Шерилин Кениън
Нощни удоволствия (4)

1

— Предлагам да го завържем върху някои мравуняк и да го замеряме с кисели краставички.

Аманда Деверо се засмя на предложението на Селена. По-голямата й сестра винаги можеше да я разсмее, независимо колко трагична бе ситуацията. Точно затова в този студен неделен следобед, вместо да лежи завита презглава в леглото си, седеше на „Джаксън Скуеър“ до масата на Селена, където тя гледаше на ръка и на карти таро.

Продължавайки да се усмихва при мисълта за милиони мравки, хапещи бледото пухкаво тяло на Клиф, Аманда огледа туристите, които обикаляха на групички из тази забележителност на Ню Орлиънс дори и в такъв мрачен ноемврийски ден.

От „Кафе дю Монд“ на отсрещната страна на улицата се носеше аромат на кафе от цикория и френски понички, докато автомобилите профучаваха шумно на няколко крачки от нея. Мрачното небе, покрито със сиви облаци, съответстваше на тягостното настроение на Аманда.

Повечето улични търговци не си правеха труда да изваждат сергиите си през зимния сезон, но сестра й Селена считаше гадателския си щанд за не по-малко ценен за Ню Орлиънс от катедралата „Сейнт Луи“, която се издигаше зад тях.

А какво съкровище беше той…

Евтината масичка за игра на карти бе скрита под плътна лилава покривка, която майка им бе ушила, използвайки „специални“ заклинания, известни само на тяхното семейство.

Мадам Селин, Повелителката на луната, както бе известна Селена, седеше зад масичката, облечена с пола от зелен велур, лилав пуловер и пелерина в черно и сребристо.

Странното облекло на сестра й бе в пълен контраст с избелелите дънки, розовия пуловер с плетеници и светлокафявото яке за ски на Аманда. Но пък Аманда винаги бе предпочитала да се облича по-скромно. За разлика от колоритното си семейство, тя мразеше да се откроява. Повече й харесваше да се слива с обкръжението.

— Приключих с мъжете — каза Аманда. — Клиф беше последния влак за никъде. Омръзна ми да хабя време и енергия за тях. От сега нататък ще съсредоточа цялото си внимание върху счетоводството.

Селена направи гримаса на отвращение, докато разбъркваше картите таро.

— Счетоводство? Сигурна ли си, че не си сменено дете?

Аманда се засмя унило.

— Всъщност съм убедена, че съм сменено дете. Просто искам истинското ми семейство да дойде да ме вземе, преди да е станало твърде късно и да прихвана някои от вашите странности.

Селена се разсмя и взе да реди картите таро.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът?

— Че съм прекалено тесногръда и праволинейна — отвърна Аманда, използвайки думите, с които майка й и осемте й по-големи сестри често я охарактеризираха.

— Ами, да, това също. Но си мисля, че трябва да промениш вкуса си. Спри да си падаш по тези досадни вундеркинди с вратовръзки, които вечно се жалват на майките си, че това тяхното не е живот. Ти, сестричке, имаш нужда от разтърсващ секс с мъж, който ще накара сърцето ти да се разтупти. Говоря за някой наистина безразсъден и необуздан мъж.

— Някой като Бил? — попита с усмивка Аманда, като си помисли за съпруга на Селена, който бе по-тесногръд и от нея.

Сестра й поклати енергично глава.

— О, не, това е различно. Виж, в случая аз съм безразсъдната и невъздържаната, така че не го оставям да скучае. Затова ние сме идеални един за друг. Постигаме равновесие. А при теб няма такова. Ти и твоите гаджета винаги накланяте везните към Царството на скуката.

— Хей, аз харесвам скучните мъже. На тях може да се разчита, а и не ми се налага да се притеснявам, че могат да имат издънки заради повишен тестостерон. В края на краищата и аз не съм първа красавица.

Селена изсумтя, докато обръщаше картите.

— Струва ми се, че имаш нужда от няколко терапевтични сеанса с Грейс.

Аманда се усмихна подигравателно.

— Да бе, притрябвали са ми съвети за мъжете от сексоложка, която се омъжи за гръцки любовен роб, призован да се появи от книга. Не, благодаря.

Независимо от казаното, Аманда действително харесваше Грейс Алекзандър. За разлика от обичайната тумба откачени приятели на Селена, Грейс бе уравновесена и за щастие напълно нормална.

— Как е тя, между другото?

— Добре. Никлос проходи преди два дни и сега не се спира.

Аманда се усмихна, като си представи очарователното русокосо мъниче и неговата сестра близначка. Харесваше й, когато Грейс и Джулиън й ги оставяха да ги погледа.

— Кога се очаква новото бебе?

— На първи март.

— Обзалагам се, че са развълнувани — каза Аманда, изпитвайки лека завист. Винаги бе искала къща, пълна с деца, но на двайсет и шест години перспективите й не бяха никак розови. Особено, след като не можеше да намери мъж, готов да създаде поколение с жена, чието семейство бе за освидетелстване.

— Знаеш ли — каза Селена със замечтано изражение, което накара Аманда да се свие. — Джулиън има брат, който също е затворен в книга чрез проклятие. Би могла да опиташ…

— Категорично не, благодаря! Не забравяй, че мразя всички тези паранормални глупости. Искам хубав, нормален мъж, а не някакъв демон.

— Приап е гръцки бог, а не демон.

— За мен няма голяма разлика. Повярвай ми, напълно ми е достатъчно времето, прекарано у дома с вас деветте и постоянните ви заклинания и фокуси. Искам нормален живот.

— Нормалният живот е скучен.

— Защо не пробваш, преди да го критикуваш.

Селена се засмя.

— Един ден, сестричке, ще трябва да приемеш другата половина от кръвта, която тече във вените ти.

Аманда не обърна внимание на думите й, тъй като мислите й се насочиха отново към бившия й годеник. Наистина бе смятала, че Клиф е идеален за нея. Мил, кротък чиновник с обикновена външност, занимаващ се с обработка на данни, той бе точно по вкуса й.

Докато не се запозна със семейството й.

Уф! През последните шест месеца все бе отлагала да им го представи, знаейки какво ще се случи. Но той бе настоявал и снощи тя най-накрая бе отстъпила.

Аманда затвори очи и потръпна, като си спомни как нейната близначка Табита го посреща на вратата, облечена в готическите дрехи, които носеше, когато преследваше неживите. Тоалетът се допълваше от арбалет, който Табита непременно трябваше да му покаже, заедно с пълната й колекция шурикени. „Този тук е специален. Той може да разцепи главата на вампир от триста метра.“

И сякаш това не бе достатъчно, ами майка й и три от по-големите й сестри правеха защитно заклинание за Табита в кухнята.

Но най-лошото се случи, когато Клиф погрешка отпи от чашата с отвара за сила на Табита, приготвена от пресечено мляко, сос табаско, яйчен жълтък и чаени листа. После цял час му се гадеше.

След това Клиф я бе откарал до дома й.

„Не мога да се оженя за жена с такова семейство — бе казал той, когато тя му върна годежния пръстен. — Боже, ами ако имаме деца? Представяш ли си какво ще стане, ако това се предаде на тях?“

Като отпусна глава назад, Аманда си помисли, че още е в състояние да убие семейството си заради това унижение. Толкова ли бе трудно за тях да се държат нормално поне една вечер?

Защо, о, защо не се бе родила в някое обикновено семейство, в което никой не вярва в призраци, таласъми, демони и вещици? Като се замислеше, две от сестрите й още вярваха в Дядо Коледа!

Как можеше съвсем нормалният й баща да понася всичките им глупости? Заради своето търпение той определено заслужаваше да бъде канонизиран за светец.

— Привет, момичета.

Аманда отвори очи и видя приближаващата се Табита. Е, това не беше ли страхотно? Какво ли още щеше да се случи? Да я прегази автобус?

Денят ставаше от хубав, по-хубав.

Тя обичаше близначката си, но не и в момента. Сега й се искаше да я сполетят много гадни неща. Ужасно гадни неща.

Както винаги, Табита бе облечена изцяло в черно. Черни кожени панталони, черно поло и дълго черно кожено яке. Гъстата й чуплива тъмнокестенява коса бе вързана на опашка и светлосините й очи блестяха. Бузите й бяха поруменели от бързото ходене.

О, не, тя беше тръгнала на лов!

Аманда въздъхна. Как бе възможно да произхождат от една и съща яйцеклетка?

Табита бръкна в джоба на якето си, извади някакво листче и го сложи на масата пред Селена.

— Имам нужда от експертното ти мнение. Това е на гръцки, нали?

Без да отговори на въпроса, Селена бутна настрани картите и разгледа внимателно листчето. После се намръщи.

— Откъде го взе?

— Беше у вампира, който убихме снощи. Какво пише?

— Нощният ловец е близо. Дезидерий трябва да се приготви.

Табита мушна ръце в джобовете си и се замисли над чутото.

— Да имаш някаква представа какво означава?

Селена вдигна рамене и й върна листчето.

— Никога не съм чувала нито за Нощния ловец, нито за Дезидерий.

— Ерик каза, че „Нощен ловец“ е кодово име за някоя от нас. Какво мислиш? — попита Табита.

Аманда бе чула достатъчно. О, богове, как мразеше, когато започнеха да говорят за всички тези вампирско-демонски окултни глупости! Защо не можеха най-сетне да пораснат и да заживеят в реалния свят?

— Вижте — каза тя, като стана, — ще се чуем по-късно.

Аманда понечи да тръгне, но Табита я хвана за ръката.

— Още ли се сърдиш за Клиф?

— Разбира се, че се сърдя. Знам, че го направихте нарочно.

Без да се притеснява ни най-малко от факта, че е развалила годежа на Аманда, Табита пусна ръката й.

— Направихме го за твое добро.

— О, да, точно така. — Аманда се усмихна пресилено. — Много благодаря, че си отваряте очите на четири заради мен. Щом като и без това го правите, искате ли да избодете моите, ей така, за забавление?

— О, стига, Манди — каза Табита с онова миличко изражение на лицето, което караше баща им да й прощава всичко. То обаче раздразни Аманда още повече. — Може да не харесваш това, което правим, но ти ни обичаш и не можеш да се омъжиш за някакъв задръстен идиот, който не може да ни приеме такива, каквито сме.

— Сме? — възкликна Аманда. — Не ме включвай във вашата лудост. Аз съм единствената, която е унаследила рецесивни нормални гени. Вие, момичета, сте тези, които…

— Таби!

Аманда млъкна, когато готическото гадже на Табита дотича при тях. Ерик Сейнт Джеймс бе само с три сантиметра по-висок от тях двете, но тъй като те бяха по метър и осемдесет, в това нямаше нищо необичайно. Късата му черна коса, с лилав кичур в средата, бе оформена на иглички. Щеше да е много сладък, ако нямаше пиърсинг на носа и можеше да си намери работа на пълно работно време и да се задържи на нея.

А и ако зарежеше лова на вампири. Боже!

— Гари проследи онази група вампири — каза Ерик на Табита. — Ще се опитаме да ги заловим, преди да се стъмни. Готова ли си?

Ако Аманда завъртеше още малко очи от възмущение, щеше да ослепее.

— Като действате по този начин, някой ден по невнимание ще убиете човек. Спомняте ли си случая, когато нападнахте група фенове на Ан Райе, които правеха възстановка на „Вампирът Лестат“ в гробището?

Ерик й отправи самодоволна усмивка.

— Никой не пострада, а на туристите им хареса.

Табита се обърна към Селена:

— Ще направиш ли някои проучвания заради мен, да видим дали ще откриеш нищо за този Дезидерий и за Нощния ловец?

— Хайде, Таби, колко пъти трябва да ти казвам да престанеш с това? — обади се раздразнено Ерик. — Вампирите просто си играят с нас. Нощният ловец е измислен за сплашване и не означава нищо.

Селена и Табита не му обърнаха внимание.

— Разбира се — отвърна Селена, — но може би ще е най-добре да се обърнеш към Гари.

Ерик изсумтя възмутено:

— Гари вече каза, че никога не е чувал за него — той погледна гневно Табита, — така че това са пълни глупости.

Тя махна ръката му от рамото си и продължи да не му обръща внимание.

— Тъй като е написано на старогръцки, обзалагам се, че някой от твоите приятели професори може да знае повече.

Селена кимна.

— Ще попитам Джулиън, като отида тази вечер у Грейс.

— Благодаря. — Табита погледна отново към Аманда. — Не се тревожи за Клиф. Познавам един мъж, който е точно за теб. Запознахме се с него преди няколко седмици.

— О, Господи — изпъшка Аманда. — Повече никакви уредени срещи от теб. Все още не съм се възстановила от последната, а тя беше преди четири години.

Селена се засмя.

— Той не беше ли ловец на алигатори?

— Да — отвърна Аманда. — Мич Крокодила, който се опита да нахрани с мен своята любимка Голямата Марта.

Табита изсумтя:

— Не беше така. Той просто искаше да ти покаже с какво си изкарва прехраната.

— Знаеш ли какво, ще имаш право да говориш, когато позволиш на Ерик да натика главата ти в устата на жив алигатор. Дотогава, като експерт по крокодилския лош дъх, държа на мнението си, че Мич просто търсеше евтина питателна закуска.

Табита й се изплези, после сграбчи ръката на Ерик и го помъкна след себе си по улицата.

Аманда се почеса замислено по главата, докато ги наблюдаваше как се гледат влюбено — доказателство, че там някъде за всеки има някой. Без значение колко странен е той.

Жалко, че тя не можеше да намери своята половинка.

— Отивам да се цупя у дома.

— Слушай — каза Селена, преди тя да тръгне, — мога да отменя гостуването си у Грейс тази вечер и двете да си организираме нещо. Например символично да си изпечем някоя и друга виенска наденичка в чест на Клиф?

Аманда се усмихна благодарно, оценявайки идеята й. Нищо чудно, че обичаше семейството си. Независимо от хаоса, те бяха мили хора, които я обичаха.

— Не, благодаря. Мога да си изпека и сама виенски наденички. Освен това, Табита планира нападение и може да загине, ако не попиташ Джулиън за Нощния ловец.

— Добре, но ми се обади, ако промениш мнението си. О, и докато си вкъщи, защо не позвъниш на Тияна и не я помолиш да направи заклинание за смаляване на пениса на Клиф?

Аманда се засмя. Добре де, имаше моменти, когато бе от полза по-голямата ти сестра да е вуду жрица.

— Повярвай ми, при него няма накъде повече. — Тя намигна на Селена. — До скоро.

 

 

Същата вечер Аманда подскочи стреснато от звъна на телефона, който я изтръгна от нейната вглъбеност. Като остави настрани книгата, която четеше, тя вдигна.

Беше Табита.

— Здравей, сестричке, може ли да отскочиш до дома ми и да разходиш Терминатор?

Аманда стисна зъби при добре познатата молба, която чуваше поне два пъти седмично.

— Стига, Таби. Защо ти не го разходи?

— Не знаех, че ще се забавим толкова. Моля те, ако не го направиш, той ще се изпикае в леглото ми в знак на протест.

— Таби, знаеш, че и аз имам свой живот.

— Да, бе, като да седиш сама на дивана, да четеш някой любовен роман на Кинли Макгрегър и да се тъпчеш с шоколадови трюфели, сякаш няма да има утрешен ден.

Аманда повдигна изненадано вежди, като видя множеството бонбонени опаковки, разпилени върху масичката за кафе пред нея, и екземпляра на „Покоряването на шотландеца“ до тях.

По дяволите, мразеше, когато сестра й правеше така.

— Хайде де — примоли се Табита. — Обещавам да бъда мила със следващото ти гадже.

Аманда въздъхна, знаейки, че не може да откаже на сестрите си. Това бе най-голямата й слабост.

— Добре че живееш наблизо, иначе щях да те убия.

— Знам, аз също те обичам.

Аманда изръмжа и затвори телефона. Погледна с копнеж книгата си. По дяволите, тъкмо бе започнала да навлиза в сюжета.

Въздъхна. Е, добре. Поне Терминатор щеше да й прави компания за малко. Той бе ужасно грозен питбул, но в момента бе единственото същество от мъжки пол, което можеше да понесе.

Тя грабна светлокафявото си зимно яке от креслото и излезе от апартамента. Табита живееше на две пресечки от дома й и макар че нощта бе изключително тъмна и студена, Аманда нямаше желание да отива с колата.

Тя си сложи ръкавиците и пое по тротоара, като й се искаше Клиф да беше тук и да свърши тази работа вместо нея. Не можеше да си спомни колко пъти го бе уговаряла да изведе Терминатор на път за дома й.

Аманда се спъна в една счупена плочка, спомняйки си за първи път за Клиф от часове насам. Това, което я измъчваше най-много от тяхното скъсване, бе фактът, че той не й липсваше. Или поне не истински. Липсваше й някой, с когото да разговаря вечер или с когото да коментира, докато гледа телевизия, но не можеше да каже, че тъгува за него. И това я потискаше най-много.

Ако не беше шантавото й семейство, тя можеше да се омъжи за него и след това да установи, че не го обича истински.

Тази мисъл я смрази повече от студения ноемврийски вятър.

Като прогони Клиф от мислите си, Аманда се съсредоточи върху околността. В осем и половина кварталът бе удивително тих, дори и за неделна вечер. Край стария разбит тротоар, по който вървеше, бяха паркирани множество коли и в повечето къщи светеше.

Всичко си беше както обикновено, но все пак й се струваше някак зловещо. Лунният сърп светеше високо в небето, хвърляйки причудливи сенки около нея. От време на време вятърът донасяше до слуха й слаб смях или гласове.

Нощта бе идеална злото да…

— Махни се от главата ми! — каза Аманда на глас. Сега пък заради Табита се държеше така. Боже!

А после какво? Щеше ли да тръгне със сестрите си по брега на реката, за да търси чудати билки за вуду магия и алигатори?

Като потрепери при тази мисъл, тя най-сетне стигна до страховитата стара къща на ъгъла, която Табита и съквартирантката й бяха наели. Боядисана в ярколилаво, тя бе една от най-малките сгради на улицата. Аманда бе изненадана, че никой от съседите не се оплакваше от грозния цвят. Сестра й, разбира се, го харесваше, защото бе лесен ориентир.

„Оглеждайте се за малка лилава къща във викториански стил с черна метална ограда. Не можете да я пропуснете.“

Не и ако не сте слепи.

Като отвори ниската портичка от ковано желязо, Аманда тръгна по пътеката към верандата, където на стража стоеше огромен зловещ каменен гаргойл.

— Здравей, Тед — каза тя на гаргойла, за когото Табита се кълнеше, че може да чете мисли. — Просто ще изведа кучето, става ли?

Аманда извади ключовете от джоба на якето си и отключи входната врата. Като влезе в антрето, тя сбърчи нос, тъй като я лъхна неприятна миризма. Някоя от отварите на Таби сигурно се бе вкиснала.

Или пък сестра й отново се бе опитвала да готви.

Чу Терминатор да лае в спалнята.

— Идвам — подвикна Аманда на кучето и затвори вратата, светна лампата и тръгна да прекосява всекидневната.

Беше на крачка от коридора, когато в главата й прозвуча гласче, което й изкрещя да бяга. Преди да успее да мигне, осветлението угасна и някой я сграбчи изотзад.

— Е, добре — каза кадифен глас в ухото й. — Най-сетне те пипнах, малка вещице. — Стиснаха я по-здраво. — Време е да те накарам да страдаш.

Нещо я удари по главата и тя рухна на пода.