Шерилин Кениън
Танц с дявола (13)

12

Зарек метна телефона долу и се загледа в Астрид, заспала върху палтото му. Той също имаше нужда да си почине, но просто не бе в състояние. Беше твърде превъзбуден, за да заспи.

След като затвори капака, той се приближи до импровизираното и легло.

В ума му нахлуха спомени.

Видя се как вилнее. Видя лица и пламъци. Почувства как го изгаря изпепеляващ гняв. Беше убил хората, които трябваше да брани.

Беше убил…

Зъл смях отекна в главата му. Ярка светлина изпълни стаята.

И Аш.

Зарек се мъчеше да си спомни. Защо не можеше да си спомни какво се беше случило в Ню Орлиънс?

Какво се бе случило в селото му?

Всичко бе накъсано и нямаше никакъв смисъл. Сякаш хиляди парченца пъзел бяха разпилени по пода и той не знаеше къде да сложи всяко от тях.

Крачеше напред-назад, мъчейки се да си спомни, напрегнал слух, за да чуе и най-слабия звук, издаващ приближаването на Танатос.

Часовете се нижеха бавно. Някъде около обяд изтощението най-сетне го надви и той легна до Астрид.

Против волята си установи, че я взема в прегръдките си и вдъхва сладостното ухание на косата и.

Сгуши се до нея, затвори очи и се помоли за спокоен сън.

 

 

Зарек се препъна, когато го дръпнаха напред и го завързаха за позорния стълб в стария римски двор. Окъсаният, парцалив пеплос бе смъкнат от тялото му, оставяйки го напълно гол пред тримата души, събрали се, за да го накажат.

Беше на единайсет години.

Братята му Марий и Марк, стояха пред него с отегчени лица, докато баща му развиваше кожения си камшик.

Зарек вече се бе напрегнал, познавайки прекалено добре острата болка, която щеше да го прониже много скоро.

— Не ме е грижа колко удара ще му нанесеш, татко — каза Марий. — Не съжалявам, задето обидих Максимилий, и възнамерявам да го направя отново следващия път, когато го видя.

Баща му спря.

— Ами ако ти кажа, че този жалък роб ти е брат? Ще те е грижа ли тогава?

Двете момчета избухнаха в смях.

— Тази отрепка? В неговите вени няма римска кръв.

Баща му пристъпи напред. Зарови пръсти в косата на Зарек и дръпна главата му нагоре, така че братята му да видят белязаното му лице.

— Сигурни ли сте, че наистина нямате роднинска връзка?

Момчетата престанаха да се смеят.

Зарек не помръдваше, не можеше дори да диша. Самият той знаеше произхода си. Всеки ден му напомняха за него, когато другите роби плюеха в храната му, замеряха го с какво ли не или го удряха, защото не смееха да изкарат гнева и омразата си върху останалите от семейството му.

— Какво се опитваш да кажеш, татко? — попита Марий.

Баща му блъсна главата на Зарек в стълба и го пусна.

— Направих го на любимата курва на чичо ви. Защо мислите, че ми беше изпратен като дете?

Марий изкриви устни.

— Не ми е никакъв брат. По-скоро бих приел Валерий, отколкото това краставо псе.

Той се приближи до Зарек и се наведе, за да го накара да срещне погледа му.

Останал без друг избор, Зарек затвори очи. Много отдавна бе научил, че ако погледне братята си в очите, ще последва още по-жесток бой.

— Какво ще кажеш ти, робе? Има ли римска кръв във вените ти?

Зарек поклати глава.

— Брат ли си ми?

Зарек отново поклати глава.

— Значи, наричаш благородния ми баща лъжец?

Зарек замръзна, осъзнал, че отново го бяха изиграли. Обзет от паника, той опита да се отскубне от стълба. Да избяга от каквото и да го очакваше заради това.

— Така ли е? — настоя Марий.

Зарек поклати глава.

Ала беше твърде късно. Камшикът изсвистя във въздуха с ужасяващо съскане и се впи в гърба му, порязвайки дълбоко голата му плът.

 

 

Зарек се събуди, треперейки. Изправи се, като се бореше за въздух, и се огледа трескаво наоколо, полу очаквайки някой от братята му да е там.

— Зарек?

Той почувства топлината на нежна ръка върху гърба си.

— Добре ли си?

Не беше в състояние да говори, докато в него се разгаряха стари спомени. От мига, в който Марий и Марк научиха истината, до деня, в който баща му подкупи един търговец на роби, за да го вземе, братята му бяха правили всичко по силите си, за да го накарат да плати, задето между тях има роднинска връзка.

Не бе познал нито ден спокойствие.

Просяк, селянин или благородник — те всички го превъзхождаха.

И за всички тях той не беше нищо повече от презряно момче за бой.

Астрид се надигна и обви ръце около кръста му.

— Трепериш. Студено ли ти е?

Зарек все така не отговаряше. Знаеше, че трябва да я отблъсне от себе си, ала точно в този миг искаше утехата, която тя му предлагаше. Искаше някой да му каже, че не е жалък и презрян.

Някой да му каже, че не се срамува от него.

Затвори очи и като я привлече към себе си, облегна глава на рамото и.

Астрид беше слисана от тази необичайна за него постъпка. Тя го замилва по косата, като го люлееше бавно в прегръдките си. Просто го държеше в обятията си.

— Ще ми кажеш ли какво не е наред? — тихичко попита тя.

— Защо? То няма да промени нищо.

— Защото ме е грижа, Зарек. Искам да ти помогна. Ако ми позволиш.

Гласът му беше толкова нисък, че Астрид едва чу отговора му.

— Има болка, която нищо не може да излекува.

Тя сложи ръка върху небръснатата му буза.

— Например?

Той се поколеба в продължение на няколко удара на сърцето, преди отново да проговори.

— Знаеш ли как умрях?

— Не.

— На четири крака, като животно на земята, молещ се за милост.

Думите му я накараха да потръпне. Толкова много я болеше за него, че едва успяваше да диша, така стегнати бяха гърдите и.

— Защо?

Зарек настръхна и преглътна мъчително. За миг Астрид помисли, че ще се отдръпне, но той не помръдна. Остана си там, оставяйки я да го държи.

— Нали видя как баща ми се отърва от мен? Как плати на търговеца на роби, за да ме вземе?

— Да.

— Живях при този търговец на роби в продължение на пет години.

Ръцете му я стиснаха още по-силно, сякаш едва понасяше да й доверява всичко това.

— Не можеш да си представиш как се отнасяха с мен. Какво бях принуждаван да чистя. Всеки ден се събуждах с ругатня, че все още съм жив. Всяка нощ се молех да умра, докато спя. Нито веднъж не съм сънувал, че бягам от този живот. Идеята да избягаш дори не ти минава през главата, когато си роден като роб. Нито веднъж не ми хрумна мисълта, че не заслужавам онова, което ми причиняваха. Това беше моята същност. Всичко, което познавах. Нямах и никаква надежда да ме купят и да се махна от онова място. Всеки път, щом някой купувач се приближеше и ме видеше, чувах как си поема рязко въздух. Виждах неясните сенки на ужасените им гримаси.

Очите на Астрид се изпълниха със сълзи. Той бе толкова красив, че всяка жена би дала всичко, за да го има, и все пак външният му вид беше съсипан брутално. Без никаква друга причина, освен човешката жестокост.

Никой не заслужаваше да бъде осакатен и унижаван по този начин.

Никой.

Астрид допря устни до челото му, отмятайки косата от лицето му, докато той продължаваше да споделя с нея онова, което, сигурна бе тя, никога не бе доверявал на никое живо същество.

Гласът му беше лишен от всякаква емоция. Единствено напрежението в тялото му издаваше болката му.

Това, че все така не я пускаше.

— Един ден дойде красива дама — прошепна той. — Придружаваше я римски войник. Стоеше на прага, облечена в тъмносин пеплос. Косата й беше тъмна като среднощно небе, кожата и — гладка и съвършена. Аз не можех да я видя много ясно, но чух останалите роби да си шепнат за нея, а те го правеха само когато някоя жена беше наистина изключителна.

Астрид усети как я жегва ревност.

Беше ли я обичал Зарек?

— Коя беше тя? — попита.

— Просто още една благородница, която си търсеше роб.

Дъхът на Зарек докосна шията и, докато загрубелите му пръсти си играеха с кичур от косата и. Жест, чиято нежност не и убягна.

— Приближи се до мястото, където почиствах нощните гърнета — продължи той. — Не се осмелявах да вдигна очи към нея, а после я чух да казва „Искам ето този“. Предположих, че има предвид един от другите. Ала когато дойдоха за мен, бях като поразен.

Астрид се усмихна тъжно.

— Разпознала е доброто, когато го е видяла.

— Не — рязко каза Зарек. — Трябваше й прислужник, който да предупреждава нея и любовника и всеки път, когато мъжът и се прибереше неочаквано. Роб, който да й бъде верен. Някой, който да й дължи всичко. Аз бях най-окаяното същество там и тя никога не пропускаше да ми го напомни. Една дума и щеше да ме изпрати обратно в моя ад.

Той се отдръпна от нея.

Астрид протегна ръка и откри, че седи до нея.

— И направи ли го?

— Не. Задържа ме, въпреки че съпругът й беше бесен заради присъствието ми. Не можеше да ме гледа. Бях толкова отблъскващ. Сакат. Полусляп. Покрит с такива белези, че децата избухваха в плач, когато ме видеха. Жените ахваха и извръщаха очи, а после бързаха да се отдръпнат от пътя ми, сякаш бях заразен.

Астрид потръпна при това, което той описваше.

— Колко дълго и служи?

— Шест години. Бях й напълно верен. Бих сторил всичко, което поиска от мен.

— Беше ли добра с теб?

— Не. Не точно. Просто беше по-добра с мен. И тя, като останалите, не искаше да ме гледа. Затова ме държеше скрит в една малка килия и ме изваждаше оттам само когато любовникът и идваше да я посети. Аз стоях до портата и се ослушвах да чуя как стражите приветстват нейния господар. Всеки път, щом той си дойдеше, когато те двамата бяха заедно, аз изтичвах до стаята й и потропвах на вратата, за да ги предупредя.

Това би обяснило доста неща около смъртта му.

— Така ли умря? Нейният господар те е заловил как ги предупреждаваш?

— Не. В онзи ден аз отидох да я предупредя, но когато стигнах до вратата и, я чух да вика от болка и да казва на любовника си да престане да я наранява. Втурнах се вътре и го видях да я бие. Опитах да го откъсна от нея и той се нахвърли върху мен. Най-сетне чу съпруга и отвън и си тръгна. Тя ми каза и аз да си вървя и аз го направих.

Зарек замълча, пронизан наново от спомена за онзи ден. И досега виждаше малката килия, която му служеше за стая. Усещаше вонята й и раненото си тяло. Болката в лицето и врата, където Аркус го беше удрял отново и отново, докато той се мъчеше да го отскубне от Карлия.

Войникът го беше пребил толкова лошо, че почти очакваше да умре. След това беше така изпотрошен и посинен, че едва се движеше, едва дишаше, докато с куцукане се връщаше в дупката, където го държеше Карлия.

Приседнал на пода, той се взираше в стената и му се искаше тялото да престане да го боли.

И тогава вратата се беше отворила с трясък.

Вдигнал бе поглед и като в мъгла беше видял разкривеното от ярост лице на нейния съпруг, Теодосий, да се взира свирепо в него.

В първия миг Зарек наивно беше предположил, че старият сенатор е разбрал за изневярата на жена си и за неговото участие в аферата.

Само че не беше това.

— Как се осмеляваш!

Теодосий го бе сграбчил за косата и го бе извлякъл от килията. Беше го удрял и ритал през целия двор на вилата, чак до покоите на Карлия.

Зарек се бе свлякъл в стаята и, едва на няколко крачки от нея. Останал бе да лежи на пода, пребит, окървавен и треперещ, без никаква представа какво му се бе случило този път.

Безпомощен, бе зачакал тя да каже нещо.

С бяло като платно и смазано от бой лице, тя стоеше там като някоя опърпана кралица, притискайки разкъсаната си окървавена роба към съсипаното си тяло.

— Това ли е този, който те изнасили? — попитал бе Теодосий жена си.

Начаса устата на Зарек беше пресъхнала. Не, невъзможно бе да е чул правилно.

Карлия ридаеше несдържано, докато една от прислужничките и се опитваше да я успокои.

— Да. Той ми причини това.

В този миг Зарек се бе осмелил да я погледне, неспособен да повярва лъжата и. След всичко, което беше сторил за нея…

След побоя, който беше понесъл от любовника й, за да я защити. Как можеше да му причини това?

— Господарке.

Теодосий го беше изритал яростно в главата, слагайки край на думите му.

— Млъквай, презряно псе. — След това се бе обърнал към жена си. — Казах ти, че трябваше да го оставиш в помийната му яма. Виждаш ли какво става, когато се смилиш над същества като това?

А после беше повикал стражите.

Без никакво бавене Зарек беше извлечен от стаята и отведен пред властите. Опитал се бе да ги убеди, че е невинен, ала римското право почиваше върху един основен принцип — виновен до доказване на противното.

Думата му на роб не струваше нищо пред тази на Карлия.

Само за седмица римските съдии бяха успели да изтръгнат от него пълни самопризнания.

Той би казал всичко, само и само да ги накара да престанат с жестоките изтезания.

Никога през живота си не бе познал повече болка от тази, която бе изпитал тази седмица. Дори жестокостта на баща му не можеше да се сравнява с инструментите на римската власт.

И ето че беше осъден. Той, девственият роб, който никога не бе докосвал женска плът по какъвто и да било начин, щеше да бъде екзекутиран за изнасилване на господарката си.

— Измъкнаха ме от килията и ме преведоха през града, където всички се бяха събрали, за да ме заплюят — прошепна той глухо на Астрид. — Крещяха обиди и ме замеряха с развалена храна, наричайки ме с всякакви имена, за каквито би могла да се сетиш. Войниците ме развързаха от каруцата и ме завлякоха насред тълпата. Опитаха се да ме изправят, ала и двата ми крака бяха счупени. В крайна сметка ме оставиха така, на четири крака, за да може тълпата да ме убие с камъни. Знаеш ли, все още ги усещам как се сипят върху тялото ми. Чувам как тълпата ми казва да умра.

Астрид се бореше за въздух, докато той довършваше разказа си.

— Толкова съжалявам, Зарек — прошепна тя, разкъсвана от болка за него.

— Не искам снизхождението ти — изръмжа той.

Астрид се облегна на него и долепи устни до бузата му.

— Вярвай ми, не е това. Никога не бих могла да изпитвам снизхождение към някого с твоята сила.

— Аз не съм силен.

— Напротив. Не знам как си понесъл болката на живота си. Аз винаги съм се чувствала сама, но не и по този начин.

Зарек се поотпусна мъничко, докато тя все така се притискаше в него. Щеше й се да можеше да го види в този миг. Да прочете чувствата в тъмните му очи.

— Знаеш ли, аз не съм луд наистина.

Астрид се усмихна.

— Знам, че не си.

От гърдите му се откъсна дълга уморена въздишка.

— Защо не тръгна с Джес, когато имаше възможност? Сега можеше да си в безопасност.

— Ако те оставя, преди присъдата да е била изречена, мойрите ще те убият.

— Е, и?

— Не искам да умреш, Зарек.

— Все това повтаряш, а аз още не знам защо.

Защото те обичам. Думите заседнаха в гърлото й. Отчаяно й се искаше да има смелостта да ги изрече на глас, ала знаеше, че той няма да го приеме.

Не и нейният принц от приказките.

Щеше да изръмжи и да я отблъсне, защото в неговия ум подобно нещо не съществуваше.

Той не го разбираше. И Астрид не бе сигурна дали някога ще го разбере. Така искаше да го прегърне. Да го утеши.

А най-вече искаше да го обича. По начин, който я изпълваше едновременно с болка и с усещането, че лети.

Дали Зарек някога щеше да позволи тя, или който и да било, да го обича?

— Какво бих могла да ти кажа, за да ми повярваш? — попита тя в отговор. — Ще се изсмееш, ако ти кажа, че ме е грижа за теб. Ще си тръгнеш ядосан, ако ти кажа, че те обичам. Така че ти ми кажи защо не искам да умреш.

Тя усети как мускулите на челюстта му се раздвижиха под ръката и.

— Иска ми се да можех да те изведа оттук, принцесо. Не е нужно да бъдеш с мен.

— Не, Зарек, не е. Ала аз искам да бъда с теб.

Зарек потръпна, докато тя изричаше най-красивите думи, които беше чувал в живота си.

Тя го удивяваше. Между тях вече не се издигаха никакви стени. Никакви тайни. Тя го познаваше така, както никой друг.

И не беше отвратена от него.

Зарек не я разбираше.

— Дори аз не искам да бъда със себе си през повечето време. Защо ти искаш?

Тя го смушка лекичко.

— Кълна се, ти си като тригодишно дете. Защо? Защо? Защо? Защо небето е синьо? Защо сме тук? Защо кучето ми има козина? Някои неща просто са такива каквито са, Зарек. Не е нужно да виждаш смисъла в тях. Просто ги приеми.

— А ако не мога?

— Тогава имаш по-големи проблеми от това, че Танатос иска смъртта ти.

Зарек помисли над думите и. Можеше ли да приеме онова, което тя му предлагаше?

Осмеляваше ли се?

Не знаеше как да бъде приятел. Не знаеше как да се смее от удоволствие или да бъде мил.

За някой, който беше на повече от две хиляди години, той наистина знаеше съвсем малко за живота.

— Кажи ми, принцесо. Откровено. Каква ще бъде присъдата ти?

Тя отговори без никакво колебание:

— Ще те оправдая, ако мога.

Думите й го накараха да се изсмее горчиво.

— Бях осъден за нещо, което не бях извършил, и оправдан, за онова, което бях. В това има нещо нередно.

— Зарек…

— А и дали ще приемат присъдата ти сега? — прекъсна я той. — Едва ли можеш да бъдеш наречена безпристрастна, нали?

— Аз. — Астрид се замисли над думите му. — Ще я приемат. Просто трябва да открием начин да им докажем, че е безопасно да бъдеш край други хора.

— Ти самата не звучиш особено сигурна в това, принцесо.

Не беше. Нито веднъж през вечността не беше нарушавала обещанието си за безпристрастност.

А ето че със Зарек го беше сторила.

— Легни, Зарек — каза тя, подръпвайки го за рамото. — И двамата трябва да си починем.

Зарек го стори. За негово огорчение и удоволствие, тя сложи глава на гърдите му и се сгуши в него.

Никога досега не беше държал жена по този начин и се улови, че прокарва пръсти през дългата й руса коса. Наклони глава, за да може да я погледне.

Беше затворила очи и разсеяно описваше кръгчета около зърното му, което беше кораво и набъбнало под черната му тениска.

Близостта, която чувстваше, не можеше да бъде описана с думи. Ако знаеше как, би поискал да останат така завинаги. Ала мечтите и надеждите му бяха също така чужди, както и любовта и нежността.

За разлика от нея, той не виждаше бъдеще.

Единственото, което виждаше съвсем ясно, беше собствената си смърт.

Дори ако Танатос не го убиеше, нямаше смисъл да си мечтае, че би могъл да остане с Астрид.

Тя беше богиня, той — роб.

Той имаше място в света и толкова, колкото и в света на смъртните.

Сам. Открай време беше сам. И такъв щеше да си остане.

Нямаше значение дали ще се спаси от Танатос. Живееше единствено за да се увери, че тя е в безопасност.

Зарек въздъхна и като затвори очи, се насили отново да заспи.

 

 

Астрид слушаше как Зарек спи. Ръката му беше заровена в косата й и дори насън, той я държеше толкова здраво, сякаш го беше страх да я пусне.

Искаше й се отново да може да проникне в главата му. Поне за миг отново да се взре в очите му с цвят на нощ и да види красотата на своя тъмен воин.

Ала не лицето и тялото му я караха да гори за него.

А мъжът, който той бе в смазаното си наранено сърце. Онзи, който можеше да твори поезия и изкуство. Онзи, който криеше уязвимостта си зад язвителност и хапливи забележки.

И тя го обичаше. Дори когато беше гаден и неприязнен. Дори когато беше гневен.

Но нали това беше част от него, която тя разбираше.

Как би могъл който и да било да изтърпи толкова болка, без да бъде белязан от нея?

Какво ли щеше да стане с него сега?

Дори ако тя успееше да наложи присъдата си, съмняваше се, че Артемида някога ще му позволи да напусне Аляска.

Той завинаги щеше да остане пленник в това място.

Астрид потрепери при мисълта за неговата изолация.

Ами тя?

Как би могла да се върне към живота си без него? Харесваше и да бъде с него. Той беше забавен по един някак пикантен начин.

— Астрид?

Тя повдигна глава, изумена да чуе името си от неговата уста. За първи път го използваше извън сънищата и. Дори не си бе дала сметка, че е буден.

— Да?

— Прави любов с мен.

Астрид затвори очи и се наслади на тези думи така, както и на името си преди малко.

Едната и вежда подскочи дяволито нагоре.

— И защо?

— Защото точно сега имам нужда да бъда в теб. Искам да се почувствам свързан с теб.

Гърлото на Астрид се сви при тези думи. Как би могла да му откаже нещо толкова простичко.

Изправи се на колене и обкрачи бедрата му. Зарек взе лицето и в ръце и я притегли към себе си за изпепеляваща целувка.

Никога не си бе представяла, че един мъж би могъл да бъде такъв. Толкова корав и въпреки това — така нежен.

Тя го ухапа лекичко по устните и брадичката.

— Трябва да си починеш.

— Не искам да си почивам. И без това рядко спя.

Астрид знаеше, че е вярно. Единственият път, когато беше спал повече от два-три часа наведнъж, бе, когато тя го упои. Ако се съдеше по онова, което беше видяла от сънищата му и което М’Адок и беше казал, тя разбираше защо.

И тя с цялото си сърце искаше да го утеши.

Съблече блузата си през главата и Зарек преглътна при вида на кожата и голите и гърди. Бяха минали само няколко часа, откакто се бяха чукали.

Не, тя не го беше чукала.

И именно заради това се нуждаеше да я почувства сега. Отчаяно жадуваше ръцете й върху плътта си. Голото й тяло — до своето.

Защото те не се чукаха. Това, което споделяха, беше много повече. То беше първично и изначално, и сублимно.

Какво му беше сторила тя?

Ала всъщност той знаеше.

Направила бе невъзможното. Проникнала бе в мъртвото му сърце.

Единствена тя го бе накарала да жадува. До болка.

Направила го бе човешко същество.

В нейните прегръдки той беше открил човешката си природа. Дори липсващата си душа.

Тя означаваше нещо за него и той можеше поне да се преструва, че и той означава нещо за нея.

Посегна надолу, за да разкопчае панталона й, да пъхне ръка в розовите й памучни гащички и да зарови пръсти във влажната й топлина. Все още го учудваше, че тя му позволява да я докосва по този начин.

Вярно, като Нощен ловец жените го бяха приемали далеч по-добре, отколкото като обикновен смъртен, но това не го беше променило. Беше ги избягвал, защото знаеше, че единствената причина да го искат бе, че Ахерон беше поправил тялото му. Така че той ръмжеше на онези, които му се предлагаха, и беше имал само няколко от тях, когато му беше омръзнало да се обслужва сам.

Ала в крайна сметка те не бяха означавали нищо за него. Дори не помнеше лицата на всичките.

Астрид простена, когато той я докосна.

— Зарек — прошепна тя и дъхът и помилва бузата му. — Обожавам начина, по който ръцете ти докосват тялото ми.

— Въпреки че аз съм роб, а ти — богиня?

— Аз съм толкова малко богиня, колкото ти — роб.

Зарек понечи да й възрази, но спря. Не искаше нищо да развали този момент. Възможно бе това да са последните им мигове заедно.

Танатос като нищо можеше да нахлуе през вратата в следващата секунда, за да го убие, и ако щеше да умре, Зарек искаше един миг на щастие.

А тя го караше да се чувства щастлив. По начин, който не бе предполагал, че е възможно. Когато беше с Астрид, имаше чувството, че нещо у него иска да полети. Да се смее. Изпълваше го топлина.

— Знаеш ли — прошепна тя. — Мисля, че по-рано не бях права. Мисля, че си ме направил нимфоманка.

Зарек се усмихна и извади ръката си, колкото да си свали ципа и да събуе панталоните си. Смъкна ги надолу, до коленете си, но не искаше да се откъсва от нея, за да се освободи напълно от тях.

Вдигна я и я сложи върху себе си. И двамата простенаха едновременно. Беше толкова еротично да я гледа гола над себе си, докато самият той все още беше почти напълно облечен. Повдигна хълбоци от пода и потъна дълбоко в топлината й, докато прокарваше ръце около голите й гърди.

Астрид ахна, когато почувства твърдостта на Зарек вътре в себе си. Беше вдигнала ризата му нагоре, така че коравият му мускулест корем беше гол, но иначе той беше напълно облечен. Кожените му панталони се отъркваха в бедрата и при всяко негово движение. Ръцете му я оставиха. Няколко секунди по-късно Астрид усети как той увива мекото си кожено палто около нея.

— Не искам да ти е студено — обясни тихичко.

Тя му се усмихна, трогната от загрижеността му.

— Как би могло да ми е студено, когато ти си в мен?

И тогава той се надигна и обви ръце около нея. Устните му завладяха нейните с огнена страст, която я остави омаломощена и без дъх.

Астрид изкрещя, свършвайки в ръцете му.

Зарек изчака, докато беше сигурен, че е изтръгнал и последната тръпка на оргазма от тялото и, преди да се надигне, все така в нея, и облегна гърба и в пода.

Целуна я отново и засили тласъците си, търсейки своя ритъм. А когато го откри, не затвори очи. Вместо това погледна надолу към жената, която му го беше дала.

Дишайки накъсано, тя лежеше под него, очите и — невиждащи, допирът и — омагьосващ.

И в този миг Зарек разбра, че няма нищо, което не би сторил за нея. Ако го помолеше, би минал през огньовете на ада просто за да я види да се усмихва.

И това го накара да изругае.

— Зарек?

Той стисна зъби и се отдръпна от нея.

— Какво?

Тя улови брадичката му и като завъртя лицето му към своето, го целуна пламенно.

— Никога не се извръщай от мен.

Зарек не можеше да диша, усещайки я с всяка нишка на съществото си. Голото й дупе беше влажно до слабините му, кожата й, долепена до неговата — влажна.

Ала онова, което го възпламеняваше, беше топлината на устните и дъха й. Огънят на неустрашимата и воля. Той го изгаряше, изпепелявайки векове на болка и самота.

— „Знаеш ли… моето цветче… — прошепна Зарек. — Аз съм отговорен за него! — Той я целуна нежно. — То няма дори четири нищожни бодли, за да го закрилят срещу целия свят.“

Астрид го слушаше как цитира „Малкият принц“.

— Защо толкова обичаш тази книга? — попита тя.

— Защото искам да чуя звънчетата, когато вдигна очи към небето. Искам да се смея, но не знам как.

Устните на Астрид потръпнаха от тъга. Това беше поуката на книгата. Да напомни на хората, че е добре да те е грижа и че когато допуснеш някого в сърцето си, никога не си наистина сам. Даже най-простичкото нещо като това, да вдигнеш очи към небето, може да ти донесе утеха, дори ако онзи, когото обичаш, е далеч от теб.

— Ами ако аз те науча да се смееш?

— Ще бъда опитомен.

— Наистина ли? Или ще бъдеш овцата с намордник без кожено ремъче, която яде розата, макар да не трябва? Някак ми се струва, че дори опитомен, ти пак няма да можеш да бъдеш контролиран.

И тогава Астрид почувства най-невероятното нещо. Устните на Зарек помръднаха под дланта и.

— Усмихваш ли се?

— Усмихвам се, принцесо. Но не широко. Не се виждат никакви зъби.

— Нито дори кучешки?

— Нито дори кучешки.

Тя се приведе напред и отново го целуна.

— Обзалагам се, че изглеждаш страхотно, когато се усмихваш.

Той изсумтя при тези думи и й помогна да се облече.

След това Астрид отново се сгуши в него и се заслуша в ритъма на сърцето му. Харесваше и този звук, усещането от силата му под нея.

Въпреки че животът им беше в опасност, тя се чувстваше странно сигурна тук.

С него.

Или поне така си мислеше.

Някъде над тях в тишината изведнъж се разнесе особен дращещ звук.

Зарек рязко вдигна глава.

— Какво има? — прошепна тя.

— Горе в колибата ми има някой.

Астрид усети, че я обзема ужас.

— Мислиш ли, че е Танатос?

— Да.

Той я отмести нежно от себе си и я изправи до стената. Ужасена, Астрид остана съвършено неподвижна, заслушана в неговите движения и тези отгоре.

Зарек взе една граната, но после размисли. Последното, което искаше, бе двамата да бъдат хванати като в капан под земята. Извади резервния си комплект сребърни нокти, които покриваха всеки от пръстите на лявата му ръка, след което пое по коридора, отвеждащ към капака под печката.

Над главата му се разнесоха леки стъпки.

Проклятие.

А после се възцари тишина. Зарек се напрегна, мъчещ се отчаяно да чуе кой е там горе и какво прави.

Изведнъж въздухът зад него се раздвижи и по гърба му полази странна тръпка. Той се обърна, очаквайки да види Астрид.

Ала не беше тя.