, че е бил предаден.

Пред него стоеше друг Нощен ловец.

А сред хилядите Нощни ловци имаше само един, който знаеше за него и Шарън…

Зарек прокле собствената си глупост.

Нощният ловец наклони глава към него и провлачи с южняшки акцент, който Зарек познаваше твърде добре:

— Зи, двамата с теб трябва да си поговорим.

На Зарек му беше трудно да диша, докато гледаше Шарън и Съндаун^[3] заедно. Съндаун беше единственият, пред когото той се бе открил през повече от двете хилядолетия на живота си.

Знаеше и защо Съндаун е тук.

Единствено той го познаваше. Познаваше навиците му и местата, които той посещаваше. Кой беше по-подходящ да го открие и убие от най-добрия му приятел?

— Да си поговорим за какво? — дрезгаво попита той, присвивайки очи.

Съндаун мина пред Шарън, сякаш за да я защити. Да си помисли дори за миг, че той би я заплашил, нарани Зарек повече от всичко друго.

— Мисля, че знаеш защо съм тук, Зи.

О, да, знаеше, и то много добре. Отлично знаеше какво иска от него Съндаун. Бърза, лесна смърт, за да може след това да докладва на Артемида и Ахерон, че в света всичко отново е наред, след което да се прибере обратно в Рино.

Само че Зарек веднъж вече бе отишъл безропотно на собствената си екзекуция. Този път възнамеряваше да се бие за живота си, независимо какъв беше той.

— Забрави, Джес — каза, използвайки истинското име на Съндаун.

След това се обърна и се втурна към вратата.

Успя да се добере до двора, преди Съндаун да го улови и да го дръпне, за да го накара да спре. Той оголи зъби насреща му, ала Джес сякаш не забеляза.

Тогава Зарек го цапардоса в стомаха. Ударът беше толкова силен, че накара Джес да залитне назад, а Зарек повали на колене. Всеки път, когато един Нощен ловец нападнеше друг, този, който бе нанесъл удара, го усещаше десетократно по-силно от онзи, който го беше получил. Това можеше да бъде избегнато по един-единствен начин — ако Артемида вдигнеше забраната си. Зарек можеше само да се надява, че не я бе вдигнала от Джес.

Борейки се да си поеме дъх, той се изправи на крака. За разлика от Джес, болката бе нещо, с което Зарек беше свикнал.

Ала преди да успее да стигне много далеч, видя в сенките Майк и още трима скуайъри. Идваха към него с решителна крачка, което говореше, че са въоръжени, за да се изправят срещу Нощен ловец.

— Оставете го на мен — нареди Съндаун.

Те не му обърнаха никакво внимание и продължиха да напредват.

Зарек се завъртя рязко и се насочи към снегохода си… само за да открие, че двигателят му е на парчета. Очевидно се бяха погрижили за това, докато той беше в магазина на Франк.

По дяволите, как бе могъл да прояви такава глупост!

Именно те трябва да бяха повредили генераторите му, за да го принудят да дойде в града. Бяха го изкарали от гората, както ловджийска хайка би сторила с диво животно.

Така да бъде. Ако искаха животно, щяха да го получат.

Протегна ръка и с помощта на телекинеза повали скуайърите на земята. Тъй като нямаше желание отново да се нарани сам, той избегна Джес и се втурна към града.

Не бе успял да стигне далеч, когато се появиха още скуайъри и откриха огън по него. Куршуми се забиха в тялото му, раздирайки кожата. Зарек изсъска и се олюля от болка.

И все пак продължи да тича.

Нямаше избор.

Спреше ли, те щяха да го разкъсат на парчета и макар че животът му беше отвратителен, нямаше никакво намерение да се превърне в сянка. Нито пък да им достави удовлетворението да го убият.

Сви зад една сграда и нещо твърдо го удари през средата на тялото.

Агония изригна в него, докато политаше, премятайки се през глава във въздуха. Приземи се по гръб в снега, толкова тежко, че и последната глътка въздух беше изкарана от тялото му.

Силует със студени, безмилостни очи застана над него.

Висок над два метра, мъжът беше надарен с неземно мъжко съвършенство. Имаше светлоруса коса и тъмнокафяви очи, а усмивката му разкри чифт кучешки зъби като тези на Зарек.

— Какво си ти? — попита Зарек, почувствал, че пред себе си няма нито деймон, нито аполит, макар непознатият да приличаше на такъв.

— Аз съм Танатос, Нощни ловецо — отвърна мъжът на старогръцки, използвайки името, което означаваше „смърт“. — И съм тук, за да те убия.

Той сграбчи Зарек за палтото и го запрати в стената на насрещната сграда така, сякаш Ловецът беше парцалена кукла.

Зарек се блъсна в тухлите с всичка сила и се свлече на земята. Ударът беше толкова жесток, че краката му трепереха, докато се мъчеше да изпълзи встрани от чудовището.

Ала после изведнъж спря.

— Няма да умра по този начин за втори път — изръмжа той.

Не и по корем, като някакво плашливо животно, очакващо да бъде заклано.

Като презрян роб, когото пребиваха.

Яростта сякаш му вля нови сили и той се изправи на крака, обръщайки се очи в очи с Танатос.

Съществото се усмихна.

— Не си безгръбначно. Харесва ми. Ала още повече ще ми хареса да изсмуча мозъка от този гръбнак.

Зарек улови ръката, протегнала се към него.

— А знаеш ли на мен пък какво ще ми харесва? — Зарек строши ръката му и го сграбчи за врата. — Да чуя как един деймон си поема дъх за последен път.

Танатос се разсмя. Зъл, студен звук.

— Не можеш да ме убиеш, Нощни ловецо. Аз съм по-безсмъртен и от теб.

Зарек зяпна, когато ръката на Танатос се изцели за миг.

— Какво си ти? — попита той отново.

— Казах ти. Аз съм Смъртта, а никой не може да победи, нито да избяга от Смъртта.

Мамка му. Сега вече беше прецакан.

Но все още не беше победен. Смъртта можеше и да го вземе, но на копелето щеше да му се наложи здравата да се потруди преди това.

— Знаеш ли — каза Зарек, обзет от сюрреалистичното спокойствие, което като момче за бой му беше позволявало да изтърпи безброй побои. — Бас държа, че повечето хора се насират в гащите от страх, когато им сервираш тази реплика. Обаче, господин Искам-да-съм-страшен-обаче-хич-не-ми-се-удава, аз не съм човек. Аз съм Нощен ловец и ти не означаваш нищичко за мен.

И като съсредоточи цялата си сила в ръката си, той стовари мощен удар право в слънчевия сплит на Танатос. Създанието се олюля.

— Мога да си седя тук и да си играя с теб. — Той нанесе нов зашеметяващ удар на Танатос. — Но предпочитам да сложа край на мъките и на двама ни.

Преди Зарек да успее да довърши третия си удар, в гърдите му се заби куршум от пушка — той го усети как раздира тялото му и минава съвсем близо покрай сърцето му.

В далечината се разнесе полицейска сирена.

Танатос го сграбчи за гърлото и го повдигна, така че Зарек трябваше да стои на пръсти.

— А защо най-добре аз не сложа край на твоите?

Борейки се за глътка въздух, Зарек се усмихна мрачно, усетил струйката кръв, която се стече от ъгълчето на устните му. Металическият и вкус изпълни устата му. Беше ранен, но не и сплашен.

Усмихвайки се злобно на деймона, той заби коляно в топките му.

Танатос се свлече на земята, а Зарек отново хукна да тича — далеч от него, от скуайърите и ченгетата… само че сега изобщо не беше толкова бърз, колкото преди.

Болката замъгляваше очите му и колкото повече бягаше, толкова повече го болеше.

Агонията на тялото му беше непоносима.

След никой от побоищата, които беше понесъл като дете, не го беше боляло така. И сам не знаеше как успява да продължи. Просто част от него отказваше да се предаде и да ги остави да победят.

Не беше сигурен кога се откъсна от тях, а може би бяха точно зад него. Не беше в състояние да прецени, защото ушите му бучаха.

Дезориентиран, той забави крачка и се запрепъва напред, докато накрая не беше в състояние да продължи и се строполи в снега.

Остана да лежи там, в очакване да го сграбчат. В очакване Танатос да довърши започнатото. Ала секундите се нижеха и той осъзна, че трябва да им беше избягал.

Изпълнен с облекчение, той опита да се изправи.

Но не можа. Тялото му просто отказваше да се подчини. Успя единствено да пропълзи една-две крачки напред, откъдето можа да види голяма къща в стил планинска хижа пред себе си. Изглеждаше топла и уютна и част от него си каза, че ако само успее да се добере до вратата й, човекът вътре може би ще му помогне.

При тази мисъл от гърдите му се откъсна смях. Никога никой не му беше помагал.

Нито веднъж.

Не, това беше неговата съдба. Нямаше смисъл да се съпротивлява, пък и ако трябваше да е откровен, уморил се беше да се бори съвсем сам в света.

Зарек затвори очи, пое си дълъг, накъсан дъх и зачака неизбежното.

 

 

Приседнала на ръба на леглото, Астрид проверяваше раните на своя „гост“. От четири дни насам той лежеше в безсъзнание в леглото, а тя бдеше над него. Здравите мускули под ръцете й бяха корави и силни, ала тя не можеше да ги види.

Не можеше да види него.

Винаги се отказваше от зрението си, когато трябваше да съди някого. Очите можеха да те заблудят. Те преценяваха нещата различно от останалите сетива.

А Астрид винаги трябваше да бъде безпристрастна, макар че точно в този миг нямаше особено желание за това.

Колко пъти бе подхождала с открито сърце, само за да бъде заблудена!

Най-лошият случай беше Майлс. Отцепил се Нощен ловец, той беше пленителен и забавен. Беше я очаровал с жизнеността си и умението да превърне всичко в игра. Всеки път, когато тя опиташе да го тласне до границите му, той приемаше всичко със смях, като на шега.

Беше и се сторил съвършен, прекрасно уравновесен мъж.

В продължение на известно време дори си бе въобразявала, че е влюбена в него.

В крайна сметка той се опита да я убие. Оказал се бе напълно аморален и безскрупулен. Студен. Безчувствен. В състояние бе да обича единствено себе си и макар да беше истинска отрепка, в неговите очи хората се бяха отнесли несправедливо с него, така че той можеше да прави с тях каквото си поиска.

И именно това беше най-големият проблем на Астрид с Нощните ловци. Те бяха хора, набирани обикновено от утайката. Заплювани от другите от люлката до гроба, те бяха враждебно настроени към целия свят. Артемида никога не се замисляше за това, когато ги вземаше в редиците си. Единственото, което искаше, бе още един войник под командването на Ахерон. След като ги създадеше, Артемида си измиваше ръцете и оставяше друг да ги държи под контрол и да се занимава с тях.

До момента, в който един от тях не прекрачеше някоя от границите, очертани от нея. Тогава тя незабавно се нагърбваше с това, провинилият се да бъде осъден и екзекутиран, и макар да не разполагаше с доказателство за това, Астрид подозираше, че Артемида го прави само за да не й се ядоса Ахерон.

Така че през вековете от Астрид неведнъж бяха очаквали да открие някаква причина, която да спаси живота на един или друг Нощен ловец. Ала това никога не се бе случило. Нито веднъж. Всички, които беше съдила, бяха сурови и опасни. По-страшна заплаха за хората дори от деймоните, които преследваха.

Олимпийското правосъдие не действаше като човешкото. Там нямаше презумпция за невинност. На Олимп обвиняха ли те веднъж, ти трябваше да докажеш, че заслужаваш милост.

Никой никога не бе успял да го стори.

Най-близко до това, да бъде помилван от Астрид, бе стигнал Майлс, а ето как бе свършило всичко. Тя потръпваше от ужас при мисълта колко близо бе стигнала до това, да го обяви за невинен и да го остави да върлува из света.

Това преживяване се бе оказало последната капка, преляла чашата. Оттогава Астрид странеше от всички.

Никога вече нямаше да остави красотата или чарът на един мъж да я заблудят. Работата й сега бе да надникне в сърцето на мъжа в леглото й.

Артемида бе казала, че Зарек изобщо нямал сърце. Ахерон не беше казал нищо. Просто бе впил в нея пронизващ поглед, който красноречиво говореше, че очаква от нея да постъпи правилно.

Ала кое беше правилното в този случай?

— Събуди се, Зарек — прошепна тя. — Имаш само десет дни, за да се спасиш.