Шерилин Кениън
Нощни удоволствия (10)

7

— О, не — възрази Аманда, като се вдигна на пръсти, за да изравни лицето си с това на Кириан. Тя го изгледа така, сякаш го предизвикваше да оспори думите й. Докато говореше, всяка от тях бе произнесена кратко и отривисто. — Напълно грешиш. Искам си живота обратно. Искам той да е скучен и дълъг.

Борбеният й дух го развесели, особено като наблегна на последната дума. Беше прекрасна, когато се ядосаше, и се зачуди колко дълго ще успее да запази тази руменина на бузите й, пламъка в разкошните й сини очи. Нещо повече, при вида на гърдите й, които се повдигаха и спускаха под влияние на нейната убеденост в правотата й, пред погледа му изплуваха представи за други неща, които щяха да я накарат да се задъха. Искаше да запази нейната разпаленост. Искаше да се наслади изцяло на нейната страст.

Устните му тръпнеха от желание да целунат нейните, ръцете му жадуваха да докосват тялото й, докато тя закрещи от удоволствие.

О, богове, тази жена го изкушаваше, както нищо друго преди това. А някога той обичаше изкушенията по начин, който не можеше да се опише. През вековете бе забравил този свой малък недостатък, но откакто се беше събудил до нея, той болезнено му напомняше за смъртния човек, който беше някога. Кириан усещаше как тя бавно, малко по малко, рушеше бариерите, които бе издигнал около себе си. Векове наред се бе дистанцирал от чувствата си. И въпреки че през това време се бе грижил за смъртните, никой от тях не го бе вълнувал като нея.

Това беше толкова странно. Защо тя? Защо сега, когато имаше нужда умът му да е бистър, за да се справи с Дезидерий? Мойрите отново си играеха с него и това изобщо не му харесваше.

Кириан усещаше как бушува кръвта му, когато гледаше влажните й пълни устни. Той вече предусещаше вкуса им. Чувстваше тялото й. Всемогъщи богове, как копнееше за нея. Единствено тя събуждаше гладния звяр в него. Онази част от него, която искаше да ръмжи и да се наслаждава на тялото й сантиметър по сантиметър, бавно и съсредоточено, през цялата нощ.

Но Аманда беше човек и той не можеше да й предложи нищо от себе си. Неговата душа и лоялност принадлежаха на Артемида. Освен това, Аманда имаше право да осъществи мечтата си за нормален живот. Мечтата си за дом и семейство с обикновен мъж. След като го бяха лишили така жестоко и отмъстително от собствените му мечти, Кириан не искаше да причини същото и на нея. Тя заслужаваше да има своя дълъг, пълноценен и скучен живот. Всеки имаше право на шанс да постигне своите мечти.

Той преглътна буцата, която бе заседнала в гърлото му от силния копнеж по нея, и в този момент осъзна, че трябва да я прогони от мислите си.

Аманда никога нямаше да бъде негова. Нейната съдба бе да се върне при семейството си, което я обичаше, и да намери мъж, който… Хънтър не можа да довърши мисълта си. Беше твърде болезнено дори да размишлява за това.

— За твое собствено добро — прошепна, устоявайки на желанието да докосне косата й — се надявам това да стане, но се опасявам, че при твоите първични, още неовладени способности и лова на вампири, с който се занимава Табита, през следващите няколко дни няма да е възможно да водиш скучен живот.

Младата жена сведе очи.

— Не притежавам никакви способности. — Тонът й бе остър, но в него липсваше предишната убеденост.

Той протегна ръка и повдигна с пръст брадичката й, опитвайки се да прогони загрижеността от лицето й, да успокои страховете й, които не разбираше. Защо Аманда не приемаше дара, който й бе даден?

— Може и да не ги приемаш, скъпа, но те съществуват. Ти притежаваш способността да предчувстваш и да предвиждаш, както и емпатия^[1] и телепатия. Те в много отношения са същите като при Табита, но са много по-силни от нейните.

Блясъкът се върна в сапфирените й очи.

— Лъжеш.

Обвинението й го изненада.

— Защо да го правя?

Тя преглътна мъчително.

— Не знам. Просто знам, че не притежавам никакви специални способности.

— Защо толкова се боиш от тях?

— Защото…

Кириан наклони глава, когато гласът й заглъхна и тя не довърши изречението си.

— Защото? — подкани я той.

Аманда вдигна поглед и мъката, стаена в очите й, го порази.

— Когато бях на петнайсет, имах едно видение — каза глухо тя. Примигна, за да сдържи сълзите си, и се вкопчи в плота до нея. — Тогава често ме спохождаха видения. Те винаги се сбъдваха. В това конкретно най-добрата ми приятелка загиваше при автомобилна катастрофа. Видях я. Усетих паниката й и долових последните мисли, които минаха през ума й, преди да умре.

Хънтър стисна зъби от болката, която долови в гласа й. Той хвана ръката й. Леденостудените й пръсти трепереха.

— Като я видях в училище, направих всичко възможно да й попреча да се прибере този ден с Боби Либидо. Дори й казах за видението си. — Сълзите са затъркаляха по бузите й. — Тя не ме послуша. Каза ми, че съм глупава, подла и завиждам, защото той харесва нея, а не мен.

Аманда поклати глава, сякаш преживяваше отново онзи ден.

— Не й завиждах, Кириан, просто не исках тя да умре.

Той погали пръстите й, опитвайки се да стопли ръката й.

— Знам, Аманда.

— Тя се качи в колата, докато й крещях да слезе от нея. Всички ученици ме гледаха втренчено, но не ми пукаше. Табита ме дръпна настрана, за да могат да потеглят, а всички наоколо се смееха. — Аманда облиза пресъхналите си устни.

— На следващата сутрин обаче, когато разбраха, че двамата са загинали на път за вкъщи, те вече не се смееха. Съучениците ми ме обявиха за луда. През следващите три години никой не искаше да общува с мен. За тях бях откачалката, която вижда разни неща. — Когато погледна към него, очите й блестяха от гняв. — Кажи ми, кое им е хубавото на тези така наречени способности, когато заради тях хората се страхуват от мен? Защо ми е да мога да видя неща, които не мога да променя? Какво хубаво има в това?

Той не знаеше отговора. Единственото, което можеше да направи, бе да чувства болката и объркването й.

— Нима не разбираш? — продължи Аманда. — Аз не искам да знам бъдещето, щом не мога да го предотвратя. Искам да бъда нормална — настоя тя и гласът й изтъня на последните две думи. — Не желая да бъда като Талон или баба ми и да разговарям с мъртвите. Не желая да знам какво чувстваш ти. Просто искам да живея като всички останали. Ти никога ли не си искал това?

Като стисна очи заради мъката, която сви сърцето му, Кириан отдръпна ръка от меката й кожа и отстъпи назад.

— Даже и да исках, това нищо не би променило.

Аманда замря, като видя изражението на лицето му. Беше го наранила по някакъв начин.

— Прости ми, Кириан, не исках…

— Всичко е наред — отвърна той бавно.

Хънтър направи няколко крачки встрани и застана до един стол. Тя видя как сграбчи облегалката му и почувства болката му, въпреки усилията му да я скрие.

— Имаш право — каза Кириан след известно мълчание. — Има моменти, когато ми липсва възможността да почувствам слънчевите лъчи върху лицето си. Липсват ми толкова много неща, че даже не мога да ги изброя. Научих, че най-доброто, което мога да направя, е да не се измъчвам от спомена за това. — Той я погледна и жарта в очите му я опари. — Но хората като нас имат специални дарби. Ние не можем да бъдем нормални.

Аманда не искаше да чуе това. Сърцето й не можеше да понесе тази новина.

— Навярно ти не можеш, но аз мога. Вече не допускам да усещам тези сили. Те са мъртви за мен.

Той се засмя горчиво:

— А мислиш, че аз съм инат.

— Моля те, Кириан — каза тя, ненавиждайки болката, която прозвуча в собствения й глас. — Просто ми се иска да е онзи ден. Иска ми се да се събудя и всичко това да се окаже само един кошмар.

В този момент тя почувства нещо, което я уплаши. За секунда се бяха проявили способностите й, за които говореше Хънтър. И усещането за тях я прониза, когато чу мислите му.

„Имаш предвид, че ти се иска никога да не си ме срещала.“

Тя пристъпи към него.

— Кириан…

Той избегна докосването й и отиде до плота, където бе оставил телефона. Взе го и й го подаде.

— Обади се на Табита и й кажи да остане при майка ви до петък. Може да излиза през деня, но след залез-слънце задължително трябва да стои вкъщи.

— Това няма да й хареса.

В черните му очи пламна едва сдържан гняв.

— Тогава накарай майка ти да я върже. В този случай не се занимаваме с обикновени вампири. Тези деймони използват някаква изключително опасна сила и докато двамата с Талон не разберем с какво си имаме работа, тя трябва да се спотайва.

— Добре, ще направя всичко по силите си.

Той кимна.

— Докато говориш с нея, ще отида да се преоблека.

Аманда го наблюдаваше с натежало сърце, докато излизаше от стаята. Не искаше да я оставя дори и само за да се преоблече. Изпита странния порив да го последва и да му помогне да свали дрехите си…

Вместо това, тя набра номера на мобилния телефон на Табита.

— О, благодаря на бога, че си добре — каза сестра й с разтреперан от плач глас. — От полицията току-що ми съобщиха за пожарите, а знаех, че по това време трябва да си вкъщи.

Очите на Аманда също се напълниха със сълзи, но ги преглътна. Плачът с нищо нямаше да помогне. Къщите бяха изгорели и всичките сълзи на света нямаше да ги върнат. Сега трябваше да се съсредоточи единствено върху това как всички те да избегнат гнева на Дезидерий.

— Как е Алисън? — попита, опитвайки се да се отърси от страха.

— Добре е. Майка й вече е в болницата. Аз в момента пътувам с колата натам, за да я видя. Никой не знае какво е станало с Терминатор.

— Той е при мен.

Табита облекчено въздъхна.

— Благодаря ти, сестричке. Много съм ти задължена. Е, къде си ти в момента?

Това беше въпрос, на който Аманда се страхуваше да отговори. Табита щеше да избухне, когато разбереше.

— Предпочитам да не казвам — уклончиво отвърна тя.

Мълчание. То продължи няколко минути и единственото, което Аманда чуваше, бе шумът от уличното движение. Табита се опитваше да прочете мислите й. По дяволите!

Сестра й проговори в мига, когато тя си го помисли.

— Пак си с онзи вампир, нали?

Аманда се сви. Как да каже на сестра си — ловец на вампири, — че си е загубила ума по един от тях и възнамерява да прекара нощта в дома му? Нямаше лесен начин. Като въздъхна, тя се опита да измисли как да й го обясни.

— Той не е точно вампир… По-скоро е като теб.

— Аха — каза провлечено Табита. — И с какво прилича на мен? Има гърди? Или е гей? Или просто обича да убива?

Аманда стисна зъби.

— Табита Лейн Деверо, не бъди такава кучка. Знам, че ти също не обичаш да убиваш и нямам намерение да си играя с теб на гатанки. Типът, който ме нападна в дома ти, е наистина опасен, не е като другите страхотии, с които се занимаваш. Той е различен. Хънтър иска да се покриеш за известно време и аз съм съгласна с него.

— Хънтър? Това същият онзи вампир ли е, който заплашваше живота ти при предишния ни разговор?

— Той не го мислеше сериозно.

— О, така ли? И си готова да заложиш живота си на това?

— Готова съм да заложа живота и на двете ни.

— Ти си напълно побъркана, знаеш ли?

— Мери си приказките, момиченце. За разлика от теб аз знам какво правя. Вярвам на Хънтър. А този тип Дезидерий е наистина зъл. Като Ханибал Лектър.

Аманда си представи как сестра й красноречиво завърта очи и изсумтява възмутено.

— Не ме е страх от нито един от тях.

— А може би трябва да се научиш поне малко да се страхуваш. Аз например съм ужасена от единия.

— Тогава защо не се прибереш вкъщи, където можем да те защитим?

„Защото искам да остана с Хънтър.“ Аманда не знаеше откъде се появи тази мисъл. Но не можеше да отрече истинността й. Когато беше с него, се чувстваше в безопасност.

Все още не й беше предложил да я отведе някъде другаде. Въпреки това не се съмняваше, че ако поиска, той ще я остави да си тръгне, но…

Тя не искаше. Само че не посмя да го каже на Табита. Отношенията им и без това бяха достатъчно обтегнати, така че Аманда предложи на сестра си единственото извинение, за което се сети.

— Не мога да го направя, не и докато онова същество ме преследва.

Табита отново изруга.

— Откъде да знам, че този Хънтър не те контролира чрез някакво заклинание?

Аманда се засмя на думите й, като си спомни какво й бе казал Кириан във фабриката.

— Защото точно като теб, аз съм твърде голям инат, за да ми подейства каквото и да е заклинание. Пък и той е приятел на Джулиън Алекзандър. Ти вярваш на Джулиън и Грейс, нали?

— Ами, да, разбира се.

— Тогава се довери и на техния приятел.

— Добре — рече с неохота Табита. — Но доверието ми бързо се изчерпва. Искам да си в безопасност.

— Аз искам същото за теб. Хънтър каза, че през деня ще си в безопасност, но след залез-слънце гледай да си в дома на нашите и стой там. Всъщност не смятам, че е разумно да ходиш в болницата. Може би трябва още сега да отидеш у мама.

— Алисън е най-добрата ми приятелка, трябва да я видя.

— Ами ако заведеш преследвачите при нея? Доколкото знам, те вече те наблюдават.

Сестра й изръмжа недоволно:

— Това изобщо не ми харесва, но добре. Права си. Не искам да ги отведа при Алисън. Мама ще измисли нещо. Ще обърна на съседната улица и ще остана вкъщи за през нощта. Обади се, ако имаш нужда от мен.

— Дадено.

Аманда остави телефона на плота и взе чинията, която Кириан бе оставил там за нея. Тя я занесе на масичката за закуска, поставена пред големия панорамен прозорец. Той гледаше към прекрасен, старомоден вътрешен двор, украсен с перголи^[2] с пълзящи рози, гръцки статуи и фигурално оформени храсти. Дворът бе осветен със старинни газени лампи, които хвърляха феерична светлина върху бялата гипсова мазилка на стените.

Аманда поседя самичка няколко минути, докато се върна Хънтър. Той се бе преоблякъл в черна блуза с дълги ръкави, която обгръщаше плътно широките му рамене. Тъй като бе дръпнал нагоре ръкавите си, тя видя ужасната рана, която се простираше по дължината на едната му ръка.

— Ухапване от деймон ли е или рана от нож?

Кириан я погледна, докато сядаше срещу нея.

— Ухапване.

Тя се вледени.

— Не трябва ли да се погрижиш за раната?

— Не, до утре ще заздравее.

— Да, но такива неща не те ли превръщат във вампир?

Той се засмя и я погледна развеселено.

— Технически погледнато, аз вече съм вампир. Колкото до превръщането, то е възможно само ако си аполит.

— Значи те не могат да ухапят човек и да го превърнат във вампир?

— Това са приказки за лека нощ.

Аманда се замисли за минута.

— Тогава откъде са произлезли тези погрешни представи за вампирите?

Кириан преглътна хапката си и отпи глътка от чашата си.

— Най-вече от уплашени селяни. От деня, в който Атлантида е била погълната от океана, аполитите и деймоните са били преследвани. Имаше време, когато хората от всички гръцки градове-държави знаеха за Нощните ловци и бяхме почитани. Но с течение на времето Ловците започнаха да се усамотяват и споменът за нас остана само в митовете и легендите. Това хареса на Ахерон и останалите. Аш дори стигна дотам, че взе да събира и да крие древните писания за нас.

— Ахерон? — повтори въпросително Аманда, като си отряза парченце от пилето. — Постоянно го споменаваш. Кой е той?

— Той е първият Нощен ловец, създаден от Артемида.

— И още е жив?

— О, да. Мисля, че тази седмица е в Калифорния.

Тя го погледна изненадано. Кириан се усмихна.

— Той си сменя местожителството през няколко дни.

— Как? Защо?

Хънтър сви рамене.

— Мисля, че когато си на единайсет хиляди години, много неща ти доскучават. Що се отнася до това как го прави, Аш притежава произведен по поръчка свръхзвуков хеликоптер.

Аманда асимилира казаното и се опита да си представи как ли изглежда най-старият Нощен ловец. По някаква причина пред очите й се появи образът на Йода от „Междузвездни войни“. Дребно, прегърбено старче със сиво-зелена кожа, което реди заплетени мъдрости.

— Срещал ли си някога Ахерон?

Кириан кимна утвърдително.

— Всички сме го срещали. Той обучава новите Нощни ловци и в някаква степен е нашият неофициален лидер. Съществува и теория, че Аш е наемният убиец, когото боговете изпращат да елиминира онези от нас, които прекрачат границата на благоприличието.

Чутото изобщо не й хареса.

— Как я прекрачват?

— Например, като преследват хора. Ние имаме Морален кодекс, който трябва да спазваме. Да не разкриваме способностите си пред масите, да не се сдружаваме с аполити или деймони, и така нататък.

Знанието, че Нощните ловци имат такъв кодекс й подейства странно успокояващо, но мисълта, че някой от тях може да стане лош при всичките специфични сили, които притежаваха, я плашеше.

— Щом на Нощните ловци им е забранено да се нараняват помежду си и при близост взаимно изцеждат силите си, как е възможно Ахерон да бъде палач?

— Той не изцежда нашите сили. — Кириан отпи глътка вино. — Аш е „опитното свинче“ сред Нощните ловци. Тъй като е бил първият, боговете още не са били отстранили недостатъците на системата. Така че при него има някои… така да се каже специфични странични ефекти.

Сега Аманда определено си представи някаква мутантна форма на живот — дребен, прегърбен, фъфлещ Нощен ловец.

— И колко на брой са Нощните ловци? — попита тя.

— Хиляди.

Челюстта на младата жена увисна.

— Сериозно?

Блясъкът в очите му й подсказа отговора.

— Колко често се създават нови Ловци?

— Не много често — отвърна тихо Кириан. — Повечето от нас съществуват от доста отдавна.

— Леле! — възкликна тя. — След като Ахерон е най-старият, кой е най-младият?

Хънтър смръщи вежди, замисляйки се над отговора.

— На прима виста бих казал Тристан, Диана или Залеза, но за по-точно ще трябва да питам Ахерон.

— Залеза? Това псевдоним ли е, или просто майка му не го е обичала много?

Кириан се засмя.

— Бил е бандит и това е прозвището, което е фигурирало в обявите за издирването му. Властите твърдели, че най-добре работи след залез-слънце.

— Ясно — каза бавно Аманда. Сега тя си представи някакъв персонаж от рода на Дивия Бил Хикок^[3], допълнен с криви крака, рошава брада и издута от тютюна за дъвчене буза. — Значи да разбирам ли, че Нощните ловци не са били търговци или ъъъ…

— Почтени, спазващи закона граждани?

Тя се усмихна.

— Не исках да кажа, че сте били непочтени, но вярно си схванал какво имах предвид.

Хънтър отвърна на усмивката й. Думата „неприлични“ най-точно описваше мислите, които се въртяха в ума му по отношение на неговата гостенка.

— Необходимо е да имаш определен темперамент и страст, за да станеш Нощен ловец. Артемида не иска да губи своето време, както и нашето, като вземе някой, който е неспособен да преследва деймони. Предполагам, може да се каже, че всички ние сме луди, лоши и безсмъртни.

Усмивката на Аманда стана по-широка, като на дясната й буза се образува малка трапчинка. Колко странно, че досега не я беше забелязал.

— С лош и безсмъртен ще се съглася, но наистина ли си луд?

— Ако под луд се разбира необуздан, тогава ти какво ще кажеш?

Очите й блеснаха дяволито.

— Че определено си луд. Но знаеш ли, мисля, че това ми харесва у теб. Харесва ми твоята непредсказуемост.

Кириан не знаеше кой от двамата бе по-изненадан от нейното признание. Тя погледна бързо настрани, а бузите й се покриха с руменина. Тя го харесваше… Думите предизвикаха у него истинска детинска реакция. Той изпита странния импулс да изтича да сподели с някого: „Тя ме харесва, тя ме харесва“. О, богове, какво беше това? Той беше на две хиляди години. Отдавна бе минал възрастта за такова държание. И все пак не можеше да отрече удовлетворението и щастието, които изпитваше.

Докато се хранеха, между тях се възцари неловко мълчание. Като приключи със закуската, Аманда направи всичко възможно да не мисли за къщата, за всичко, което бе изгубила. Щеше да се занимава с това утре. В момента просто искаше да преживее нощта.

— Табита няма да прави проблеми — каза тя, докато гледаше как Хънтър отнесе чинията си на мивката и я изплакна.

— Добре.

— Знаеш ли — каза тихо Аманда, — все още не си ми казал откъде знаеше толкова много за сестра ми в нощта, когато се срещнахме.

Той постави чинията и сребърните прибори в съдомиялната машина.

— Талон и Табита имат общ приятел.

Очите на Аманда се разшириха от изненада. Къртица… кой би си помислил.

— Някой от зоологическата банда на сестра ми?

Хънтър кимна утвърдително.

— Кой?

— Тъй като този човек шпионира за нас, не мога да ти кажа името му.

Тя се засмя, после присви очи, опитвайки се да познае кой е той.

— Обзалагам се, че е Гари.

— Нищо няма да кажа.

Това беше интригуващо, но не толкова колкото Нощния ловец пред нея. Като въздъхна, Аманда продължи да яде и да оглежда богато обзаведената кухня, докато Кириан разтребваше. Имаше мраморен барплот, който смътно приличаше на древногръцки храм. Той отделяше масата, където седеше тя, от останалата част на кухнята. Пред него имаше три високи бар стола. Всичко беше свежо, чисто и огромно.

— Къщата е доста голяма за сам човек. Откога живееш в нея?

— От малко повече от сто години.

Тя се задави.

— Сериозно?

— Няма защо да се местя. Харесвам Ню Орлиънс.

Аманда се изправи и му занесе чинията си.

— Пуснал си корени, така ли? Къде си живял преди това?

— Известно време в Париж — отвърна Хънтър, като остави чинията настрана. — Женева, Лондон, Барселона, Хамбург, Атина. Преди това се местех от едно място на друго.

Докато говореше, тя наблюдаваше лицето му. Нямаше издайнически признаци за настроението му. Той криеше чувствата си от нея и Аманда се чудеше как да го предразположи да говори.

— Сигурно си бил самотен.

— Не.

Все още никаква проява на емоции.

— Имаше ли приятели на някое от тези места?

— Всъщност не. През вековете имах няколко скуайъри, но през повечето време предпочитах самотата.

— Скуайъри? — попита тя. Колко странно. — Като през Средновековието?

— Нещо такова. — Той я погледна, но не влезе в подробности. — Ами ти? Тук ли си живяла през целия си живот?

— Родена съм и съм израснала тук. Родителите на майка ми са имигрирали тук от Румъния по време на Депресията, а предците на баща ми са били кажуни^[4] от блатистите райони на Луизиана.

Това накара Кириан да се засмее.

— Познавах доста такива.

— Обзалагам се, че е така, щом живееш тук от сто години.

Аманда се опита да си представи живота на Хънтър. Всички векове на самота, през които е гледал как умират от старост хора, за които се е грижил, докато той изобщо не се е променял. Сигурно му е било трудно. Но в същото време животът му определено бе имал и някои предимства.

— Какво е да знаеш, че ще живееш вечно?

Той сви рамене.

— Честно казано, вече не мисля за това. Както повечето хора по света, аз просто ставам, върша си работата и после лягам да спя.

Колко просто звучеше от неговата уста. И все пак тя долавяше и нещо друго. Дълбоко спотаена тъга. Сигурно бе мъчително да живееш без мечти. Човешкият дух се нуждаеше от цели, които да постига, а убийството на деймони не й изглеждаше кой знае каква цел. Тя сведе поглед към плота и се опита да си представи какъв е бил Кириан като човек. Джулиън й беше разказал как са пиели след битка и колко много Хънтър е искал да има деца. Нещо повече, Аманда си спомни изражението му, докато държеше Ванеса.

— Някога имал ли си деца?

За секунда в очите му се мярна силна болка, преди той да възвърне своя стоицизъм.

— Не, Нощните ловци са стерилни.

— Значи са импотентни?

Той възкликна възмутено и я погледна.

— Могат да правят секс, но не могат да се възпроизвеждат.

— О! — Тя сбърчи нос и се помъчи да оправи нещата. — Това беше прекалено личен въпрос. Извинявай.

— Всичко е наред.

Кириан пусна съдомиялната машина.

— Искаш ли да разгледаш къщата?

— Къщата? — повтори въпросително Аманда, като го изгледа невярващо. — Ако това е къща, тогава аз живея в двустайна барака. — Дъхът й секна, като си спомни, че вече не живее никъде. Тя се прокашля и прогони тази мисъл. — Да — добави тихо. — Бих искала да я разгледам.

Той я изведе през вратата, която се намираше вляво от нея, и се озоваха в огромен хол. Стенните корнизи и медальони бяха прекрасни в своята старомодна изящност и елегантност, но мебелите в къщата бяха по последен писък на модата. Декорацията на стаята бе направена, така че да създава чувство на комфорт, а не да впечатлява гостите. Но пък, помисли си тя, вампирите едва ли посрещат гости много често. Една от стените бе заета от огромен домашен развлекателен център, включващ аудио система JVC, широкоекранен телевизор, комбиниран DVD-плейър и видеорекордер.

Въпреки че навсякъде в стаята имаше лампи, тя беше осветена само от свещите натри богато украсени стенни свещника.

Не ти харесват съвременните електрически крушки, нали? — попита Аманда, когато Кириан отиде да запали канделабъра^[5].

— Не — отвърна той. — Те са твърде ярки за очите ми.

— Светлината ти причинява болка?

Хънтър кимна утвърдително.

— Очите на Нощните ловци са пригодени да виждат през нощта. Нашите зеници са по-големи от вашите и не се разширяват по същия начин. В резултат на това очите ни поглъщат много повече светлина, отколкото човешкото око.

Докато го слушаше, Аманда забелязала, че големите, издигащи се от пода до тавана прозорци бяха покрити с черни капаци, които не допускаха дневната светлина в къщата. Като заобиколи черния кожен диван, тя се закова на място.

Пред него бе поставен ковчег.

— Това ли е…? — Тя не можа да довърши изречението. Не и когато пред очите й изникна ужасната картина как Хънтър всеки ден си ляга да спи в него.

Кириан погледна към ковчега, след това спокойно срещна шокирания й поглед.

— Да — отвърна той безстрастно. — Да, това е… моята масичка за кафе.

Хънтър отиде до ковчега, вдигна капака му и измъкна едно дистанционно.

— Това е за телевизора, ако искаш утре да гледаш телевизия.

Аманда поклати глава. Едва сега забеляза, че наоколо имаше най-различни странни дрънкулки с вампирски мотиви: миниатюрни статуетки, малки арбалети, дори вампирско тесте карти Таро на полицата на камината.

— Ник мисли, че това е забавно — каза Кириан, когато тя взе тестето от полицата. — Всеки път, като намери нещо, в което или върху което има вампир, той го донася тук и го оставя на видно място.

— Това притеснява ли те?

— Не, през повечето време той е добро момче.

Докато я развеждаше от стая в стая из старото имение, Аманда започна да се чувства объркана.

— Колко голяма е тази къща? — попита тя, когато влязоха в една игрална зала.

— Има дванайсет спални, а площта й и е малко над шестстотин и петдесет квадратни метра.

— Господи, дори някои от моловете, които съм посещавала, са по-малки.

Той се засмя.

В средата на игралната зала имаше стилна билярдна маса заедно с колекция от аркадни игри и огромен телевизор с пълен набор от различни конзоли за видеоигри, наредени на масичката за кафе пред него. Но това, което й се стори най-странно, бяха двете бейзболни ръкавици и бейзболната топка върху масичката със сгъваем плот, която стоеше в единия ъгъл. Аманда се приближи до нея.

— Някои нощи с Ник си подхвърляме топката — обясни Кириан.

— Защо?

Той сви рамене.

— Това прояснява мислите ми, когато се опитвам да разбера нещо.

— И Ник няма нищо против?

Въпросът й го накара да се разсмее.

— Ник винаги е против. Не си спомням някога да съм го помолил да свърши някаква работа и той да не е възроптал.

— Тогава защо го държиш при теб?

— Защото съм мазохист.

Сега бе неин ред да прихне.

— Много ми се иска да се запозная с този Ник.

— Утре определено ще можеш да го направиш.

— Наистина ли?

Той кимна утвърдително.

— Ако имаш нужда от нещо, просто му кажи и той ще ти го донесе. Уведоми ме, ако те обиди по някакъв начин, и аз ще го убия, когато се събудя.

В гласа му долови нотки, които й подсказаха, че думите му може да не са празна заплаха.

Кириан отвори големите френски прозорци и я изведе в остъкления атриум. През прозрачния таван се виждаха милион блещукащи звезди, а обувките им лениво потропваха по покрития с плочки под.

— Тук е много красиво.

— Благодаря.

Аманда се приближи до голяма скулптурна композиция от три женски фигури, която се издигаше в средата на помещението. Творбата бе възхитителна. Най-младата жена лежеше на една страна със свитък в ръце, а другите две седяха с гръб една към друга. Едната държеше лира, а другата пееше. Но най-изумителен бе начинът, по който бяха оцветени. Всяка от тях изглеждаше като жива и трите поразително приличаха на Хънтър.

— Това от Гърция ли е? — попита тя.

На лицето на Кириан се изписа болка, когато кимна утвърдително.

— Това са моите сестри.

Аманда ги разгледа по-отблизо с натежало сърце.

Хънтър нежно докосна ръката на момичето със свитъка. Веждите му леко се смръщиха, когато погледна към статуята в естествен ръст на девойката, която изглеждаше в края на пубертета. Синият й хитон^[6] напълно подхождаше на цвета на очите й.

— Алтея беше най-малката — каза той, като гласът му спадна с цяла октава. — Тя беше тиха и срамежлива, и леко заекваше, когато беше притеснена. Богове, как мразеше това, но аз го намирах за очарователно. Диана — той посочи девойката с лирата, която беше облечена в червено — беше с две години по-голяма от мен и имаше опърничав нрав. Баща ми казваше, че двамата много си приличаме и затова никога не се разбираме. Федра беше с една година по-малка от мен и имаше ангелски глас.

Аманда се вгледа в девойката, облечена в жълт хитон. От сестрите на Кириан се излъчваше невероятно деликатна грация. Скулпторът ги бе изваял така, сякаш ги бе уловил насред движение. Дори гънките на дрехите им бяха реалистични и изящни. Аманда никога не бе виждала такова майсторство. Девойките изглеждаха толкова истински, че тя очакваше да й проговорят.

Нищо чудно, че той така страдаше.

— Ти много си ги обичал.

Хънтър кимна утвърдително.

— Какво се случи с тях?

Той се отдалечи от скулптурата.

— Те се омъжиха и живяха дълъг и щастлив живот. Диана кръсти на мен първия си син.

Устните на Аманда се извиха в лека усмивка от факта, че сестрата, с която най-много се е карал, е постъпила така. Това говореше много за техните отношения. Докато гледаше трите девойки, тя си спомни онова, което Кириан й бе казал за Алтея в колата. Тя бе отрязала дългата си, чуплива руса коса, когато узнала, че брат й е убит. Те със сигурност го бяха обичали толкова, колкото и той тях.

— Какво си помислиха те за твоето превръщане в Нощен ловец?

Той се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Те изобщо не узнаха за това. За тях аз бях мъртъв.

— Тогава откъде знаеш толкова много за…

— Чувствах ги, докато бяха живи. Чувствах ги по същия начин, както ти чувстваш Табита, когато отвориш сърцето си за нея, и можеш да усетиш, когато тя изпадне в беда.

Аманда настръхна.

— Откъде знаеш това?

— Казах ти, че чувствам твоите способности.

По гърба й полазиха студени тръпки и младата жена се запита дали може да скрие нещо от него.

— Ти си страшен човек.

Странен блясък помрачи очите му.

— Аз не съм човек. Отказах се от своята човешка същност, когато преминах отвъд.

Хънтър говореше така, но тя знаеше по-добре. Той може и да нямаше душа, но имаше добро сърце и нямаше значение, че не е човек.

— Защо се съгласи да станеш Нощен ловец, въпреки че така и не си отмъстил на Теона?

— Тогава това ми изглеждаше добра идея.

При тези думи нещо в Аманда се разтопи. Може би заради самотата, която долови в гласа му, или спокойното приемане на съдбата, което прочете в очите му. Тя не знаеше каква точно бе причината, но знаеше, че не може просто да се върне към стария си живот и да забрави този мъж. Беше станала свидетел на твърде много доброта у него, на твърде много болка. И Бог да й е на помощ, колкото повече научаваше за него, толкова повече го желаеше. Желаеше го по начин, който не се поддаваше на обяснение. Те едва-що се бяха запознали и въпреки това сякаш бяха свързани по някакъв необясним начин.

Аманда се взря в неговите измъчени очи, които я гледаха с пламенен копнеж. Кириан бе това, което майка й наричаше „липсващата половинка“. Така тя описваше баща й. Същите думи използваше и Селена, когато говореше за Бил. За първи път в живота си Аманда разбра какво имат предвид. И осъзна, че след като бе открила своята „половинка“, не можеше просто да я пусне да си отиде. Не и без да се бори.

В неведение за нейните мисли, Хънтър се обърна и я въведе обратно в къщата. Той й показа една спалня на долния етаж.

— Можеш да спиш тук. Ще ти донеса по-удобни дрехи.

Аманда обиколи разкошната стая. Огромното легло в колониален стил изглеждаше като излязло от стар филм. Тъмнозелените стени щяха да направят някоя малка стая да изглежда още по-миниатюрна, но в това обширно помещение създаваха усещането за старомоден, домашен уют.

Кириан се върна след няколко минути, носейки черна тениска и долнище на анцуг, в които можеше да се изгуби.

— Благодаря — каза тя, като ги взе от него.

Той стоеше пред нея, опитвайки се да улови погледа й.

За нейна изненада, Хънтър вдигна ръка и прокара пръст по брадичката й. Нокътят му леко одраска кожата й, от което я полазиха тръпки. Аманда знаеше, че той иска да я целуне, и бе изумена колко много самата тя желаеше целувката му. Но Кириан не я целуна. Просто се взираше в лицето й с тъмните си жадни очи. След това проследи с палеца си извивката на устните й и младата жена едва се сдържа да не простене от удоволствието, което изпита. Въздухът между тях се изпълни с напрежение, с взаимното им желание и копнеж. Дъхът й секна от силата на това усещане и я накара да се почувства едновременно слаба и заредена с енергия.

Точно когато бе сигурна, че Хънтър ще я целуне, той тръгна към вратата.

— Лека нощ, Аманда.

С разтуптяно сърце, тя остана да гледа след него.

Кириан се проклинаше на всяка стъпка, докато крачеше към кабинета си. Трябваше да я целуне. Трябваше… Не, беше постъпил правилно. Между тях никога нямаше да има нищо. Нощните ловци можеха да се наслаждават на някоя жена в продължение на няколко нощи, но им беше забранено да установяват трайни връзки. Опасността бе прекалено голяма. Жените можеха да станат лесна плячка на деймоните, а чувствата можеха да направят Нощните ловци слаби. Да ги направят прекалено предпазливи, а при тяхната работа предпазливостта водеше до смърт.

По-рано това никога не го беше притеснявало. Тази вечер болката бе толкова силна, че можеше да сломи волята му. Мразеше да се чувства така. Мразеше да се нуждае от нея. Много отдавна се бе отказал от емоциите и предпочиташе да живее така — в безопасен пашкул, където нямаше вълнения.

— Трябва да я прогоня от ума си. — Той влезе в кабинета си и седна пред компютъра, за да влезе в сайта на Нощните ловци.

Мигащата иконка на чата сигнализираше за постъпило ново съобщение, а електронната му поща както винаги беше пълна с имейли от други Нощни ловци.

Технологията беше прекрасно нещо. Възможността да контактуват помежду си беше истински божи дар. Тя правеше дългите нощи по-поносими и им позволяваше да обменят важна информация.

Кириан седна в черното кожено кресло и кликна два пъти върху мигащата иконка. Съобщението беше от Ахерон.

„Ник се обади и каза, че Дезидерий ти е сритал задника. Добре ли си?“

Хънтър ядосано стисна зъби, после написа в отговор.

„Ще го убия. Добре съм. Дезидерий се скри в Дупка. Какво знаеш за него?“

„Преди няколко години точно той уби Кромли, така че си имаш работа със сериозна сила. Говорих със скуайъра на Кромли и той ми каза, че на Дезидерий му доставило огромно удоволствие да издевателства над съзнанието на Кромли. Накрая го убил по начин, който е по-добре да не описвам. Лично аз бих искал Дезидерий да дойде да преследва мен. Имам нужда от добър партньор за танци. Моите деймони са направо патрави.“

Кириан се засмя на сухото остроумие на Аш. Той наистина не можеше да понася некадърните деймони.

„Талон каза, че те използват астрални заряди. Сблъсквал ли си се някога с такова нещо?“

Честно казано, през единайсетте хиляди години на моя живот не съм, дявол да го вземе. Това е първият случай. Обърнах се към оракулите и те се опитват да се свържат с мойрите. Но ти ги знаеш какви са. Сигурен съм, че ще отговорят нещо от рода на: „Когато небето обагри лунен зрак, а земята се покрие с мрак, от деймоните няма да намериш ти покой. За да убиеш злодея, който търсиш ти, нещо уникално намери“. Или други подобни глупости. Наистина мразя оракулите. Ако исках да си играя на главоблъсканици, щях да си купя кубчето на Рубик.

„Не знам, Аш, ти си доста добър в тези работи. Сигурен ли си, че не искаш да заемеш мястото на някой оракул?“

„Представи си картинката, пълководецо, средният ми пръст е вдигнат нагоре и е насочен право към теб. А сега ме остави да работя. Имам да преследвам деймони, да вбесявам Нощни ловци и да съблазнявам жени. Ще поговорим по-късно.“

Тъй като не беше в настроение да чати повече, Кириан излезе от сайта на Нощните ловци. Той отвори електронната си поща, но не му се щеше и да чете. А това, което му се искаше, не можеше да го получи.

Против волята си, Кириан тръгна по коридора, а после се спусна по стълбите. Преди да осъзнае какво прави, той се озова пред стаята на Аманда. Притисна длан към вратата от тъмно дърво и разпери пръсти. Като затвори очи, Хънтър видя младата жена да седи в леглото, облечена с черната фланелка, под която се виждаха голите й бедра. Във вените му сякаш забушува пожар. Усети мъката й заради изгубения дом. Почувства страха й, че Дезидерий може да нарани сестра й, и тревогата й заради съквартирантката на Табита.

Нещо по-лошо, той усети сълзите, които тя сдържаше. Аманда беше толкова силна. Толкова талантлива. Никога досега не бе познавал жена като нея.

Сутрешният му сън отново изпълни мислите му. Хънтър още чувстваше тялото й в прегръдките си.

„Желая те.“

Би дал всичко да чуе наистина тези думи от устата й. Да я види да го гледа с жаден поглед. Точно сега, единственото нещо, което искаше да направи, бе да отвори с ритник вратата и да се люби с нея. За да усети нейното докосване. Нейната прегръдка. Нейното безрезервно отдаване. Но не беше писано да се случи.

С натежало сърце, Кириан се застави да се отдалечи. Имаше работа за вършене.

Аманда погледна стенния часовник. Той показваше дванайсет и половина. Обикновено до това време щеше да е дълбоко заспала. Но за Хънтър нощта едва започваше. Тя се зачуди какво ли правеше той в нощните часове. Със сигурност не убиваше деймони всяка вечер. Те не бяха толкова много, нали? Преди да осъзнае какво прави, Аманда стана от леглото и тръгна да броди из голямата къща. Не знаеше къде е Кириан. Докато я бе развеждал, той не си бе направил труда да й покаже стаята си. Обаче инстинктът й подсказа, че трябва да е на горния етаж. Вероятно колкото се може по-далече от нейната стая.

Беше стигнала до средата на стълбите, когато чу странен свистящ звук, който идваше отвън. Аманда се върна назад и стигна до тъмната игрална зала. Лампата не беше запалена, но луната и звездите блестяха толкова ярко навън, че тя съзря един тъмен силует в атриума. Първият й импулс бе да извика Хънтър, но се спря. В силуета имаше нещо много познато. Като се приближи до френските прозорци, тя разпозна Терминатор и Кириан, който бе облечен с тениска и анцуг. Хвърляше бейзболна топка в покрита с мрежа рамка, а тя отскачаше обратно към него. Щом я запратеше, кучето хукваше да я гони, а после се връщаше с подскоци при Кириан. Гледката накара Аманда да се усмихне. Хънтър потупваше Терминатор, после пак мяташе топката. Тя понечи да си тръгне, но не можа. Вместо това отвори стъклената врата. Кириан веднага се обърна. Забравената топка отскочи и го тупна по главата. Той изпъшка и разтърка удареното място, а кучето хукна да гони топката.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита рязко Хънтър.

„Да ме целунеш.“

Аманда преглътна.

— Просто исках да разбера къде си.

— Е, сега вече знаеш.

В гласа му отново имаше студенина. Това не бе Кириан, който допреди малко беше с нея, а Нощния ловец, който се бе събудил до нея във фабриката. Предпазлив. Сдържан. И това я съкруши. Не цицината на главата му го правеше раздразнителен, старите бариери отново бяха издигнати. Тойя отблъскваше. Разбирайки намека, тя кимна.

— Да, е, лека нощ.

Кириан гледаше как тя се отдалечава. Беше я наранил. Чувстваше го и се мразеше за това.

„Върни я.“

Но за какво? Между тях не можеше да има нищо. Даже и приятелство. Като изскърца със зъби, Хънтър се върна към хвърлянето на топката. Докато тренираше, опита да се съсредоточи върху Дезидерий. Помъчи се със силата на мисълта да го привлече към себе си. Напълно безполезно.

Аманда още беше при него. Като затвореше очи, виждаше нейното лице. Нейният аромат изпълваше сетивата му. Ако не я прогонеше от мислите си, щеше да загине. А ако умреше, Дезидерий щеше да се втурне да преследва нея.

Като изръмжа ядосано, той хвърли топката срещу мрежата. Извъртя се да я хване, когато тя отскочи, но преди да я докосне, остра болка прониза черепа му. Кириан изруга. Закри с длан дясното си око и докато се бореше с болката, пред погледа му изникна образ. Беше Дезидерий.

Когато картината се избистри, Хънтър застина. С невероятна яснота видя как Дезидерий го убива и чу Аманда да плаче.