Карли Филипс
Обичай ме, ако смееш (21)

Двадесет и първа глава

Сара се оправи към къщи, за да приведе живота си в ред. Пред лицето на отминалата смъртна опасност беше пренаредила ценностите си.

Нямаше друг избор, освен да се справи с проблемите си един по един, което най-напред означаваше — работата и Джон Морли. От момента на пристигането си в Ню Йорк Сара беше под постоянна охрана. Тя свидетелства срещу Морли и най-сетне беше в безопасност. Той нямаше да добави убийството на ченге към списъка си с престъпления, щом това вече нямаше как да му помогне.

Следваше отдавна отлагана среща с баща й. Липсваше й, докато Сара беше в провинцията. Обади му се предварително и той я очакваше, така че почука и направо влезе с ключа си.

Мартин Риос посрещна дъщеря си с обичайния си боботещ поздрав и мечешка прегръдка.

— Липсваше ми!

— И ти ми липсваше, татко!

Сара отстъпи и го огледа. Силен и привлекателен, с тъмна коса и мустаци, баща й… Е, той беше нейният баща.

И тя искаше да се сгуши в прегръдката му и да му разкаже за всичко, което се беше объркало.

— Чичо Джак ми каза, че си била заета. Ела, седни и ми разкажи подробно.

Сара прехапа устни. Седна с него на масата и му разказа на дълго и на широко за лудориите на Пиро, които бяха довели до операцията срещу трафикантите, отвличането и спасяването от Рейф, задно с описание на голямото му и забавно семейство, включително Ейнджъл, историята с блога и фалшивия й годеж.

Когато приключи, баща й я гледаше със страхопочитание.

— Добре, добре.

— Добре какво?

Той плесна с ръка бедрото си.

— Добре, отишла си и си го направила.

— Направила какво? — попита Сара раздразнена и объркана.

Баща й наклони глава на една страна и я изгледа, сякаш я виждаше за първи път.

— Влюбила си се в бившия си партньор, ето какво! — Мартин се усмихна, а усмивката беше голяма колкото цялото му лице.

Сара изобщо не беше толкова радостна.

— Какво те кара да мислиш така? — беше се надявала да пропуснат неразрешените й любовни проблеми на тази среща.

— Не съм сигурен дали е замечтаният поглед, когато говориш за него, фактът, че го споменаваш във всяко изречение и си влюбена в голямото му семейство, или всичко изброено.

— Толкова ли е очевидно? — тя наведе засрамено глава.

— Опасявам се, че да — баща й все още се усмихваше като хиена. — Защо изглеждаш така, сякаш това е нещо лошо? — попита я.

— А защо ти изглеждаш, сякаш не е? — отношението му напълно я обърка. — Чувствам се, сякаш съм изгубила пътя си. Не се ли притесняваш за мен?

Баща й поклати глава.

— Освен ако този мъж не е сериен убиец, предрешен като ченге, не виждам проблем.

— И това от мъжа, който заживя щастливо сам? — Сара поклати глава и се засмя. — Стига, татко, ти можеш да ми кажеш колко огромна грешка е дори да помисля да свържа живота си с някого, при това също ченге.

Големите му кафяви очи се разшириха от учудване.

— Нима смяташ, че искам това за теб? Самотен живот, споделян с някого само от време на време? — той обхвана с жест малкия апартамент, в който Сара бе израснала.

— Самотен? — попита тя, изумена от избора му на тази дума.

Баща й се наведе към нея.

— Мислиш, че празнувах, когато майка ти ни напусна?

Никога досега не бяха говорили за раздялата. Сара знаеше само това, което беше видяла, докато растеше — доволен и спокоен мъж с необвързани жени на разположение, когато му беше удобно.

Тя преглътна трудно.

— Мислех, че си се успокоил, след като скандалите приключиха.

Той изръмжа тихо.

— Предполагам, че това е вярно. И наистина нямах избор, освен да се адаптирам. Освен това бях категорично решен никога повече да не ме нараняват по този начин. — Той поклати глава с очевидна тревога. — Но никога не се замислих как изглежда това за теб. Ето в това съм се провалил като родител, предполагам.

Сара се усмихна.

— Никога не си бил разговорлив.

— Надявах се, че ще компенсирам като слушател. Но предполагам, че това те е накарало да четеш между редовете.

Тя кимна.

— Така е. Да не ми казваш, че съм сбъркала прочита?

— Ако смяташ, че да се влюбиш и обвържеш с някого е нещо лошо, тогава определено нещо се е изгубило в превода и съм се издънил.

Сара поклати глава, смаяна от логиката на баща си.

— Татко, не беше само ти. Нямаме нито един член от семейството, който да не е разведен — тя вдигна ръка, преди той да успее да я прекъсне. — С изключение на Рени. И все пак един от всички не е достатъчна причина да вярвам в брака и връзките.

Баща й посегна и повдигна брадичката й с ръка.

— Не те ли отгледах да вярваш в усиления труд преди всичко друго?

— Разбира се.

— Добре, бракът и обвързването изискват усилия. Аз исках да се потрудя. Майка ти — не. Край на темата — той свали ръката си и отмести поглед. — Само че това е валидно за всяка двойка днес.

Сара присви очи, изненадана, че е разбирала баща си погрешно толкова много години.

— Но не би ли казал, че е два пъти по-трудно да накараш връзката да потръгне, ако си ченге?

— Да. И какво?

— Значи две ченгета ще я направят два пъти по-невъзможна — резюмира Сара това, което винаги беше смятала за очевидно.

Баща й постави ръка на рамото й и тя срещна загрижения му поглед.

— Нищо не е невъзможно. Не и ако това, което ти и този мъж споделяте, си струва усилията.

Като стана, Мартин отиде до големия шкаф и отвори едно чекмедже. Поровичка из съдържанието му и извади нещо.

— Какво е това? — попита Сара.

Той се върна до масата и седна до нея.

— Снимка. Погледни.

Тя погледна снимката, която не можеше да си спомни дали е виждала преди. В рамката бе цялото й семейство — баща й, майка й и малката Сара. Тримата изглеждаха щастливи и се усмихваха.

Спомен, който тя нямаше.

— Никога досега не съм я виждала!

— Друга моя грешка. Болеше ме твърде много да я гледам и затова я скрих, както скрих и чувствата си — призна той.

Сара преглътна болезнено, огромна буца беше заседнала в гърлото й.

— Защо ми я показваш сега?

Погледът му улови нейния.

— Защото се опитвам да ти кажа, че за нищо на света не бих пропуснал тези години с теб и майка ти. И съжалявам, че не си го знаела преди — каза той с дрезгав глас.

Сара едва успя да отвърне:

— Обичам те, татко — тя придърпа единствения си истински родител в мечешка прегръдка.

— Надявам се, че днес си научила ценен урок — той се отдръпна и се покашля.

Тя забеляза сълзите — издайници в очите му, преди да стане, да се обърне и да избърше своите от лицето си.

Няколко дни по-късно Сара тъкмо влизаше у дома след час при ортопеда и телефонът й започна да звъни. Тя вдигна слушалката, преди да се включи гласовата поща.

— Ало? — попита, останала почти без дъх.

— Сара? Ейнджъл е. В лош момент ли се обаждам?

— Съвсем не — излъга тя. Притисна слушалката между рамото и ухото си, остави чантата и заключи.

После седна на стола, за да говори спокойно.

— Какво става? — попита, щастлива да поговори с приятелката си.

— Имам новини, които искам да ти кажа лично — каза Ейнджъл. — Просто почувствах, че ти разбираш всичко и наистина си пасваме… — не продължи, сякаш се почувства глупаво заради признанието си.

— Разбирам. И аз си мислех за теб — за всеки от Хидън Фолс, помисли си Сара.

Включително за Рейф.

Особено за Рейф.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Е, какви са новините?

— С Ник даваме втори шанс на брака си — възкликна Ейнджъл.

Сърцето на Сара буквално прескочи удар.

— Това е прекрасно. Как? Какво се промени?

Дали Ник най-сетне се беше предал и бе приел нуждата на съпругата си да има кариера извън брака?

— И двамата. Откакто Ник остана при мен и видя колко жизнена ме кара да се чувствам къщата за гости, той се опитва да бъде по-разбиращ. Но преди всичко дойде и ме накара да се изправя пред проблемите, които бях затворила дълбоко в себе си — призна Ейнджъл нежно.

— Като загубата на бебетата?

— Аха. Той мразеше къщата за гости най-вече защото аз я поставях като преграда между нас, за да не се изправям пред болката от загубата. Ник ми показа това, накара ме да призная пред себе си и всичко се промени. Сега съм способна да говоря за това, без да го изолирам, и той успя да приеме къщата. Или поне се опитва, което е всичко, което някога съм искала. Дори ми помага с поддръжката. Сякаш е наша.

Сара почувства как се усмихва.

— Звучиш толкова щастлива и безкрайно се радвам за теб. А консултациите? Все още ли ходите?

— Вярваш или не, сега, когато общуваме, това ни помага да правим компромиси. Изисква се усилие, но си струва.

Сара беше чула тези думи преди няколко дни, когато се срещна с баща си. Бракът и връзките изискват усилия. Аз исках да се потрудя. Майка ти — не.

Сега Ейнджъл казваше същото. Тя и Ник правеха компромиси, полагаха усилия, за да възстановят брака си. Защото очевидно тя чувстваше, че това, което споделят с Ник, си заслужава усилията. Рейф бе направил усилие. Беше й показал, че иска да я посрещне по пътя и да пропъди демоните й, но Сара избяга. Като майка си. А това не беше човекът, на когото искаше да подражава, камо ли да се превръща в нея.

Нищо не е невъзможно… Не и ако това, което ти и този мъж споделяте, си струва усилията.

— Сара, още ли си там? — попита Ейнджъл.

— Съжалявам, замислих се — призна тя. — Тук съм.

— Добре. Ами, аз трябва да тръгвам, но ще се чуваме, нали?

— Разбира се.

— Ам… Сара? Не си ме питала, а и аз се заклех да не казвам нищо, но Ник сподели, че Рейф е нещастен без теб. Трябва да вървя. Чао.

— Чао — Сара зяпаше телефона в ръката си.

Беше нещастна и не искаше нищо повече от това да се появи на вратата на Рейф, но не можеше да го направи. Не и докато не се справеше с останалите проблеми в живота си. Най-напред трябваше да разбере пред какво ще се изправи чисто физически.

Още един магнитен резонанс и няколко рентгена по-късно само потвърдиха това, което Сара вече знаеше. Въпреки че беше възвърнала част от подвижността си и щеше да се възстанови още с времето, благодарение на старата травма и началните стадии на артрит в ставата, тя никога нямаше да премине тестовете за физическа способност на нюйоркската полиция, от които зависеше връщането й на активна служба. Не й трябваше това потвърждение, за да знае какво да прави след това. Сара вече беше взела решение.

Някъде между отсядането в малката къща за гости в провинцията и влюбването й в Рейф и голямото му семейство, мечтата й да бъде ченге в Ню Йорк се превърна в нещо различно. Нещо, което не можеше да си представи, че ще иска, камо ли ще желае истински, едва няколко седмици по-рано.

Сара искаше да се махне от Манхатън и анонимността на мегаполиса, която си мислеше, че обича. Искаше да замени правната система на големия град за по-малкия й еквивалент, да прекарва времето си в помощ на хора, които познава и обича, вместо да защитава анонимно множество, което й е безразлично. Дори и да бе възстановена на активна служба в Манхатън, тя вече знаеше, че дните й в ситито са отминали.

Това, което не можеше да знае, бе кой малък град щеше да се превърне в новия й дом. Отговорът зависеше от способността на Рейф да прости и да направи компромис. Защото Сара не можеше да си представи да живее в Хидън Фолс, обкръжена от семейството му, но без него до себе си.

Възстановен на активна служба.

Думите трябваше да са радостно облекчение, но напоследък Рейф не го беше грижа за нищо. Той се носеше по течението на живота си и не можеше да направи каквото и да било по въпроса. Най-сетне беше разбрал защо преди няколко седмици брат му пиеше в бара на Били. И Рейф щеше да бъде там сега, ако не беше в Манхатън. Баровете в ситито бяха твърде претъпкани, за да намери в тях спокойствието и усамотението, от които имаше нужда.

Седна с отворена кутия китайска храна и започна да ровичка в нея, когато на вратата се почука. Не очакваше никого, едва познаваше съседите си. Дяволски сигурно не бе в настроение за компания.

Когато чукането стана по-силно, той остави кутията настрана и отиде до вратата. Погледна през шпионката и беше наистина шокиран да види Сара от другата страна на вратата.

Отвори предпазливо.

— Здрасти.

— Здрасти — усмихна се тя.

Той подпря ръце на касата на вратата.

— На какво дължа удоволствието?

Сара си пое дълбоко дъх, очевидно несигурна дали е добре дошла.

— Надявах се, че може да поговорим.

Той сведе глава. Не желаеше да я допуска до себе си, преди да разбере защо бе дошла.

— Е, говори.

— Точно тук? — тя се огледа и обхвана с поглед тъмния усоен коридор, а косата й се разпиля по раменете й.

В същия миг ръцете вече го сърбяха да обвие пръсти около нежните кичури. Вместо това сви дланите си в стегнати юмруци.

— Точно тук — потвърди той. Сара вече бе оставила завинаги отпечатък в къщата край езерото.

Там бяха спомените от времето им заедно и той не просто си представяше чувството от допира до голата й кожа — знаеше какво е. Сънуваше я, докато спеше, и имаше видения през деня. Апартаментът му беше единственото място, където можеше да се огледа, без да я вижда постоянно. Искаше това да остане така.

— Добре. Как си? — попита тя.

— Просто прекрасно. Ти?

Сара сви рамене. Леко повдигане, което развълнува гърдите й. Рейф не можеше да откъсне очи, чудеше се какво прави тя тук и неуспешно си налагаше да не се вживява.

— Свидетелствах срещу Морли — отвърна тя.

— Чух. — Капитанът предполагаше, че той още иска да бъде в течение, а Рейф нямаше желание да споделя личния си живот със своя началник. Затова бе изслушал всичко мълчаливо.

— А аз чух, че са те възстановили на активна служба. Радвам се.

— Благодаря — той преглътна трудно. — Разбрах, че не си извадила същия късмет. — Знаеше какво означава за нея кариерата й като полицай. — Съжалявам.

— Смешно е, но аз не съжалявам. Преди мислех, че да загубя кариерата си означава да изгубя себе си — пъхна ръце в предните джобове на дънките си. — А сега не мисля така.

Рейф знаеше, че не трябва да пита, както знаеше и че ще го направи.

— Защо? Какво се промени?

Какво се беше променило в мислите й? В живота й? Да, беше казала, че се чувства като егоист, когато осъзна, че загубата на Ейнджъл не може да се сравнява с кариерата й, но това беше доста преди Сара със сигурност да знае, че няма да премине теста за физическа способност.

Тя срещна погледа му с широко отворени, ясни и честни очи.

— Аз се промених. По-скоро мисля, че ти ме промени.

Стига толкова разговор като непознати в коридора. Рейф посегна, хвана я за ръката, дръпна я в стаята и затвори вратата.

— Разказвай.

Сара кимна. Знаеше, че това е единственият й шанс да го убеди. Бяха си обещали да започнат връзка с широко отворени очи, но той не беше толкова измъчен като нея. Въпреки извънбрачната връзка на баща му, Рейф имаше по-позитивна нагласа за брака.

Той имаше надежда.

Тя нямаше.

Но Сара искаше да остави тези дни зад себе си. Искаше да бъде повече като него.

— Казвах си, че съм щастлива сама, че нямам нужда и не искам голямо семейство. Но после дойдох в малкия ти град, срещнах се с роднините ти и намерих място, където се почувствах истински приета.

Той слушаше, гледаше я внимателно, а изражението му беше неутрално и неразгадаемо като на обучения преговарящ, когото Сара познаваше. Ако искаше да спечели, трябваше да обърне всичките си карти на масата и да се надява, че не е прекалено късно.

— Предполагам, че не разпознах нещо хубаво, когато го имах — тя потри ръце една в друга, сякаш за да се стопли. — Това, което почувствах към теб, ме ужаси толкова много, че те принудих на спогодба за необвързващ секс. Сякаш не означаваше нищо. Сякаш ти не означаваше нищо. Когато, в действителност, ти беше всичко — поклати глава, засрамена от начина, по който се беше отнесла с него. Примигна и по бузата й се плъзна сълза.

Той посегна и я улови, но не каза нищо.

Сара събра кураж и продължи.

— Имах тази негативна представа за брака и връзките и не вярвах, че имаме шанс за бъдеще.

— Какво се промени? — попита я отново.

— Един мъдър човек ми каза, че нищо, което си струва, не се получава лесно. Накара ме да осъзная, че това, което имаме, си струва усилията.

Той поклати глава и се разсмя.

Сара знаеше, че го прави въпреки себе си.

— И кой от познатите ти е толкова умен? — попита Рейф.

Тя също се усмихна.

— Баща ми. Ще го харесаш.

— Сигурен съм. Той те е отгледал, нали? — гласът му беше омекнал и тя почувства, че е започнал да й вярва.

— Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа? — тя пристъпи напред, по-близо до него, с надеждата, че няма да я отблъсне. — Не бях права да си мисля, че не си струваме усилието. Ти си струваш.

Силната му ръка докосна лицето й и той я погледна в очите.

— Мислех си, че и ти си струваш, иначе нямаше да ти дам живота си.

— Все още си струвам — каза тя, като се надяваше, че той още вярва в това. Сърцето й щеше да се пръсне в гърдите й. — Просто съм различна от това, което бях преди няколко кратки седмици.

Рейф я погледна предпазливо, очевидно още несигурен дали може да й се довери.

Тя посрещна погледа му и го задържа, като обеща пред себе си отново да спечели доверието му и никога да не му дава повод да съжалява за това.

— Осъзнах, че се самозалъгвам, като не искам връзка и семейство. Искам всичко това. С теб.

И отчаяно искаше той да се съгласи.

— Искам да ти вярвам — отвърна Рейф с дрезгав глас.

— Тогава го направи.

Де да беше толкова лесно. Веднъж вече беше й дал всичко от себе си. Какво можеше да го убеди отново да й се отдаде изцяло?

— Напуснах работа — каза Сара и го свари неподготвен. — Добре де, технически това не е така. Не бях възстановена, но щях да напусна, дори и да бях.

Рейф поклати глава.

— Сега ме изгуби напълно.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Пред теб е първият шеф на полицията в Хидън Фолс. Като предполагам, че градският съвет ще измени устава и финансирането ще мине безпроблемно. Но не мога да го направя сама. Искам да дойдеш с мен. Градът има нужда от свой участък, а ние можем да го създадем и управляваме заедно.

Рейф беше смаян и едва разбираше думите й.

— Да напусна ситито? Да се преместя в Хидън Фолс? — гледаше я, сякаш си беше изгубила ума.

И все пак тази луда идея постигна това, което тя не беше успяла досега. Той най-сетне й повярва, че е искрена в думите си. Че се връща при него, във връзката им, за дълго. Опря се на стената за стабилност.

— Виж, знам, че е неочаквано, но е добре обмислено — каза Сара, без да си дава сметка какво се случваше в главата му. — Довери ми се, Рейф. Вече подадох запитвания и говорих с кмета, и с офиса на шерифа. Знам, че се премести в града, за да избягаш от семейството си, но те моля да се върнеш. С мен.

— Сара — започна той, без да намери думи, с които да опише дълбочината на предложението й.

Но тя не го слушаше. Продължи да обяснява подробности за идеята си, очевидно изплашена, че ако го остави да каже нещо, той ще я отреже и тя ще изгуби всичко. Колко малко знаеше, вместо това щеше да получи всичко, което искаше.

Поклати глава.

— Остави ме да довърша, моля те. Знам, че семейството ти може да бъде малко прекалено загрижено, но ти знаеш, че ги обичаш и те имат нужда от теб наблизо. Знам, че искам много, но същият този мъдър мъж ми напомни, че бракът и връзките изискват труд и компромиси. И бог ми е свидетел, че се потрудих колкото можах, за да ги покажа, че съм се променила. Опитвам се да бъда оптимист. Очаквам с нетърпение бъдещето си с теб.

Рейф поклати глава, искаше да се увери напълно.

— Правилно ли те чувам? — Дори и когато разговаряше с нея в сънищата си, тя никога не му предлагаше целия свят.

Сара кимна.

— Всяка една дума идва от сърцето, ми. Същото това сърце, което ти давам сега. Но ако ми откажеш, ще си намеря друг град, в който да се установя, за да не се безпокоиш, че ще ме виждаш всеки път, когато се прибираш. — Тя разтвори ръце и после ги отпусна безпомощно покрай тялото си.

Рейф не можеше да сдържи усмивката си.

— Приключи ли?

Погледна го с насълзени очи.

— Зависи. Повярва ли ми?

— Вярвам ти и, което е по-важно, вярвам в нас. Винаги съм вярвал.

— Закъснях ли?

— Никога не съм преставал да те обичам, така че как би могла да закъснееш? — Рейф разтвори ръце и Сара пристъпи в обятията му.

Постави глава на гърдите му, а той затвори очи, за да се наслади на момента.

— Днес поисках много от теб. Искаш ли да направиш тези компромиси? Или трябва да преговаряме за условията? — пошегува се Сара. — Защото ще отида и на край света, ако трябва, за да проработи връзката ни.

— Това е всичко, което исках да чуя — каза Рейф с въздишка на неподправено задоволство. — Но сигурна ли си, че искаш да живееш в Хидън Фолс?

— Някой трябва да държи Пиро и другите членове на семейството ти под контрол — тя наклони глава назад и се ухили.

— Трябва да призная, че не очаквах това, но си права. Приех семейството си каквото е и всички вече ми липсват. Освен това смятам, че водих достатъчно преговори с престъпници, за да ми стигнат за цял живот.

— Стига да прекараш този живот с мен — очите й сияеха от любов.

Рейф кимна.

— Това е всичко, което някога съм искал. — Тя беше всичко, което някога бе искал.

— Ти си всичко, което някога съм искала, и е прекрасно да го изрека на глас.

Рейф покри устните й със своите — целувка и доживотно обвързване, които възнамеряваше да запази.