Кинли Макгрегър
Да опитомиш планинец (6)

Глава 5

Юън се събуди с толкова силна болка в главата, че за момент си помисли, че е бил ритнат от собствения си кон. Но когато се опита да помръдне и осъзна, че ръцете и краката му са вързани, заподозря, че бе нещо много по-лошо от това. Примигвайки, за да отвори очи, той откри Нора да стои до него. Лицето й изглеждаше бледо на слабата светлина във фургона; тя се взираше във вратата, сякаш й се искаше да може да я разбие само с мисълта си. Фургонът се наклони и той удари ребрата си в твърдия под. Стисна зъби от болка.

— Къде сме? — изръмжа той.

Въпросът му я стресна. Тя подскочи и се обърна към него, за да го погледне. Когато срещна разгорещения му поглед, на лицето й бе изписано облекчение.

— Събуди се.

— Да. Защо съм завързан? Ти ли направи това? — попита той, макар да знаеше, че самата идея бе безумна.

И въпреки това, с нея всичко беше възможно.

Тя изглеждаше обидена от думите му.

— Бяха нашите приятели. Мисля, че те упоиха по време на обяда, след това те качиха тук и те овързаха.

— А ти какво правеше, докато ме връзваха?

— Помислих, че си болен.

Юън не пропусна начина, по който тя избегна да отговори на въпроса му.

— Не ти ли се стори странно, че имат нужда да завържат болен човек?

Тя се размърда сякаш развълнувано.

— Не знаех за това, докато не се качих самата аз във фургона и те видях да лежиш на пода.

— Тогава какво направи?

— Опитах се да избягам.

— После?

Тя хвана малко парче плат, което лежеше до него.

— Отпуших устата ти.

Не това искаше да чуе от нея. Със сигурност, бе направила нещо повече от това сляпо да се предаде.

— Колко мило от твоя страна. Не помисли ли да махнеш и останалото, с което са ме овързали?

— Да, но въжетата са прекалено стегнати. Ще имам нужда от кама, за да ги разхлабя.

Юън си пое дълбоко дъх и се опита да не й се ядосва. Все пак навън имаше четирима мъже и ако се бе борила с тях, най-вероятно щеше да пострада. Така поне бе невредима и имаше възможност да помогне. Негова беше вината, че бе свалил гарда си и бе позволил да го опиянят. Нямаше смисъл да изкарва яда си на Нора.

— Погледни в десния ми ботуш.

Нора повдигна вежда при тези му думи.

— Имаш кама у себе си?

— Да. Винаги.

Тя се пресегна към коляното му и опипа крака му.

— От вътрешната страна на крака ми, Нора.

Тя се поколеба, сякаш страхувайки се да го докосне по толкова интимен начин. Със зачервено лице изпълни заръката му. Юън затаи дъх, когато студената й ръка докосна вътрешната част на прасеца му.

Усещането за допира на пръстите й беше прекрасно, когато тя внимателно бръкна в кожения ботуш, търсейки камата, която бе скрита в специално създаден калъф. Докосването й беше като коприна по кожата му и изпрати тръпки по тялото му.

Както и други неща.

— Извади я внимателно — каза й той предпазливо. — Нямам желание да бъда осакатен.

Тя го изпълни, а бавните й и прилежни движения само го накараха да се възбуди още повече, когато желанието вече го изгаряше. Едва се сдържаше да не изстене от чувството. Би дал всичко, за да усети меките й деликатни ръце по гърба си, докато я държеше под себе си.

Нора прехапа устни, което накара тялото му да се напрегне от желание. След като извади камата, тя сряза въжето, с което ръцете му бяха вързани.

Юън въздъхна, успокоявайки се малко и се насили да не се докосне, за да успокои неудобството от ерекцията си. Начинът, по който се развиваха нещата, го караше да се чувства като Приап^[1] и ако не намереше начин да отпусне тялото си, бе сигурен, че ще рискува здравето си заради неизразходена страст. Взе камата от ръката й и освободи краката си, след което я върна в ботуша си.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Трудно е да се каже, но, предполагам, от няколко часа. През цялото време се движим с непроменено темпо.

— Някакво предложение, защо ни заловиха?

Тя се помръдна, чувствайки се неловко.

Стомахът му се стегна.

— Какво си направила, Нора?

— Нищо — отвърна тя непокорно. — Не мога да съм нещо по-различно, както и ти.

— Какво искаш да кажеш?

Тя въздъхна и се втренчи в ръцете си, докато си играеше с тях в скута си.

— Мисля, че са ме разпознали. Казаха, че са минали през Аквитания и Англия. Вероятно са се срещнали с Елеонор и…

Нервите му не издържаха.

— Ще престанеш ли с глупостите за Елеонор? Имам нужда да си нормална за момент.

Тя се вцепени и го изгледа ядосано.

— Моля? Какво те кара да си мислиш, че ще излъжа за такова нещо?

— Защото брат ми е съветник на крал Хенри и ако племенницата му бе тук, в Шотландия, Син щеше да го е споменал.

Тя го изгледа още по-надменно отпреди и го прониза с изпълнен с недоверие поглед.

— Е, ако брат ти е толкова близък с Хенри, тогава защо не е чувал за мен?

Той бе смаян от логиката й.

— Моля?

— Може би брат ти не е толкова близък с краля, колкото те кара да вярваш. Освен това, на кой шотландец около себе си би се доверил Хенри? Той не харесва никой, роден на север от Адриановия вал^[2].

Това бе глупаво. Защо тя отказваше да приеме реалността? Имаше нужда да не се държи като луда, за да могат да избягат.

— Това са пълни глупости — отвърна той в защита на брат си. — Лично съм виждал как Хенри прегръща Син.

Нора издаде неприличен звук.

— Не ти вярвам — каза му, като очите й се присвиха до тесни кехлибарени точки. — Добре познавам чичо си. Той не прегръща никого. Дори собствените си синове.

Юън прокара ръце през лицето си. Тази жена нямаше здрав разум. По някаква причина твърдо вярваше, че е близка с Елеонор. Ако спореше с нея нямаше да стигне до никъде. И това го оставяше с един неотложен въпрос.

Защо наистина бяха отвлечени? Какво се надяваха да извлекат циганите от това? Локлан по скоро би умрял, отколкото да даде пари за живота му. Брат му би очаквал той сам да се измъкне от тази бъркотия и той щеше да го направи.

Нямаше друго основание да го отвличат. Може би, в края на краищата, Нора бе причината. Баща й сигурно бе някоя важна личност и би платил кралски откуп, за да върне дъщеря си. Всеки добър баща би го направил и въпреки че девойката бълнуваше на моменти, бе симпатична.

— Къде смяташ, че ни водят? — попита тя.

— Нямам представа. Казаха ли ти нещо?

— Споменаха, че ще ни заведат в замъка на Локлан. Но не мисля, че са се насочили натам.

— Наистина ли?

Тя се вцепени от сарказма му.

— Може да не ми се подиграваш.

Юън отпусна главата си на стената на фургона и затвори очи. Как се беше забъркал в тази каша? Искаше само да удави болката с малко ейл. Трябваше да е у дома в леглото си, забравил за света. Вместо това, бе хванат в капана на раздрънкан фургон с жена, която не разбираше каква добродетел е тишината.

— Къде смяташ, че ще ни заведат? — попита Нора. — Мислиш ли, че имат готова килия за нас? Сигурно в замъка на някой благородник. Но кой би посмял да задържи един МакАлистър в своето леговище? Чудя се дали ще отрежат твоето, или моето ухо за доказателство, че ни държат? Баща ми често разказва историята за дядо ми, чийто ръце били отрязани като доказателство за неговото залавяне от врага, който го държал за откуп.

Тя вдигна ръката си и я огледа на приглушената светлина.

— Не ми се иска да изгубя ръката си. Сигурна съм, че изпитваш същото. Мъжът има нужда от ръката си. Чудно ми е какво друго могат да вземат…

— Може би ще отрежат езика ти като доказателство.

Нора се намръщи срещу него.

— Езикът ми? Как това ще докаже нещо? Не се съмнявам, че моят език си прилича с който и да е друг.

— Да, но самият факт, че са го отрязали, ще му докаже, че наистина държат теб, а не някой друг.

Тя го изгледа гневно, но това поне му донесе малко отдих. За съжаление, не мина много време, преди да започне отново да му задава всякакви въпроси — затова накъде се бяха насочили и какво ги очакваше.

Докато минутите се точеха бавно, Юън започна да се надява, че все пак ще му отрежат ушите. Искаше да слуша хората от другата страна на фургона за улики, но всичко, което чуваше, бяха безкрайните предположения на Нора. Тя беше права. Вдигаше шум като за цяло семейство. И въпреки че това трябваше да го ядоса, той откри, че разговаряше доста с нея. Бе изобретателна и интелигентна девойка, чието въображение нямаше граници, когато минаваше през различни варианти за това какво можеше да им се случи.

— Знаеш ли — каза тя, докато играеше с воала си. — Говорят, че има дракони по възвишенията. Може би ще ни заведат там, за да нахранят някои от тях. Никога не съм вярвала в дракони, но веднъж в дома ни дойде един търговец и той имаше рана от ухапване. — Тя разпери ръцете си значително. — И беше на ръката му. Каза, че когато бил млад мъж е бил ухапан от дракон.

— Колко беше голяма, когато ти разказа тази история?

— На дванадесет.

— Може би я е измислил, за да те забавлява.

— Възможно е, но изглеждаше много искрен. Мислиш ли, че там има дракони? Бих искала да срещна един, ако има…

Юън поклати глава, когато тя продължи своите истории. Дамата обичаше да говори точно толкова, колкото той презираше да го прави. Най-накрая, щом фургонът спря, брътвежът на Нора също престана. Тя наклони глава, за да слуша.

Юън чу приглушените гласове отвън.

— Мислиш ли, че вече е буден?

Не бе сигурен, кой от мъжете го каза.

— Би трябвало — отвърна Катарина. — Дадох му малко от корена, а ако вземем предвид ръста му, действието му трябва да е отминало преди известно време.

— Горкият човек — каза друг. — Представи си да бъдеш заключен отзад с тази бъбривка. Няма съмнение, че ще иска да вземе главите ни затова.

Нора зяпна възмутено.

— Мисля, че трябва да го държим в безсъзнание — гласът със сигурност беше на Лисандър. — Той ще ни е повече от ядосан и нямам намерение да вкуся гнева му.

— Това би обезсмислило идеята, нали така? — попита Катарина — Не, ще трябва да го вдигнем по някое време.

Юън се намръщи. Какво имаха предвид?

— Тогава да отворим и да проверим дали се е събудил — каза отново първият мъж.

След това, в задната част на фургона, се отвори малък отвор и две черни очи погледнаха вътре.

Беше Бейвъл.

— Освободил се е — каза той. — Дамата сигурно го е отвързала.

— Струва ми се, каза, че си го завързал добре — отвърна Катарина сприхаво.

— Така беше.

Бейвъл бе отместен настрани и сините очи на Катарина погледнаха вътре.

— Дай ми въжетата си — настоя тя.

— Защо? — попита Юън.

— Ако искаш да излезеш оттам, за да се погрижиш за нуждите си, по-добре да правиш каквото ти се каже.

— Просто ги пусни, Кат — обади се Виктор.

Тя отказа.

— Не и докато не видя онези въжета. Искам да знам как се е освободил от тях.

Юън дръпна Нора назад, когато тя понечи да възрази.

— Няма нужда да виждаш въжетата, девойче. Пусни ни.

— Ха!

Юън стисна зъби. Какво му ставаше на този ден, че бе наказан с жени, които не си знаят мястото?

Нора се освободи от хватката му и подаде едно от въжетата на Катарина през отвора.

— Какво правиш? — попита я Юън през стиснати зъби.

— Измъквам ни от тук — изсъска му тя.

— Виж — каза Катарина победоносно. — Въжето е било отрязано. Имат кама вътре. Ако беше отворил вратата, сега някой от нас най-вероятно щеше да е мъртъв.

— Предайте камата! — изръмжа Лисандър.

Юън се изсмя при мисълта. Да предаде единственото си оръжие? Никога.

— Не.

— Тогава двамата може да си останете вътре — отвърна Катарина.

— Има един малък проблем — каза Нора. — Наистина трябва да напусна фургона.

— Защо? — попита Виктор.

— Трябва да… ъм… просто трябва да напусна фургона. Много скоро.

Юън прокле, когато разбра мисълта й. Типично за жена — да не може да контролира тялото си.

— Тогава по-добре да накараш мъжа си да предаде камата.

Катарина беше тази, която отговори.

Нора го погледна умолително.

— Не мога да им дам камата си. Ако го направя, няма с какво да се защитим.

— Юън, трябва да изляза от фургона. Не мога да чакам повече.

Процепът се отвори и през него бе пъхнато метално гърне.

— Не казвайте, че ни липсва милост — изтъкна Катарина.

— Не може да сте сериозни — отвърна Нора и погледна гърнето с отвращение. — Няма да го използвам, докато той е вътре с мен. Това е непристойно!

— Няма да гледам.

Нора остана ужасена от думите на Юън. Мъжът трябваше да е истински варварин, за да предложи тя да направи подобно нещо, докато се намираха в такова тясно помещение. А на всичко отгоре не бяха женени. Не бяха сгодени. Дори не бяха подходящи един за друг.

Той беше луд!

— Не! Няма да използвам това. Веднага предай камата, Юън МакАлистър, или се кълна, че ще говоря, докато не ти прокървят ушите.

При това той се намръщи. Можеше да види нерешителността в очите му.

— Юън, моля те — опита тя отново. — Наистина трябва да изляза навън.

Изръмжавайки тихо, той извади камата от ботуша си и я подаде с дръжката напред през процепа на циганите.

— Доволна ли си сега? — попита той грубо.

— Да. Развълнувах се — тя се обърна към Катарина. — Сега може ли да изляза?

Вратата се отвори бавно, за да разкрие Лисандър и Бейвъл, които държаха мечове, насочени към тях. Виктор и Пейгън стояха настрани. По-възрастният мъж изглеждаше нервен, докато Пейгън, сякаш се въздържаше да не се разсмее. Нора излезе от фургона, като внимателно наблюдаваше въоръжените мъже. Вниманието и на двамата беше насочено към Юън, който стоеше и ги преценяваше. Беше се свил като змия, готова да нападне, и двамата мъже го знаеха.

Нора прехапа долната си устна, докато премисляше какво би могла да направи. Притесняваше се, защото знаеше какво трябва да стори. Беше единственият начин да попречи на Юън да ги нападне и да убие някои от тези глупаци. Препъвайки се срещу Лисандър, тя хвана китката му, която държеше меча и я извъртя рязко с ръката си. Мечът се освободи и тя използва тежестта си, за да го извади от равновесие. Вдигна полата си и я уви около лявата си ръка, след което се обърна, за да се изправи срещу Бейвъл, чието лице пребледня значително, докато преценяваше дали трябва да се бие с нея, или не.

Юън се приближи до нея за секунда.

— Дай ми меча.

При тази намеса, тя се вкамени.

— Знаеш, че съм достатъчно способна, за да се изправя срещу него. Леля ми ми изпрати учител, когато бях още дете, и по нейна заръка се обучавах с години, въпреки че баща ми се вбесяваше от това, че бе посмяла да изпрати учител без съгласието му.

— Мечът, Нора. Веднага.

Тя му се намръщи, докато му подаваше меча с дръжката към него. Нямаше смисъл да спори с Юън, когато трябваше да избяга. Това бе загуба на време, а разсейването само щеше да е причина за повторното им залавяне.

— Хвани го, Бейвъл — нареди Лисандър, когато се изправи на крака.

Двамата мъже влязоха в сблъсък с мечове.

Нора наблюдаваше със страхопочитание умението на Юън. За мечка бе доста пъргав. Движеше се като течност. С грация. Със сила. Бе доста красива гледка. Беше очевидно кой е по-добрият майстор на меча. Съмняваше се някой да може да покаже по-добро умение от това на Юън.

Тогава Бейвъл направи неочакваното. Наведе се, когато Юън парира един от ударите му, завъртя се на пети и подаде меча на Катарина. Нора остана със зяпнала уста от действието му. Катарина изпита баланса на меча, след това нападна Юън, който отстъпи невярващо.

— Страхуваш се от жена? — попита тя.

Юън поклати глава.

— Ще счупя ръката ти, ако те ударя с меча.

— Опитай — тя замахна, но Юън дори не се опита да парира удара.

Вместо това се наведе и с въртеливо движение се отдалечи от нея.

— Юън! — извика Нора, протягайки ръка към оръжието.

Ако нямаше намерение да се бори за свободата им, то тогава тя щеше да го направи.

Нора не очакваше да й върне меча, но той го направи. Тя му кимна, в знак на благодарност, след това се обърна, за да се изправи срещу Катарина.

— Може ли?

Очите на Катарина проблеснаха.

— Хайде.

Юън се отдръпна назад при другите мъже, докато гледаше как жените се бият. Никога не бе виждал подобно нещо през живота си. Биеха се като шампиони. Отначало Юън за малко не й бе подал меча, но нямаше никакво желание да нарани Катарина като се бори с нея. Сега осъзнаваше, че бе направил наистина мъдър избор, като се бе доверил на Нора.

— Невероятно, нали? — попита Виктор, заставайки до него. — Катарина е един от най-добрите майстори на меча, които някога ще видиш.

Юън се намръщи, оглеждайки четиримата мъже до него, които до един наблюдаваха жените. Би трябвало да се бие с мъжете, но не можеше да го направи, докато жените се дуелираха.

— Кат беше обучавана от самия крал Филип — обясни Виктор. — Той винаги казваше, че тя притежава ловкостта на десетима мъже.

— Впечатлен съм. Добре се бие — съгласи се Юън.

— И твоята дама се справя добре — добави Бейвъл. — Тя наистина е равна на Кат.

Да, така беше.

— Как така крал Филип е обучил циганско девойче да се бие? — Юън попита Виктор.

Виктор и Бейвъл се спогледаха.

— Той е приятел на семейството. Горе-долу. Познава Кат откакто се е родила.

Хмм… наистина странно.

— Не трябва ли да се бием? — попита Лисандър.

Юън разпери ръце и се обърна към мъжете.

— Най-вероятно. Ще започваме ли?

Тримата близки цигани се спогледаха нервно, докато Пейгън се смееше и поклати глава, отказвайки да се включи в битката.

Виктор и Бейвъл отстъпиха крачка назад.

— Аз поне нямам намерение днес да проливам кръв — отвърна Пейгън. — Какво ще кажете да позволим на жените да определят крайният резултат?

— Добре — съгласи се Лисандър. — Който спечели взема… — той се поколеба, сякаш мисълта току-що му бе хрумнала. — Ако ги пуснем, няма да ни платят, нали така?

Виктор въздъхна.

— Най-вероятно не.

— Да ви платят за какво? — попита Юън.

— Бяхме наети да те отвлечем — отвърна Бейвъл.

— Защо?

Те повдигнаха рамене.

— Беше ни наредено да яздим с теб и дамата в продължение на четири дни, след което да ви оставим сами да намерите пътя до дома.

— Защо? — Юън повтори въпроса си.

Отново всички вдигнаха рамене, с изключение на Пейгън, и Юън имаше чувството, че той знае повече, отколкото казваше.

Но това можеше да почака.

Юън изсвири на жените.

— Дами, моля, свалете оръжията.

Жените го направиха.

Юън се обърна обратно към Виктор.

— Сега ми кажи отново кой ти плати?

— Все още никой не ни е платил. Беше ни наредено просто да ви заловим и след това да отидем и да си вземем парите.

Юън бе напълно объркан от неочакваните им думи.

— Кой ще ви плати? Не видяхте ли мъжа, който ви нае?

— Да. Но никога преди не сме го срещали — каза Бейвъл. — Просто се появи, докато посещавахме…

Лисандър прочисти гърлото си и настъпи Бейвъл по крака. Последният изруга и избута мъжа далеч от себе си.

— Нямаше да му кажа това.

— Да ми кажеш какво?

— Че бяхме на посещение при кръстницата на Кат.

— Бейвъл! — Виктор свали шапката от главата си и го удари с нея.

— Ох! — тросна се Бейвъл. — Това боли.

По-възрастният мъж го удари отново.

Юън застана между двамата, за да попречи на Виктор да го нападне отново.

— Господа, моля ви. Кого сте посещавали не ме интересува. Но мъжът, който ви е наел, ме интересува. Какво точно ви каза?

Катарина се приближи и подаде меча си обратно на Бейвъл. Имаше преценяващ блясък в очите й, на който Юън не се доверяваше.

— Той каза, че ще ни плати двадесет сребърни марки, ако те хванем и те отведем за известно време. Щом стигнем до Дриксел, ще ни чака, за да ни плати.

— Мисля, че Виктор спомена, че трябва да разходите двама ни с Нора наоколо.

— Виктор е в грешка. Беше ни платено да отвлечем теб и никой друг.

При това Юън се намръщи. Беше чул друго, докато двамата с Нора бяха затворени във фургона. Циганите го лъжеха, но той не можеше да разбере за кое точно. Можеше ли да имат друга причина, поради която да го отвлекат?

— Знаете ли, защо той иска да ме отвлечете? — попита Юън.

— Каза, че няма да те нарани, — отвърна Виктор. — Попитах го изрично. Не исках да участвам в убийство. Той отговори, че просто иска да изчезнеш за известно време и че щом те отведем на няколко дни път от дома ти, може да те пуснем.

— Но вие не ме отвлякохте от дома ми.

Виктор се сви.

— Смятахме да го направим, но когато пристигнахме там, видяхме дамата и нейната прислуга. Затова изчакахме те да заминат, а след това и ти тръгна, и ние ви последвахме до селото, надявайки се да те заловим миналата вечер — той погледна Лисандър и Бейвъл засрамено. — След като не успяхме снощи, Кат предложи да тръгнем по-рано и да те изчакаме на поляната, за да те заловим този следобед.

Юън се намръщи още повече. Как бе пропуснал нещо толкова важно, като петима души, които ги следят? Не му беше присъща липсата на шесто чувство за подобни неща. Никой досега не го беше хващал неподготвен. Все пак, той бе пиян и след това с махмурлук през целия път до Леналор. Може би Нора беше права; трябваше да остава трезвен по-често.

Потърка врата си, докато обмисляше какво трябва да правят с циганите и мъжа, който бе заповядал да ги заловят. Кой би направил подобно нещо и защо?

Трябваше да знае дали има такъв враг.

— Как изглеждаше мъжа? — попита той.

— Толкова висок — Лисандър протегна ръката си нагоре, за да покаже, че мъжът бе висок между метър и шейсет и метър и осемдесет. Прекалено нисък, за да е някой от братята му.

Тогава кой?

Кой, ако не някой от тях, би казал подобно нещо, камо ли да плати за това? Нямаше никакъв смисъл.

— Той смята ли да се срещне с вас в Дриксел?

Виктор кимна.

— Такъв беше планът.

Юън се обърна към Нора.

— Имаш ли нещо против, ако продължим пътуването си с тях още малко?

По лицето й можеше да отсъди, че е раздвоена. Но когато проговори, смелите й думи го изненадаха.

— Винаги съм готова за малко приключение.

— Значи не сте ни ядосани? — попита Бейвъл обнадеждено.

Юън го изгледа заплашително.

— Не съм много доволен от пулсирането в главата ми, но ако вие петимата се въздържите от това да ме упоявате отново, мисля, че ще мога да ви простя.

Виктор го потупа по гърба.

— Ти си добър човек, Юън МакАлистър. Бейвъл, донеси ейла.

Юън поклати глава, когато тримата мъже отидоха да търсят ейл във фургона, а Пейгън остана с него, Катарина и Нора.

— Не мога да повярвам, че пътувам с цигани — каза Юън.

Пейгън се усмихна подигравателно.

— Казвам си тези думи всеки ден и въпреки това съм тук.

Нора се усмихна на Юън.

— Не мога да повярвам, че не си им ядосан.

Той се обърна, за да открие, че тя стои до него, гледайки го с одобрителен блясък в кехлибарените си очи. Светлината на лицето й правеше кожата й да изглежда дори още по-мека, още по-примамваща да бъде докосната, още по-възхитителна.

Едва се сдържа да не й се усмихне.

— Ако се бяха справили по-добре със задачата си, можеше и да съм. Но като вземем всичко предвид, те не са толкова опасни. Просто ще се уверя да не пия ейл, преди те да са го опитали.

— Ти си мъдър човек — каза Пейгън под носа си.

Юън погледна Нора и вдигна вежда, когато си спомни по-ранната й настойчивост да напусне фургона.

— Мислех, че трябва да се погрижиш за някакъв личен проблем?

— Така е — тя му подаде меча, след това се насочи към дърветата.

Юън я наблюдаваше.

Вървеше като величествена кралица с най-внимателното полюшване на бедра, което го караше да изгаря от желание да я вкуси. Бе привлекателно момиче, и трудно можеше да повярва, че толкова изискана дама можеше да борави с меча така добре, колкото един мъж. Нора беше пълна с изненади, и за негово дълбоко огорчение, все по-привлекателна.

Защо го разведряваше толкова? И в същото време, защо циганите го развеселяваха? Подобно нещо не беше в негов стил. Винаги беше мрачният. Вечно намираше тъмната страна във всичко и щастливо се потапяше в своето неприятно настроение. Трябваше да е ядосан и изпълнен с мъст. Вместо това, очакваше с нетърпение двудневното пътуване на север.

— Сигурни ли сте, че двамата не сте женени? — попита Бейвъл, когато се върна с ейла.

Юън остана шокиран от този въпрос.

— Защо питаш?

— Едва разговаряте помежду си, но когато дамата се отдалечи, изглежда, сякаш можеш да я вкусиш. Намирисва ми на брак.

— Да — Виктор се съгласи, като донесе чашите.

Юън се почеса по главата в отговор на логиката им.

— Не, не сме женени — той просто изпитваше привличане.

За него никога нямаше да има подобно нещо, и странно, започна да се чуди, за кого щеше да се омъжи Нора. Дали този Раян, от когото тя бягаше, щеше да е мил с нея. Дали този непознат мъж щеше да види всичко това, което Юън бе забелязал, или нямаше да търпи както нея, така и непрестанното й дърдорене?

Тя заслужаваше съпруг, който ще оцени уникалния й чар. Беше доста приятна, щом човек веднъж свикнеше с порядките й…

Нора се спря в гората, докато събираше цветя, за да направи венец и благоуханен букет. Винаги бе имала слабост към свежите цветя, към цветовете и аромата им…

Беше толкова красиво.

Бе загубила представа за времето, докато си играеше в гората, мечтаейки и преструвайки се, че е кралицата на феите, която можеше да накара Раян да изчезне и да я заведе на безопасно място при Елеонор.

Почти се бе изгубила в мислите си, докато не чу силен вик.

— Нора!

Подскочи от звука на силния глас на Юън. Беше достатъчно мощен, за да разтресе земята. По-рано бе сгрешила. Въпреки че гласът му бе нисък и плътен, той бе способен да вдигне много шум, когато нуждата го изискваше.

Дори можеше да го чуе, как върви тежко през гората, като някоя голяма, тромава мечка.

— Тук съм — отговори тя, когато забеляза бялата му риза. Той се обърна и я изгледа ядосано. — Какво съм направила сега? — попита.

— Имаш ли някаква представа от колко време те няма?

Тя се усмихна.

— Притесни ли се?

Той се намръщи още повече.

— В горите има какви ли не животни и разбойници. Всеки можеше да те намери и да ти навреди по някакъв начин.

— Притесни ли се? — попита тя отново.

Той се огледа неспокойно.

— Не трябва да се отдалечаваш — сопна й се сърдито.

— Притеснил си се.

Юън изръмжа насреща й.

Тя се усмихна още по-широко.

— Знаете ли, милорд, не сте толкова страховит, когато сте притеснен.

Той й се изсмя.

— Защо е толкова важно за теб, да си призная, че съм се притеснил?

— Не е. Просто искам да те дразня с това, защото самата идея, изглежда, не ти допада. Може би трябва да се обидя?

За нейна изненада, той се пресегна с голямата си ръка и отмести един рус кичур от лицето й. Нежното докосване му беше толкова неприсъщо, че изпрати тръпки по тялото й и накара сърцето й да копнее за нежността му.

Когато искаше, можеше да е добър човек.

— Притесних се — най-накрая си призна той.

Тя едва се сдържа да не затвори очи и да се наслади на лекото му докосване. Как бе възможно толкова едър мъж да е толкова внимателен?

— Беше много мило от твоя страна да ме последваш.

Той изсумтя и отдръпна ръката си от бузата й.

— Какво те задържа?

— Берях цветя — показа му тя събраното.

Той изви устни.

— И смяташ, че си заслужава да рискуваш живота и благополучието си, заради няколко плевела?

Нора се нацупи, докато прокарваше ръка по дивите цветя, което освободи приятния им аромат във въздуха. Вдиша и се остави миризмата да й напомни за дните от детството, когато двете с майка й прекарваха часове сами в събиране на цветя и грижа за градината на майка й.

Тя ги притисна към гърдите си.

— Майка ми често казва, че мъжете са жертвали живота си и кралства за усмивката на жена, тогава защо да не рискувам гнева на мечка заради букет?

— Повечето мъже са глупаци.

Тя се поколеба, когато чу думите му и болката в гласа му. Спомняйки си какво бе казала Сорша за неговото предателство, тя съжали мъжа, който се бе отказал от красотата в живота си.

— Не смяташ ли, че красотата е достойна за саможертва?

— Не. Не смятам — искрените му сини очи я жегнаха.

Той го мислеше.

— Но със сигурност невинаги си се чувствал така?

— Уча се от грешките си.

Думите му накараха стомаха й да се свие. Не можеше да си представи подобен живот.

— И оттогава си бил без красота — каза тя тъжно. — Съжалявам за това, Юън. Всички имат нужда от нещо красиво в живота си.

Мъжът се почуди за момент, дали му се подиграва, но един поглед в откровените й кехлибарени очи бе достатъчен, за да разбере, че не го прави. Тя никога нямаше да успее да разбере болката, с която живееше. За нея, светът беше мило, весело място, изпълнено само с добрина и светлина. Искаше му се да може да живее в такова невежество.

— Не мога да си представя живот, в който нищо не ми доставя удоволствие — каза тя внимателно. — Един мъж трябва да е много силен, за да може да живее както теб. Да става всяка сутрин и да продължава напред, когато всичко, което може да види, е мракът и мизерията в света.

— Не съм силен — призна си Юън.

Зачуди се защо бе казал това. Не му беше присъщо да бъде откровен с когото и да било. Но нещо в Нора го успокояваше. Имаше нещо в нея, което го караше да й споделя.

— Бях слабоумен глупак, който повярва на една лъжкиня. Няма сила в това, което правя сега или в това, което сторих в миналото.

Той я поведе обратно през гората към лагера на циганите.

— Не съм съгласна — каза тя, докато вървеше до него. — Слабият мъж не би бил още жив.

— Силният мъж би могъл да погледне майка си в очите.

Юън не можеше да повярва, че бе изрекъл това. Никога преди не бе споделял тази тайна с някого.

Нора се спря и пое ръката му в своята.

Той се вгледа в малката й длан, в дългите, елегантни пръсти, които бяха преплетени с неговите. Ръката му беше почти два пъти по-голяма от нейната. Кожата й бе бледа и мека, докато неговата бе тъмна и загрубяла. Нямаше нежност в живота му. Нито милост или красота. Истината бе, че в живота му нямаше нищо.

— Това не е ръката на слаб мъж — каза тя, като стисна леко пръстите му. — Можеше да ме оставиш на произвола на съдбата и въпреки това не го направи. Макар моето положение да ти причини болка, ти предпочете да дойдеш с мен, вместо да ме оставиш да пострадам. Къде е слабостта в това?

Юън не знаеше какво да отговори. Никоя жена досега не му беше казвала подобно нещо. Никой преди не го беше защитавал. Тя го караше да се чувства почти като герой. Как го постигаше?

Доближавайки ръката й до устните си, той я целуна внимателно и вдиша мекия аромат на кожата й. Миришеше на цветята, които бе държала в другата си ръка, ухаеше на земя и на жена. Беше опияняваща комбинация. Такава, която минаваше рязко през него и караше цялото му тяло да изгаря. В този момент за него бе красива не само на външен вид, но и в цялото си същество. Беше красотата, която му се искаше да притежава. Великолепието, което би могъл да наблюдава до края на живота си и което би държал близо до сърцето си. Но никога не можеше да бъде негова.

Тя принадлежеше на друг.

— Благодаря — прошепна той, като свали ръката й.

— За какво?

— Накара ме да се чувствам по-добре.

Тя му се усмихна, и той усети как невидим юмрук го удари в стомаха.

Искаше му се да може да я задържи при себе си завинаги. Но не беше писано. Тя бе обещана на някой друг и дори да не й харесваше, имаше баща, който се беше поболял от тревога заради изчезването й. Ако бе благоприличен човек, още сега Юън щеше да тръгне с нея към замъка на Локлан и щеше да остави брат си да намери баща й, за да може тя да се прибере у дома и да успокои човека. Вместо това, щеше да прекара следващите няколко дни с нежеланите им домакини. Не само понеже искаше да разбере причината за отвличането си, но и защото желаеше да прекара повече време с тази жена.

Нямаше никакъв смисъл в това.

Нора бе всичко, което той би трябвало да мрази. Беше дръзка и своенравна. Досадна. Но най-вече бе изкушаваща. Беше минало толкова време откакто за последно някоя жена го бе съблазнявала. Цяла вечност откакто бе усещал разтопената жар на страстта и желанието.

Той я искаше.

С всяка мъжествена част, която притежаваше, копнееше да я вземе в ръцете си и да обладае тялото й със своето. Да свали дрехите й и да изследва всеки сантиметър от голата й кожа с уста. Да разпери косата й по възглавниците си и да гледа как лицето й се изкривява от удоволствие, докато свършва под него.

И все пак, това никога нямаше да се случи. Тя бе непорочна дама. И той бе готов да премести небето и земята, за да я запази такава.

Нора не проговори, когато Юън я поведе обратно към лагера. Сигурно бе измил лицето си точно преди да тръгне да я търси. Черната му къдрава коса бе пригладена и отметната назад от лицето му. Раменете му бяха широки, и въпреки това вече не й изглеждаше страховит, както преди.

Започваше да свиква с намръщените му изражения и черти. Той бе странна комбинация от джентълмен и звяр. Опияняваща смесица от опасен хищник и защитник.

Докосването му бе толкова внимателно, че я изненада. Показваше й такава добрина, на която не би предположила, че е способен. И подсъзнателно се зачуди какъв ли щеше да бъде като съпруг? Щеше ли да я изслушва, или щеше да я пренебрегва подобно на останалите мъже само защото се бе родила с грешния пол. Какво си мислиш, Нора? Мъжът е напълно неподходящ. Няма съмнение в това. Едър и тромав.

С нежни сини очи, които блестяха с измъчваща болка.

Тя тръсна глава, за да се отърси от мисълта, когато се присъедини към циганите.

Виктор и Бейвъл седяха пред огъня, пушеха лули и пиеха ейл, докато разговаряха. Лисандър беше настрани от тях, лежеше с кръстосани ръце над гърдите и изглежда се унасяше, докато Катарина приготвяше вечерята. Пейгън стоеше край огъня, дялкайки малко парче дърво с извитата си кама.

Беше странно уютна сцена.

Катарина й помаха да се приближи, когато Юън я остави, за да се присъедини към мъжете край огъня.

— Значи, той те намери — каза тя, щом Нора се приближи.

— Да.

— Притесняваше се за теб.

— И той така каза.

— Не, милейди — отвърна тя, а в очите й гореше дълбока откровеност. — Не мисля, че напълно разбираш какво имах предвид. Той бе изключително притеснен за твоето благосъстояние. Не си ли забелязала начина, по който те гледа?

Не, всъщност не бе обърнала голямо внимание.

— И какъв начин е това?

— Като просяк преди пир. Щом се отнася до теб, той е изпълнен с копнеж.

Нора се изсмя на предположението. Юън едва я забелязваше и когато го правеше, изглежда, сякаш самото й присъствие винаги го ядосва.

— В грешка си.

— Той наблюдава всяка твоя стъпка.

Нора се обърна, за да погледне към Юън, който стоеше до Виктор и Бейвъл. Катарина бе права — очите му бяха фокусирани върху нея, но веднага щом разбра, че го гледа, той извърна поглед.

— Виждаш ли? — попита Катарина.

— Превръщаш го в голям въпрос.

— Може би. Но ти какво ще направиш?

— Нищо няма да направя.

— Нищо? — попита тя невярващо. — Тогава не желаеш да обявиш претенции към него?

Нора остана леко втрещена при мисълта, въпреки че, ако трябваше да бъде честна, не беше толкова изумена както в деня, в който го бе срещнала.

— Не, никога — отвърна тя бързо. — Запътила съм се към леля си в Англия. Юън е… Сигурна съм, че ще иска да се върне у дома и да забрави за деня, в който се събуди, за да ме открие в пещерата си.

Катарина го погледна с интерес.

— Той ще стане добър съпруг на някоя щастлива жена. Със сигурност е красив.

— Да, такъв е.

— Силен. И мисля, че е доста очарователен.

Нора се намръщи на неспиращите хвалби. Какво точно искаше да каже с това?

— Не е толкова чаровен — възрази тя, докато помагаше в бъркането на яхнията. — За да бъда откровена, по-скоро е раздразнителен и тих. Когато го завладее едно от онези настроения, може да бъде малко груб.

— Казват, че водата тече дълбоко…

Нора се спря, докато наблюдаваше лицето на Катарина, която гледаше към Юън, който стоеше с останалите.

Красивите черти на жената изглеждаха замечтани и сияещи. Човек би могъл да ги определи дори като любопитни. Нора обаче въобще не се интересуваше от външния й вид.

— Какво си мислиш?

— Просто това, че ако ти не си заинтересована от него може би аз трябва да се пробвам. Не съм открила мъж, който може да се сравни с него. Той е единствен по рода си и съм очарована от първичните му маниери и силна осанка.

Сърцето на Нора се сви при представата как Катарина и Юън се прегръщат; при мисълта, Кат да прави каквото и да било с Юън.

— Идеята не ти допада, нали? — попита другата жена, когато се обърна и забеляза празния й поглед.

Нора затвори устата си и започна да лъже, но не можа да се справи много добре. Не й допадаше много повече, отколкото й се искаше, и я караше да копнее да стори неприятни неща на Катарина само задето бе намекнала, че се интересува от Юън.

Кат се усмихна.

— Кажи ми, Нора, чувала ли си някога за изкуството на Роуина де Витри?

Нора бе развълнувана да открие друг, който знаеше и обичаше трубадурски истории.

— Да. „Дамата на любовта“ е една от любимите ми трубадури.

— Тогава запозната ли си с „Романса на тишината“?

— Не, нова ли е?

— Сравнително.

Катарина добави зеленчуците, които бе нарязала, след което взе черпака от Нора и ги разбърка в гърнето. Тупна два пъти черпака по ръба, след което го остави настрана.

— Това е историята за жена, влюбена в мъж, който вижда всяка година на панаира. Тя наблюдавала как той се влюбва в друга и през изминаващите години, го виждала със съпругата му, с децата му и така, докато той остарял. На смъртното му легло отишла при него и му признала любовта си. Че е мечтала за него откакто е бил на осемнадесет, а тя е била девица с ярки очи. Че заради него никога не се е омъжила и не е познала щастието, освен в бляновете си, където можела да се преструва, че той й принадлежи.

Гърлото на Нора се стегна от съчувствена болка. Беше почит към прекрасното въображение на Роуина, която бе написала такава трагична история.

— Колко тъжно.

Катарина избърса ръце в полата си.

— Да, но най-тъжната част е, че точно преди да умре, той й признал, че също винаги я е обичал. Че е ходил на панаира всяка година, за да може да я наблюдава отдалеч, но след като отказвала дори да го погледне, той предположил, че не е изпитва нищо към него. Затова двамата прекарали живота си, жадувайки за нещо, което са можели да имат, ако само са се заговорили.

— Колко трагично.

— Да, но изобщо не усещаш какво намеквам, нали?

— Какво искаш да кажеш?

Катарина кимна към Юън.

— Не мислиш ли, че е странно, да ревнуваш, когато намеквам, че ще го ухажвам?

Нора се вцепени при намека й.

— Не — излъга тя.

Катарина се засмя.

— Харесваш го, признай си.

— Не го харесвам — отвърна тя с наставнически тон, вдигна черпака и отново започна да бърка яхнията.

Не смееше да заяви чувствата си гласно пред никого. Едва успяваше да ги признае пред себе си.

— Той изобщо не е от типа мъже, които ще ме заинтересуват.

Катарина я погледна слисано.

— Милейди, поставяте си прекалено висока летва. Какво повече може да искате от един мъж?

— Изисканост. Мъж, който е скромен и възпитан. Мъж, който е…

— Скучен.

Нора я погледна раздразнено.

— Как така?

— Някога била ли си около такива мъже? Те хленчат. Суетят се около косата и дрехите си. Те са повече женствени, отколкото мъжествени.

Катарина посочи Юън с ръка.

— Искам мъж, който не се страхува да се изцапа, когато и да било. Мислиш ли, че твоят джентълмен ще те последва, защото си се помайвала в гората? Щеше да се притесни за собствения си живот и нямаше изобщо да помисли за твоя. Смяташ ли, че такъв нереален и превзет мъж, ще се смее на това, което му причинихме? Или щеше да настоява за живота ни, задето сме развалили прическата и дрехите му? Юън постъпи честно, като се има предвид всичко. Всеки друг мъж щеше да вземе главата на Виктор за това, което сторихме. Вместо това, лорд Юън пътува с нас като приятел и равен.

— Той е малко странен, което доказва казаното от мен.

Катарина поклати глава.

— Понякога, милейди, човек има нужда да погледне другия само със сърцето си, не с очите.

Нора погледна към мястото, където седеше Юън. Другите мъже се шегуваха и смееха. Той седеше там със строго изражение на лицето и притеснен поглед.

Искаше й се да може да го разсмее.

— Той винаги е толкова тъжен.

Катарина се съгласи.

— Знаеш ли, майка ми обича да казва следното: „Веселият човек може да бъде щастлив с всеки, но когато тъжният се разсмее, той цени това, което му носи светлина“.

Нора се замисли над думите й. Имаше истина в тях. Никой не биваше да живее с вината, с която живееше Юън особено когато не бе виновен.

Киърън сам бе направил избора да отнеме живота си. Юън не бе сторил нищо повече от това, да повярва на една лъжа.

Нора нямаше истински интимни намерения към него. Без значение колко привлекателен беше или колко добре се целуваше. В края на деня, той не беше това, което тя искаше за съпруг. Но нямаше нищо против да му помогне, ако можеше.

Никой не заслужаваше да бъде захвърлен в пещера без семейство и приятели.

Имаше няколко дни с него. Може би малък отдих би му помогнал да проумее, че животът беше по-добър, когато някой участваше в него.