Шерилин Кениън
Нощни удоволствия (9)

6

Аманда изстена, когато почувства една топла, силна ръка да се плъзга по голия й корем и после към бедрото. Обхваната моментално от изгаряща страст, тя инстинктивно отвърна на ласката.

Кириан я обърна по гръб и покри устните й със своите. Главата й се замая от ласките му, от усещането за силата му. Никога досега не бе изпитвала нещо по-приятно от докосването на езика му или от начина, по който стегнатото му тяло се плъзгаше върху нейното. Пламенното й желание се разгоря още повече.

Целувката му бе ожесточена и страстна, и въпреки това необичайно нежна. Като затвори очи, тя вдъхна пикантния аромат на кожата му и вкуси топлината на устните му. Аманда прокара пръсти през копринено меката му златиста коса, очарована от начина, по който къдриците му се увиваха около пръстите й.

Кириан се отдръпна назад и я погледна с такъв неистов глад, че тя усети как тялото й пламна, когато великолепните мускули на раменете му заиграха под дланите й.

— Ти ще бъдеш моя — яростно заяви Хънтър с властен тон.

— И ти ще бъдеш мой — отвърна тя с усмивка и обви бедра около тесния му ханш.

Дъхът й секна от усмивката му, която разкри издължените му кучешки зъби. Като я прегърна, Кириан се претърколи по гръб и я притегли върху себе си. Аманда прехапа устни, като се взря в красивото му лице и почувства стегнатото му, мъжествено тяло между бедрата си. Преизпълнена от желание, тя започна да търка слабините си в твърдата му възбуда, а той простена в отговор на ласките й.

Хънтър я огледа с жаден поглед, след това протегна ръце и обхвана гърдите й с топлите си длани. Когато ги стисна нежно, тя покри ръцете му със своите.

— Бих могъл да те гледам цялата нощ — прошепна Кириан.

Аманда нямаше нищо против, защото самата тя с удоволствие би го гледала да се разхожда гол около нея до края на живота си. Походката му… Тялото му… Това бе повече, отколкото една смъртна можеше да понесе.

Той повдигна ханша й и я придърпа по-близо.

Аманда се подпря на ръцете си и се наведе над него, а косата й се спусна от двете страни на лицето й, образувайки тъмен балдахин над тях.

— А сега искам това. — Кириан обхвана с длани лицето й и го придърпа към себе си, за да я целуне. Устата му покри нейната и той леко смукна долната й устна между зъбите си.

От гърлото на младата жена се изтръгна стон, когато той плъзна ръката си от гърдите към слабините й.

— А ето какво искам най-много. — Той пъхна два пръста в най-интимната част на тялото й.

Аманда извика от удоволствие, докато пръстите му безжалостно я възбуждаха — плъзгаха се навътре и навън, въртяха се, разпалвайки в нея изгаряща страст.

Кириан отдръпна устните си от нейните и попита:

— А сега ми кажи какво искаш ти.

— Теб — прошепна тя.

— Тогава ще ме имаш. — Той я хвана за бедрата и притисна слабините й към твърдия си член.

Аманда прехапа долната си устна в очакване да го почувства в себе си. Да почувства как я изпълва цялата, докато споделят най-интимното си преживяване. Усети как членът му се притиска в клитора й. И точно в момента, когато бе сигурна, че ще се плъзне в нея, чу алармата на часовника.

Аманда се стресна и се събуди.

Все още замаяна от съня, тя огледа непознатата стая и й отне цяла минута, за да си спомни, че бе заспала в детската стая в дома на Грейс. Нима това е било само сън? Но всичко й бе изглеждало толкова истинско. Можеше да се закълне, че все още чувства ръцете на Кириан върху тялото си, горещия му дъх върху шията си.

— О, колко е несправедливо — промърмори младата жена, стана от леглото и изключи алармата. Тъкмо бе започнало да става наистина хубаво.

Как може да е било само сън? Просто сън за тайнствен непознат, който криеше болката си зад язвителни забележки и имаше толкова тъмни и смъртоносни очи, които я запленяваха. Като се помъчи да забрави силните си подсъзнателни преживявания, Аманда се загърна с робата, дадена й от Грейс, и се отправи към банята.

— Откъде се взе това? — попита Грейс.

Аманда спря в коридора, чувайки разговора между Джулиън и съпругата му на долния етаж.

— Предполагам, че Кириан ги е оставил — отговори Джулиън.

Като се прозяваше, младата жена слезе по стълбите и ги откри да стоят във всекидневната, заобиколени от пазарски торбички и кутии. Джулиън вече бе облечен за работа със сиво-кафяв панталон и пуловер. Грейс носеше широка синя нощница за бременни, а Никлос дърпаше и късаше парченца от книжната торба до нея.

— Какви са всички тези неща? — попита Аманда.

Джулиън вдигна рамене.

— Прав си — каза Грейс, откривайки бележка в една от торбичките. — От Кириан са. — Тя прочете бележката и се засмя. — Единственото, което е написал, е: „Благодаря за лейкопласта“. — Грейс подаде бележката на съпруга си.

Като прочете бележката, Джулиън въздъхна дълбоко:

— По наше време беше обичайно да се носят подаръци, когато отидеш на гости на приятел. Но не толкова много, дявол да го вземе. — Той прокара ръка през косата си, разглеждайки купчината подаръци. — Кириан винаги е бил щедър, но… по дяволите! — повтори той. — Предполагам, че снощи се е върнал и ги е оставил, докато сме спали.

Аманда бе изумена. Това приличаше на Коледа… у Рокфелер. Тя видя как Грейс извади десетки играчки за близнаците. Кукли за Ванеса, строителни кубчета за Никлос. Влакче и дървено конче.

От една торба Грейс извади малка кутийка.

— Това е за теб — каза тя, като я подаде на Джулиън.

Той отвори кутийката и пребледня. Съпругата му надзърна в кутийката и ахна:

— Това е пръстена ти на пълководец.

Аманда се приближи, за да погледне пръстена. Също като при този на Хънтър, горната му част представляваше плосък рубин, в който бе инкрустиран меч от диаманти, обграден от смарагдови лаврови листа.

— Прилича на пръстена, който носи Кириан. Само че на неговия има и корона от сапфир.

Джулиън кимна.

— Неговият носи царския печат, докато моят е строго военен.

Объркана, Аманда вдигна очи към него.

— Царския?

— Кириан беше принц — каза той простичко. — Единствен наследник на трона на Тракия.

Младата жена зяпна от изненада.

— Римляните са разпънали царския наследник? Не смятах, че са имали право да направят това.

Джулиън стисна челюсти.

— Теоретически е така, но бащата на Кириан се отказа от него в деня, в който той се ожени за Теона.

— Защо? — попита Аманда.

— Защото тя беше хетера. — Той видя как тя озадачено се намръщи и добави: — Това са жени от по-нисшата класа, обучени да забавляват и да бъдат компаньонки на богатите мъже.

— Аха — каза младата жена, разбирайки най-сетне какво е ядосало семейството му. — Той компаньонка ли си е търсил, когато я е срещнал?

Джулиън поклати отрицателно глава.

— Кириан я срещна по време на пиршеството у един приятел и бе запленен от нея. Той се кълнеше, че това е любов от пръв поглед. Всички се опитахме да му обясним, че тя се интересува единствено от богатството му, но той отказа да се вслуша в думите ни. — Джулиън се засмя горчиво: — Тогава той често постъпваше така. Баща му го обожаваше. Но когато разбра, че Кириан е развалил годежа си с македонската принцеса, за да може да се ожени за Теона, Алкис изпадна в ярост и му каза, че царят не може да управлява редом с проститутка. Двамата се скараха и в крайна сметка Кириан напусна двореца на баща си и отиде право при Теона, а час по-късно се ожени за нея. Като научи това, Алкис заяви, че Кириан е мъртъв за него.

При тези думи сърцето на Аманда се сви от жал.

— Значи той се е отказал от всичко заради нея?

Джулиън мрачно кимна.

— Най-лошото е, че Кириан никога не й изневери. Никой от вас не може наистина да разбере какъв подвиг бе това. В онези дни такова понятие като моногамията изобщо не съществуваше. Беше абсолютно нечувано мъж, особено с такова богатство и произход, да бъде верен на съпругата си. Но след като се ожени за Теона, той никога не пожела друга. Дори не погледна друга жена. — Очите на Джулиън гневно заблестяха. — Той наистина живя и умря за нея.

Сърцето на Аманда се сви от жал за Хънтър, сякаш изпита болката, която той сигурно още чувстваше.

Грейс подаде на приятелката си три торбички, в които имаше кутии, обвити с луксозна хартия.

— Тези са за теб.

Аманда отвори най-голямата кутия. Вътре имаше бутикова рокля. Тя прокара ръка по меката, тъмносиня коприна. Никога не бе докосвала нещо подобно. Като погледна в останалите торби, откри обувки и други кутии с марката на „Виктория Сикрет“. С поруменяло лице, младата жена не посмя да ги отвори пред Джулиън и Грейс. Не можеше да рискува, освен ако не искаше да умре от срам.

— Откъде знае размера ми? — попита тя, като погледна етикета на роклята.

Джулиън сви рамене. Аманда замръзна, като видя бележката, адресирана до нея. Почеркът бе елегантен и четлив.

„Съжалявам за пуловера ти. Благодаря ти, че се държа толкова добре.

Хънтър.“

Аманда се усмихна, макар да се почувства малко наранена от факта, че той все още отказваше да използва истинското си име, като общуваше с нея. Без съмнение това беше неговият начин да поддържа дистанция между тях. Така да бъде. Кириан имаше право на уединение. Правото да живее опасно безсмъртния си живот, без каквито и да е близки отношения с хората. Ако искаше да остане Хънтър за нея, тя щеше да уважи неговото решение.

И все пак, след всичко, което бяха преживели миналата нощ…

Дълбоко в сърцето си Аманда чувстваше, че е без значение какво име използва той. Тя знаеше истината за него. Като събра подаръците си, тръгна обратно към стълбите, за да се приготви за работа, но това, което наистина й се искаше, бе да благодари на Хънтър за неговата любезност.

След като си взе душ, Аманда отвори всичките си подаръци и откри цяло съкровище от секси бельо. Кириан й бе купил сини копринени чорапи и колан с жартиери в същия цвят. Никога досега не бе притежавала или носила такъв, затова й отне няколко минути, докато разбере как да си го сложи. Копринен сутиен и прашки в тон с него допълваха „тоалета“. Хм, за мъж, който искаше да запази дистанция, той определено бе избрал за нея нещо доста лично. Но пък, от друга страна, Хънтър бе пълна загадка.

Младата жена замислено прехапа устни, като посегна към роклята. Новото бельо я караше да се чувства невероятно женствена и нежна и по гърба й премина тръпка, когато си помисли, че Кириан го е докосвал.

Беше изключително еротично да знае, че ръката му вероятно е галила деликатната дантела на прашките, които сега интимно прилепваха между бедрата й, че пръстите му са опипвали чашките на сутиена, които сега обхващаха гърдите й. Как й се искаше той да е тук, за да я съблече, да я докосва толкова интимно като бельото.

Аманда рязко си пое въздух, като си представи как тъмните му очи ще се премрежат, когато я вземе в обятията си и започне да я люби. Гърдите й се напрегнаха само при мисълта за това.

Тя взе роклята от леглото и я притисна до тялото си. За един кратък миг й се стори, че долови полъх от екзотичния аромат на Хънтър и я прониза тръпка на страстен копнеж. Като облече роклята, коприната се плъзна по кожата й, напомняйки й за нейния сън, за усещането от ръцете на Кириан върху тялото й. О, как й се искаше той да е тук. Как й се искаше да го гледа, докато разкопчава роклята й, откривайки тялото й. Но това никога нямаше да се случи. Кириан се бе завърнал завинаги към опасния си живот. Желанието й веднага угасна и бе заменено с дълбока болка в сърцето. Болка, която според нея бе безсмислена, но въпреки това не я напускаше. Терзаеща. Желаеща. Изискваща. Аманда въздъхна, обу обувките си и заслиза по стълбите към долния етаж, където Джулиън я чакаше, за да я закара на работа.

— Толкова съжалявам за теб и Клиф.

Аманда вдигна очи от бюрото си и преброи до десет. Бавно. Ако още някой й го кажеше, щеше да побеснее, да се втурне в кабинета на Клиф и да го накълца на малки кървави парченца. Беше казал на всички в офиса за раздялата им и арогантно бе заявил, че вчера е била твърде съсипана от факта, за да дойде на работа. Искаше й се да го убие!

— Добре съм, Тами — отвърна тя на офис мениджъра с пресилена усмивка.

— Точно така — каза Тами. — Не падай духом.

Аманда сви устни, когато Тами излезе. Поне работният ден бе свършил. Сега можеше да се прибере вкъщи и… да мечтае за високия, красив мъж, когото никога повече нямаше да види. Защо този факт бе по-болезнен, отколкото скъсването с Клиф? Какво имаше в Хънтър, че той й липсваше толкова много? Всъщност знаеше какво. Той бе красив, умен и героичен. Тайнствен и смъртоносен. Но въпреки това сърцето й се разтуптяваше всеки път, когато й отправяше ослепителната си усмивка.

А сега си бе отишъл завинаги. Потисната, тя се приготви да тръгва. Като сложи папките в куфарчето си, Аманда излезе от кабинета си, качи се в асансьора и натисна копчето за партера. Не искаше да кара Грейс да чака отвън с близнаците. Освен това се чувстваше уморена. Това бе най-дългият ден в живота й. Защо изобщо бе поискала да стане счетоводител? Селена бе права — животът й бе ужасяващо скучен.

Когато вратите на асансьора се отвориха, тя излезе в остъкленото фоайе и се огледа. Макар че навън беше тъмно, паркингът бе така ярко осветен, че веднага видя, че Грейс още не е дошла. Мамка му! Вече се бе настроила да се прибира у дома.

Раздразнена, Аманда отиде да застане до вратата. Докато прехвърляше куфарчето си от едната ръка в другата, Клиф слезе от съседния асансьор, заобиколен от приятелите си. Страхотно, просто страхотно. Денят й ставаше все по-хубав и по-хубав. Като забеляза, че е сама, Клиф тръгна към нея, наперен като паун.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Всичко е наред, просто чакам да дойдат да ме вземат — отвърна тя рязко.

— Ако искаш да те откарам до дома ти…

— Не искам нищо от теб, разбра ли?

Аманда излезе през вратата, за да чака навън в студения мрак. Предпочиташе да измръзне от зимния вятър, отколкото да прекара още една минута с последния мъж на земята, когото искаше да види. Клиф я догони пред сградата. Тъмнорусата му коса леко блестеше на светлината на уличните лампи.

— Виж, Манди, няма причина да не можем да бъдем приятели.

— Не смей да ми се правиш на великодушен след днешното ти изпълнение. Кой ти е дал правото да кажеш на всички за моето семейство?

— О, хайде, Манди…

— Спри да ме наричаш Манди, като знаеш колко много мразя това.

Той погледна през рамо и тя си даде сметка, че половината от колегите им стояха отзад и ги слушаха.

— Виж, не аз, а ти си остана вчера вкъщи, защото си емоционално съсипана от случилото се в неделя вечерта.

Гневът й се разпали още повече. Емоционално съсипана? Тя? Заради него? Аманда го огледа внимателно. И за първи път си даде сметка колко жалък бе той.

— Извинявай, но вчера не си бях вкъщи. Всъщност, знаеш ли къде бях? Прекарах целия ден в обятията на един красив рус бог. Ти отдавна си вече минало.

Клиф изсумтя раздразнено.

— Видя ли, знаех си, че е само въпрос на време, преди семейството ти да ти повлияе. Ти си луда като всички тях. Обзалагам се, че утре ще се появиш облечена в черни кожени дрехи и ще говориш за лов на вампири.

Никога досега не бе изпитвала такова огромно желание да зашлеви някого, както искаше да зашлеви него в този момент. Как бе могла да си мисли, че си подхождат? Клиф бе подъл и груб. Нещо по-лошо, беше склонен да съди другите! Може Табита да бе малко странна, но й беше сестра, и никой нямаше право да я обижда! Изведнъж всички недостатъци, които не бе забелязвала у него, излязоха на преден план. И като си помисли човек, че бе изгубила една година от живота си да се опитва да угоди на тази мижитурка.

Тя беше идиотка! Абсолютна глупачка. Аманда почувства как косата на тила й настръхна миг преди да чуе в далечината ръмженето на перфектно работещ двигател. Клиф обърна глава към улицата и зяпна. Тя също погледна, за да разбере какво бе приковало вниманието му и замръзна при вида на лъскавото черно ламборгини, което приближаваше по алеята и спря до тротоара пред тях. На лицето й грейна усмивка. Разбира се, че…

Сърцето й се разтуптя, когато вратата се отвори и от колата слезе Хънтър, облечен в избелели дънки, пуловер с остро деколте на сиви и черни райета и черно кожено яке. Беше поразително красив. От шикозната му външност коленете й омекнаха.

— О, боже — чу тя шепота на Тами, когато той заобиколи колата.

Кириан спря пред Аманда и я огледа с жаден поглед.

— Здравей, сладката ми — каза той с дълбокия си, навяващ спомени глас. — Съжалявам, че закъснях.

Преди Аманда да си даде сметка за намеренията му, Кириан я придърпа в прегръдките си и долепи устните си до нейните в зашеметяваща страстна целувка. Тялото й незабавно пламна и отговор на докосването на езика му до нейния, докато той стискаше китките на двете й ръце зад гърба й. След това Кириан приклекна и я вдигна на ръце.

— Хънтър! — прошепна Аманда, когато той с лекота я понесе към колата.

Кириан й отправи своята страхотна усмивка. Тъмните му очи гледаха топло и в тях проблясваше хумор, примесен с желание. Той отвори с върха на ботуша си вратата до шофьора и я сложи на седалката. После вдигна куфарчето и дамската й чанта от тротоара, където тя ги бе изпуснала, и й ги подаде. След това се обърна и се усмихна разбиращо на Клиф.

— Трябва наистина да обичаш една жена, която живее, за да те види гол.

Струваше си да види изражението на Клиф, когато Хънтър затвори вратата и с грациозна походка се отправи към шофьорското място. С едно плавно движение той се качи в ламборгинито и потегли към изхода на паркинга.

В Аманда бушуваха хиляди емоции: благодарност, смях, по най-вече радост, че го вижда отново, особено след като Джулиън и разумът й я бяха убедили, че това никога няма да се случи. Не можеше да повярва какво бе направил току-що за нея.

— Какво правиш тук? — попита тя, когато излязоха от паркинга.

— Цял ден се побърках да мисля за теб — отвърна той тихо. — Усетих, че си объркана и огорчена, но не знаех защо. Така че се обадих на Грейс и разбрах, че тя е трябвало да те вземе след работа.

— Но ти така и не ми отговори защо си тук.

— Трябваше да се уверя, че си добре.

— Защо?

— Не знам. Просто дойдох.

Стоплена от думите му, Аманда се заигра с предпазния си колан.

— Благодаря ти за дрехите и за онова, което направи одеве с Клиф.

— За мен беше удоволствие.

Тя едва се въздържа да не протегне ръка и да го докосне, да не целуне своя прекрасен герой.

Хънтър увеличи скоростта и се отправи надалече от бизнес района.

— Мога ли да ти задам един въпрос? Защо жена като теб изобщо е поискала да се омъжи за такъв като него?

Аманда изненадано повдигна вежди.

— А ти откъде…?

— Имам психични способности, не помниш ли? В момента твоите истински чувства към този „тъп задник“ занимават всичките ти мисли.

Тя се сви и й се прииска да може да скрие мислите си.

— Това също го чух — подразни я Кириан, което я накара да се зачуди дали казва истината, или не.

— Има ли нещо, което може де се направи, за не надничаш през цялото време в главата ми? Това ме кара да се чувствам неудобно.

— Ако искаш, бих могъл да се откажа от тази си власт над теб.

— Наистина ли? Можеш просто да се откажеш от своите способности, когато си поискаш?

Той изсумтя.

— Не точно. Единствената способност, от която мога да се откажа, е тази да чета мислите на някого.

— Ако се откажеш, после можеш ли да си я върнеш?

— Да, но няма да е лесно.

— Тогава, приятел, направи го.

Кириан се засмя и се опита да се съсредоточи върху пътя, но единственото, което наистина забелязваше, бе цепката на роклята й, която разкриваше значителна част от обвитото й в копринен чорап бедро. Нещо по-лошо, той знаеше с какво е облечена под тази рокля. Това беше друга картина, която го бе преследвала през целия ден, докато се опитваше да поспи.

Устата му се изпълни със слюнка при мисълта за разкошните й форми, обгърнати от колана с жартиери. Единственото, което искаше, бе да пъхне ръката си под перфектно ушитата пола, докато стигне до тънката копринена лента, която скриваше най-интимното кътче на тялото й. О, да, представяше си как я отмества с пръсти, за да получи пълен достъп до него. Или как разкъсва това миниатюрно, почти прозрачно парче коприна и прониква дълбоко в нея, докато обутите й в копринени чорапи бедра обгръщат неговите. Хънтър се размърда на седалката и си спомни твърде късно, че трябваше да си купи някой чифт по-широки панталони.

Да докосва тялото на Аманда щеше да бъде райско блаженство. Стига това блаженство да бе позволено на същество като него. Кириан стисна по-силно скоростния лост, когато го прониза тази мисъл.

„Нито една жена няма да те обича за нищо друго, освен заради парите ти. Помни ми думите, момче. Мъжете като нас никога няма да познаят това чувство. Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да имаш дете, което да те обича.“

Той затаи дъх, когато дълго потисканият спомен нахлу с кристална яснота в съзнанието му. Но най-мъчителни бяха последните думи, които бе казал на баща си.

„Как бих могъл да обичам безсърдечен човек като теб? Ти не означаваш нищо за мен, старче. И никога няма да означаваш.“

Дъхът му секна от болката, която изпита. Бяха думи, изречени в момент на гняв, които никога не можеше да върне назад. Как е могъл да ги каже на човека, когото най-много бе обичал и уважавал?

— Е — попита Аманда, отвличайки го от мислите му, — какво се случи снощи с Дезидерий? Хвана ли го?

Кириан тръсна глава, за да проясни мислите си и да се съсредоточи върху настоящето.

— След нашия сблъсък той се скри в Дупка.

— Къде?

— В убежище за деймони — обясни Хънтър. — Това са астрални проходи между измеренията. Деймоните могат да се крият там в продължение на няколко дни, но когато се отваря портал, трябва да го напуснат.

Аманда бе поразена от чутото. Как бе възможно това?

— Не мога да повярвам, че някой от боговете е дарил деймоните със скривалище, където могат да избегнат правосъдието.

— Не са го направили. Деймоните сами са открили тези проходи. — Кириан се усмихна дяволито. — Обаче аз не се оплаквам. Това прави работата ми много по-интересна.

— Е, поне докато не ти доскучае — каза тя саркастично. — Ще ми бъде крайно неприятно, ако работата ти престане да те забавлява.

Той й хвърли поглед, от който й стана горещо.

— Скъпа, имам чувството, че край теб ще ми е невъзможно да скучая.

Думите му засегнаха болезнена струна в нея.

— Ти си единственият, който мисли така — каза тя, спомняйки си своя разговор със Селена. — Беше ми казано, че аз винаги накланям везните към Царството на скуката.

Хънтър спря на един светофар и я погледна изучаващо.

— Не проумявам тези думи, тъй като ти ме порази още в мига, в който се събудих и чух да ме наричаш „хубавец с кожени дрехи“.

С пламнало от смущение лице, Аманда се засмя при спомена.

— Освен това — продължи той, — не бива да виниш хората, че го казват, когато самата ти издигаш прегради около себе си.

— Моля?

Кириан превключи на първа и потегли.

— Това е самата истина. Ти криеш онази част от теб, която копнее за удоволствие, зад кариера, която един ден гарантирано ще те доведе до пиене на успокоителни. Носиш дрехи в убити цветове и блузи с поло яка, които прикриват страстта, която държиш под контрол.

— Не е вярно — възрази тя, настръхнала от възмущение. — Не ме познаваш достатъчно добре, за да говориш така. Освен това си ме виждал облечена само в едни от дрехите ми.

— Вярно е, но познавам твоя тип мислене.

— Да, бе — промърмори Аманда.

— Освен това почувствах лично твоята страст.

Лицето на младата жена поруменя още повече. Тя не можеше да отрече истината. Обаче това не означаваше, че й харесва начина, по който той, изглежда, виждаше право в душата й.

— Мисля, че се боиш от своята друга половина — продължи Хънтър. — Напомняш ми за древногръцката нимфа Лита. Тя била сбор от двете половини на един човек. Тези половини постоянно воювали помежду си, което правело много нещастна нимфата и всички, които я познавали, докато веднъж един гръцки воин не се натъкнал на двете половини и ги съединил. От този ден Лита заживяла в хармония със себе си и с другите.

— Какво? Да не искаш да кажеш, че те правя нещастен?

Той се засмя.

— Не, аз те намирам за забавна, но мисля, че ще бъдеш много по-щастлива, ако приемеш истинската си същност и не се опитваш толкова упорито да се бориш с нея.

— И това ми го казва вампир, който не пие човешка кръв? Кажи ми, не се ли бориш и ти с твоята природа?

Кириан се усмихна.

— Може би си права. Може би аз също ще бъда по-щастлив, ако освободя дивия звяр, който е в мен. — Той я погледна изкосо. — Чудя се дали би могла да се справиш с тази част от мен?

— Какво искаш да кажеш?

Той не отговори.

— Къде искаш да те откарам? В дома на Джулиън, у родителите ти или у вас?

— Ами, тъй като се движиш по посока на дома ми, предполагам, че е по-добре да ме закараш там. Живея на няколко пресечки от университета „Тулейн“.

Кириан се мъчеше да се съсредоточи върху трафика, но пред очите му непрестанно изникваха сцени от съня му. По дяволите, не можеше да си спомни кога за последен път бе сънувал такъв ярък сън. Беше се събудил рано сутринта, възбуден и копнеещ за Аманда. И можеше да се закълне, че възглавницата му ухаеше на нея. Кожата му също.

Беше прекарал останалата част от деня в опити да поспи, но само бе дремал на пресекулки. Желаеше тази жена толкова неистово, че се разтреперваше само от близостта й. Никога през живота си не бе желал нещо по-силно от това, което тя предлагаше: да даде воля на чувствата си и да я завладее. Само ца можеше да се осмели. Щом се бе стъмнило, Кириан бе тръгнал да я търси. За първи път, откакто бе Нощен ловец, той преследваше човек.

— Знаеш ли — каза тя с характерния си мек и напевен глас, от който по гърба му премина тръпка, стигайки чак до слабините. — Не беше необходимо да идваш да ме вземаш. Можеше да се обадиш в офиса ми и да попиташ как съм.

Кириан се прокашля, за да прочисти гърлото си, усещайки, че по лицето му плъзва топлина. По дяволите! Тя го бе накарала да се изчерви? Не беше се изчервявал, откакто бе неопитен юноша преди повече от две хиляди сто и шейсет години.

— Нямах телефонния ти номер.

— Би могъл да го вземеш от всеки телефонен указател. Разбира се, Грейс също го има.

Хънтър почувства, че тя се усмихва.

— По дяволите, вероятно си можел да го прочетеш и в мислите ми. — Погледът й стана дяволит и леко подозрителен. — Обзалагам се, че просто си искал да ме види отново, нали?

— Не — отговори той твърде бързо.

— Хм. — В гласа й прозвуча нотка на недоверие. — Защо ли не ти вярвам?

— Навярно защото никога не съм могъл да лъжа достоверно. И двамата се засмяха.

Аманда го наблюдаваше, докато той шофираше. Кириан носеше слънчеви очила с малки кръгли стъкла и изглеждаше по-шикозен, отколкото някой мъж имаше право да бъде.

— Отговори ми на един въпрос — каза тя.

Той въпросително повдигна вежди, но не каза нищо, гледайки право напред.

— Наистина ли ти харесва да бъдеш Нощен ловец?

Хънтър я погледна и се усмихна, така че се показаха кучешките му зъби.

— Кажи ми колко са професиите на света, при които можеш да играеш ролята на герой всяка вечер? Моята заплата достига астрономическа сума, а и ще живея вечно. Какво бих могъл да не обичам в тази работа?

— Но понякога не се ли чувстваш самотен? — попита Аманда.

— Човек може да бъде самотен и насред тълпа.

— Предполагам, че е така, но…

Той й хвърли кос поглед.

— Защо не ме попиташ това, което наистина искаш да узнаеш?

— Тъй като можеш да четеш мислите ми, защо направо не ми отговориш?

Усмивката му се разшири като на гладен вълк, който току-що е открил плячка.

— Да, любима, мисля, че си невероятно секси. И най-много от всичко бих искал да те заведа в моя дом и да те накарам да се почувстваш на седмото небе.

Лицето на Аманда пламна.

— Мразя, когато правиш така. Ти си по-лош и от Табита. Господи, нима всички Нощни ловци притежават такива способности?

— Не, скъпа, само аз. — След това добави: — Всеки от нас има индивидуални способности.

— Трябва да призная, че ми се иска при теб те да бяха по-различни.

— Добре, любов моя. За теб те вече не са в сила. Повече никакво четене на мислите.

Докато го наблюдаваше, Аманда осъзна, че макар той да имаше буен нрав и да се държеше като мъжкар, под тази фасада се криеше благородно сърце.

— Ти си добър човек, Хънтър.

— Искаш да кажеш добър вампир.

— Да, но ти не пиеш кръв.

Ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка.

— Това Джулиън ли ти го каза?

— Да. Каза, че за разлика от аполитите, Нощните ловци са избегнали тази част от проклятието на Аполон.

— Само за сведение — каза зловещо Кириан. — Ние не се нуждаем от кръв, за да живеем, но някои от Нощните ловци въпреки това я пият. — Той превключи скоростите. — Мисля, че снощи двамата с Джулиън сте прекарали твърде много време в разговори.

— Възможно е. — Но пък Хънтър бе станал нейната любима тема. Тя бе държала клетия Джулиън буден до полунощ, разпитвайки го за Кириан и Нощните ловци. — Вярно ли е, че деймоните живеят само двайсет и седем години?

Той кимна утвърдително.

— Точно затова са толкова опасни. Повечето аполити са готови на всичко, за да си спечелят още един ден.

Според Джулиън това бе и причината Нощните ловци да нямат душа. Така деймоните не можеха да се сдобият с най-силните души. А колкото по-силни души вземаха деймоните, толкова по-дълго живееха.

— Такива като теб — каза Кириан — са най-примамливата плячка за деймните. Когато отнемат душата на някого, те придобиват и всичките му психични способности.

Аманда се засмя.

— Аз нямам никакви специални способности.

— Можеш да вярваш на всички лъжи, ако това те прави щастлива.

— Това не е лъжа — отвърна тя в своя защита. — Аз нямам абсолютно никакви способности, ако не се брои способността ми да „схрусквам“ числата.

— Добре, мелнице за числа, вярвам ти.

Обаче интонацията, с която го каза, говореше точно обратното. Като изгледа с присвити очи упорития мъж, Аманда му посочи пътя към дома си. Когато наближиха, тя видя облаци сив дим да се издигат към нощното небе.

— Това пожар ли е?

— Да, и изглежда голям.

— О, не! — ахна младата жена, когато наближиха още повече и видя, че гори нейната къща.

Обаче Хънтър не спря там, а продължи по улицата към дома на Табита, където бушуваше друг пожар. Сълзи изпълниха очите на Аманда, докато слепешката търсеше дръжката на вратата.

— Табита! — изкрещя тя, ужасена, че сестра й може да е в къщата.

Преди да успее да мигне, Кириан изскочи от колата и се втурна в горящата къща. С разтуптяно сърце, младата жена слезе бързо след него. Като захвърли обувките си с висок ток, тя хукна към верандата, но не посмя да влезе боса в къщата.

— Хънтър? — извика Аманда, като се мъчеше да види нещо през пламъците. — Табита!

„Боже, дано Таби да е добре. Дано още да е на работа.“

Докато чакаше да види или чуе Кириан, един мотоциклет профуча през двора на Табита и спря с писък на спирачките до алеята за коли. Движейки се като светкавица, мотористът свали черната си каска, хвърли я на земята и се затича към къщата толкова бързо, че Аманда дори не видя чертите му. Той зави зад сградата в същия момент, когато Кириан излезе през вратата, носейки на ръце съквартирантката на Табита. Аманда го последва до моравата, където той положи Алисън на тревата.

— Сестра ти не е вътре — каза Хънтър, като наведе глава към неподвижното тяло на Алисън. — Тя е вдишала много дим. — Той огледа улицата в двете посоки; няколко съседи стояха наблизо, но никой от тях не се втурна да помогне. — Къде е проклетата линейка? — изръмжа Кириан.

Терминатор дотича при тях. Той близна първо лицето на Алисън, после и Аманда. Като потупа успокоително черното куче с бели петна, Аманда погледна нагоре и видя мъжа, който бе пристигнал с мотоциклета. Той бе красив като Хънтър, обаче в него имаше нещо неземно. Мистично.

Русата му коса бе късо подстригана, с изключение на две дълги плитки, които се спускаха от лявото слепоочие до средата на гърдите му. Носеше закопчано до шията черно мотористко яке, цялото покрито с келтски орнаменти в червено и златно, и дебела златна торква^[1] на врата.

Той коленичи до Кириан и прокара облечената си в ръкавица ръка на около два сантиметра над тялото на Алисън.

— Белите й дробове са обгорени — каза тихо.

— Можеш ли да й помогнеш, Талон? — попита Хънтър.

Талон кимна утвърдително. Той свали ръкавиците си и постави дланите си върху гърдите на Алисън. След няколко секунди дишането на девойката стана бавно и ритмично.

Талон срещна погледа на Аманда. Тя потръпна, като видя, че очите му са същите като на Кириан. Имаше нещо много смущаващо и странно в този нов Нощен ловец.

Той излъчваше спокойствие като някое бездънно езеро, осъзна младата жена. Това бе някакъв вид омиротворяващо спокойствие, което бе едновременно изкусително и плашещо. И тогава й хрумна, че трябва да се е случило нещо наистина ужасно. Иначе защо щеше да пристигне тук още един Нощен ловец?

— Дезидерий е запалил пожарите, нали? — попита тя.

Двамата мъже поклатиха отрицателно глави. Кириан погледна към Талон.

— Какво стана с твоя обект?

— Струва ми се, че те са се обединили. Докато твоят се крие, моят се опитва да ви превърне в дим.

Най-сетне пожарните коли пристигнаха. Един екип на „Бърза помощ“ се зае с Алисън, а те тримата се дръпнаха настрани.

— По дяволите, Талон, това е нещо ново — каза Хънтър, като прокара пръсти през косата си. — Прави ни напълно уязвими.

Талон обърна глава към горящата къща на Табита.

— Знам. Много е гадно, че те могат да обединят силите си, а ние — не.

— Защо не можете? — попита Аманда.

Талон се обърна към Кириан.

— Колко знае тя?

— Много повече, отколкото трябва.

— Можем ли да й имаме доверие?

Хънтър й хвърли кос поглед и несигурността в очите му я нарани. Тя никога не би направила нещо, за да навреди на този, който бе спасил живота й.

— Вчера получих съобщение по гласовата поща от Ахерон, в което казва да й даваме всяка информация, която тя поиска.

Талон се намръщи.

— Това съвсем не е в стила на Ти Рекс^[2].

— Знаеш, че Ахерон много мрази да го наричаш така.

— Точно затова го правя. Трудно ми е да повярвам, че Ти Рекс й е дал картбланш.

— Да, но познаваш Ахерон. Трябва да има определена причина за това и съм сигурен, че когато той прецени, ще намери време да ни просветли по този въпрос.

— Тогава ми кажете — настоя Аманда — защо вие не можете да обедините силите си?

— За да не се бием помежду си или да използваме силите си срещу хората или боговете — обясни Кириан. — В резултат на това, щом се съберем, започваме да черпим сила един от друг и способностите ни отслабват. Колкото по-дълго стоим заедно, толкова по-слаби ставаме.

Аманда зяпна.

— Това не е честно.

— Животът рядко е честен — каза Талон.

Хънтър се обърна към него:

— Да имаш някаква представа къде се намира обектът ти?

— Загубих сигнала за проследяване тук. Ето защо мисля, че някъде наблизо има Дупка.

— Страхотно — промърмори Кириан, — просто супер.

Талон се съгласи с него.

— Мисля, че е време да се обадим на Каталакис да ги изкара навън и двамата.

— Не — възрази бързо Хънтър. — В момента си имаме работа не с обикновен деймон и нещо ми подсказва, че да насъскаме един Ловец шейпшифтър срещу Дезидерий ще е все едно да хвърлим граната в буре с динамит. Последното нещо, от което се нуждаем, е той да вземе душата на един от тях. Представяш ли си какви щети може да нанесе с това?

— Ловец шейпшифтър? — възкликна Аманда. — Това нещо като върколак ли е?

Талон се прокашля:

— Не точно.

— Ние браним нощта — каза Кириан, — затова се наричаме Нощни ловци. А те… — Той погледна въпросително Талон.

Другият мъж продължи обяснението.

— Ловците шейпшифтъри са… — Той на свой ред погледна към Хънтър, сякаш търсеше точната дума.

Кириан сви рамене.

— Магьосници?

— Струва ми се подходящо — каза Талон.

Не и на Аманда, която нямаше представа за какво говорят.

— Магьосници? Като Мерлин?

— О, по дяволите! — изруга тихо Талон, като срещна погледа на Хънтър. — Сигурен ли си, че правилно си разбрал думите на Ти Рекс?

Кириан откачи мобилния телефон от колана си, прегледа запазените съобщения, после го подаде на Талон.

— Чуй го сам.

Другият мъж го направи. След кратка пауза, той върна телефона на Хънтър и се обърна към Аманда:

— Добре тогава, нека да го обясня така. Има четири основни вида деймони, или вампири: кръвопийци, душеядци, убийци и енергийни вампири, наричани още крадци на сънища.

Младата жена кимна разбиращо. Това й се струваше смислено.

— Вие, момчета, сте от убийците.

Кириан изсумтя възмутено:

— Какво? Ти май гледаш прекалено много филми.

— Не — поправи я Талон, без да обръща внимание на сарказма на Хънтър. — Убийците са най-страшните от всички вампири, защото не искат нищо от техните жертви. Те просто унищожават заради самото унищожение. Да не говорим, че са най-силните сред вампирите.

По гърба на младата жена премина студена тръпка.

— Дезидерий един от тях ли е?

Кириан поклати отрицателно глава, а Талон продължи да й обяснява:

— За да бъде защитен светът такъв, какъвто го познаваме, били създадени три раси ловци, които да преследват и унищожават деймоните. Наричат ни „Защитната пирамида“. Нощните ловци преследват кръвопийците и душеядците. Ловците на сънища преследват енергийните вампири, а Ловците шейпшифтъри унищожават убийците.

Аманда се намръщи.

— Това, което не разбирам, е защо няма една група, която да прави всичко.

— Защото не можем — отвърна Кириан. — Ако един човек или група хора са толкова силни, че да се движат във всичките четири измерения на съществуване, те ще са в състояние да поробят света. Нищо и никой няма да може да ги спре. Тогава боговете ще бъдат страшно ядосани.

— Кои са тези четири измерения?

— Времето, пространството, земята и сънищата — отвърна Талон.

Аманда въздъхна дълбоко.

— Добре, това наистина е страшно. Някой от вас, момчета, може ли да пътува във времето?

— И в пространството, и в сънищата.

— Аха — кимна разбиращо Аманда. — Значи Род Сърлин^[3] е бил Ловец шейпшифтър?

Те не изглеждаха особено развеселени.

— Е — каза тя, — неуспешен опит да се пошегувам. Просто се опитвам да разбера всичко това.

Талон се засмя.

— Недей. Аз се опитвам да го разбера вече петнайсет века и все още научавам нови неща.

Хънтър направи гримаса.

— И ти ли? Всеки път, когато си помисля, че съм си изяснил всичко, се появява някой като Дезидерий и напълно променя правилата.

— Така е — съгласи се със смях Талон. Той изпъна рамене. — И като говорим за страшни неща, аз трябва да вървя. Разузнавачите ми изчезват в момента, докато си говорим.

Хънтър престорено потрепери.

— Мразя, когато общуваш с мъртвите пред мен.

Талон му хвърли полушеговит, полусериозен поглед.

— Ти ли си идиотът, който ми е изпратил фланелката с надпис „Виждам мъртви хора“?

Кириан се засмя:

— Трябва да е бил Улф. Мислех, че само се шегува за това.

— Явно, че не. Получих я преди три дни, обаче ще му го върна тъпкано за тази шега. — Талон погледна към Аманда. — Дръж я близо до себе си.

Хънтър кимна в знак на съгласие.

Талон погледна през рамо към един от пожарникарите.

— Само така ми се струва или онзи пожарникар аполит зад мен ни наблюдава твърде внимателно?

— Да, и аз го забелязах. Мисля, че трябва да го поразпитам.

— Не тази вечер. Първо трябва да осигуриш безопасност на тази жена. Аз ще се занимая с аполита.

Кириан го погледна изненадано.

— Нямаш ли ми доверие?

— Не, разбира се, елине. Познавам те твърде добре.

Талон се отправи към черния си „Харли Дейвидсън“ и вдигна каската си от земята.

— Ще те уведомя за резултата по електронната поща.

— По електронната поща? — възкликна изненадано Аманда. — Трябва ли да питам?

Хънтър сви рамене.

— В крак с технологиите сме. Някога плащахме на куриери да пренасят информацията между нас.

— Аха — каза тя, забелязвайки един самотен мъж, който стоеше в сенките от другата страна на улицата. Вместо да гледа пожара, той изглеждаше по-заинтересован от двамата й спътници.

Талон се върна при тях.

— Имам въпрос — прошепна Аманда, докато разглеждаше великолепната русокоса фигура в сенките от другата страна на улицата. — Всички деймони ли са руси?

— Да — отвърна Кириан. — Както и всички аполити.

— Тогава как може да се различи аполит от деймон?

— Освен ако не ни блокират, ние усещаме тяхното присъствие — обясни Талон. — Но за хората единственият начин да ги различат едни от други, е като видят черния, приличащ на татуировка символ, който се появява в средата на гърдите на деймоните, където се събират човешките души.

— Аха — каза пак младата жена, като не откъсваше очи от мъжа, който ги наблюдаваше. — Кажете ми, не мислите ли, че вашите обекти може нарочно да са ви събрали заедно, за да отслабнат силите ви, преди да ви нападнат?

Двамата мъже я погледнаха озадачено.

— Защо питаш? — поинтересува се Талон.

— Ами, аз не съм експерт, но онзи тип зад теб ми прилича на деймон.

Едва бе изрекла думите, когато една светкавица удари Талон право в гърба и го повали на земята. Кириан изруга и я блъсна към колата. Той самият прескочи автомобила и се втурна към деймона, който бе нападнал Талон. Двамата се вкопчиха един в друг и се затъркаляха на земята, като ожесточено си нанасяха удари. Аманда се спусна към Талон. Той бе облян в кръв. С разтуптяно сърце, тя се опита да му помогне, но преди да успее да направи каквото и да било, ги нападна друг деймон. Реагирайки инстинктивно, младата жена измъкна келтския кинжал от колана на Талон и нанесе удар в гърдите на деймона. Той изсъска и отстъпи. Талон скочи на крака, грабна кинжала от ръката й и го запрати в гърба на бягащия деймон. Последва блясък като от светкавица и той се изпари във въздуха.

Кириан се появи от мрака, дишайки тежко, вдигна кинжала на Талон от земята и му го подаде.

— Добре ли си? — попита той.

Келтът направи гримаса, като сгъна ръката си в лакътя.

— Кървил съм и по-лошо. А ти как си?

— И аз съм кървил по-лошо.

Талон кимна рязко на Аманда.

— Благодаря ти за помощта.

Той потърка с ръка плешката си.

— Сега се погрижи приятелката си. Ще говорим по-късно.

— Добре — отвърна Хънтър.

Аманда се намръщи, гледайки как Талон преметна крак през седалката на мотоциклета. Движенията му бяха бавни и предпазливи и това само доказваше каква силна болка изпитва.

— Той наистина ли е добре?

— Ние оздравяваме бързо. Повечето от раните ни изчезват за по-малко от едно денонощие.

В далечината прозвуча сирена. Кириан погледна към улицата, където примигваха светлините.

— Идват полицейски патрулки. Трябва да се махнем, преди да пристигнат.

— Какво ще стане с Алисън?

— Ще се чувства добре, щом се събуди. Докосването на Талон лекува всичко, освен смъртта.

— Ами Терминатор?

Кириан подсвирна и отвори вратата на колата. Той остави кучето да се настани на нейната седалка.

— Ще ни е малко тесничко, но мисля, че ще се справим.

Аманда се качи в автомобила и взе Терминатор в скута си. Забеляза кръвта по ръката на Хънтър едва когато той седна до нея.

— Ти си ранен?

— Само повърхностна рана на рамото. Ще заздравее.

— Господи, Кириан, как издържаш на това, с което се занимаваш?

Той се засмя.

— Правя го от толкова дълго време, че честно казано, не помня какъв бе животът ми, преди да умра.

От думите му я побиха тръпки.

— Но ти не си наистина мъртъв, нали? Всичко това ми се струва малко неясно. Имаш пулс, кървиш, да не говорим, че кожата ти е топла на допир. Това предполага живот, нали?

Той запали двигателя и пое по улицата, отдалечавайки се от полицейските коли.

— И да, и не. Когато човек умре, Артемида използва силата си, за да улови душата му. След като душата му е надлежно прибрана, тя го връща към живот.

— Как?

— Нямам представа, тъй като тогава съм бил мъртъв. Единственото, което знам, е, че пред очите ми притъмня, а когато се събудих, имах сили и възможности, които преди това не притежавах.

Аманда размишляваше върху чутото, докато галеше Терминатор зад ушите и притискаше главата на кучето към стомаха си, за да мирува.

— Означава ли това, че можеш отново да умреш?

— Да.

— Тогава какво ще се случи?

Кириан въздъхна дълбоко.

— Ако умрем, преди да си върнем душите, ние завинаги ще бродим по земята без никакви сили. Ще бъдем заключени като сенки в телата си, но тъй като няма да притежаваме реална субстанция, няма да можем да докосваме нищо или да бъдем чувани от никого, освен от оракули. Ще страдаме от глад и жажда, но няма да можем да ги утолим. Това е краткият път от частичното към пълното проклятие.

Аманда зяпна, втрещена от ужаса на такава съдба. Не можеше да понесе мисълта, че би могло да го сполети подобно нещо.

— А ще ти се случи ли това, ако бъдеш убит от деймон?

Той кимна утвърдително.

— Не е справедливо.

Хънтър я погледна изучаващо.

— Какъв ли е бил животът ти, момиче, щом делиш всичко на справедливо и несправедливо? Животът и смъртта просто съществуват. Справедливостта няма нищо общо с тях.

Думите му бяха много красноречиви. Колко ли пъти бе станал жертва на несправедливост, за да се чувства така? След тази мисъл веднага я осени друга.

— Джулиън ми каза, че можеш да си върнеш душата.

— На теория, да.

— На теория? — повтори тя въпросително, а Терминатор вдигна глава, за да разгледа Хънтър.

Кириан протегна ръка и потупа кучето по главата, докато то отново се отпусна в скута й.

— В договорите ни има оставена „вратичка“, но през последните две хиляди години само шепа хора постигнаха успех. Повечето от тези, които се опитаха, в крайна сметка се превърнаха в сенки.

Аманда сви вежди. Какъв ужас. По тона му си личеше, че се е примирил с факта, че никога няма дори да опита. Защо?

— Какво трябва да направиш, за да получиш обратно душата си?

Хънтър сви рамене.

— Не знам. Никой от нас не знае, защото начинът на връщане е различен за всеки Нощен ловец. Известно ми е само, че когато настъпи моментът на истината, Нощният ловец или е пуснат на свобода, или е прокълнат завинаги.

Онова, което Кириан не й каза, бе, че за да бъде освободен, Нощният ловец трябва да повери душата си в ръцете на някой, който го обича. След жестокото предателство на съпругата му той никога не би поверил на някого тялото или сърцето си, да не говорим за безсмъртната си душа. Бе видял твърде много от събратята си да се превръщат в сенки, защото човекът, на когото се бяха доверили, не бе издържал изпитанието. Дълбоко в себе си бе уверен, че никоя жена не би могла да го обикне. Дори и мъничко. Да не говорим толкова много, че да го освободи.

— Защо си приел този живот? — попита тя.

Кириан я погледна изненадано.

— Вече ти казах: имам неограничен доход и безсмъртие. Какво може да не ми харесва?

И все пак Аманда не повярва на думите му. Това беше твърде елементарно, а той не й се струваше толкова повърхностен.

— Просто не ми изглеждаш алчен човек.

— Не?

— Категорично не. Ти си твърде земен. Твърде щедър. Алчните хора не правят такива внимателно подбрани подаръци, като тези, които беше оставил за Джулиън и семейството му. — Тя видя как Хънтър стисна челюсти и разбра, че е уцелила право в целта. — Впрочем как успя да върнеш пръстена му? Джулиън каза, че го е продал преди няколко години.

Кириан остана мълчалив толкова дълго, че Аманда помисли, че няма да получи отговор. Най-накрая той проговори:

— Преди около година спасих от нападение на деймон един мъж, който го носеше. Когато видях пръстена, направо не можах да повярвам на очите си. Предложих на човека да го купя, но той ми го подари заради това, че го бях спасил.

Аманда го изгледа с присвити очи. Искаше й се да може да прочете мислите му, така както той можеше да прочете нейните.

— Защо си поискал да го купиш?

Сянка премина по лицето на Хънтър, издавайки колко много го безпокоеше тази тема.

— Е? — подкани го тя, когато стана ясно, че той няма да отговори.

— Какво искаш да ти кажа? — попита Кириан с рязък и раздразнен тон. — Това, че като го видях, изпитах моментна слабост? Че за миг почувствах пристъп на носталгия? Да, така е. Ето сега вече знаеш, че Нощният ловец, който няма душа, има сърце. Доволна ли си?

— Вече ми бе известно, че имаш сърце.

Той спря на един червен светофар и я погледна. На челото му се появи дълбока бръчка, докато се опитваше да разбере какво представлява тя.

— Вярваш или не — продължи Аманда, — но това се вижда във всяка твоя постъпка.

Кириан поклати глава, сякаш не й вярваше, после отново насочи вниманието си към светофара.

— Ти не знаеш нищо за мен.

Това беше вярно и все пак… Тя бе заинтригувана от него. Очарована. Този мъж, който не беше човек, я привличаше и съблазняваше. Всичко, което винаги бе искала от живота, бе той да е нормален. Да има дом, пълен с деца, в който да цари топлина и любов. Един спокоен живот. Хънтър не можеше да й предложи нищо от това. И все пак, когато го погледнеше, когато си мислеше за него, с нея се случваха странни неща. Не беше само страст. Имаше нещо повече. Нещо необяснимо, което я караше да бъде малко по-щастлива, по-нежна. Нещо, което я караше да се чувства извисена, когато беше край него. Запита се дали и той чувстваше същото. Дори и да чувстваше, Кириан го прикриваше много добре зад суровата си външност.

— Мога ли да те попитам нещо друго?

Той въздъхна раздразнено.

— По дяволите, какво още? Вече ме пита за всякакви неща.

Тя пренебрегна саркастичните му думи.

— Защо стана Нощен ловец?

— Исках да си отмъстя на всяка цена.

— На Теона?

Този път болката, която се изписа на лицето му, и лекото потрепване на ноздрите му, бяха съвсем очевидни. Ръката му стисна толкова силно волана, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

Аманда си пое дълбоко дъх, докато галеше ушите на Терминатор. Не можеше да го вини, че е искал да отмъсти на жената, която толкова безсърдечно го бе предала на враговете му.

— Джулиън ми каза, че боговете са ти дали двайсет и четири часа да си отмъстиш. Какво направи с нея?

Долната му челюст затрепери и когато проговори, гласът му беше изпълнен с гняв:

— Заради нея аз обърнах гръб на семейството си. Отказах се от престола и нараних хората, които наистина ме обичаха. Заради Теона последните думи, които казах на моите родители, бяха болезнени и жестоки. А когато съобщили на баща ми новината, че съм мъртъв, той полудял от скръб. Скочил от прозореца на детската ми стая върху камъните на двора, където издъхнал, целият потрошен, викайки моето име. Майка ми не проговори до смъртта си, а най-малката ми сестра си отряза косата, за да покаже на света колко силна е нейната скръб. Без мен, като водач на армията, римляните завладяха моята страна. Народът ми загуби достойнството си, националността си и векове наред страда от римското потисничество. — Хънтър погледна към нея. — Кажи ми, какво щеше да направиш ти с жена ми?

Очите й се напълниха със сълзи от болката в гласа му. Толкова й беше мъчно за него. Господи, никой не заслужаваше подобно наказание само защото погрешно си е помислил, че някой го обича.

Обаче най-много я порази фактът, че той не спомена какво е причинила Теона на него. Хънтър съжаляваше единствено за това, което случилото се бе коствало на семейството и родината му.

Желанието й да го докосне бе толкова силно, че не разбираше как успява да се въздържи. Вместо това, тя съсредоточи вниманието си върху Терминатор, като го прегръщаше така, както й се искаше да прегръща Кириан.

— Не знам — прошепна Аманда със свито гърло. — Предполагам, че и аз щях да я убия.

— Всеки би си помислил същото.

По гърба й полазиха студени тръпки.

— Но ти не си го направил, нали?

— Не. Бях стиснал с две ръце шията й и тъкмо щях да сложа край на живота й, когато тя ме погледна с разплакани, уплашени очи. Минута преди това исках да я убия, а следващото нещо, което помня, бе, че избърсах сълзите й, целунах треперещите й устни и я оставих да си върви в мир. — Хънтър стисна зъби. — Така че, виждаш ли, сега седиш до най-големия глупак, който някога се е раждал. Човек, който продаде душата си, за да си отмъсти, а никога не го направи.

Целият ужас на миналото му се стовари върху нея. След всичко, което бе изстрадал заради съпругата си, след всичко, което бе изгубил, той все още я обичаше. И то много. Без значение какво му бе причинила Теона, в крайна сметка той й бе простил. Как можеше някой да предаде човек, способен на такава голяма любов и вярност? Аманда не можеше да проумее това.

— Съжалявам.

— Недей. Както казват, сам си постлах постелята и бях разпнат в нея. Аз бях сляп и глупав. Твърде късно осъзнах, че тя нито веднъж не ми каза, че ме обича.

Съжалението и тъгата в гласа му направо й разбиха сърцето.

— Ти не си виновен — каза Аманда, когато навлязоха в „Гардън Дистрикт“. — Тя не е имала право да те предаде.

— Теона не ме предаде. Аз го направих.

Боже, колко беше силен. Никога не бе срещала човек, готов да поеме на плещите си такава отговорност. Как й се искаше да намери начин да преодолее стоманената стена, която Кириан издигаше около себе си. С натежало сърце, Аманда гледаше именията отпреди Гражданската война, край които минаваха, където се издигаха огромни дъбове и борове, от чиито клони висеше испански мъх.

Хънтър спря автомобила на една алея за коли в края на улицата. Дървета закриваха гледката към къщата. Две каменни колони поддържаха тежки триметрови порти от ковано желязо. Краят на високата тухлена стена, която обграждаше двора, не се виждаше. Мястото изглеждаше като крепост. Кириан извади от жабката едно дистанционно, натисна бутона и тежките порти се отвориха.

Дъхът на Аманда секна, когато той пое по дълга, извита алея и тя най-сетне видя дома му. Челюстта й увисна. Къщата бе огромна! Неокласическата й архитектура бе най-добрата от всички, които бе виждала. Високи колони се издигаха по целия периметър на сградата, а балконите на втория етаж имаха богато украсени парапети от бяло ковано желязо.

Хънтър заобиколи от задната страна на къщата и влезе в гараж за шест автомобила, където Аманда откри, че той притежава също и мерцедес, порше, стар модел ягуар и чисто нов буик, който изглеждаше странно не на място сред другите коли. Ламборгинито естествено й бе подсказало, че Кириан е богат, но тя никога не си бе представяла, че той живее така.

„Като царска особа.“

Тя трепна при тази мисъл. Разбира се, че ще е така, тъй като той беше точно такъв. Принц. Един истински древногръцки принц.

Когато вратата на гаража се затвори зад тях, Кириан й помогна да слезе от колата. Той пусна Терминатор да тича в задния двор, а след това я въведе в огромната къща. Аманда се опита да обхване с поглед всичко наведнъж, докато вървяха по малък коридор към кухнята, където слабичка възрастна испанка тъкмо изваждаше нещо апетитно от фурната. Кухнята бе огромна, с уреди от неръждаема стомана и антики, закачени по тъмнозелените й стени и наредени по мраморните й плотове.

— Роза — каза Хънтър с укор в гласа, докато оставяше ключовете си върху плота до вратата. — Какво правиш тук?

Жената подскочи стреснато и се потупа по гърдите.

— Господи, дете, изкара ми ангелите.

— Ще те изплаша още повече, ако не изпълняваш това, което каза лекарят. Двамата с теб имахме уговорка. Трябва ли да се обадя отново на Мигел?

Тя го изгледа, като присви големите си кафяви очи, и сложи тавата с пилето върху печката.

— Хайде сега, недей да ме заплашваш. Аз съм родила това момче и няма да го оставя да ми чете лекции какво трябва и какво не трябва да правя. Това се отнася и за теб. Грижа се за собственото си семейство много преди ти да се родиш. Разбра ли?

— Да, госпожо.

Роза млъкна, като забеляза Аманда. На лицето й се появи широка усмивка.

— Хубаво е да те видя с жена, чедо.

Кириан погледна смутено Аманда. Той пристъпи към печката да погледне яденето.

— Мирише вкусно, Роза, gracias^[4].

Възрастната испанка се усмихна гордо, като го наблюдаваше как се наслаждава на творението й.

— Знам, точно затова го сготвих. Дотегна ми да гледам опаковки от полуфабрикати и торбички от заведения за бързо хранене в кофата за боклук. От време на време трябва да ядеш истинска храна. Тези готови боклуци ще те убият.

Кириан се усмихна леко.

— Мисля, че мога да се справя.

Роза изсумтя.

— Всички си мислим така, затова сега трябва да пия хапчета за сърцето.

— И като заговорихме за това — каза Хънтър, като я погледна укоризнено, — вече трябваше да си се прибрала у дома. Ти ми обеща.

— Тръгвам си. Сложих салатата в хладилника. Ще има достатъчно и за двама ви.

Кириан взе палтото на Роза от облегалката на стола и й помогна да се облече.

— Утре имаш почивен ден.

— Но градинарят ще дойде.

— Ник ще му отвори.

— Но…

— Ник ще се оправи, Роза.

Тя го потупа нежно по ръката.

— Ти си добро момче, сине. Ще се видим в сряда.

— Но не и преди обяд.

Възрастната жена се усмихна.

— Не и преди обяд. Лека нощ.

— Adios^[5].

— Е — подразни го Аманда веднага след като останаха сами. — Значи знаеш как да се държиш мило с някого.

Тя забеляза как потрепнаха устните му, докато се мъчеше да потисне усмивката си.

— Само когато съм в настроение.

Хънтър извади вилица и нож от чекмеджето и отряза малко парченце от пилето.

— О, страхотно е — каза той, после отряза още едно парченце. — Заповядай, трябва да го опиташ.

Преди да осъзнае какво прави, Аманда лапна парчето. Ароматът на подправките изпълни устата й в мига, когато си даде сметка каква интимност има между тях в този момент. По погледа му разбра, че тази мисъл е споходила и него.

— Много е вкусно — каза, като отстъпи назад.

Кириан мълчаливо се зае да вади чинии. Докато го наблюдаваше, върху нея внезапно се стовари целият ужас, преживян тази вечер.

— Къщата ми е съсипана — прошепна Аманда. — Напълно е унищожена.

Той остави чиниите настрана, тъй като усети болката й. Смазващото й чувство за загуба го заля като вълна.

Аманда вдигна изпълнените си със скръб очи към него.

— Той защо опожари дома ми? Защо?

— Добре поне, че ти не беше вътре.

— Обаче можех да бъда. Боже, Кириан, по това време Табита обикновено си е вкъщи! Какво щеше да стане, ако ти не беше там? Алисън щеше да е мъртва. Сестра ми можеше да загине. — Тя изхлипа, като се огледа, обзета от паника. — Той няма да спре, докато не ни убие, нали?

Без да се замисля, Хънтър я придърпа към себе си и я притисна в обятията си.

— Всичко ще е наред, Аманда.

Той замръзна, осъзнавайки какво бе направил. Беше се обърнал към нея по име и почувства, че това разби на парчета някаква бариера в него. По бузите на младата жена се стичаха сълзи.

— Знам, че това е просто една къща, но всичките ми вещи бяха там. Моите любими книги, одеялото, което баба ми изплете за мен, преди да почине. Всичко, което бях аз, остана в нея.

— Не всичко. Ти все още си тук.

Тя плачеше до гърдите му. Кириан затвори очи и опря буза в главата й, докато тя се притискаше в него. Бяха изминали векове, откакто за последен път бе утешавал жена, откакто се бе чувствал така. И това го разтърси дълбоко.

— Дезидерий може ли да се добере до Табита?

— Не — прошепна той в косата й, опитвайки се да не вдишва прекрасния аромат на рози. Не успя и тялото му мигновено реагира, като желанието му към нея разгоря пожар в слабините му. — Докато стои в човешко частно жилище, той не може да стигне до нея. Това е едно от ограниченията, които Аполон им е поставил, когато ги е проклел, така че хората да имат някаква защита.

Аманда си пое пресекливо дъх и се отдръпна от него.

— Съжалявам — каза тя и избърса сълзите от лицето си.

Хънтър стисна зъби, като забеляза как трепери ръката й. Щеше да убие Дезидерий, задето й бе причинил такава мъка.

— Обикновено не плача пред други хора.

— Не се извинявай — прошепна той, като обхвана с длани лицето й. — Държиш се по-добре, отколкото мнозина други при тези обстоятелства.

Аманда го погледна изпод мокрите си дълги, черни мигли. Сърцето му се разтуптя от уязвимостта, която съзря в очите й. Уязвимост, която го троша толкова дълбоко, че направо се сепна.

Желаеше я отчаяно.

Толкова дълго не бе изпитвал това чувство. Не, поправи се той, никога не бе изпитвал такова чувство към друга жена, даже и към Теона. Това не беше просто страст или любов, Кириан се чувстваше свързан с нея. Те бяха като двете половини на едно сърце. Но чувството беше измамно. Трябваше да е такова. Той вече не вярваше в любовта. Не вярваше в нищо. И псе пак… Аманда го караше да иска да вярва отново. Караше го да копнее за неща, които бе забравил. Неща като нечия нежна ръка, заровена в косите му, когато се събуди. Усещането за топло тяло, притиснато до него, докато спи. Той бе почти безсилен пред това чувство.

Мобилният му телефон иззвъня. Хънтър го откачи от колана и го вдигна до ухото си. Беше Талон.

— Жената с теб ли е? — попита той.

— Да, защо?

— Защото имаш голям проблем. Аполитът ми каза, че пожарите са подпалени с помощта на електронен таймер, скрит в къщите.

Кириан смръщи чело, после изпита хлад, като си спомни нещо друго, което младата жена му бе казала предния ден.

— Аманда — обърна се той към нея. — Ти не каза ли, че Дезидерий те е хванал, докато си била в дома на Табита?

Тя кимна утвърдително.

— Във всекидневната.

Стомахът му се сви на топка от ужас.

— Чу ли това? — попита той Талон.

Талон изруга.

— Как е възможно?

— Някой е поканил Дезидерий в къщата, което означава, че наоколо се мотае човек, който работи с него или за него. А инстинктът ми подсказва, че Табита не би била толкова глупава.

— Алисън също — вметна Аманда. — Тя знае, че трябва да си отваря очите за всеки подозрителен човек.

Кириан обмисли чутото.

— Някакви идеи? — попита той Талон.

— Никакви.

— Какво казва твоят разузнавач?

— Сеара не знае нищо. А следващият малък проблем е, че раната на гърба ми не заздравява.

Ако стомахът на Хънтър се свиеше още повече, щеше да се превърне в диамант.

— Не си се излекувал досега?

— Прострелян съм с астрален заряд. От същия вид, който използват боговете.

Кириан изстина.

— Аз не убих бог, а деймон.

— Знам.

Той изруга през зъби.

— В какво сме се забъркали?

— Трудно ми е да ти отговоря, но докато не научим повече, предлагам да държиш жената плътно до себе си. При нейните неразкрити способности, Дезидерий ще я преследва с всички сили. Сигурен съм, че сега той предпочита да хване нея, а не сестра й.

Кириан премести телефона на другото си ухо, докато гледаше как Аманда отиде да седне до масата. Богове, не можеше да понесе мисълта, че някой може да я нарани. Тази представа му причини мъчителна болка.

— Мога ли да помогна с нещо за гърба ти?

— Не. Просто адски боли.

Чувството бе добре познато на Хънтър. Рамото му още смъдеше от светкавицата на Афродита.

— Започвам да разбирам как Дезидерий е убил последните осем Нощни ловци, които го преследваха.

— Да — съгласи се Талон. — И не искам ние да сме деветият и десетият.

— Аз също. Добре, ще държа Аманда в безопасност при мен, но проблемът със сестра й си остава все така неразрешен.

— Мога да накарам Ерик да обуздае Табита за момента. Ти гледай Аманда да поддържа връзка с нея или тя може да направи живота ни още по-труден.

— Дадено. — Хънтър затвори телефона и го хвърли върху плота.

— Нещо не е наред ли? — попита Аманда.

Той се засмя против волята си.

— Мисля, че по-точният въпрос е „Има ли нещо наред?“

— И това означава?

— Това означава, че твоят скучен живот току-що приключи.

И изглежда, през следващите няколко дни ще започнеш да разбираш колко опасен е моят.