Шерилин Кениън
Танц с дявола (12)

11

— Е — каза Астрид, тонът и бе също толкова саркастичен, колкото и неговият. — Надявам се да имаш карта, защото аз никога не съм ходила там.

— Повярвай ми, познавам мястото като петте си пръстта. Прекарал съм там по-голямата част от живота си.

Без да знае дали би трябвало да се засмее, или да изстене, Астрид стисна здраво резервоара пред себе си, докато Зарек извличаше всичко, на което снегоходът беше способен. Машината вибрираше толкова силно, че Астрид почти очакваше да се разпадне под тях.

— Капитане — каза тя, имитирайки Скоти от „Стар Трек“. — Не мисля, че тя ще издържи. Уорп двигателите не могат да поемат още. Ще се взривим.

Ако не знаеше, че е невъзможно, би могла да се закълне, че в гърдите на Зарек заклокочи смях.

— Ще издържи — разнесе се дълбокият му плътен глас в дясното и ухо и Астрид усети как я полазват тръпки, които нямаха нищо общо със студа.

— Мисля, че май съм благодарна, задето съм сляпа — каза тя. — Нещо ми подсказва, че ако можех да видя безразсъдната скорост, с която караш, сигурно щях да получа удар.

— Несъмнено.

Астрид извъртя очи при моменталното му съгласие.

— И представа си нямаш как да успокоиш някого, нали?

— В случай че не си забелязала, принцесо, социалните умения не са силната ми страна. По дяволите, имаш късмет, че изобщо знам как да използвам тоалетната.

О, той беше ужасен.

Ала в язвителните му забележки имаше нещо почти очарователно. Те бяха гневни и хапеха, но рядко криеха истинска злост и сега, когато Астрид бе видяла истинския Зарек, онзи, когото той криеше от всички, тя знаеше и какво всъщност представлява този остър език.

Защитна броня.

Целта му беше да държи всички далеч от него. Ако не допуснеш никого в сърцето си, никога няма да познаеш болката от предателството.

Астрид не разбираше как е в състояние да живее по този начин. В постоянна болка и самота. Оставяйки омразата да ръководи всичко, което прави и казва.

Зарек беше суров мъж, в когото имаше повече отрова, отколкото в деветоглавата хидра^[1]. Но дори хидрата в крайна сметка си беше намерила майстора.

Тази вечер Зарек беше намерил своя и това не беше Танатос.

Астрид нямаше да се откаже от него.

Носиха се върху снегохода, докато ушите и запищяха, а тялото и се вкамени от студ чак до костите. Чудеше се дали някога изобщо ще успее да се размрази.

Зарек, който сякаш изобщо не усещаше вледеняващото време, караше на зигзаг, като че ли се опитваше да попречи на Танатос да ги проследи.

Тъкмо когато Астрид започваше да си мисли, че твърдението как безсмъртните не можели да умрат от замръзване е просто мит, Зарек най-сетне спря.

Изключи двигателя.

Внезапната тишина беше оглушителна. Потискаща.

Астрид зачака Зарек да се изправи и да й помогне да слезе, но единственото, което той стори, бе да свали каската от главата й и да я запрати настрани с проклятие.

Астрид я чу как тупна на земята, а после тишината се завърна, нарушавана единствено от дишането им.

Гневът на Зарек достигна до нея като осезаема заплаха. Туптящ и плашещ.

Част от него искаше да я нарани, усещаше го, ала отдолу долавяше болката му.

— Коя си ти?

Гласът му беше настойчив и също толкова вледеняващ, колкото арктическата зима. Ръцете му все така бяха обвити около нея и думите му прозвучаха току в ухото и.

— Казах ти.

— Излъга ме, принцесо — изръмжа той. — Може и да не умея да чета мисли, но знам, че не си това, на което се преструваш. Човешките жени нямат воини Катагария за другари. Искам да знам коя си наистина и защо ровичкаше в сънищата ми.

Астрид беше толкова нервна, че се тресеше от притеснение. Какво щеше да направи сега с нея? Дали щеше да я остави на Танатос?

Боеше се да му каже истината, ала никога не лъжеше, освен ако действително не се налагаше.

Имаше право да й бъде ядосан. Не че тя го беше излъгала — просто беше пропуснала да му каже някои неща. Като например истинската и цел, защо му беше помогнала, както и това, че вълкът, който той мразеше, се превръща в човек…

Е, беше излъгала и че Саша е умрял, но Саша си го беше заслужил.

Освен това го беше упоила.

Е, добре де, едва ли щеше да вземе награда за добро поведение тази година, но пък същото важеше и за Зарек.

Особено пък в това му настроение.

Топлият му дъх падна върху бузата и.

— Какво си ти? — повтори той.

Астрид реши, че времето за лъжи е отминало. Зарек заслужаваше да знае истината и тъй като Артемида очевидно беше нарушила споразумението им и бе изпратила Танатос, какъв беше смисълът Астрид да я защитава повече?

— Аз съм нимфа.

— Силно се надявам, че изпусна една много важна част от тази дума, принцесо.

— Моля? — Отне и секунда, докато разбере какво има предвид. А после лицето й почервеня. — Не съм нимфоманка! А нимфа. Нимфа!

В продължение на няколко минути той нито помръдна, нито проговори. Изпусна бавно дъха си, мислейки за жената пред себе си и опитвайки се, като никога, да овладее гнева си.

Проклета нимфа. Трябваше да се досети, че е нещо такова.

Да бе, да. Сякаш мисълта за гръцка нимфа в Аляска бе нещо, което би му хрумнало ей така. Тези от нейната раса обикновено се навъртаха около брегове, океани и гори или пък си стояха на Олимп. Не се появяваха в разгара на снежна буря, за да изтеглят ранен Нощен ловец в дома си.

Стомахът му се сви, когато изведнъж си даде сметка каква бе причината за нейното присъствие тук.

Някой я беше изпратил.

За него.

Зарек сграбчи ръчките на снегохода с всичка сила. Боеше се да ги пусне от страх какво може да й стори.

— И каква нимфа по-точно си ти, принцесо?

— На правосъдието — тихичко отвърна тя. — Служа на Темида и бях изпратена, за да те съдя.

— Да ме съдиш? — Зарек издаде отвратен звук. — О, направо невероятно.

Никога през живота си не бе искал да нарани някого толкова силно. Стана от снегохода, преди да се е поддал на гнева си, и се отдръпна от нея.

Ама и това ако не беше типично за неговия късмет!

Най-сетне беше намерил някой, който не го съдеше… а тя се бе оказала съдия, чиято единствена цел бе да произнесе присъда над него и начина му на живот.

О, да, определено знаеше как да си избере жена.

Боговете все още се надсмиваха над него. Подиграваха му се. Всички до един.

Побеснял, той заобиколи снегохода, така че да може да я види как се беше настанила на седалката, благоприлична и превзета, сплела ръце в скута си.

Истинска дама.

Как смееше да се гаври с него по този начин! За коя се мислеше!

Толкова беше уморен хората да си играят с него. Уморен беше от игрички и лъжи.

Съдница. Ахерон беше изпратил съдница, преди да го убият. О, Зарек беше направо трогнат от загрижеността му.

Навярно трябваше да е поласкан, че дори се преструваха на безпристрастни. Беше далеч повече, отколкото беше получил като обвинен в престъпление роб.

— Всичко това беше просто игра за теб, нали, принцесо? „Хайде, Зарек, седни в скута ми. Кажи ми защо отказваш да бъдеш послушен.“ — Пред очите му се спусна мрак. Непрогледен, смъртоносен мрак. — Да ти го начукам, лейди. И на тях също.

Тя повдигна рязко глава.

— Зарек, моля те!

— Е, какво? Реши, че Ахерон е прав? Че съм умопобъркан, така че — изпращай хрътките си, за да ме убият?

Астрид стана и се обърна натам, откъдето долиташе гласът му.

— Не. Не биваше да изпращат Танатос. А що се отнася до Ахерон, той никога не би те обявил за виновен. Ако не беше той, вече да си мъртъв. Той сключи бог знае каква сделка с Артемида, за да може да дойда при теб и да намеря начин да спася живота ти.

Зарек изсумтя.

— Да бе, да.

— Това е истината, Зарек. — Гласът й беше напълно искрен. — Можеш да го отричаш колкото си искаш, но това не променя факта, че сме на твоя страна.

Зарек я прониза с отвратен поглед, който му се искаше тя да може да види и усети.

— Би трябвало да те оставя тук, за да измръзнеш до смърт. А, чакай, ти си безсмъртна нимфа. Не можеш да умреш.

Астрид вирна брадичка с вид, сякаш бе събрала сили, за да посрещне най-страшното, на което той е способен.

— Остави ме, ако искаш. Ала мъжът, когото опознах, не е нито толкова коравосърдечен, нито толкова жесток. Той никога не би оставил някого да умре.

Зарек изскърца със зъби.

— Не знаеш нищо за мен.

Астрид слезе от снегохода и бавно пое напред, протегнала ръка пред себе си. Искаше да го докосне, нуждаеше се от физически контакт с него, а нещо и нашепваше, че и той се нуждае от това.

— Бях в теб, Зарек. Знам неща, които никой друг не знае.

— И какво? Да не би да се предполага от това да ме залее топло, умилително чувство към теб? Я виж ти, малката принцеса се е промъкнала в сънищата ми, за да ме спаси. О, толкова съм трогнат. Трябва ли да се разплача?

Астрид сграбчи ръката му.

Мускулите му, също като него, бяха напрегнати и корави. Сурови.

— Престани!

Посегна да докосне леденостудените му бузи с двете си ръце. Те бяха изпръхнали от вятъра и все пак тя успя да стопли замръзналите си пръсти.

Почти очакваше той да се отдръпне и беше слисана, когато не го направи. Просто си стоеше там като статуя. Неподвижен. Студен. Непреклонен.

Астрид преглътна с усилие. Де да имаше начин да го накара да разбере. Начин да се докосне до него, та той да престане да се държи по този самоунищожителен начин.

Защо отказваше да види истината?

Дишането на Зарек секна, когато тя взе лицето му в топлите си длани. Толкова беше красива, с миниатюрни проблясващи снежинки върху ресниците и русата коса. Така ясно виждаше болката върху лицето и, нейната мекота.

Като че ли наистина искаше да му помогне, ала той не можеше да го повярва.

Хората ги беше грижа само за себе си. Всички до един.

Тя не беше изключение.

И все пак искаше му се да й повярва.

Искаше му се да заплаче.

Какво му беше причинила?

За мъничко, в сънищата си, бе започнал да мисли, че може би не е чак толкова лош. Че заслужава малко щастие.

Богове, какъв глупак беше само.

Как бе могъл да е такъв доверчив глупак! Та нали отдавна си беше научил урока.

Доверието не бе нищо друго, освен оръжие, което можеше да убива.

То нямаше място в неговия свят.

Астрид помилва бузите му с палци.

— Не искам да умреш, Зарек.

— Е, там е работата, принцесо, че аз искам.

Сълзи изпълниха очите й и стопиха снежинките върху ресниците и.

— Не ти вярвам. Танатос на драго сърце би изпълнил желанието ти и все пак ти се съпротивлява. Защо?

— Навик.

Тя затвори очи, сякаш подразнена от него. Ръцете и го хванаха малко по-силно, а после, за негово пълно изумление, тя избухна в смях.

— По-силно е от теб, нали?

Зарек беше напълно слисан от нейната реакция.

— Кое е по-силно?

— Да се държиш като задник — отвърна тя с накъсван от смях глас.

Тя продължаваше да се смее и Зарек я зяпна невярващо. Досега никой не се бе осмелявал да му се смее. Поне не и от деня, в който бе умрял. А след това тя направи най-неочакваното нещо. Мушна се между ръцете му и го прегърна. Смехът накара тялото и да се докосне до неговото и го възпламени.

Напомни му така ярко за съня му…

Тя обви ръце около врата му и го притисна до себе си.

Никой никога не го бе държал по този начин и той не бе сигурен дали би трябвало да я прегърне, или да я отблъсне.

В крайна сметка обви неловко ръце около нея. Усещането беше точно като в съня му. Също толкова прекрасно. И това той ненавиждаше най-много.

Тя го притисна лекичко до себе си.

— Толкова се радвам, че Ахерон ме изпрати при теб.

— Защо?

— Защо те харесвам, Зарек, и защото мисля, че всеки друг, освен мен, досега да е произнесъл смъртна присъда.

Изпълнен с по-голямо подозрение от всякога, той я пусна и отстъпи назад.

— Защо те е грижа какво ще се случи с мен? Била си в ума ми. Кажи ми честно, че това не те е уплашило.

Тя въздъхна.

— Честно? Уплаши ме. Ти ме плашиш. Но едновременно с това видях в теб и доброта.

— А селото, което ти показах в съня си? Онова, което унищожих?

Тя сбърчи чело.

— Беше накъсано и неясно. Не ми приличаше на спомен, а на нещо друго.

— Какво?

— Не знам. Мисля, че се е случило повече, отколкото си спомняш.

Зарек поклати глава. Как можеше да има вяра в него, когато самият той нямаше?

— Ти наистина си сляпа, нали?

— Не. Аз те виждам, Зарек. По начин, по който не го е правил никой друг преди.

— Уверявам те, принцесо, че ако видиш истинското ми Аз, ще побегнеш да се скриеш някъде — жлъчно каза той.

— Само ако знам, че ти ще ме чакаш там.

Думите й го поразиха. Едва ли го мислеше наистина. Това беше поредната игра. Поредното изпитание.

Никой никога не го бе искал. Нито майка му, нито баща му. Нито собствениците му. Дори самият той не искаше да бъде със себе си.

Как би могла тя да го иска?

Изведнъж Зарек усети как през него преминава свръхестествен ужас.

— Танатос идва.

Очите на Астрид се разшириха от страх.

— Сигурен ли си?

— Да.

Зарек я придърпа към снегохода. Много скоро щеше да съмне. Той щеше да бъде хванат в капан, ала Танатос… Танатос щеше да е свободен да се движи под слънчевите лъчи.

Зарек обви ръце около Астрид. Заради онова, което му беше сторила, би трябвало да я оста ви тук, на Танатос, за да види дали не би могла да му спечели малко време. И все пак не можеше да се отърве от умопобърканата идея да я защитава.

Не, не беше идея. А копнеж да я предпази.

Примирявайки се със своята глупост, той запали снегохода и го насочи към колибата си.

Астрид си пое дълбоко дъх, когато двамата отново продължиха пътуването си. Беше нарушила толкова правила, че изобщо не искаше да се замисля.

И все пак, докато усещаше ръцете на Зарек да я обгръщат, знаеше, че си заслужава. Трябваше да го спаси.

Независимо какво щеше да й струва.

Никога не се бе чувствала по-твърдо решена на нещо. Нито пък по-сигурна в себе си. Зарек й даваше увереност и сила, каквито не бе познавала досега.

Той се нуждаеше от нея. Независимо какво казваше или дори мислеше. Нуждаеше се от нея. Болезнено.

Нямаше си никой друг на света. И по някаква причина, която и сама не разбираше, Астрид искаше именно тя да бъде онази, на която той разчита. Единствената, която би могла да го опитоми.

Пътуваха почти час, преди отново да спрат.

— Къде сме? — попита тя, докато той слизаше от снегохода.

— При моята колиба.

— Безопасно ли е?

— Ни най-малко. И изглежда така, сякаш се е случило нещо страшно.

Зарек стоеше като поразен, обхождайки мястото с невярващ поглед. По снега все още имаше кръв, но чия, не можеше да каже.

Осъзнал ужасната истина, гледката го преряза като нож. Тук беше умрял Нощен ловец. Събратята му не умираха често и той почувства странна болка за мъжа, който бе загинал тази нощ. Не беше правилно.

Не беше справедливо.

Ако някой трябваше да заплати тази цена, това беше той. Трябваше да е тук, за да се изправи срещу Танатос.

Мисълта, че един невинен мъж беше превърнат в Сянка, го накара да закопнее за кръвта на Артемида.

И къде, по дяволите, беше Ахерон? За някой, който уж беше готов да си заложи задника за Нощните ловци, той учудващо липсваше.

Изкривил устни, Зарек се върна при снегохода.

— Хайде. Чака ни работа.

И той се отдалечи, оставяйки я сама да намери пътя.

— Нуждая се от помощта ти, Зарек. Трябва да ми казваш къде се намира всичко, за да не се блъсна в нещо.

На върха на езика му беше да й напомни как му беше заявила, че е в състояние да се грижи за себе си. Но после се надигнаха спомени и му напомниха какво бе усещането от това, да виждаш единствено сенки. Да се блъскаш в неща, защото не знаеш, че са там.

Не искаше да я докосва повече.

Ненавиждаше дори мисълта за това, защото всеки път, щом я докоснеше, жадуваше да почувства още от нея.

Против волята си, установи, че взема ръката й в своята.

— Хайде, принцесо.

Астрид потисна напиращата усмивка. Тонът му беше суров, ала тя усещаше, че е спечелила малка победа. При това — без да се споменава факта, че беше престанал да използва обръщението „принцесо“ като обида. Астрид бе сигурна, че той дори не си дава сметка, че когато я нарича по този начин, гласът му омеква едва забележимо.

По някое време в сънищата им, обидата, която бе използвал, за да я държи на разстояние, се беше превърнала в умилително обръщение.

Той я въведе в колибата си.

— Стой тук — каза й, слагайки я да застане вляво от прага.

Астрид го чу да шумоли вдясно от нея и докато той беше зает, тя докосна стената, за да отиде опипом до него. Онова, което почувства, я изненада.

Намръщи се и прокара пръсти по дълбоките резки и равнини на стената. Беше невероятно осезаемо усещане. Изключително. Сложно. Само че това, което докосваше, беше толкова мащабно, че тя не можеше да разбере съвсем какво изобразява.

Докато проследяваше шарките с пръсти, си даде сметка, че покриват цялата стена.

— Какво е това? — попита тя.

— Крайбрежен пейзаж — разсеяно отвърна той.

Астрид повдигна вежда.

— Върху стената ти е издялан крайбрежен пейзаж?

— Е, понякога се отегчавам — сопна се той. — И тогава дялкам разни неща. Случва се през лятото да остана без дърва и тогава го правя по стените и рафтовете.

Също като вълка, който беше издялкал в къщата и.

Астрид се препъна в нещо, докато посягаше към следващата стена. Няколко предмета паднаха и се разпиляха в краката и.

Зарек изруга.

— Мисля, че ти казах да си стоиш на мястото.

— Извинявай. — Тя се наведе да вдигне падналите вещи и установи, че са дървени животни.

Като че ли имаше десетки от тях.

Беше поразена от това, колко сложна бе изработката на всяка фигурка под пръстите и, докато ги вдигаше от пода.

— Ти ли ги направи всичките?

Без да отговори, той ги издърпа от ръцете й и ги върна на мястото им.

— Зарек! — Гласът на Астрид беше строг. — Говори с мен.

— И какво да ти кажа? Да, аз издялках проклетите неща. Обикновено правя по три-четири на нощ. И какво от това?

— Тогава би трябвало да има повече от тях. Къде са останалите?

— Не знам. — Този път тонът му не беше чак толкова враждебен. — Някои от тях нося в града и ги раздавам, а останалите горя, когато генераторите не работят.

— Нищо ли не означават за теб?

— Не. Нищо не означава каквото и да било за мен.

— Нищо?

Зарек поспря и я погледна, коленичила до него. Бузите й бяха изпръхнали от студа, кожата й — вече не така мека и грижливо пазена както първия път, когато се бе събудил в къщата й. Гледаше над рамото му, но той знаеше, че е, защото не е сигурна къде точно се намира.

Устните й бяха полуотворени, косата й — разрошена.

В ума си я виждаше в прегръдките си, усещаше кожата и да се докосва до неговата.

И в този миг той направи смайващо откритие. В крайна сметка го беше грижа за нещо.

За нея.

Въпреки че го беше излъгала, че го беше подмамила, не искаше тя да бъде наранена. Не искаше да вижда нежната и кожа пострадала от лошото време. Тя трябваше да бъде предпазена от нещо толкова сурово.

Как се мразеше за тази си слабост.

— Не, принцесо — прошепна той, а лъжата заседна в гърлото му. — За нищо не ме е грижа.

И тогава тя посегна, за да докосне лицето му.

— Тази лъжа заради себе си ли изрече, или заради мен?

— Кой казва, че е лъжа?

— Аз, Зарек. За някой, който не го е грижа, ти положи големи усилия да се увериш, че съм в безопасност. — Тя му се усмихна. — Познавам те, принце от приказките. Наистина виждам какво се крие вътре в теб.

— Ти си сляпа.

Тя поклати глава.

— Не колкото теб.

А после направи най-неочакваното нещо на света. Приведе се напред и улови устните му със своите.

Нещо в Зарек се пръсна на парчета при този допир, при усещането от влажните и сладки устни. От езика й, докосващ неговия.

Това не беше сън. Беше истинско. И прекрасно. Колкото и прекрасен да беше вкусът и преди, сега той беше още по-невероятен.

Зарек я притисна до себе си, поемайки контрол над целувката. Искаше да я има. Да я направи своя тук, на пода, докато ерекцията му бъдеше напълно изтощена и задоволена.

Само че, ако можеше да съди по сънищата си, щеше да отнеме повече от един сексуален акт, за да потуши огъня в слабините си. Можеше да люби тази жена цяла нощ и пак да се моли за още, когато настъпи сутринта.

На Астрид й беше трудно да диша от поривистата му целувка. Горещината на тялото му разпали пожар в нейното. Той беше наистина необуздан, нейният воин.

Ръката му се плъзна под блузата и улови едната й гърда. Тя потрепери, когато пръстите му отместиха дантелата на сутиена и настрани, за да може да прокара длан по набъбналото и зърно.

Никога не беше позволявала някой да прави нещо такова с нея. Но пък нали вече бе сторила цял куп неща, които не бе правила никога преди.

През целия си живот беше разумна и благоприлична. Жена, която спазваше правилата и никога не се опитваше да ги наруши или дори мъничко да ги заобиколи.

Зарек бе освободил нещо в нея. Нещо диво и прекрасно.

Неочаквано.

Той се отдръпна от устните й и ръката му се спусна надолу по корема и.

Астрид потрепери, когато разкопча панталона й и дръпна ципа му. В съня имаше поне някаква защита от това, че не беше истина. Че всичко беше просто сън.

Ала сега тази бариера я нямаше. Докоснеше ли я веднъж в това царство, нямаше да има връщане назад.

Какво пък! За нея и така нямаше връщане назад. Никога вече нямаше да бъде същата.

— Ще ме оставиш ли да те изчукам на пода си, принцесо? — попита той, а гласът му бе нисък и дрезгав от глад.

— Не, Зарек — задъхано отвърна тя. — Но можеш да ме любиш, където поискаш.

След това взе ръката му в своята и я пъхна в памучното си бельо.

Дишането на Зарек стана накъсано, когато тя разтвори подканящо крака. Не можеше да откъсне поглед от нея, легнала на пода в къщата му. Смачканата й риза беше вдигната нагоре, разкривайки окръгленото й коремче, а неговата ръка изпъкваше на нежнорозовия фон на бельото й. Мънички косъмчета надничаха изпод плата, докато той нежно масажираше хълмчето й.

Астрид разкопча панталона му, освобождавайки ерекцията му. Зарек не бе в състояние да помръдне, когато тя го пое в топлите си ръце.

С тяло, в което бушуваше пожар, той прокара ръка през влажните й къдрици там, където се срещаха бедрата й, за да може да я докосва интимно, докато тя го милваше.

Вече беше толкова влажна, устните й там долу — набъбнали, молещи се за още. Ръцете й го масажираха, карайки го да се втвърди до болка.

Той плъзна пръсти по сърцевината й, опивайки се от стоновете и на наслада.

Наведе глава над гърдите й и се заигра с едното й зърно. Засмукваше и гризваше лекичко, без да бърза, докато я вкусва.

Жадуващи за още, пръстите му потънаха в нея само за да докосне нещо, което го слиса. Нещо, което го нямаше в съня му.

Зарек се вледени.

Отдръпна се назад и се намръщи, почувствал химена и под търсещите си пръсти.

— Девствена ли си?

— Да.

Той изруга и се отдръпна от нея.

— Девствена си — повтори. — Как, по дяволите, е възможно да си девствена?

— Много лесно. Досега не съм била с мъж.

— Но в съня ми…

— Това беше просто сън, Зарек. Не беше истинското ми тяло.

Пред очите му притъмня. Обзе го нелогична ревност. Малката му нимфа беше открила страшна вратичка в правилата.

— Е, колко мъже си изчукала в сънищата им?

— Ти, копеле! — избухна тя и седна на пода. — Ако можех да открия лицето ти, щях да те зашлевя!

Разгневена, тя си оправи дрехите и се отдръпна от него. Бузите й бяха пламнали, ръцете й трепереха и тя продължаваше да ругае тихичко под носа си.

И тогава той разбра. Обвинението му нямаше да я ядоса толкова, ако беше вярно.

Никога не е била с друг мъж.

Само с него.

Тази мисъл го вкамени.

Не можеше да си представи защо би предложила нему нещо, което не бе предлагала на никой друг. В неговия свят това нямаше никакъв смисъл.

— Защо искаш да бъдеш с мен?

Тя поспря, както се обличаше, и погледна свирепо към него.

— Нямам представа. Ти си сприхав. Груб. Отвратителен. Никога през живота си не съм срещала някой по-невъзпитан и вбесяващ. Не уважаваш никого, даже себе си. Знаеш единствено как да се заяждаш, да се заяждаш, да се заяждаш. Не знаеш дори как да си щастлив.

Тя отвори уста, за да продължи, ала спря, осъзнала изведнъж с какъв тон беше изречен въпросът на Зарек.

Нежно питащ. Не обвинителен. И най-вече — дошъл бе дълбоко от него.

Затова и тя отговори от дълбините на сърцето си:

— Искаш да знаеш истината, Зарек? Искам да бъда с теб, защото у теб има нещо, което запалва огън в мен и изпраща тръпки по тялото ми. Всеки път, когато те усетя близо до себе си, искам да протегна ръка и да те докосна. Да те плъзна в себе си, така че да мога да те прегърна и да ти кажа, че всичко е наред. Че няма да оставя никой да те нарани.

— Аз не съм дете — сърдито каза той.

Астрид посегна в мрака и откри ръката му на пода пред себе си. Взе я в своята и я стисна здраво.

— Не, не си дете. Никога не си бил. Децата трябва да бъдат защитавани и обгръщани с грижи. Ти никога не си имал някой, който да те прегърне, когато плачеш. Никой никога не те е утешавал. Никога не са ти разказвали приказки, нито са те разсмивали, когато си бил тъжен.

И в този миг трагедията на живота му се разкри напълно пред нея, проникна в сърцето й и я изпълни с желание да заридае заради всички несправедливости, които бе трябвало да понесе.

Неща, които тя беше приемала за даденост като дете — той беше лишен от тях. Приятелство, щастие, семейство, подаръци. И най-вече — обич.

Животът му беше толкова несправедлив.

Астрид прокара пръсти по мускулестата му ръка и ги зарови в косата му, помилва го по главата.

— Люби ме, Зарек. Не мога да излича миналото ти, но мога да те прегърна сега. Искам да споделя тялото си с теб, дори и да е само за мъничко.

Той я придърпа към себе си и я целуна разгорещено. Астрид простена и гърбът й се изви в дъга, докато той я полагаше обратно на пода.

Изрита обувките си, а после събу панталона и бельото си. Свали блузата и разкопча сутиена си.

Би трябвало да е смутена — никога досега не се бе събличала пред някого. Никога не бе оставала гола, докато някой друг е облечен.

И все пак не изпитваше срам.

С него се чувстваше силна. Женствена. Знаеше, че той я желае и искаше единствено да му достави наслада.

Отпусна се върху леденостудения под.

Запленен, Зарек не бе в състояние да помръдне, когато Астрид сви колене и разтвори крака в покана.

Зърната и бяха щръкнали от студа и от желанието й. Косата й беше пусната и падаше свободно над раменете, ръцете й почиваха върху корема.

Ала онова, от което Зарек не можеше да откъсне очи, беше сърцевината й. Вече беше влажна за него, тялото й — набъбнало от желание, също както и неговото.

— Студено ми е, Зарек — прошепна тя. — Ще ме стоплиш ли?

Би трябвало да се изправи и да я остави така.

Ала не можеше.

Никой никога не му беше предлагал толкова скъпоценен дар.

Никой, освен Астрид.

Зарек сграбчи одеялата от сламеника и я покри с тях. След това свали дрехите си и се присъедини към нея. Разтвори бедрата й още по-широко и погледът му се спря върху най-съкровената част на тялото й.

Беше красива.

Прокара пръсти по твърдата от притока на кръв сърцевина, карайки я да потрепери още повече под топлината на кожените завивки. Разтвори я с помощта на палците си, а после се наведе, за да я поеме в устата си.

Астрид изохка, когато усети езика на Зарек да се плъзва по нея. Той я ближеше и дразнеше, а дъхът му я топлеше.

Горещите му ръце уловиха хълбоците й, придърпвайки я още по-близо до устата му.

Той простена, сякаш вкусът й беше божествен. Облизвайки устни, Астрид отпусна ръце и взе лицето му в шепите си, докато той я даряваше с наслада.

Сърцето й затуптя учестено от усещането на челюстта му, напрягаща се под ръцете й.

В сънищата й докосването му беше невероятно, ала в реалността то бе далеч по-наситено.

Далеч по-задоволяващо.

Сърцето й препускаше, светът се въртеше около нея. Необуздан екстаз затанцува в тялото й и я накара да извика името му, докато се долепяше още по-плътно до устните му.

А когато свърши, изкрещя, притискайки главата му до себе си, докато цялото и тяло сякаш се разпадна на искри от наслада.

А той все така продължаваше да я ближе и дразни с език, докато тя не заскимтя от удоволствие.

Зарек се отдръпна, за да я погледне как диша тежко на пода. Горната част от тялото и беше покрита с кожите и одеялата му, ала долната беше гола и на слабата светлина от фенера проблясваше от смесицата на своята и неговата влага.

Лицето й беше пламнало, очите й грееха.

В къщата му никога досега не бе имало жена. И определено не и гола жена.

Дръпна завивките и тя ахна, когато те одраскаха натежалите и чувствителни гърди. Зарек се отдръпна от нея само толкова, колкото му трябваше да си свали дрехите.

Тя протегна ръце към него, когато той легна отгоре й, и остави топлината си да го сгрее.

Той изръмжа, когато твърдите й зърна се отъркаха в гърдите му. Върхът на члена му се притисна във влажните косъмчета между краката и.

Астрид зави и двама им с одеялата и го приюти с тялото си.

О, богове, колко прекрасно бе да я усеща под себе си по този начин. Лице в лице. Краката й — обвити около кръста му. Ръцете й — милващи голия му гръб.

Зарек наведе глава и я целуна, изучавайки устата й с езика си.

Ала не в устата й искаше да проникне.

Плъзна длан надолу по ръката й, докато не сплете пръсти с нейните. Вдигна ръката й над главата и продължи да я целува още по-дълбоко.

Астрид преглътна, когато усети как Зарек се раздвижи, притискайки прекрасното си мускулесто мъжко тяло до нейното.

Връхчето на члена му се докосваше до сърцевината й и тя изви гръб, жадуваща той да я изпълни.

Той задълбочи целувката им и с един тласък потъна в нея.

Астрид потрепери и изскимтя от неочакваната болка, надделяла над удоволствието.

Зарек начаса се отдръпна.

— Господи, Астрид, нараних ли те? Съжалявам. Не знаех, че ще боли.

Разкаянието му беше толкова незабавно и искрено, че я порази повече, отколкото болката преди малко.

Извинения и Зарек си подхождаха толкова, колкото таралежи и балони.

Очевидно не знаеше онова, което тя знаеше.

— Всичко е наред — каза Астрид, целувайки го, докато той се отпусне. — Нормално е да боли първия път.

— Мен не ме боля, когато го направих за първи път. Вярвай ми.

Тя се засмя.

— Само при жените е така, принце от приказките. Няма нищо, наистина.

Тя плъзна ръка надолу по тялото му и установи, че все още е корав и туптящ. Гърлен стон се откъсна от гърдите му, когато тя го помилва.

Прехапала устни, Астрид го насочи обратно към себе си, ала той се напрегна, отказвайки да я последва.

— Не искам да те нараня.

Изпълни я радост.

— Няма да го направиш, Зарек. Искам те вътре в себе си.

Той се поколеба за миг, преди бавно да се плъзне в нея.

И двамата простенаха.

Гърбът на Астрид се изви в дъга от невероятното усещане да го почувства дълбоко в себе си. Корав. Изпълващ. Завладяващ. Тя прокара ръце по мускулестия му гръб и широките рамене.

Единственото по-съвършено нещо би било да може да го гледа в очите, докато я люби. Само това й липсваше от сънищата й. Въпреки че усещането сега бе много по-наситено, искаше й се отново да може да го гледа.

Стенейки името й, той зарови лице в шията й и кучешките му зъби я одраскаха, докато я любеше бавно и мощно.

Сърцето на Зарек препускаше, докато се наслаждаваше на топлото и влажно усещане. Той остави мекотата на тялото и да го приласкае.

Самият рай се съдържаше в нейното докосване. В звука на името му, откъснало се от устните и.

Никога не си бе представял, че да има жена по този начин, би могло да пробуди такова чувство.

Тя взе лицето му в ръце.

— Какво правиш? — прошепна той.

— Искам да те виждам.

Той сложи ръка върху нейните и извъртя лице, така че да може да целуне отворената и длан.

Астрид имаше чувството, че се разтапя от нежността му, докато той се движеше бавно, но мощно в нея. Небръснатата му брада драскаше ръцете й, ала устните му бяха меки, ласкави.

Той беше като опитомена пантера. Все още дива по душа, но едновременно с това идваше при теб и се галеше в ръката ти, стига да се грижиш за нея и да не правиш резки движения.

Зарек се приведе над нея и отново долепи устни до шията й. Тя потрепери и прокара ръце по силния му гръб и надолу към хълбоците му.

Колко й харесваше да го докосва там. Да усеща тласъците на бедрата му върху нейните.

Астрид премести ръцете си между тях и ги плъзна надолу. Косъмчетата му я одраскаха, когато пръстите и обгърнаха влажния му член, така че да може да го усеща как влиза и излиза в нея.

Дъхът на Зарек секна, когато тя го докосна, докато я любеше. О, колко сладостно беше усещането на ръцете й върху него…

Той я целуна, докато тя изследваше мястото, където бяха слети в едно, а когато стисна лекичко тестисите му, той изръмжа, стигнал опасно близо до оргазма.

— Полека, принцесо — каза задъхано и отмести ръцете й от себе си. — Все още не искам да свърша. Искам да те чувствам още известно време.

Астрид се усмихна на дрезгавите му думи. Той вдигна ръцете й над главата и се наведе, за да я ухапе лекичко по гърдата.

О, колко обичаше този мъж.

С недостатъците и раздразнителността му, и с всичко останало.

— Цялата съм твоя, скъпи — прошепна тя. — Няма защо да бързаш.

И той наистина не бързаше. Целуваше всеки сантиметър от тялото и, който можеше да достигне, без да излиза от нея.

Ефектът на нежните му милувки се усилваше от това, че Астрид напълно съзнаваше какъв рядък жест са те. Той не беше мъж, който се гушка с когото и да било. Не отиваше на драго сърце при всяка жена, която му се усмихнеше.

Той беше нейната лисица, която излизаше от леговището си единствено когато чуеше нейните стъпки.

Само тя бе успяла да го опитоми.

И той никога нямаше да принадлежи другиму така, както на нея.

Астрид свърши отново, викайки името му.

Зарек ускори тласъците си и се присъедини към нея в блаженство, от което светът се завъртя около него.

След това остана да лежи върху нея, задъхан и изтощен, заслушан в това, как сърцето и бие до гърдите му.

Нямаше друго място, където би предпочел да бъде, пред това, да е с нея и да оставя уханието на сладката и изпотена кожа да го приспива и успокоява.

Никога не се бе чувствал така стоплен. Така задоволен.

Толкова щастлив.

Всичко, което искаше, бе да си лежи така, гол, заедно с нея, и да забрави напълно за останалия свят.

За съжаление, това бе едничкото, което не можеше да направи.

Целуна я нежно и се отдръпна назад.

— Трябва да се облечем. Не знам дали Танатос ще дойде тук, но бих се обзаложил, че ще го стори.

Астрид кимна.

Зарек се сепна, когато видя кръвта по бедрата й, от химена, който той беше разкъсал.

Стисна зъби и се извърна, засрамен от факта, че в крайна сметка я беше обладал на пода, като животно. Тя не заслужаваше това. Не заслужаваше него.

Какво беше направил?

Беше я съсипал.

Тя се надигна и го докосна по рамото. Усещането го преряза като нож. Беше така интимно.

Прекрасно.

— Зарек? Какво има?

— Нищо — излъга той, неспособен да й каже за какво мисли. Изобщо не би трябвало да бъде с някой като него. Той стоеше толкова по-долу от нея, че не заслужаваше добротата й.

Не заслужаваше нищо.

И все пак тя бе протегнала ръка и го бе докоснала. В това нямаше никакъв смисъл.

Астрид долепи буза до гърба му и го прегърна през кръста. Дъхът му секна, когато пръстите и се плъзнаха по гърдите му в успокояваща милувка.

— Аз не съжалявам, Зарек. Надявам се, че и ти изпитваш същото.

Той се опря на нея и се опита да не допусне болката в сърцето му да помрачи онова, което бяха споделили.

— Как бих могъл да съжалявам за най-хубавата нощ в живота си? — Той се засмя горчиво, спомнил си всичко, което се бе случило, откакто Джес го беше изтръгнал от съня. — Е, ако не се брои Терминаторът, който ни преследва, и богинята, която иска да ме види мъртъв, и…

— Схванах — прекъсна го тя през смях и зарови лице в шията му, изпращайки тръпки по тялото му. — Изглежда безнадеждно, нали?

Зарек помисли над думите и.

— „Безнадеждно“ предполага, че е имало момент, когато е съществувала някаква надежда. А това е още една дума, която не разбирам. Надежда съществува само за онези, които имат избор.

— А ти нямаш?

Пръстите му се заиграха с кичур от русата и коса.

— Аз съм роб, Астрид. За мен никога не е имало надежда. Върша това, което ми кажат.

— И все пак никога не си го правил.

Това не беше точно така. Като човек никога не се бе осмелявал да отвори уста, за да възрази за каквото и да било. Понасял беше побой след побой, унижение след унижение, без да стори абсолютно нищо. Едва като Нощен ловец се бе научил да се бие.

— Мислиш ли, че Саша е добре?

Внезапната смяна на темата го изненада.

— Да. Джес страшно го бива с животните. Дори ако са Катагария.

Астрид се изкиска.

— Я виж ти, Зарек. Май наистина си започнал да се научаваш как да успокоиш някого. Почти очаквах да кажеш, че се надяваш да лежи мъртъв в някоя канавка.

Зарек сведе очи към малката й ръка върху кожата му, точно над сърцето. Вярно беше. Тя го опитомяваше.

Променяше го.

И това го плашеше повече от чудовището, което ги търсеше, за да ги убие. С Танатос можеше да се оправи, ала с тези чувства…

Пред нея беше безпомощен.

— Е, с малко повечко късмет, вече ще е късно да му се помогне.

Тя се засмя и го целуна лекичко по гърба, а после се отдръпна, за да се облече.

Зарек я гледаше, а сърцето му биеше лудешки. Какво бе това у нея, от което му се искаше да бъде нещо повече от онова, което бе? Заради нея искаше да се държи добре. Да бъде мил.

Човечен.

Както никога преди.

Насилвайки се да се изправи, той метна старите си дрехи в коша за боклук и извади нови от гардероба. Поне вече нямаше дупка на гърба на палтото си. След това отдели няколко минути, за да я облече в едно от старите си якета.

— Какво е това? — попита тя, докато той оправяше дрехата около раменете и.

— Ще ти пази по-топло от твоето палто.

Тя мушна ръце в прекалено дългите ръкави, докато той вадеше ръкавици, шапки и шалове за тях двамата.

— Къде отиваме? Няма ли да съмне скоро?

— Да. И ще видиш. Така да се каже.

След като я облече както трябва и нахлузи непропускливите си ботуши, Зарек премести печката с дърва настрани, за да стигне до капака на пода под нея.

Помогна на Астрид да се спусне в дупката, а после слезе след нея и затвори. С помощта на телекинеза върна печката обратно на мястото и.

— Къде сме?

— В тунелите.

Зарек запали фенерчето си. Тук беше по-тъмно, отколкото в гробница, и по-студено, отколкото в ада. Но пък щяха да са на сигурно място. Поне за известно време.

Ако Танатос се върнеше след изгрев-слънце, нямаше да знае за това място. Никой не знаеше.

— Какво представляват тунелите?

— Казано накратко — плодът на моето отегчение. След като издялах всички стени в колибата си, започнах да копая под нея. Реших, че така ще имам повече място да се движа през лятото, а и тук долу не е нито така студено през зимата, нито така горещо през лятото, както горе. Да не говорим, че открай време не мога да се отърва от мисълта, че един ден Ахерон ще дойде, за да ме убие. Исках път за бягство, за който той да не знае.

— Но земята е замръзнала. Как си успял?

— По-силен съм от обикновен смъртен, а и имах на разположение деветстотин години, за да го направя. Когато си хванат като в капан и умираш от скука, правиш откачени неща.

— Като например да се опиташ да прокопаеш тунел до Китай?

— Точно така.

Той я поведе надолу по тесния коридор в малка стаичка, където беше натрупал оръжия.

— През целия ден ли ще останем тук?

— Тъй като нямам желание да избухна в пламъци от слънцето, смятам, че това е най-безопасният ход, не си ли съгласна?

Астрид кимна.

След като взе със себе си колкото оръжия можеше да носи, той я отведе до края на най-дългия тунел. Вратата на тавана извеждаше в гъстата гора, заобикаляща колибата му. Щеше да бъде безопасно място, откъдето да си тръгнат след залез-слънце.

— Защо не поспиш? — предложи той и без да се замисли, свали палтото си от мускусен бик и й направи импровизирано легло на пода.

Астрид се опита да възрази, но после спря. Милите жестове бяха чужди на Зарек и тя нямаше да вземе да се оплаква от доброто му дело.

Вместо това легна върху палтото.

Той обаче не понечи да се присъедини към нея. Вместо това започна да обикаля тясното пространство и като че ли я чакаше да заспи.

Любопитна какво ли е намислил да прави, тя затвори очи и се престори, че потъва в сън.

Зарек почака няколко минути, преди да извади телефона, който Споон му беше дал. Изкачи стълбите и отвори капака, отвеждащ в гората, за да улови сигнал, но така, че да не пропусне светлината, предшестваща зората.

Не знаеше дали ще се получи, или не, но трябваше да опита.

Набра номера на Аш и натисна копчето за разговор.

— Хайде, Ахерон — промърмори под нос. — Вдигни проклетия телефон.

Астрид лежеше тихичко, знаейки, че телефонът никога няма да позвъни там, където се намираше Ахерон. Артемида нямаше да го позволи.

Само че Артемида не контролираше всичко.

Използвайки своите ограничени умения, Астрид „помогна“ на сигнала.

 

 

Аш се събуди в мига, в който телефонът му иззвъня. По навик се претърколи в леглото, за да вземе раницата си, само за да си спомни къде се намира и че не му беше разрешено да вдига телефона си, докато е в храма на Артемида.

Всъщност, като се замислеше, телефонът изобщо не би трябвало да звъни. Не беше като на Олимп да се издигаше антенна кула.

Което означаваше, че трябва да идваше от Астрид…

Само че ако Артемида го хванеше да говори с нимфата, щеше да побеснее и да развали уговорката им. Не че го беше грижа какво щеше да стори на него, но нямаше намерение да отприщи гнева и върху Астрид.

Скърцайки със зъби, Аш извади телефона си и остави гласовата поща да приеме обаждането, докато самият той слушаше съобщението.

Не беше Астрид. А Зарек.

— По дяволите, Ахерон, къде си? — изръмжа Ловецът, а после, след няколко секунди мълчание: — Аз… нуждая се от помощта ти.

Стомахът на Аш се сви при звука на шестте думи, които никога не бе очаквал да чуе от Зарек.

За бившия роб не можеше да е лесно да признае, че се нуждае от каквото и да било, от когото и да било. Особено пък от него.

— Виж, Ахерон. Наясно съм, че смъртната ми присъда е подписана, и не ме е грижа. Не съм сигурен точно колко знаеш за положението ми, но с мен има още някой. Името й е Астрид и твърди, че е нимфа на правосъдието. Нещо, на име Танатос, ме преследва и тази нощ вече е убил един Нощен ловец. Знам, че ако се добере до Астрид, ще убие и нея. Трябва да я защитиш заради мен, Ахерон… моля те. Трябва да дойдеш и да я прибереш на сигурно място, докато аз се бия с Танатос. Ако не го направиш заради мен, направи го заради нея. Тя не заслужава да умре само защото се опита да ми помогне.

Аш седна в леглото. Стискаше телефона толкова здраво, че ръбовете се впиха в ръката му. Искаше да отговори. Ала не се осмеляваше. Ярост и гняв се надигнаха в него.

Как смееше Артемида да го предаде отново! Проклета да беше.

Трябваше да се досети, че няма да озапти Танатос, както му беше обещала. Какво беше още един угаснал живот за нея?

Нищо. Нищо нямаше значение, освен онова, което тя искаше.

Само че него го беше грижа. Грижа го беше по начин, който тя никога нямаше да разбере.

— Аз съм в колибата си с телефона на Споон. Обади ми се. Трябва да я изведем оттук възможно най-бързо.

Връзката прекъсна.

Аш отметна завивките и се облече с помощта на волята си. Побеснял от гняв, натъпка телефона в раницата си и рязко отвори вратата на спалнята.

Артемида седеше на трона си, а нейният близнак, Аполон, стоеше пред нея.

И двамата подскочиха при появата му.

Нищо чудно, че според нея той се нуждаел от почивка.

Достатъчно бе умна, за да не допусне Ахерон и брат и да бъдат в една стая. Двамата се разбираха дори „по-добре“, отколкото тя и Сими.

Аполон се нахвърли върху него.

Аш протегна ръка и го запрати назад.

— Стой далеч от мен, Слънчице. Днес изобщо не съм в настроение.

Аш се отправи към вратата, ала Артемида отново му препречи пътя.

— Какво правиш?

— Тръгвам си.

— Не можеш.

— Махни се от пътя ми, Артемида. С настроението, в което съм, току-виж съм те наранил, ако продължаваш да ми се пречкаш.

— Закле се, че ще останеш тук в продължение на две седмици. Напуснеш ли Олимп, ще умреш. Много добре знаеш, че не можеш да нарушиш обещанието си.

Аш затвори очи и наруга тази мъничка подробност, която беше забравил в гнева си. За разлика от олимпийските богове, неговото обещание беше обвързващо. Веднъж дал дума, той не можеше да се отметне от нея, независимо колко го искаше.

— Какво прави той тук? — изръмжа Аполон. — Нали ми каза, че вече не идвал.

— Млъквай, Аполон — изрекоха Ахерон и Артемида в един глас.

Аш изгледа свирепо богинята, която направи крачка назад.

— Защо ме излъга за Танатос? Каза ми, че е бил задържан.

— Не съм те излъгала.

— Нима? Тогава защо миналата нощ е вилнял на свобода в Аляска, убивайки Нощните ми ловци, след като ти ми каза, че отново си го затворила?

— Зарек е мъртъв?

Аш изкриви устни.

— Изтрий си това обнадеждено изражение от лицето. Зарек е жив, но някой друг е бил убит.

Лицето на Артемида посърна.

— Кой?

— Откъде да знам? Нали съм затворен като в тъмница тук с теб.

Начинът, по който го каза, накара Артемида да настръхне.

— Казах на оракулите да го приберат, след като Дионисий го освободи. Предположих, че са го сторили.

— Тогава кой го е пуснал този път?

Те и двамата се обърнаха към Аполон.

— Не бях аз — сопна се той. — Дори не знам къде държиш това същество.

— Гледай наистина да не си бил ти — изръмжа Аш.

— Не ме е страх от теб, човеко. Веднъж те убих, мога да го направя и втори път.

Устните на Аш се извиха в бавна студена усмивка. Онова беше тогава, това беше сега. И дъската, на която играеха, и правилата, вече бяха различни и той би дал всичко, за да запознае бога с тях.

— О, моля те, само опитай.

Артемида застана между тях.

— Аполон, върви си.

— Ами той?

— Той не ти влиза в работата.

Аполон изглеждаше така, сякаш и двамата го отвращаваха.

— Не мога да повярвам, че допускаш нещо като него в храма си.

С пламнало лице, Артемида извърна поглед, прекалено сконфузена, за да каже каквото и да било на брат си.

Точно каквото Аш очакваше от нея.

Срамуваща се от него и от връзката им, тя открай време се опитваше да го държи настрани от останалите Олимпийци. От векове насам другите богове знаеха, че той идва да я вижда. Носеха се куп клюки за това, какво правят заедно двамата и колко дълго той остава при нея, но Артемида никога не беше потвърдила, че между тях съществува връзка. Никога не се бе принизила да го докосне в присъствието на друг.

Странно, как дори след единайсет хиляди години все още го дразнеше това, че е нейната мръсна малка тайна. Че след всичко, което бяха споделили и направили, тя едва понасяше да го погледне, когато не бяха сами.

И въпреки това го привързваше към себе си и отказваше да го остави да си върви.

Връзката им беше извратена и той го знаеше.

За съжаление, нямаше избор.

Но ако някога успееше да се освободи от нея, щеше да побегне колкото го държат краката. И тя го знаеше не по-зле от него.

Именно затова го държеше толкова здраво.

Аполон го изгледа с презрителна гримаса.

Цулос^[2].

Аш настръхна при тази древногръцка обида. Не за първи път го наричаха така. Като човешко същество, той я бе посрещал дръзко, с едно почти перверзно ликуване.

Единственото, което наистина болеше, бе, че след единайсет хиляди години, думата му прилягаше точно толкова добре, колкото и тогава.

Само че сега тя не му доставяше мрачно удоволствие.

А го прорязваше до дъното на душата.

Артемида сграбчи брат си за ухото и го задърпа към вратата.

— Махай се — изръмжа тя, докато го избутваше навън и затваряше след него.

После се обърна обратно към Ахерон.

Той не беше помръднал. Обидата все още тлееше дълбоко в него.

— Той е идиот.

Аш не си направи труда да й възрази. Напълно беше съгласен с нея.

— Сими, приеми човешка форма.

Сими излезе от ръкава му и придоби очертания пред него.

— Да, акри?

— Защити Зарек и Астрид.

— Не! — изплющя гласът на Артемида. — Не можеш да пуснеш това нещо навън. То може да разкаже на Зарек какво се е случило.

— Нека го направи. Време е той да разбере.

— Да разбере какво? Наистина ли искаш да научи истината за теб?

Аш почувства как през него премина вълна и разбра, че от сребристи очите му бяха станали червени. Артемида отстъпи назад, потвърждавайки предположението му.

— Онова, което скрих от него, беше истината за теб — процеди той през стиснати зъби.

— Нима, Ахерон? Наистина ли беше заради мен, или изтри спомените му от онази нощ, защото се боеше какво ще си помисли за теб?

Вълната стана по-мощна.

Аш вдигна ръка, за да я накара да замълчи, преди да е станало твърде късно и силите му да го завладеят. Твърде много време бе минало, откакто се бе хранил за последно, и беше прекалено нестабилен, за да се контролира.

Никой не би могъл да каже какво ще направи, ако продължат да се карат.

Той погледна към Сими, която чакаше до него.

— Сими, недей да говориш със Зарек, но се погрижи Танатос да не убие никой от тях двамата.

— Кажи му да не убива Танатос.

Аш понечи да възрази, но после се отказа. Нямаха време, а и той не се владееше достатъчно. Ако Танатос убиеше Зарек или Астрид, животът на всички щеше да се усложни неимоверно.

— Не убивай Танатос, Сими. А сега върви.

— Окей, акри, ще ги защитя.

И Сими изчезна.

Артемида присви зелените си очи.

— Не мога да повярвам, че изпрати това нещо само навън. То е по-лошо от Зарек и Танатос, взети заедно.

— Нямам избор, Арти. Замисляла ли си се какво ще стане, ако Астрид умре? Как според теб ще реагират сестрите и?

— Тя не може да умре, освен ако те не го пожелаят.

— Не е вярно и ти го знаеш. Има неща, върху които дори мойрите нямат контрол. И те уверявам, че ако ненормалният ти домашен любимец унищожи обичната им малка сестричка, те ще поискат твоята глава.

Не беше нужно да казва нищо повече. Защото, ако Артемида изгубеше главата си, светът, такъв какъвто го познаваха всички, щеше да се промени и да се превърне в нещо наистина ужасяващо.

— Ще ида да говоря с оракулите.

— Да, направи го, Арти. И като си се заела, помисли дали сама да не се заемеш с Танатос и да го върнеш у дома.

Артемида сви устни.

— Аз съм богиня, не прислужница. Никого не ходя да прибирам.

Аш се приближи до нея, така че ги делеше само една длан разстояние. Въздухът между тях трептеше от воюващите им сили и от свирепостта на емоциите им.

— Рано или късно, на всички ни се налага да правим неща, които са под достойнството ни. Не го забравяй, Артемида.

Той се отдръпна от нея и й обърна гръб.

— Само защото ти се продаде толкова евтино, Ахерон, не означава, че и аз трябва да го направя.

Той замръзна, както си беше с гръб към нея. Думите й, сурови и жестоки, го порязаха като нож. На върха на езика му беше да я наругае заради тях.

Но не го направи и тя трябваше да се благодари за тази негова проява на самоконтрол.

Вместо това заговори спокойно, избирайки много внимателно всяка своя дума.

— Ако бях на твое място, Арти, щях да се моля никога да не получа онова, което наистина заслужавам. Само че ако Танатос убие Астрид, дори аз няма да съм в състояние да те спася.