Кинли Макгрегър
Да опитомиш планинец (4)

Глава 3

— Защото наистина убих брат си.

Дори Нора да живееше хиляда години, тя никога нямаше да забрави изражението на Юън, когато изрече тези мъчителни думи. Видя мъката му. Болката му.

Лицето му не бе на мъж, който е убил брат си. Поне не нарочно. Беше лицето на човек, който е измъчван от загубата. Мъж, който би направил всичко, за да върне брат си.

— Какво се случи?

Сините му очи й отвърнаха с леден поглед и той се отдалечи от нея.

— Какво те е грижа? Не си го познавала. По дяволите, та ти едва познаваш и мен, а и нямам желание да говоря за това.

Щеше да уважи решението му. Беше повече от очевидно, че изпитва силни чувства към брат си без значение какво се бе случило с него.

През годините тя бе чула няколко истории за смъртта на Киърън МакАлистър. Някой твърдяха, че Юън е прерязал гърлото на брат си, докато е спял. Други разказваха, че е изтръгнал сърцето му. А трети бяха много по-неприлични. Единственото общо между слуховете беше, че Юън бе убил Киърън.

Лично тя не вярваше на тези истории по една-единствена причина. Ако Юън МакАлистър бе отнел живота на собствения си брат, останалите му братя нямаше да са толкова близки с него. Нито пък щяха да го защитават, когато други говореха лошо за него.

Всеки с поне капка шотландска кръв знаеше, че кланът МакАлистър се ръководи само от един закон. Да заплашиш един от братята, означаваше да застрашиш всички.

Семейство като тяхното никога не би толерирало или защитавало Юън, ако той бе виновен за убийството на Киърън. И заради това Нора бе готова да заложи живота си на убежденията си.

За щастие, за момента беше права.

Юън я заведе до малка конюшня, която не бе забелязала при пристигането си. Бе скрита зад група дървета с доста солидна ограда, изградена от планината, която я обграждаше от всички страни, с изключение на една.

Нора се намръщи и се огледа. Бе оставила прислужницата си и един от подчинените на баща си, да я чакат наоколо с кобилата й, но сега виждаше само коня си. Другите двама души и конете им не се забелязваха никъде.

— Агнес? Дейвид? — повика ги тя, като се огледа.

— Какво правиш? — попита Юън.

Нора отново се намръщи и продължи да се оглежда наоколо.

— Прислужницата ми и един от хората на баща ми бяха тук. Оставих ги, за да дойда сама до твоя… — тя се поколеба, преди да изрече нещо, което би го обидило и завърши изречението си с — … дом.

Той я погледна скептично.

— Прислужникът на баща ти е позволил това?

— Да. Не възрази, когато му казах, че ще се кача сама до твоята пещера. Отвърна, че ще чакат тук, докато се върна. — Стомахът й се сви от страх и притеснение. — Мислиш ли, че нещо им се е случило?

Преди Юън да има възможност да отговори, тя забеляза сгънат пергамент, завързан с червена лентичка за седлото. Любопитна, тя се приближи и го взе. Отвори писмото и го прочете.

Нора се взираше невярващо в думите.

— Какво има? — попита той, приближавайки се до нея.

— Дейвид пише, че са ме изоставили — отвърна тя припряно.

Как беше възможно да са сторили подобно нещо?

Нора зачете на глас.

— Казва, че след като са ме оставили в способни ръце, са решили, че ще е най-добре за тях да се върнат у дома преди някой да е усетил липсата им и да си помислят, че са част от някакъв заговор.

Юън въздъхна с отвращение.

— Тогава е добре, че съм тук, в противен случай трябваше да се оправяш сама. Ако ти бях баща, щях да отрежа част от кожата на онзи мъж за безгрижието му. Такова неизпълнение на дълга гарантира здрав бой.

Това не бяха думи на изискан джентълмен. Наистина Дейвид трябваше да се увери в благополучието й, преди да замине, но все пак постъпката му не беше основание за суров бой.

Дейвид винаги е бил лоялен слуга както на нея, така и на баща й. Нямаше смисъл в това да си тръгне, без да се увери, че е добре. Защо бе направил подобно нещо?

Обръщайки се с гръб към нея, Юън изсвири на коня си и за нейна изненада, звярът се подчини. Затича се към него, сякаш му бе стар приятел. Той изцъка с език на коня и го потупа внимателно по носа.

— Здравей, момко — каза внимателно. — Готов ли си да пояздим?

Животното изцвили и побутна любвеобилно рамото на Юън с челото си. Без да каже и дума, той освободи коня си и се запъти към малкия хамбар. Тя го последва с любопитство.

В импровизирания склад Нора видя сено и храната на коня. Всичко беше чисто и подредено почти както домът му.

Юън откачи поводите от клина, забит в стената и грабна тежкото седло, сякаш изобщо не тежеше. Очите й се разшириха при гледката, докато го наблюдаваше как изнася седлото навън.

Материята на ризата му очертаваше всяка вдлъбнатинка на мускулите на гърба и ребрата му. Всяка мъжествена извивка бе изложена на жадния й поглед.

Коленете й омекнаха.

Нямаше никакво съмнение в това, че Юън бе наистина божествена гледка за очите й. Мускулите му се надигаха с всяка негова крачка и въпреки че косата му бе прекалено дълга, тя установи, че видът й е странно примамващ. Много добре си спомняше какво бе усещането да прокара пръстите си през тези гъсти коси.

А миглите му…

Със сигурност, никой мъж не притежаваше толкова дълги мигли. Идеално подчертаваха кристалносините му очи. Юън бе това, което майка й наричаше божествена форма на мъжко съвършенство.

Нора не продума и дума, докато той оседлаваше коня си. Откри, че гърлото й бе прекалено сухо, за да говори, особено когато той се наведе, за да затегне седлото около корема на коня.

За първи път в живота си забелязваше задните части на мъж. Тъмнокафявите му панталони бяха стегнати около задника му, очертавайки мъжествените му пропорции. Разбира се, фактът, че вече бе виждала голия му задник, не й помагаше особено. Вече знаеше от първа ръка колко добре оформен е.

Това бе притеснително.

Но не толкова, колкото изключителното желание да отиде до него и да прокара ръката си по стройните му бедра, а след това нагоре по гърба му и през гърдите му.

Нора!

Откъде се бяха взели тези помисли? Майка й би умряла от ужас, а и тя самата бе потресена как мислите й постоянно сменяха посоката си.

Какво толкова я очароваше в Юън, което я караше да желае да направи неща с него, заради които би прекарала целия си живот в покаяние?

Винаги бе смятала себе си за морална и достойна дама. Предпазлива във всяко отношение. Досега никога не бе изпитвала чисто желание.

Но вече го бе вкусила.

Беше горещо и изискващо.

Плашещо.

И изключително съблазнително.

Юън приближи коня си до нейната кобила, за да я огледа. Неволна тръпка я разтърси, когато забеляза нежността, с която се отнасяше към животното; начинът, по който дългите му тънки пръсти я галеха и успокояваха.

Не, съвсем не бе зло страшилище. Такъв мъж не би се грижил за животните по начина, по който Юън го правеше. И истинско страшилище никога ни би отправило такова нежно докосване.

Той се обърна към нея намръщен.

— Имаш ли намерение да дойдеш и да се качиш на коня си, или смяташ да зяпаш задника ми през останалата част от деня?

Бузите й пламнаха, въпреки че не бе сигурна дали заради гнева, предизвикан от думите му, или поради смущение, защото правеше точно това.

— Вие, сър, имате обноските на пън.

Той я погледна развеселено.

— Като се има предвид, че съм висок почти колкото дърво, забележката е доста подходяща, не мислиш ли?

Чувството му за хумор я изненада. Интересно беше, че може да се засмее на думите, които, ако трябваше да бъде честна, бяха доста груб коментар от нейна страна. Наистина не биваше да казва това. Не би го направила по принцип, но нещо в този мъж изкарваше наяве най-лошото у нея.

Най-вероятно фактът, че наистина притежаваше маниерите на пън.

Нора се приближи до коня си, след което се обърна към него в очакване, докато той се придвижи до своя без изобщо да я погледне отново.

— Е? — попита тя, след като очевидно той не възнамеряваше да се върне при нея.

Юън я погледна неразбиращо, сякаш нямаше идея какво иска от него.

— Е, какво?

Колко глупав беше този мъж? Със сигурност, притежаваше поне малко повече благоприличие от това.

— Няма ли да ми помогнеш да се кача на коня? — попита тя.

— Не можеш ли сама?

Нора беше втрещена. Мъжът нямаше ли майка? Сестра? Някоя жена около него?

— Не. Имам нужда от помощта ти.

Той използва юздите, за да почеше брадясалата си буза, след което я погледна несигурно.

— Имаш нужда от помощта ми, за да…

— Яхна коня.

Юън изсумтя. Остави юздите и скръсти ръце пред гърдите си, като се взря в нея с ледените си очи.

— Щом имаш нужда от моята помощ, милейди, изглежда, че забравяш една важна дума в това изречение.

Нора остана изненадана от искането му. Мечката, която живееше в пещера й преподаваше добри обноски?

Това да не беше някаква шега?

— Чакам — каза той нетърпеливо.

Нора се вгледа свирепо в него и арогантната му стойка, която настояваше тя да се държи любезно, без това да се отнася за него.

— Добре тогава — отвърна упорито, отказвайки да му достави удоволствие, задето я е поправил. — Ще го направя сама.

Или поне така си мислеше. Това, което бързо научи, след като се опита да се качи на седлото, бе, че кобилата имаше навика да се премества всеки път, когато понечваше да я яхне. Опита няколко пъти и винаги конят се дръпваше настрани.

— Оу! — извика Нора, когато кракът й се изтръгна от стремето и тя отново се озова отстрани на кобилата, докато проклетото животно я гледаше с радостни очи.

— Имате ли някакъв проблем? — попита Юън.

— Не — побърза да го увери тя, като уви полата около себе си, за да опита отново. — Никакъв проблем.

Само ако можеше да накара животното да стои на едно място. Нора опита отново. Този път конят се мръдна в най-неподходящият момент. Тя загуби равновесието си и падна върху прашната земя. Полите й се вдигнаха, разкривайки краката й пред очите на Юън, а това я накара да се почувства толкова унизена.

Той бързо отиде при нея, като дръпна буйната кобила настрани от нея.

— Нарани ли се, девойче?

Нора издърпа полите си надолу, за да се покрие.

— Нищо повече от достойнството ми. Може да си сигурен в това.

За нейна изненада, той й помогна да се изправи и внимателно изтърси праха от полите й.

— Нямах намерение лошото ми настроение да се превърне в причина за нараняване. Ето… — каза той, вдигна я, сякаш изобщо не тежеше и я постави на гърба на кобилата.

Напълно онемяла от обрата в действията му, тя го наблюдаваше мълчаливо, докато се връщаше обратно към коня си. Прехвърли единия си крак над гърба му с такава лекота, която я накара да изпита истинска завист. Без никакво усилие се намести на седлото и се наведе напред, за да вземе люлеещите се юзди, които бе изпуснал, когато й се притече на помощ.

Защо неговият кон стоеше спокойно, докато нейният подскачаше наоколо и я злепоставяше? Но това, което я впечатли най-силно, беше начинът, по който Юън изглеждаше върху мощния буен жребец, докато го напътстваше с лекота. Седеше уверено в седлото си и излъчваше сурова мъжествена аура, която накара бузите й да се зачервят и причини странно туптене в гърдите й.

Дори неподдържан и полупиян, бе един невероятно красив мъж и тя не можеше да се сдържи и да не се запита как би изглеждал след баня, обръснат и с нови дрехи.

Със сигурност, би бил смайващ.

Може би, все пак, състоянието му бе дар от бога. Начинът, по който бе облечен й припомняше, че изобщо не прилича на типа мъже, които харесваше. И че е невъзпитан, колкото бе възможно за един мъж. Не притежаваше маниери и изтънченост. Но това, което наистина му липсваше в личен план, той компенсираше с външния си вид.

Нора!

Тя се скастри наум. Какво й ставаше? Държеше се като прислужницата на майка си, която винаги търчеше след всеки достатъчно красив мъж, без да я е грижа за чувствата му или последиците от действията й.

Нора се интересуваше от това какъв е мъжът отвътре. Можеше да е красива гледка за очите, но ако вътрешно се криеше отровна змия, бе по-добре да го отхвърли, отколкото да го приветства в прегръдката си.

През целия си живот бе живяла според този девиз и никой, дори Юън МакАлистър, нямаше да промени това.

Без да я поглежда, мъжът изцъка с език и конят му потегли напред.

За пореден път Нора бе скептично настроена към действията му, докато той и конят му пресичаха скалистата земя, където всяка крачка можеше да изложи на опасност както човека, така и животното.

Щяха да са късметлии, ако и двамата не си счупеха врата!

— Ако смяташ, че възнамерявам да тичам в галоп след теб, не си познал, Юън МакАлистър — каза тя, въпреки че знаеше, че той не може да я чуе.

Може и да беше лорд „Арогантност“ на кон, но тя не беше чак толкова лекомислена с живота си. Всъщност искаше да стигне до Англия невредима.

Затова пришпори кобилата си напред, яздейки внимателно в тръс през покрития с мъх терен.

Когато стигна края на поляната, Юън се спря и я изчака, с ръка, свита в юмрук върху бедрото си. Конят се напрягаше неспокойно срещу мундщука^[1], в желанието си да продължи да тича, но стопанинът му го държеше под контрол.

Ако съдеше по изражението на лицето му, бе й много ядосан.

— Витаем в облаците, така ли? — попита остро.

— Не! — отвърна Нора превзето. — Просто се упражнявам да те дразня и по изражението на лицето ти бих казала, че се справям добре. Майка ми винаги е твърдяла, че всяка цел си заслужава да бъде усърдно преследвана.

Сумтейки, той се почеса по брадата и я изгледа свирепо. Беше й чудно дали изобщо знаеше как да се усмихва и дали осъзнаваше, че изглежда като страховито привидение.

— Ти си разглезено девойче, нали?

— Да — отвърна тя и дяволито повдигна глава. — Баща ми казва, че това е едно от най-добрите ми качества.

При тези думи той изсумтя, обърна коня си и я поведе към гъстата гора. Този път темпото му бе много по-приемливо. Достатъчно, че тя да го поддържа, без да изпитва затруднения.

Сега, когато бяха близо един до друг, Нора зададе въпросите, които бе искала да попита по-рано.

— Колко време ще ни отнеме да стигнем замъка на брат ти? Не се ли намираме в земите на МакАлистър?

— Да — отвърна той с поглед, съсредоточен върху местността пред тях. — Но се намираме в покрайнините. Обикновено мога да стигна до там за ден и половина, но ако настояваш да спазваме това темпо, най-вероятно ще ни отнеме година, за да се доберем до замъка.

— Значи винаги препускаш като луд? — присмя му се тя.

Той не отвърна нищо. Нора изчака почти минута. Дори не й обърна внимание. Държеше се сякаш тя не съществуваше.

— Извинявай — продължи тя раздразнено. — Зададох ти въпрос, Юън МакАлистър.

Той отново не отговори. Нора беше ужасена.

— Навик ли ти е да не отговаряш на въпроси?

— Милейди, ако пътувате в тишина, ще ви дам всичко, което поискате — отвърна той с дълбока въздишка.

— Ще ме заведеш ли до Лондон?

— Не.

Нора стисна зъби. Така да бъде. Ако той не правеше това, което искаше от него, тогава тя щеше да му отвърне със същото.

— Времето навън е хубаво, нали? — Тя огледа гората. Пришпори коня си, за да язди няколко крачки пред Юън. — Доста освежаващо и топло. Харесва ми този период от годината. Винаги ми е бил любим. Спомням си, когато бях малко момиченце, двете с майка ми…

Юън простена, когато осъзна, че жената смяташе да бърбори, докато или я убиеше, или се съгласеше с нея. Ушите му бръмчаха от думите й и въпреки че гласът й бе изкусително мелодичен, щеше да бъде по-добре, ако почти не я чуваше.

Главата го болеше от ейла^[2], който бе изпил. Ярката светлина изгаряше очите му и предизвикваше гаденето му. Бе планирал да прекара остатъка от този проклет ден в блажен унес, лежейки в леглото, а сега пътуваше към замъка на Локлан, където щеше да се изправи пред майка си и брат си. Щеше да види тяхната мъка, породена от смъртта, която бе причинил.

До ден-днешен му бе трудно да погледне майка си в очите. Въпреки че не бе изрекла и една дума срещу него, той знаеше, както и тя, кой бе отговорен за смъртта на Киърън. Вината за това тежеше на плещите му.

Стомахът му се сви. Сякаш беше вчера, когато двамата с брат му играеха на война. Спомни си как някога мечтаеха и се перчеха в какви мъже щяха да се превърнат.

— Добре ли си? — въпросът на Нора прекъсна мислите му.

— Добре съм.

— Не ми изглеждаш добре. Имаш вид на тъжен и разстроен. Нима компанията ми наистина ти е толкова неприятна?

Беше на път да отговори с „да“, но лъжата заседна в гърлото му. Нямаше нужда да бъде преднамерено груб с нея. Не беше нейна вината, че бе малко луда. Може би в миналото й имаше някаква жестокост, която бе причина за заблудите й.

След като бе изгубил мечтите си по толкова болезнен начин, той никога не би откъснал някой друг от неговите собствени.

— Не, милейди. Не ви намирам за неприятна.

— Просто досадна.

— Вие го казахте, не аз.

Нора му се усмихна. Беше топла и нежна усмивка, която караше очите й, с цвят на кехлибар, да блестят.

— Значи ме намирате за чаровна?

Почувства странно желание да изскимти срещу настойчивостта й.

— Можете ли изобщо да пазите тишина?

— А вие можете ли да говорите?

— Да. Изцяло и напълно.

— Добре. Значи говорите много добре за ням човек. Веднъж познавах ням човек. Живееше в местното село и правеше божествени обувки. Бяха толкова меки, сякаш краката ми са обвити от възглавници.

Този път Юън изскимтя, когато тя продължи историята си за обущаря и селото, където бе живял. Това трябваше да е неговото наказание. Със сигурност, дяволът бе изпратил тази жена, в този ден, за да го измъчва. Нямаше друго възможно обяснение.

Тя бе неговата котва. Неговият воденичен камък.

За него би било по-добре да го обесят, удавят и разчленят.

С часове яздиха с бавно темпо, което бе много по-разочароващо, отколкото продуктивно. През цялото време тя не спираше да бърбори за всичко, което можеше да си представи, докато той не се уплаши, че ушите му ще прокървят от напрежението.

С наближаването на нощта, Юън се огледа за място, където да пренощуват. Някъде, където можеше да се отдалечи достатъчно от нея, преди да се поддаде на желанието да я удуши. Намери малко сечище близо до поток, който щеше да им осигури прясна вода.

— Тук ли ще спрем — попита тя, като поведе коня си в сечището, — да спим до съмване?

— Да — отвърна той дрезгаво. — Освен ако не желаеш да яздим през нощта.

Юън бе готов да го направи. Бе готов на всичко, за да я отдалечи от себе си колкото се може по-скоро, за да може да се върне в дома си и към спокойствието си.

Тя прехапа долната си устна, като се огледа наоколо с намръщено изражение.

— Няма ли място, където може да намерим легло?

— Да виждаш легло?

Тя се намръщи насреща му.

— Няма ли село наблизо?

— Да, на няколко часа от тук, но с темпото, с което пътувате, е по-скоро на ден и половина.

Нора се скова.

— Темпото, с което аз пътувам? Какво искаш да кажеш с това?

Юън въздъхна изморено. Нима жената беше сляпа за отговора на този въпрос? Или просто се опитваше да го вбеси още повече.

— Колко пъти трябваше да спираме, за да се погрижите за вашите нужди, милейди? Още повече, колко пъти трябваше да се връщам до вас, защото се бяхте замечтала, вместо да яздите в крак с мен? Кълна се…

— Не кълнете пред мен. Грубо е.

Юън затвори устата си и се въздържа да каже това, което мисли. Ако смяташе, че това е грубо, той със сигурност можеше да я образова по въпроса кое наистина беше обидно. Слезе от коня и го поведе към потока, за да го напои. Поглеждайки назад, видя ужасения й поглед, докато тя размишляваше върху мисълта да прекара една нощ върху студената земя. След този образ се появи друг — този на нежната му майка и снахите му. Всяка една от тях бе дама, която заслужаваше само най-доброто. Колкото и дразнеща да бе Нора, тя бе нечия дъщеря и не бе свикнала с такива трудности. Нямаше съмнение, че не бе спала на нещо по-различно от пухени завивки и възглавници. Изтощен и уморен той отново яхна коня си и се насочи към нея.

— Добре — каза той. — Ако се върнем малко назад по пътя, от който дойдохме, Леналор не е толкова далеч.

— Леналор?

— Това е малко село, където можем да хапнем топла вечеря, а вие може да спите комфортно.

Облекчение озари нежните й кехлибарени очи.

— Колко време ще ни отнеме да стигнем?

— Час, или може би малко повече.

— Голямо ли е селото? Никога преди не бях чувала за Леналор. Какво ще открием там?

Юън прокара ръка през косата си, когато тя започна отново да го обсипва с въпроси. Бе любопитна и шумна дама.

— Отново не ми отговаряш, нали? — попита го след няколко минути.

— Задавате прекалено много въпроси. Едва мога да си поема въздух, за да отговоря на един, докато вие задавате още три.

— Тогава ще ги задавам по-бавно.

— Предпочитам да не го правите.

— Защо?

— Защото тогава ще се чувствам задължен да отговоря.

За негова изненада тя се разсмя. Беше мелодичен звук, а не силен или глупав. По-скоро бе дълбок и приятен.

— Мили Юън, омагьосан си от простия език на една девойка. Баща ми често казва, че ако можеше да обуздае неспирната сила на езика ми и да я даде на воините си, никога не би се притеснявал, че някоя войска ще успее да ги победи в битка. Смята, че час от моето бъбрене може да поддържа войска в битка за поне три или четири дни.

Юън я погледна през рамо.

— Това са груби думи.

— Не, изобщо не са. Баща ми ме обича и аз знам това. Понякога говоря много. Това е недостатък, който притежавам откакто се помня. Майка ми твърди, че е така, защото нямам други роднини, и понеже е искала да има голямо семейство, милостивия бог я е дарил с мен. Може да съм единствено дете, но вдигам шум за поне дузина.

При тези думи Юън изсумтя.

— Това смях ли беше?

— Не, това бе звук на съгласие.

— Ммм — отвърна тя, като се взря в него, — знаеш ли, смятам, че затова си тих.

— Какво имаш предвид?

— Имаш толкова много братя и си представям колко ти е било трудно да бъдеш чут.

— Повярвай ми, мога да бъда чут, ако искам.

Тя се изравни с него.

— Не знам — отвърна колебливо. — Гласът ти е толкова плътен, че се съмнявам да може да се чуе като вик.

Нора снижи гласа си до дълбок тон, който изпрати странни тръпки по гърба му.

— Виждаш ли как, като говоря така, гласът ми е прекалено дълбок? — тя извиси гласа си до нормалното. — Не, истински рев не би бил възможен с това. Жалко, че си така прокълнат.

— Жалко наистина — отвърна той под носа си, чудейки се защо се чувстваше невероятно развеселен.

Сега, като се замислеше, имаше нещо освежаващо в нея. Тя действаше прибързано и му се противопоставяше по начин, по който никой от братята му никога не бе правил.

Повечето жени се чувстваха застрашени от височината му и намръщеното му изражение. Беше достатъчно да изгледа някоя девойка за кратко, за да я накара да бяга в обратната посока или по-лошо — да я накара да се кикоти срещу него. Ненавиждаше кикотенето. Нора никога не се кикотеше. Смехът й бе приятен. Успокояващ.

И тогава тя започна да си тананика. Юън дръпна юздите на коня си и се вгледа в нея.

Тя се спря за момент и го погледна с големите си очи.

— Защо ми се мръщиш сега?

— Ти си безкрайно приятна. Как може да стоиш там и да си толкова щастлива за нищо?

— Със сигурност е по-добре от това да съм тъжна за нищо. Не си ли съгласен?

Той се скова от намека й.

— Всъщност ми харесва да съм тъжен за нищо. Открих, че ми приляга.

— Усмивка би ти отивала повече. Майка ми винаги казва, че усмивката е украса за лицето.

— А аз винаги казвам, че лицето, както и тялото, е по-добре да е голо.

При тези негови думи, бузите й се зачервиха.

— Винаги ли говориш толкова свободно?

— Мисля, че каза, че изобщо не говоря.

Лицето й грейна с дяволито задоволство. Тя се наслаждаваше на словесния им дуел и въпреки че не искаше да го признае, част от него харесваше това.

— Ти със сигурност си интересна противоположност — отбеляза тя, — признавам. Образец на противоречия.

— Как така?

— Живееш в пещера, което предполага груб маниер и в същото време си се уверил да осигуриш удобствата на дома. Едновременно се държиш грубо с хората и се отнасяш мило с животните. Какво ще кажеш за това?

— Ще кажа, че си прекарала прекалено много време, мислейки за мен.

Точно както той бе прекарал прекалено много време, мислейки за нея и начинът, по който бризът развяваше русата й коса, която се показваше изпод воала й. Начинът, по който извивката на устните й изглеждаше влажна и подканваща. Устни, които със сигурност биха били меки като листенцата на роза. Устни, които биха били като рая…

Той се отклони от посоката, в която мислите му бяха поели. Последният път, когато си бе помислил нещо толкова глупаво, скъпо бе платил за това.

Както и Киърън.

— Харесва ли ти да живееш сам? — попита го тя внезапно. — Не съм сигурна дали би ми допаднало, или не.

Преди да може да отвърне, тя добави.

— Разбира се, говоря толкова много, че най-вероятно си мислиш, че мога да поддържам разговор със себе си достатъчно дълго, сякаш никога никой не ми е липсвал.

Против волята си, той се усмихна. Нора ахна.

— Това усмивка ли беше?

Той прочисти гърлото си.

— Кое да е било усмивка?

— Странната извивка на устните ви. Сещаш се, тази, на която ъгълчетата всъщност се извиват нагоре, а не надолу.

Едва се сдържа да не се усмихне отново.

— Не знам за какво говориш.

Не свърши работа. Тя се отпусна назад с доволно изражение, красящо красивото й лице.

— Имате много приятна усмивка, милорд. Може би е по-добре да криете усмивките си. Тяхната рядкост, ще ги направи още по-ценни. Затова дълбоко ще ценя тази, докато спечеля друга от вас.

Тя бе най-странната жена, която някога бе срещал. Доста луда в интерес на истината. Продължи да бърбори, а той осъзна, че я слуша въпреки волята си. Наслаждаваше се на ритъма на гласа й, мекия и тих тембър. Имаше нещо успокояващо около звука и факта, че тя не очакваше да разговаря с него, а просто бе доволна, че може да бърбори сама. Но това, което най-много го притесняваше, бе страстното желание, което бе събудила в него.

Преднамерено се държеше настрана от жените. Достатъчно бе лъган, за да му стигне за цял живот, и се бе заклел много отдавна да не допуска друга жена в сърцето си. И затова бе държал всички жени на разстояние. Както физически, така и душевно. Не бе примамван от никоя от тях след Айзобел. Но нещо в Нора го караше отново да изпитва копнеж. Искаше му се да я целуне. Да й се наслади. И което бе по-лошо, пожела да я държи в прегръдката си и да й позволи да прогони самотата, която живееше в него. Що за странни мисли бяха това? Нямаше нужда от утеха. Той бе доказал това. Не заслужаваше утеха след стореното от него. И въпреки всичко на него му харесваше да е в присъствието на Нора. И преди да се осъзнае, бяха стигнали Леналор. Поне тук можеше да потърси малко спокойствие от дамата до него и смущаващите мисли, които тя пораждаше.

— Какво необикновено място — каза Нора, когато влязоха в малкото село. Отдавна се беше мръкнало и повечето хора се бяха прибрали за нощта. Светлината на огъня можеше да се забележи през процепите на вратите и отворените прозорци, които подминаха. — Не е много голямо — продължи тя, — но все пак е безопасно и ще свърши работа.

Юън не отговори нищо, когато наближиха дома на пивоваря, който бе в края на редица от къщи, образуващи път, водещ през селото. Двамата с пивоваря Ейнъс поддържаха противоречиви отношения. Ейнъс обичаше да вижда мъжа, който можеше да го накара да се напие до припадък и мразеше, когато Юън трябваше да си тръгне.

МакАлистър спря коня си и слезе от него пред къщата на Ейнъс. Почука.

— Затворено е за през нощта — изръмжа възрастният мъж от другата страна. — Затова, който и да си по-добре… — спря насред изречението си, когато отвори вратата, за да види Юън.

Лицето и маниерите на Ейнъс веднага се подобриха.

— Юън! — засмя се той и го потупа по гърба. — Толкова бързо ли свърши ейлът? Влез, милорд. Имам предостатъчно, за да останеш доволен.

МакАлистър тъкмо прекрачваше вътре, когато усети, че Нора не е с него. Обърна се, за да открие, че е още на коня си, гледайки недоверчиво към земята. С тихо, гърлено ръмжене той се извини на Ейнъс и отиде при нея.

— Скокът няма да те убие.

— Няма, но може да си счупя крака. Да си изкълча глезен. Най-малкото мога да си изцапам роклята. Винаги ли си толкова неучтив и оставяш една дама да се оправя сама?

— Не съм свикнал да съм в компанията на дама без братята ми да са наоколо.

Юън стисна зъбите си веднага, щом изрече думите. Не можеше да повярва, че й бе споделил това.

— Какво искате да кажете? — попита Нора.

— Нищо — той й помогна да слезе от коня, като се опита да не обръща внимание на факта колко приятно беше усещането да е в ръцете му. Колко хубаво бе да чувства тялото й да се плъзга по неговото…

Едва се въздържа да не се наведе напред и да вдиша сладкия, женски аромат. Да позволи приятното й ухание да го облее и опияни отново. Тъкмо я бе поставил на земята пред него, когато възрастната Сорша, съпругата на Ейнъс, се появи, за да ги поздрави. Част от него я мразеше, задето бе дошла, но разумната му страна бе доволна за разсейването. Дългата й сива коса бе спусната на плитки по страните на лицето й, докато стискаше кариран шал около раменете си. Сивите й очи бяха весели и ярки, както самата жена. Юън я познаваше откакто се помнеше и често я мислеше за негова втора майка. Много обичаше възрастната жена.

— Милорд! — старата жена грееше. — Ейнъс не ми каза, че този път ще водите компания, и то дама. Нима най-накрая сте се задомили?

— Не, Сорша. Просто я водя при брат си.

Той остави Нора на грижите на по-възрастната жена и отведе конете зад къщата при чирака на Ейнъс, който помагаше и като коняр.

Докато Нора го наблюдаваше как се отдалечава, тя поклати глава.

— Маниерите му са потресаващи — каза тя под нос. Обърна се към възрастната жена. — Името ми е Нора.

Жената я дари с укоряваща усмивка.

— Не бъдете толкова строга с момчето, милейди. Малко е груб, но има нежно сърце.

— Държи го добре скрито.

Жената пое ръката й в своята, сякаш я познаваше цял живот и я въведе в малката къща.

— Да отговоря ли на въпроса ви вместо вас?

— Кой въпрос?

— На този, който му зададохте за това, че не е бил около дама, освен ако братята му не са наоколо.

— Да, моля.

— Някога срещали ли сте някой от братята му?

— Не.

— Аз ги познавам всичките. Грижила съм се за повечето от тях, когато бях прислужница на майка им. Те са буйни младежи, това е сигурно. Но лорд Юън винаги е бил по-тих от останалите и когато някоя дама го приближеше, братята му все се бореха, за да спечелят вниманието й. Няма да ви казвам колко пъти съм го виждала да се опитва да говори с жена само за да бъде избутан настрани от Брейдън или Киърън. След време се отказа да се състезава с тях и се отдръпна на разстояние, за да се погрижи за себе си и да игнорира останалите.

Това бе интересно.

— Братята му, красиви като него ли са?

— Някои смятат, че са още по-красиви. Но аз съм на мнение, че всеки е хубав по свой си начин. Най-младият, Брейдън, много прилича на Юън и е неземно красив, но заради това е доста арогантен. Локлан ми напомня за златен ангел — красив, грациозен и изискан. Най-големият от всички, Син, е като паднал ангел, мрачен и въпреки това доста привлекателен. А Киърън, бог да го прости, беше мечтата на всяка жена, поне така мисля. Имаше черна коса и толкова светли очи, че изглеждаха почти безцветни. — Сорша въздъхна замечтано. — Ах, тези негови очи. Усмихваха се дори когато беше сериозен. Той бе чаровен мошеник, който флиртуваше с повече жени от Брейдън. Казвам ви, светът не е толкова щастливо място без него. — Сорша се обърна назад, сякаш, поглеждайки към Юън, след което се наведе към нея и й прошепна. — Знаеш, какъв ден е днес, нали?

— Вторник?

Сорша поклати глава.

— Не, милейди. Днес е годишнината от смъртта на Киърън. Това е денят, в който брат му Локлан излезе да го търси и намери меча и плейда му да лежат на брега на езерото.

Нора се вцепени от думите й.

— Юън е удавил брат си?

Сорша се отдръпна намръщено.

— Какво ви кара да мислите това?

— Чух слухове, че Юън е убил брат си.

— Не, милейди. Киърън се самоуби, защото Юън избяга с жената, която и двамата обичаха. Бях там, когато Киърън научи, че Юън и Айзобел са избягали. Не можеше да повярва, че бе изгубил своята дама заради брат си. С разбито сърце, той съобщи на семейството си, че има нужда да остане сам известно време. Юън навярно бе преполовил пътя до Лондон, когато брат му отне живота си.

Нора се намръщи на последната част от изреченото.

— Почти до Лондон?

— Да, отиваха при лелята на дамата. Предполагаше се, че тя ще ги подслони. Само че беше лъжа, която дамата бе казала на Юън, за да я заведе до Лондон, за да се срещне със своя любим. Бедният младок бе съсипан, когато тя го напусна.

На Нора й прилоша от новината. Нищо чудно, че мъжът бе толкова ядосан, когато му бе отправила предложението си.

— О, Сорша, такава съм глупачка.

— Защо така?

— Помолих Юън да ме заведе в Лондон, за да остана при леля си, за да избегна брак с мъж, който презирам.

Сорша остана с отворена уста.

— Не знаех — Нора побърза да увери жената. Чувстваше се ужасно заради това. — Не мога да повярвам, че от всички дни, му го казах точно днес. Сега поне знам, защо изглеждаше така, сякаш иска да ме удуши.

Нищо чудно, че бедният мъж лежеше пиян в леглото си. Сигурно бе правил всичко по силите си, за да забрави болката, която бе причинил на брат си. Нора желаеше да може да поправи това, което бе сторила. Искаше й се да може да върне назад времето и да осъществи плана си във всеки един ден, но не и този.

Само ако знаеше…

Сорша прочисти гърлото си, когато Юън тръгна обратно към тях. Очите му все още бяха червени, но по-ясни отколкото, когато бяха започнали това пътуване. Вървеше с изправен гръб, като горд мъж. Все пак тъжната мъка в очите му издаваше вътрешната болка, която изпитваше. Болка, която тя бе увеличила, без да подозира. Тъкмо ги подмина, когато Нора го извика.

— Юън? — той се спря, за да я погледне. — Може ли да поговорим?

Сорша се оттегли, когато МакАлистър се приближи до нея.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита той дрезгаво.

— Аз… — Нора преглътна, опитвайки се да измисли какво да му каже.

Извинявай звучеше някак си абсурдно и слабо, като се има предвид какво му беше сторила днес: спомените, които, без да подозира, бе извадила наяве.

— Благодаря — каза тя тихо. — Наистина съм ти благодарна, че ми правиш тази услуга, въпреки че не си длъжен. Беше много мило от твоя страна.

Нора се надигна на пръсти и го дари с бърза целувка по бузата, преди да се отправи към къщата. Юън остана онемял от действията й. Нима му бе благодарила? Беше го целунала. Не знаеше кое го шокира повече и не можеше да разбере какво бе предизвикало и двете й действия. Тази девойка, със сигурност, беше странна. Особена и странна. И все пак, донякъде бе очарователна, най-вече, когато устата й беше затворена.

Смаян от нея, той последва жените в къщата. Ейнъс вече бе седнал на дървената маса в средата на стаята, пълнейки големи бокали с ейл. Без да сяда на някой от петте стола, Юън взе своя бокал и го пресуши на един дъх, след което се оригна шумно. Поставяйки го на масата, за да бъде отново напълнен, той видя ужасеното изражение на Нора, докато сядаше на стола до Ейнъс.

— Не мисля, че съм виждала някога мъж да изпива съдържанието на чашата си на един дъх — каза тя с укоряващ тон. — Ако продължаваш така, ще се напиеш за броени минути.

— Повярвайте ми, ще ми отнеме повече от няколко минути — той се присмя на предупреждението й, след като издърпа един стол и седна.

Кимна на Ейнъс, който напълни бокала.

Сорша им приготви резени от печена шунка с праз и лук. По навик Юън не обърна внимание на храната и продължи да пие. Също така правеше всичко възможно да пренебрегва дамата, която седеше срещу него. Нещо, което се оказа невъзможно. Всичко, което можеше да види, бе как светлината от огъня си играеше в русата й коса. Начинът, по който сенките танцуваха върху меката й кожа. Деликатното изящество на ръцете, които използваше, за да нареже храната и да я изяде. Нора бе чиста елегантност. И това го караше да копнее за нея. Не каза нищо друго за пиенето му, а си говореше със Сорша.

— Много мило от ваша страна, да ни нагостите, мила госпожо. Извинявам се, че пристигнахме, без да предупредим.

Сорша отхвърли думите й.

— Свикнали сме. Юън много пъти е идвал при нас по този начин.

Нора го погледна в очакване.

— Тогава защо подминахме селото?

— Исках да те заведа при Локлан, колкото се може по-скоро.

— Тогава защо се върнахме?

Защото деликатна дама като вас, заслужава нещо по-изискано от това, да спи на влажната земя в моята компания. Това бе нещо, което той не възнамеряваше да й разяснява.

— Защото исках.

Юън си наля още ейл и го пресуши, след което си наля отново. Той взе бокала и стомната и се насочи към вратата.

Нора го наблюдаваше намръщено как си тръгва.

— Ейнъс, върви след него — каза Сорша. — Не искам отново да спи в плевнята. Последният път, когато направи това настина и беше болен с дни.

Ейнъс кимна и се изправи, за да го последва. След като той излезе, Нора се обърна към Сорша.

— Сорша, защо лорд Юън е толкова…

— Груб?

— Исках да кажа начумерен и пиян, но и груб става.

— Вината, милейди, е тежка. Всеки ден, в който той живее, а брат му не, е ден, в който той се чувства длъжен на Киърън.

— Какво имаш предвид?

Сорша изписваше бавно кръг по масата, сякаш размишляваше дали да й отговори. Когато го направи, гласът й не бе по-висок от шепот, сякаш й споделяше някаква тайна.

— Една вечер, когато младежът бе пиян, той спомена нещо, което се загнезди в ума ми. Каза, че не заслужава удобства, докато брат му лежи на дъното на студеното езеро, заради неговата глупост.

При тези думи Нора се намръщи.

— Но пещерата му е обзаведена луксозно.

— Да, заради майка му, след като го бе видяла как живее високо на хълма без никакви удобства. Нямаше дори одеяло, което да го стопли. Госпожата не можеше да понесе мисълта той да живее в такава мизерия, затова поведе армия от слуги и заплаши да идва всеки ден, ако отстранеше каквото и да е.

Нора се усмихна на добротата на майка му.

— И затова той смята да пропилее живота си, защото брат му е мъртъв?

— Така изглежда.

Нора се облегна назад, като размишляваше над чутото. Защо ще пропилява живота си, заради това, че брат му е бил слаб?

— Каква е тази глупост? — попита тя.

— Милейди, не разбирате колко близки бяха те.

— Навярно е така, но нима той наистина вярва, че пиенето и прочее ще направи брат му щастлив?

Нямаше никакъв смисъл в това защо той мислеше или се държеше по този начин. Преди Нора да го обмисли както трябва, тя се изправи и излезе навън, за да намери Юън. Откри го да седи на един дънер встрани от къщата и да пие с Ейнъс. Веднага, щом я видя, изруга.

— Защо си тук?

Тя не отвърна нищо. Вместо това взе бокала от ръката му и го изля. Лицето му почервеня от ярост.

— Какво правиш?

Отговорът беше толкова очевиден, че тя не си направи труда да му го даде. Вместо това грабна стомната и тръгна обратно към къщата. Не стигна далеч, преди Юън да я хване.

— Дай ми това — каза той, опитвайки се да вземе стомната от ръцете й.

— Не — отвърна тя твърдо.

Той бе слисан.

— Не?

— Не.

Юън се пресегна отново.

Нора се извъртя и се опита да мине покрай него, но някак успя да закачи и двамата и се спъна.

Твърдо решен да си върне ейла, Юън не си и помисли да запази равновесие или да я хване. Паднаха на земята, телата им бяха преплетени едно в друго, като Нора бе отгоре му. Тялото му реагира мигновено при допира на мекотата, която се извиваше над него. За момент не можеше да се движи. Всичко, което успя да направи, бе да усети гърдите й срещу своите, краката й срещу неговите и дъхът й, който галеше лицето му.

Беше минало толкова време откакто последно бе държал жена, цяла вечност откакто бе виждал толкова красиво девойче, което не принадлежеше на някой от братята му.

Желанието го завладя, докато фокусираше погледа си върху разтворените й устни. Да я усети. Едва се сдържаше да не се поддаде на мъчителната нужда, която изпитваше към нея. Да се предаде на нажежаващата ярост, с която слабините му го молеха да опита вкуса на тялото й.

Да, тя бе огнена и красива. Всичко, което той диво желаеше.

Нора не можеше да диша, докато гледаше в перфектните сини очи на Юън. Никога през живота си не бе била така близо до мъж. Кой да знае, че ще бъде толкова твърд и… мъжествен. Почувства странна нужда да се отърка в него, да усети твърдостта му с цялото си тяло. Очите му бяха мрачни и опасни, докато той я наблюдаваше тихо.

— Ето, милейди — каза Ейнъс, когато се присъедини към тях. — Нека ви помогна да станете.

Юън изруга отново и когато Ейнъс й помогна да се изправи, тя забеляза дрехите им и осъзна защо го бе направил. И двамата бяха подгизнали от ейла.

Пивоварят изсумтя.

— Не се притеснявай, момче. От това, със сигурност, има още много.

Юън бавно се изправи.

— Той няма нужда да пие повече ейл — отвърна Нора, обръщайки се към Ейнъс. — Нуждае се от хубава баня и почивка.

— И коя си ти, че да ме поучаваш какво мога и не мога да пия?

За момент тя обмисли какво да му отговори и изрече единственото нещо, което той не можеше да оспори.

— Аз съм твоя отговорност.

За част от секундата върху измъченото лице на Юън се изписа шок.

— Моля?

— Аз съм твоя отговорност — каза му тя — и не може да ме пазиш, ако си прекалено пиян. Доста съм сръчна и мога да се забъркам в какво ли не, докато ти си в безсъзнание. Затова, разбираш ли, моя работа е да те поучавам колко ейл може да изпиеш.

Нора наблюдаваше как мускулите на челюстта му се стягат. Той погледна към възрастния мъж до него.

— Ейнъс, донеси ми брадва.

Пивоварят се отдалечи за брадва, както му бе заповядано.

Думите му я притесниха. Особено когато бяха изречени с гняв и решителност.

— Брадва? Защо ти е брадва?

Очите му искряха.

— Ще се погрижа за това, което е моя отговорност, за да не ме тормози повече.

Тя преглътна шумно.

— Как ще се погрижиш за мен?

— Ще отрежа главата ти и ще погреба тялото ти отзад.

Тя се отдалечи от него, несигурна дали той го мислеше, или не. Лицето му бе непоколебимо и строго.

— Шегуваш се, нали?

— Може би. Но ако не ме оставиш на мира, жено, ще разбереш от първа ръка, защо предпочитам да живея сам.

Ейнъс се върна с брадвата. Юън я грабна от ръцете му, подаде му празната стомна и я дари с презрителен поглед.

— Заведи я вътре, за да довърши вечерята си, Ейнъс. Ще се върна по-късно.

— Къде отиваш? — попита Нора.

Той не отвърна нищо. Просто се запъти към гората.

— Оставете го сам за малко — прошепна Ейнъс. — Ще поработи върху част от гнева си.

— Как?

— Като цепи дърва. Имам достатъчно, за да се погрижа за цялото село през най-студените зими. Но го успокоява, затова не казвам нищо. Елате, милейди, нека да влезем, за да се изсушите.

Нора го последва обратно при Сорша в старата им, но уютна къща.

— Къде е Юън? — попита тя, докато почистваше стомната му.

Ейнъс свали шапката си и я закачи до вратата.

— При дървените трупи.

Сорша въздъхна.

— Горкият младеж. Ако продължава така, ще можем да си построим замък.

Нора се върна на мястото си.

— Винаги ли е толкова ядосан?

— Той е мъж, който страда, милейди — отвърна Сорша тихо, като се върна на масата, за да прави компания на Нора. — Забравил е как да живее по друг начин. Забравил е как да изпитва каквато и да е радост.

— Помниш ли, когато беше момче? — попита Ейнъс, който също седна на мястото си.

— Да — Сорша се усмихна и изчисти масата пред себе си с чист парцал. — Беше толкова щастлив младеж. Преди ставаше сутрин и слизаше по стълбите с въпроса „Къде е моят Киърън?“ — усмихвайки се на Нора, Сорша разясни думите си. — Мислеше си, че притежава брат си. И Киърън, нека бъде благословен, много рядко излизаше извън нерви край него. Не мисля, че някога съм ги виждала разделени.

— Докато не са се влюбили в една и съща жена — въздъхна Нора.

— Да. Айзобел беше зла — каза Ейнъс. — Настрои ги един срещу друг, за да получи това, което искаше. Не се съмнявам, че дяволът има място в ада, запазено специално за нея.

— Ейнъс! — възкликна Сорша. — Мери си приказките пред дамата.

— Извинявам се — промърмори той. — Но е истина.

Нора продължи да се храни тихо, докато си мислеше за самотния мъж в гората. Какво би било да живее с такава вина? Не можеше да си го представи. След като приключи с вечерята и смени дрехите си, тя излезе навън, за да намери Юън. Зад къщата имаше малка пътека, която водеше към гората. Не й отне много време да го открие. Дори от разстояние можеше да го чуе как сече дърва. Това, което не очакваше, бе да го намери без риза. Тялото му бе огряно от лунната светлина, която го караше да блести.

Той бе красив. Мъжествен. Силен.

Веднага, щом я видя, направи точно това, което тя очакваше. Изруга. Изглежда, това бе единственият поздрав, с който щеше да я посреща.

— Освен ако не си дошла да ми донесеш още ейл, ти препоръчвам да се прибереш вътре.

— А ако идвам, за да се извиня?

Дори не спря за момент, когато замахна с брадвата.

— Не съм в настроение да слушам.

— Дори да е така, аз съм в настроение да се извиня. Просто исках да ти кажа, че съжалявам, че те въвлякох в проблемите си, след като е толкова очевидно, че твоите са много по-лоши.

Той освободи брадвата от цепеницата, след което отново я заби в дървото.

— Какво знаеш ти за моите проблеми?

— Наистина нищо. Просто изглеждаш истински тъжен и ядосан. Трябваше да те оставя в безсъзнание в пещерата.

Той отново удари дървото.

— Да, трябваше.

Нора го наблюдаваше с удивление, докато той събираше дървата, които бе нацепил и ги занесе до голямата купчина. Сорша и Ейнъс бяха прави. Беше наистина голяма планина от дърва. И той самият бе планина от възхитителна мъжка плът. Мъж, чието тяло изпъкваше с всяко негово движение. Юън избърса лицето си с ръка, след което вдигна брадвата от земята и се насочи към друго дърво. Нора преглътна при гледката на силата му и външния му вид, докато работеше. Мускулите на гърба му се свиваха и обтягаха, като правеха тялото й странно разгорещено и изпълнено с нужда.

— Кажи ми — започна тя, — помага ли? Ейлът наистина ли облекчава чувствата ти?

— Какво искаш да знаеш?

— В случай че не стигна до Англия и съм принудена да се омъжа за Раян, просто се чудих дали това ще облекчи нещастния живот, с който, не се съмнявам, че ще ме дари.

С три удара той повали дървото. Изчака, за да падне, преди да проговори отново.

— Срещала ли си преди мъжа, за когото си сгодена?

— Да, много пъти.

— Наистина ли е непоносим?

При мисълта за Раян, тя потръпна. Никога не се бяха разбирали и наистина не можа да повярва, че той искаше да се ожени за нея, въпреки взаимната им неприязън.

— Не можеш да си представиш. Той е отвратителен. Поглежда ме и не вижда повече от кесията ми. Говоря и той се извръща. — Нора поклати глава. — Иска ми се да бях мъж. Ако бях, никога нямаше да пропилявам живота си, като се крия.

— Не съди, за да не бъдеш съден.

— Знам, но все пак няма никакъв смисъл. Ти напълно владееш живота си и въпреки това не правиш нищо с него. Аз, от друга страна, трябва да върша това, което ми е наредено. Не мога да си тръгна, когато поискам.

— Не е ли точно това, което направи?

— Да, но на каква цена? Моята прислужница и слуга най-вероятно ще бъдат наказани затова и ако ти кажа кой е баща ми, ти мигновено ще ме върнеш при него.

Юън се замисли над думите й. Никога не се бе питал, какво би било, ако е жена. Винаги бе приемал свободата си за даденост.

Тя бе права — той не отговаряше пред никого. Бе себе си, необвързан с никой друг, освен със семейството си. Спря се и я погледна.

— Ако беше свободна, какво би сторила?

Тя вдигна рамене.

— Не знам. Може би ще пътувам. Винаги съм искала да видя Аквитания. Майка ми знае прекрасни истории за голямото количество лозя там. Казва, че няма по-красиво място на земята. Или може да посетя Рим. Може да отида на поклонение. Бил ли си някога в Светите земи?

— Не.

Тя сведе глава.

— О! Леля ми е ходила. Прекарала е невероятно там.

Тя откопча брошка от роклята си, след което се приближи, за да му я покаже.

— Даде ми това. Каза, че го е купила от кръстоносец, който продавал предмети, за да може да спечели достатъчно пари, за да се върне у дома.

Юън огледа брошката. Беше рицар на кон, който носеше щит с кръст и действително бе значка на поклонник. Той я стисна здраво. Нима наистина бе възможно тя да е тази, за която се представяше? И все пак, не можеше да се отърси от усещането, че не бе възможно.

Въпреки искреността й, не беше възможно племенницата на най-силната жена в Християнския свят да дойде в пещерата му без ескорт. Племенницата на Елеонор, щеше да е жена с неоспорима стойност.

Винаги щеше да е добре пазена.

Никога нямаше да й бъде позволено просто да напусне дома на баща си, за да поеме на такова глупаво пътуване. Не и без да се мобилизира всеки страж.

Юън й върна брошката. Пръстите й докоснаха неговите, изпращайки неочаквани тръпки по тялото му. Тя бе толкова нежна и ухаеше така женствено и свежо. Затваряйки очи, той вдиша аромата й. Бе толкова деликатна. Залък, който си струваше да вкуси.

Нора потръпна от изражението на лицето му. Беше целувана само веднъж преди. Беше бърза и доста влажна целувка. Случката бе толкова неприятна, че тя не искаше никога повече да го повтаря и въпреки това стоеше сама с Юън, споделяше желанията си с него, усещайки странно желание да вкуси устните му.

Той сведе глава. Инстинктивно тя се повдигна на пръсти. Юън протегна широката си длан и повдигна брадичката й към него. Един удар на сърцето по-късно, се наведе и я целуна.

Нора простена при интимното докосване и вкусът му, примесен с ейл. Езикът му докосна нейния, като изпрати тръпки по цялото й тяло.

Сякаш по собствено желание ръцете й го прегърнаха през раменете, за да може тя да почувства как мускулите му се напрягат и опъват. Той бе потен и горещ, а тя трябваше да бъде отвратена от миризмата, но не беше. Не миришеше. Беше приятен мъжки аромат, а усещането за влажната му кожа само я караше да го желае повече.

Никога не се бе чувствала така приятно. Нищо чудно, че някои жени се превръщаха в безсрамници. Откъде да знае, че да докосва мъж можеше да е толкова хубаво?

Юън изръмжа дълбоко, когато усети сладкия вкус на устата й. Беше толкова отдавна, когато за последно бе целунал красива девойка. Толкова отдавна, когато ръцете на жена бяха докосвали косата му. Бе забравил това удоволствие и въпреки това, докато я целуваше, си помисли, че никоя жена, която бе опитвал досега, не бе имала такъв приятен вкус. Това бе последвано от друга мисъл…

Докато я целуваше, тя не говореше. Той се засмя при тази мисъл. Нора се скова и отдръпна назад.

— Присмивате ли ми се, сър?

— Не, любима — отвърна той честно, усмихвайки се, въпреки че искаше да не го прави, когато докосна подутата й долна устна с палец. — Просто случайна мисъл ме накара да се засмея.

Тя се намръщи, сякаш не му вярваше.

— И каква мисъл ще да е това?

— Че не можеш да говориш и да ме целуваш едновременно.

Лицето й порозовя.

— Ти си мошеник.

— Да, до дъното на прогнилата ми душа.

Изражението й стана мило и приветливо.

— Наистина не е приемливо да бъда тук с теб по този начин — погледът й обходи тялото му, което го накара да изпита страстна нужда да я докосва още. Да я докосне навсякъде. — Майка ми би била възмутена.

Той пусна брадичката й.

— Баща ти би бил бесен.

— Да, наистина би бил. Не се съмнявам, че ще поиска главата ти.

И то не тази на раменете му.

— Не се и съмнявам.

Тя прочисти гърлото си и се обърна. Отдалечи се на три крачки, спря и се обърна назад, за да го погледне през рамо.

— О… и Юън?

— Да?

— Целуваш се прекрасно.

Омаян, той я наблюдаваше как си отива.

Целуваш се прекрасно.

Тези думи звучаха в главата му и извадиха наяве странна вълна от надменна гордост. Защо беше така, не бе сигурен. Това, което знаеше, бе, че изпитва непреодолима нужда да я последва, да я вдигне на ръце и да провери дали би била толкова дръзка и приказлива в уединението на леглото му.

След тази мисъл се появи и друга, много по-болезнена. Никога нямаше да разбере. Мъжът, който бе предизвикал смъртта на брат си и на най-добрия си приятел, не заслужаваше жена като нея. Не заслужаваше нищо. И никога нямаше да получи нещо. Поне това дължеше на Киърън.