Шерилин Кениън
Нощни удоволствия (8)

5

След като Кириан си тръгна, Аманда позвъни на Табита и я увери, че е в безопасност, а след това си взе набързо душ и облече клина и суитчъра, които й зае Грейс. Седна на дивана с чиния спагети, а Грейс и бебетата отидоха да спят.

Джулиън дойде от кухнята, подаде й една кока-кола и седна в креслото.

— Добре — каза той. — Откъде да започна?

Аманда дори не се замисли.

— От самото начало. Искам да знам какво точно представляват Нощните ловци и деймоните. Откъде са се появили аполитите? Как точно са свързани тези три вида?

Джулиън се засмя.

— Пристъпваш направо към същността, така ли? — Докато размишляваше как най-добре да отговори на въпросите й, той въртеше в ръцете си чашата си със студен чай. — В такива моменти ми се иска Омировата „Кинигостия“ да бе оцеляла.

— Какво е когно… каквато и да е там думата?

Джулиън отново се засмя, после отпи глътка чай.

— Тя представляваше историята за зараждането на Кинигстосите, Нощните ловци, и щеше да отговори на повечето ти въпроси за тях. Тази книга описваше подробно възхода на двете раси, които някога са доминирали на планетата — хората и аполитите.

Аманда кимна.

— Добре, знам откъде са произлезли хората, ами аполитите?

— Преди цяла вечност Аполон и Зевс се разхождали по улиците на Тива, когато внезапно Зевс обявил величието на човешката раса. Той нарекъл хората „земния апогей на съвършенството“. Аполон изсумтял подигравателно и отвърнал, че човешката раса се нуждае от още много подобрения. Той се похвалил, че лесно може да създаде по-добра раса. Зевс го приканил да го докаже. И така Аполон намерил една нимфа, която се съгласила да износи неговите деца.

След три дни се родили първите четирима аполити. След още три дни те достигнали зряла възраст и три дни по-късно били готови да управляват света.

Аманда избърса устните си със салфетка.

— Значи аполитите са децата на Аполон. Разбрах. А какво е направило някои от тях деймони?

— Би ли проявила търпение? Нали ти разказвам историята — каза Джулиън търпеливо, както със сигурност говореше на своите студенти. — Тъй като аполитите превъзхождали прекалено много хората със своя интелект, красота и сила, Зевс ги заточил на остров Атлантида, където се надявал, че те ще живеят в мир. Не знам дали си чела „Диалозите“ на Платон…

— Не се обиждай, но през цялото си следване избягвах хуманитарните дисциплини.

Младият мъж се усмихна.

— Както и да е, повечето от това, което Платон е написал за Атлантида, е вярно. Те били агресивна раса, която искала да властва на земята и в крайна сметка и на Олимп. Аполон нямал нищо против, тъй като щял да стане върховен бог, в случай че спечелят.

Аманда знаеше до какво е довело това.

— Обзалагам се, че старият Зевс е бил във възторг от това.

— Направо бил очарован — каза саркастично Джулиън. — Но не и наполовина колкото бедните гърци, които били постоянно тормозени от аполитите. Макар че им било дошло до гуша, те си дали сметка, че се борят за загубена кауза. Така че измислили план да привлекат Аполон на своя страна. Гърците избрали най-красивата жена, която някога се е раждала — Риса, да стане негова любовница.

— По-красива ли е била от Елена от Троя?

— Това се е случило много преди Елена и да, според писанията, тя била най-красивата жена, която някога се е раждала. И така, верен на себе си, Аполон не могъл да устои на нейния чар. Той се влюбил в нея и тя го дарила със син. Когато научила това, царицата на аполитите изпаднала в ярост и изпратила група убийци да затрият майката и детето. За да избегне отмъщението на Аполон, царицата поръчала на мъжете да го извършат по такъв начин, че да изглежда, сякаш ги е убил някой див звяр.

Аманда тихо подсвирна, досещайки се какво се е случило след това.

— Аполон е разбрал.

— Да, и направо побеснял. Виждаш ли, Аполон е богът на епидемиите. Той унищожил Атлантида и щял да унищожи до крак всички аполити, ако не го била спряла Артемида.

— Защо го е направила?

— Защото аполитите били негова плът и кръв. Ако ги унищожал, щял да унищожи себе си и света, какъвто го познаваме.

— О! — възкликна Аманда с разширени от страх очи. — Това би било много лошо. Радвам се, че го е спряла.

— Същите чувства изпитали и другите богове. Но все пак Аполон жадувал за отмъщение. Той лишил аполитите от слънцето, така че никога да не види отново някой от тях и да си спомни за предателството им. Тъй като те били направили да изглежда така, сякаш див звяр е убил Риса, дал им животински черти — издължени кучешки зъби, изострени сетива…

— Ами силата и бързината им?

— Те вече ги притежавали, заедно с други психически способности, които Аполон не можел да им отнеме.

Като чу това, Аманда се намръщи.

— Мислех, че боговете могат да правят всичко, което си поискат. Не е ли в това смисълът да си бог?

— Невинаги. Те си имат закони и ги спазват също като нас. Но в случая с психическите способности — щом бъде отворен този канал, той никога не може да бъде затворен. Ето защо, когато Касандра го отхвърлила, Аполон не й отнел дарбата да пророкува, с която я бил дарил, а направил така, че никой да не вярва на пророчествата й.

— Да, това звучи логично. — Аманда отпи от колата си. — Добре, значи аполитите притежават психически способности, силни са и не могат да се показват на слънце. А какво ще кажеш за пиенето на кръв? Правят ли го или не?

— Да, но само от друг аполит. Всъщност, заради проклятието на Аполон, те трябва да пият кръв един от друг на всеки няколко дни, иначе ще умрат.

— Пфу! — възкликна Аманда, като сбърчи нос. — Това е гадно. — Тя потръпна при мисълта да ти се налага да живееш по такъв начин. — Някои от тях обаче пият човешка кръв, нали?

Джулиън се поколеба за момент.

— Не съвсем. Ако се превърнат в деймони, те пият кръв от хората, но целта им не е кръвта, а душата.

Аманда повдигна изненадано вежда, а по гърба й полазиха тръпки. Явно Кириан не се беше пошегувал затова. Страхотно.

— Защо се нуждаят душите ни?

— Аполитите живеят само три пъти по девет години. На двайсет и седмия си рожден ден те умират много бавно и мъчително, като телата им буквално се разпадат на прах в продължение на двайсет и четири часа.

Този път младата жена видимо се сви при представата за това.

— Какъв ужас! Предполагам, поуката от тази история е да не разгневяваме бога на епидемиите.

— Да — отвърна мрачно Джулиън. — За да избегнат съдбата си, повечето аполити се самоубиват в навечерието на рождения си ден. Други решават да се превърнат в деймони. По този начин те отлагат присъдата си, като поглъщат човешки души. Колкото време задържат душата, толкова време живеят. Проблемът е, че човешката душа не може да съществува в тялото на аполит и започва да умира почти веднага, щом попадне в него. Ето защо, за да поддържат живота си, деймоните са принудени да ловят хора на всеки няколко седмици.

Аманда потръпна при мисълта колко ли ужасна бе съдбата на хората, убити от аполити — да загубят както живота си, така и душата си.

— Какво се случва с душите, които умират?

— Те са загубени завинаги. Затова съществуват Нощните ловци. Тяхната задача е да се опитат да открият деймоните и да освободят душите, преди те да изчезнат.

— А те доброволно ли вършат това?

— Не, по-скоро тях ги избират.

Аманда се намръщи още повече.

— Как ги избират?

Джулиън отпи още една глътка чай. Той погледна замислено към пода и тя видя странна светлина в очите му, сякаш си спомняше нещо от собственото си минало. Нещо болезнено.

— Когато някой пострада от ужасна несправедливост — каза тихо, — душата му надава такъв силен писък, че той отеква в дворците на Олимп. Като чуе този вопъл, Артемида отива при човека и му предлага сделка. За да може да отмъсти на онзи, който го е наранил, човекът полага клетва за вярност пред нея и става част от нейната армия, която се сражава срещу хищните деймони.

От тази информация дъхът на Аманда секна.

— Откъде знаеш всичко това?

Джулиън вдигна очи и напрегнатият му поглед сякаш я опари.

— Понеже душата ми изкрещя в деня, когато децата ми умряха. Омразата и болката в очите му я накараха да преглътне мъчително. Чувствата му бяха толкова силни, че сърцето й се сви от жал за него.

— Артемида дойде ли при теб, за да ти предложи сделка?

— Да, и аз й отказах.

— Защо?

Той извърна очи.

— Трябваше да отмъстя на друг бог, а знаех, че тя няма да позволи това.

Аманда бе запозната подробно с историята за заключването му със заклинание в книгата. Но сега повече я интересуваше Хънтър.

— Кириан е продал душата си, за да отмъсти на съпругата си, нали?

Джулиън кимна утвърдително.

— Но не го съди твърде строго.

— Аз не го съдя — призна си чистосърдечно тя. Аманда не знаеше какво е преживял Кириан и докато не разбереше, нямаше да заклеймява решението му. — Кажи ми, Джулиън, има ли начин Нощните ловци да си върнат душите?

— Да, но почти никой не го е постигнал, а и изпитанието е уникално за всеки Нощен ловец.

— Което означава, че не можеш да ми кажеш как може да бъде освободен Кириан.

— Означава, че нямам никаква представа как може да бъде освободен.

Аманда кимна, докато мислите й се насочиха към друг въпрос.

— Нощните ловци също ли са принудени да пият кръв?

— Не. Тъй като те първоначално са били хора, не им се налага да го правят. Плюс това, ако трябваше да се грижат за намирането на кръв, това би попречило на способността им да преследват деймоните.

— Тогава защо имат издължени кучешки зъби?

— За да могат успешно да преследват и убиват деймоните, на тях са им дадени същите животински черти. Издължените кучешки зъби са неразделна част от това.

Обяснението й се стори разумно.

— Затова ли слънчевата светлина е смъртоносна и за Нощните ловци?

— Нещо такова, но в техния случай това е свързано повече с факта, че служат на богинята на Луната Артемида и поради тази причина Аполон не може да ги понася.

— Това не е честно.

— Боговете рядко са честни.

 

 

Няколко часа по-късно Кириан седеше в колата си и проклинаше предателските си мисли. Аманда продължаваше да бъде пред очите му. Чуваше нейния мек, нежен глас. Чувстваше тялото й, притиснато в неговото, и меките й гърди под дланите си. Толкова отдавна не бе желал така силно някоя жена. Смяташе, че е погребал тази част от себе си в нощта, когато се бе превърнал в Нощен ловец. През вековете от време на време бе усещал леко влечение към някоя жена, но се бе научил да го контролира. Беше се научил да го потиска.

Сега тези отдавна забравени чувства бяха събудени от докосването на една изкусителка, което бе фатално за собственото му благополучие. Мислите за нея го разсейваха. Измъчваха го. Той я искаше по начин, който граничеше с отчаянието.

Защо? Какво имаше в тази жена, което го караше да я жадува толкова много? Не знаеше нищо за нея, освен че имаше страхотно чувство за хумор и невероятно самообладание дори в опасни ситуации. Въпреки това той копнееше за нея както за никоя друга жена, дори повече, отколкото за съпругата си. В това нямаше никакъв смисъл.

Хънтър изключи двигателя, слезе от колата и влезе в дома си. Хвърли ключовете на кухненския плот и застина. В къщата цареше пълна тишина, нарушавана единствено от леко тракане, което идваше от горния етаж.

Кириан мина през тъмните стаи, изкачи богато украсеното с дърворезба махагоново стълбище и стигна до кабинета си. Под затворената врата се процеждаше светлина и образуваше светла ивица върху персийската пътека.

Той натисна безшумно дръжката и отвори вратата.

— Ник, какво правиш тук, по дяволите?

Като изруга силно, неговият скуайър скочи от въртящия се стол пред бюрото му. Кириан едва потисна смеха си при вида на двуметровия младеж, който бе готов да го убие. Сините очи на Ник хвърляха мълнии, а отдавна небръснатата му долна челюст нервно потрепваше. Ник прокара пръсти през дългата си до раменете тъмнокестенява коса.

— Господи, Кириан, няма ли да се научиш да вдигаш малко шум, когато се движиш? Изкара ми акъла.

Хънтър равнодушно сви рамене.

— Мислех, че искаше да си тръгнеш по-рано.

Ник завъртя стола към себе си, седна отново на него и се намести до бюрото.

— Така смятах, но реших да завърша проучванията си за Дезидерий.

Кириан се усмихна. Може Ник Гошей да бе луда глава и през повечето време да бе един саркастичен досадник, но на него можеше да се разчита. Именно затова го бе избрал за свой скуайър и го бе посветил в тайната на Нощните ловци.

— Научи ли нещо?

— Може да се каже. Разбрах, че той е на около двеста и петдесет години.

Кириан удивено вдигна вежди. Доколкото знаеше, нямаше деймон, който да е живял толкова дълго.

— Как е възможно това?

— Не знам. Нощните ловци постоянно го преследват, а той постоянно ги убива. Изглежда твоят малък приятел обича да ви кара да страдате. — Ник отново се взря в екрана на компютъра. — В базата данни на Ахерон няма информация за начина му на действие, а когато говорих по-рано с него, той ми каза, че няма представа откъде се е взел Дезидерий, нито кои са били неговите жертви. Обаче продължаваме да го проучваме.

Хънтър кимна.

— Между другото — каза Ник, като погледна през рамо, — изглеждаш ужасно.

— Очевидно е така, защото всички, които видях тази вечер, ми го казаха.

Ник се усмихна, но усмивката му помръкна, когато видя с какво е облечен Кириан.

— Защо не си в облеклото си за лов на деймони?

На Кириан не му се искаше да подхващат тази тема.

— Като заговорихме за това, искам днес да ми купиш ново кожено яке.

Сините очи на Ник потъмняха от подозрение.

— Защо?

— Старото има дупка на рамото.

— Откъде се е появила?

— Бях нападнат, откъде другаде?

Ник не изглеждаше никак доволен от тази новина.

— Добре ли си?

— Не изглеждам ли добре?

— Не, изглеждаш ужасно.

Нищо не можеше да се скрие от Ник.

— Всичко е наред. Сега защо не отидеш да поспиш в една от стаите за гости? Вече е четири часът сутринта.

— След малко. Първо искам да приключа с това. Пък и съм на път да открия какво е направил Залеза, за да вбеси Аш.

Хънтър чу звуковия сигнал на компютъра, който известяваше, че Ник е получил ново съобщение.

— Кажи на Джес да престане да дразни Аш, преди да пострада.

Ник се намръщи.

— Джес?

— Истинското име на Залеза е Уилям Джесъп Брейди. Мислех, че го знаеш.

Ник се засмя.

— Бога ми, не. Обаче познавам няколко скуайъри, които ще ми платят луди пари, за да научат тази информация. — В сините му очи проблесна любопитство. — Роуг също не е истинското име на Роуг, нали?

— Не. Той се казва Кристофър „Кит“ Боуги.

Ник подсвирна възхитено.

— О, това вече наистина струва сериозни пари.

— Не — поправи го Кириан. — Това ще ти струва сериозен пердах, ако Роуг разбере, че го знаеш.

— Да, това е сигурно. Ще си го сложа в папката с компромати, в случай че някога ми потрябва услуга от някой Нощен ловец.

Кириан поклати глава. Момчето бе непоправимо.

— Ще се видим довечера.

— Да, до довечера.

Хънтър затвори вратата и тръгна по дългия коридор към спалнята си. Огромната разкошно мебелирана стая го посрещна с тъмните си приглушени цветове, които не дразнеха чувствителните му към светлината очи. Ник бе запалил трите свещи на малкия стенен свещник и пламъчетата им блещукаха на фона на тапетите в бургундско червено. Тази стая бе убежището на Кириан от светлата част на денонощието.

След като бе купил старата къща в довоенен неокласически стил, той веднага бе наредил да бъдат запечатани и покрити прозорците. Никой Нощен ловец не би спал охотно в помещение, където случайно би могла да проникне слънчева светлина.

Кириан съблече дрехите си и легна в голямото легло, което използваше от четиринайсети век, но тревожните мисли не му даваха мира. Дезидерий му се беше изплъзнал и през следващите няколко дни щеше да стои далече от него.

Мамка му! Обаче нищо не можеше да направи. Нищо, освен да чака и да бъде готов, когато деймонът се появи. Поне бе спокоен, че Дезидерий ще преследва първо него. Това щеше да му даде време да осигури безопасност за Аманда и Табита.

Аманда.

Името й се въртеше в съзнанието му заедно е образа на яркосините й очи. От допира на хладните копринени чаршафи незабавно почувства напрежение в слабините. Той простена от болката, която го изгаряше дълбоко.

— Тя не е моя — прошепна.

И по волята на всички богове на Олимп никога нямаше да бъде, без значение колко силно я желаеше с онази частица от сърцето си, която му бе останала.