Кинли Макгрегър
Да опитомиш планинец (3)

Глава 2

По лицето му Нора можеше да прецени, че бе изрекла възможно най-ужасяващите думи, които можеше да си представи този мъж. Оттенъкът на кожата му бе странен — цветна смесица от гняв, отвращение и недоверие.

— Какво искаш да кажеш с това, че си оставила бележка?

Съдейки по яростния блясък в леденосините му очи, тя със сигурност бе изрекла грешното нещо. Изведнъж, Нора бе ужасена, а това се случваше рядко. Баща й често казваше, че се бе родила без капка страх в тялото си. Но сега сърцето й биеше лудо, изпълнено с паника от гледката на едва контролирания му гняв. Юън МакАлистър не бе кой да е мъж и нямаше никаква представа колко опасен може да се окаже, когато бе раздразнен.

— Нямах избор — обясни тя, надявайки се да смекчи гнева му поне малко.

— Всички имаме избор, жено.

Юън стана от леглото и изтръпна, сякаш ужасна болка бе преминала през главата му.

Кожата падна от голото му тяло, когато той притисна дланта към лявото си око и отново изруга. Нора ахна и се обърна с гръб към него, въпреки че малка, палава част от нея искаше да се взира в тази чувствена сила и бронзова кожа.

Наистина бе свиреп мъж.

Мускулест, с необуздана сила и красота.

Можеше да го чуе как продължава да ругае, докато взема дрехите си и ги облича и през цялото време усещаше изгарящия му поглед. Беше горещ, могъщ и ужасяващ и я караше да трепери.

— Как може да си направила нещо толкова глупаво и ужасно? — озъби й се той. — Какво ти е влязло в главата, за да те накара да кажеш, че си избягала с мен?

— Моля те — отвърна тя с мек и умоляващ глас. — Не мога да се омъжа за Раян МакАрън. Той е арогантен и е егоист. Мирише на лоша хигиена и яйца. — Нора потръпна при спомена за това. — Обича да яде сурови яйца, което, меко казано, е отвратителен навик и сега като се замисля, е най-добрата му привичка. По-скоро бих умряла, отколкото са се омъжа за него.

Юън изръмжа отново.

— Последният път, в който повярвах на жена, изрекла тези думи, си навлякох вражда с друг клан, която причини смъртта на мнозина мъже и жени и за двете страни. Струва живота и душата на брат ми и изпрати баща ми в гроба. Сега те питам — защо трябва да ми пука за това какво ще стане с теб, след като изобщо не те познавам?

Нора бе объркана от думите му.

— Някой друг е избягал от Раян МакАрън и е предизвикал вражда с МакАлистър?

Той се извърна, за да я погледне. Една вена пулсираше на слепоочието му, когато зловещо присви очите си.

— Възможно ли е да се опитваш да ме ядосаш повече?

— Не. Изобщо не се опитвам да те ядосам. Искам само да получа помощта ти. Мога да ти платя, ако те интересуват пари.

— Нямам нужда от парите ти.

Юън никога през живота си не бе срещал девойче като нея. Как смееше да идва тук и да го моли за такова нещо? Със сигурност разумът й бе колкото грахово зърно. Каква жена би се довлякла сама до дома на мъж и да моли пълен непознат, да я отведе далеч от родителите й? И докато се взираше в нея, се запита колко точно тя си приличаше с Айзобел.

Колко далеч би отишла, за да получи помощта му…

Дари я с горещ, изпълнен с желание поглед и позволи на погледа си целенасочено да се застои върху гърдите й.

— Има ли нещо друго, което да ми предложиш?

Тя премигна срещу него, сякаш не разбираше, но докато я наблюдаваше, очите й заблестяха. Ахна, след което го изгледа с непреклонен, твърд поглед, който имитираше неговия. В нея нямаше измама или лукавост. Бе истински обидена от въпроса му.

— Хайде сега — каза тя, извивайки устна, — противно е да предлагаш такова нещо на дама с благородно потекло. Как смееш! Няма значение. Ще намеря друг път до Англия и няма да остана тук и минута повече.

Юън остана изненадан от думите и възмущението й. Ядосано тя пое полите си в ръце и просто за удоволствие му се усмихна подигравателно.

— Ти си груб, миришещ на ейл звяр и нямам нужда от такъв мъж. По-добре да отида сама при леля си, отколкото да се разправям с тип като теб. Не биваше изобщо да идвам тук.

Сега ли й хрумна това? Хвана я за ръката, когато понечи да го подмине.

— Как дойде тук?

Тя погледна ръката му, която държеше нейната.

— Яздих на кон, докато стигнах планината. След това вървях.

— Така ли смяташ да стигнеш до Англия?

— Да. Ще пълзя дотам на ръце и колене, ако се наложи.

— Никога няма да стигнеш дотам сама.

Тя го погледна с твърд и решителен поглед.

— Тогава ще загина, докато опитвам.

Юън отново започна да вижда в червено.

— Как ли пък не. Ще те върна при клана ти.

— Никога.

Челюстта му потръпна. През целия му живот жена не го бе ядосвала така. Жените бяха или прекалено ужасени, или твърде възбудени, за да направят нещо повече от кимване или кикотене в негово присъствие. Но тази… тази жена караше кръвта му да кипи.

— Мислиш, че няма ли? — попита я той.

Тя отскубна ръката си от хватката му.

— Мисля, че не знаеш кой е кланът ми. Нямаш си представа коя съм и не можеш да ме върнеш при баща ми, освен ако не ти кажа кой е, което, със сигурност, няма да направя.

Тук бе права. Но не задълго.

— Ще ми кажеш.

— Ха! — отвърна му тя грубо, като вирна брадичка предизвикателно.

Юън сви ръцете си в юмруци. Какво трябваше да направи един мъж с такава жена?

— Защо от всички мъже в Шотландия реши да дойдеш точно при мен? — попита я той.

— Защото ти и братята ти сте единствените мъже, от които Раян се плаши. Знаех, че Син и Брейдън МакАлистър никога не биха оставили съпругите си, за да ме заведат в Англия и Локлан, понеже е леърд, никога не би се съгласил да ми помогне, защото се страхува да не се забърка с баща ми и клана му. Остана само ти, който не си обвързан с никого. Помислих, че ако кажа на баща ми, че съм избягала с теб, никой не би посмял да ме последва.

Юън измърмори нещо под носа си за жените и техните безсмислени машинации. Това бе поредният кошмар, който толкова приличаше на опита му с Айзобел и в същото време бе толкова различен.

Защо отново му се случваше? Особено в този конкретен ден, който бележеше смъртта на брат му.

— Казала си им, че си избягала с мен? — попита я той.

— Какво друго можеше да сторя?

— Можеше да направиш каквото са ти наредили.

Тя поклати глава.

— Това е единственото нещо, което не мога да направя. И няма.

— Защо?

— Защото няма да позволя да се превърна в непотребно украшение.

Юън изсумтя при неочаквания й отговор. Дори не разбираше защо бе реагирал на думите й. Изглежда, че всеки път, когато тя заговореше, разрушаваше спокойствието му.

— Аз не съм нещо, което да бъде пренебрегвано и потупвано по главата. Не съм някой, с който да се отнасят като с домашен любимец — продължи тя. — Достатъчно лошо е, че баща ми мисли, че съм неблагоразумна, но да се омъжа за такъв мъж… Никога.

Това бе странна тревога за една жена. Кой бе чувал подобно нещо? Жената трябваше да слуша какво й се казва и да се подчинява на волята на баща си и след това на съпруга, който бащата избереше за нея. Господ да им е на помощ, ако жената започнеше сама да взема решения.

— И затова си готова да рискуваш живота си? — попита Юън.

Той поне никога отново нямаше да помогне на жена да се противопостави на желанията на семейството й.

— Ако някой смяташе да те изолира и игнорира, да те слуша, но никога да не чува и дума от това, което казваш, ти би ли го понесъл? — Тя огледа пещерата и сякаш промени мнението си. — Е, може би би го търпял, но аз не бих. Имам собствено мнение и смятам да го използвам.

Юън поклати глава невярващо.

— Откъде ти хрумнаха тези мисли?

Тя го игнорира.

— Ти бе пределно ясен, че не искаш да ми помогнеш. Така да бъде. Няма да те безпокоя повече. Сега се отдръпни и ми позволи да си тръгна. Чака ме дълъг път и…

— Никъде няма да ходиш.

— Моля?

— Чу ме. Няма да ти позволя да предприемеш пътуване, на което в най-добрия случай ще те отвлекат, а в най-лошия — ще загинеш.

— Не съм твоя грижа.

— Милейди — отвърна той, а гласът му бе груб и заплашителен. — Моментът, в който си сложила името ми на парче пергамент, посочвайки ме като твой годеник, ти се превърна в моя грижа. Мислиш ли какво би станало, ако се нараниш? Баща ти, който и да е той, ще настоява за главата ми, задето съм позволил да пострадаш. Според твоите думи ние сме обвързани един с друг.

Тя се сви, сякаш не бе помислила чак толкова далеч напред.

— Може и да не повярват — отвърна му с надежда и наклони глава, сякаш току-що се бе убедила в аргументите си. — Все пак не сме се срещали преди. Като се замисля, изобщо не биха повярвали.

— Ще го направят — отвърна той мрачно.

— Откъде знаеш?

— Довери ми се. С моя късмет няма да стане другояче.

Юън отново изръмжа дълбоко. Изглежда тя имаше такъв ефект върху мъжете, когато разговаряха с нея. Въпреки това не разбираше, защо всички толкова се дразнеха край нея.

Нора наблюдаваше как той започна да събира нещата си.

— Какво правиш?

— Приготвям се да те заведа при братята си.

— Защо?

— Защото не може да останеш тук с мен.

Тя постави ръце върху бедрата си.

— Не желая да ме водиш при братята ти. Трябва да отида при леля си.

— В Англия.

— Да.

Юън спря за момент, за да я погледне.

— И кажи ми, моля те, коя е тази безценна леля, при която искаш да те заведа?

Нора се поколеба. Това знание можеше лесно да я нарани повече, отколкото да й помогне. Винаги трябваше да внимава на кого разкрива това — последствията можеше да са наистина потресаващи.

— Ако ти кажа, трябва да се закълнеш в душата си, че никога няма да ме върнеш при баща ми.

— Добре. Заклевам се, в каквато и част от душата си притежавам, че няма да те върна при баща ти.

Тя си пое дълбоко въздух, надявайки се, че той ще удържи на думата си.

— Леля ми е Елеонор Аквитанска^[1].

Юън се засмя скептично на изказването й. Това вече бяха пълни глупости. Никога не бе чувал нещо по-абсурдно.

Тази жена, която и да бе, беше забележително глупава, за да направи такова грандиозно твърдение.

— Кралица Елеонор от Англия е твоята леля?

— Да.

Девойката със сигурност се бе побъркала. Нищо не можеше да се направи. Твърдението й, че е племенница на кралицата на Англия, беше напълно и изцяло налудничаво.

— Тогава аз съм синът на Уилям Завоевателя^[2].

— Приятно ми е да се запознаем, Уилям Руфъс^[3].

Юън прокара ръка през косата си, макар че това, което наистина искаше да направи бе да я стисне за гърлото. Какво щеше да прави с нея? Дори за момент не й вярваше. Ако племенницата на Елеонор Аквитанска бе където и да е било в Шотландия, всички биха разбрали.

— Как е името ти, девойче?

— Елинор. Кръстена съм на леля си, но може да ме наричаш Нора.

— А кланът ти?

— Това няма да ти кажа.

За пръв път Юън разбра част от безсилието, което Локлан бе изпитал, докато се разправяше с Маги през последните дни от враждата с клана МакДъглас. Поне тогава по-големият му брат разполагаше с Брейдън, който се намеси и спаси деня, като укроти момичето. Наоколо нямаше кой да му помогне с тази досада.

Какво правеше един мъж с жена, която отказваше да се вслуша в разума? Много ли искаше, като се надяваше на някаква божествена намеса? Очевидно бе така.

Юън не бе сигурен как да продължи, но братята му бяха специалисти, що се отнасяше до справянето с жени, не той.

— Добре тогава, Елинор…

— Нора.

Тя потръпна при убийствения поглед, с който я дари.

— Знаеш ли — отвърна му тихо, — наистина не желая да съм ти в тежест. Просто искам да отида при леля си. Елеонор винаги е казвала, че мога да я посетя по всяко време, ако имам нужда.

— Така ли?

— Да.

— И казвала ли е нещо друго?

— Да не позволя на никой мъж, освен на Бог, да ми нарежда как да се държа.

Юън се поколеба. Сега звучеше като кралицата от легендите, обаче това не означаваше нищо друго, освен факта, че жената се бе поучила от нея. Нямаше начин да е принцеса или каквото там се очакваше да бъде племенницата на Елеонор. Тази девойка беше шотландка, както и той. И колкото по-скоро я отстранеше от живота си, толкова по-добре щеше да е за него.

С тази мисъл в главата си, той угаси огъня и събра малко хранителни запаси и плейдове^[4].

Нора наблюдаваше как Юън се подготвя за път. Част от нея се изкушаваше да избяга, но не се и съмняваше, че той ще я хване. Дългите му крака можеха да направят една крачка, равняваща се на нейни три.

Вероятно можеше да подкупи Локлан или да го убеди да принуди Юън да я заведе до Англия, или може би някой от хората му. Трябваше да напусне страната преди баща й да забележи, че я няма и да организира търсене.

Беше изтъкнала женско неразположение и бе подредила леглото си така, че да изглежда, сякаш е спала в него. Надяваше се да минат няколко часа преди майка й да отиде да я провери и да открие бележката.

Може би щеше да има достатъчно време.

— Не е трябвало да оставяш онази бележка!

Така беше, но тя не искаше баща й да се тревожи прекалено. Бе помислила, че като спомене името на Юън това едновременно ще уплаши и успокои баща й и той ще я остави намира или поне щеше да се поколебае, преди да я издири.

Не звучеше толкова налудничаво, когато прислужницата й и бе помогнала с измислянето на плана.

Сега, когато помислеше върху това, осъзнаваше, че е лоша идея. Но тя бе отчаяна, и както майка й казваше, отчаяните хора вършат отчаяни неща. А и прислужницата й я бе окуражила да потърси Юън.

Със сигурност, мъж като МакАлистър не би оставил дама в такава ужасна беда. Казват, че са се заклели да защитават всички потиснати, и аз не мога да се сетя за никого по-потиснат от дама, омъжена за лорд Раян. Потърсете го, милейди, и каквото и да правите, не му позволявайте да ви отклони от пътя.

И така, ето я и нея на върха на планината с мъж, който изглеждаше така, сякаш би предпочел да отсекат главата му, пред това да понесе компанията й още дълго.

Нора наблюдаваше как Юън обикаля ядосано. Беше страховит звяр и все пак не бе толкова уплашена от него. Имаше дълбока тъга в очите му и във въздуха се носеше лошо настроение. Като изключеше, че бе груб, не изглеждаше зъл или оскърбителен.

Най-малкото я бе изслушал. Поне донякъде.

Той се приближи и застана до нея, а тя трябваше да изпъне врат, за да го погледне.

— С какво са те хранили, за да пораснеш толкова голям?

Развеселен блясък се появи в студените му очи.

— С голямо количество кърма.

Нора ахна.

— Доставя ти удоволствие да шокираш хората, нали?

Спокойните черти на лицето му му придаваха почти момчешки вид. Очарователно! Не мина много време, преди намръщената физиономия, с която тя вече привикваше, отново да се появи на лицето му.

— Това, което ми доставя удоволствие е хората да ме оставят сам. Открих, че когато се държа скандално, това ги кара да бягат възможно по-далеч и по-бързо от мен.

— Предложих да си тръгна.

Той изръмжа насреща й.

— Хайде. Можем да вървим. Колкото по-скоро те заведа при Локлан, толкова по-бързо ще мога да се върна тук.

— И отново да изпаднеш в униние?

Той се стегна при тези й думи.

— Не съм паднал духом.

— Прости ми. Там, откъдето идвам, половинчатата усмивка означава, че си намръщен, а ако си намръщен, докато си се оттеглил от всички и всичко, това означава, че си паднал духом. Предполагам, че тук — в твоята пещера, светът е наопаки и да си намръщен означава, че си щастлив.

— Винаги ли говориш толкова?

— Да. Особено когато хората, в частност мъжете, се опитват да ме пренебрегват.

В отговор, той я дари с развеселен поглед.

— Каква невероятна личностна черта.

Нора игнорира сарказма му.

— Лично съм съгласна с това. Леля ми смята, че съм чаровна.

— Твоята леля Елеонор?

— Да.

— И кажи ми, моля те, кога си пътувала до Англия, за да се срещнеш с нея?

— Никога! На майка ми не й понасят пътуванията, затова Елеонор ни е посещавала няколко пъти през годините, за да наваксаме.

— И никой друг в Шотландия не знае за това?

— Баща ми е винаги осведомен, както и слугите ни, но Елеонор предпочита да пътува предрешена. Изглежда, нещо се е случило някога отдавна, когато е пътувала като кралица и сега прави всичко възможно, за да се увери, че никой не знае коя е тя, когато пътува.

— Разбирам — отвърна той, но Нора бе сигурна, че не го мисли наистина.

Смяташе я за луда. Е, със сигурност я бяха наричали и по-лошо. Може би ако я мислеше за глупава, щеше да склони да й обърне гръб, докато тя си тръгнеше.

Беше просто мисъл…

Юън я изведе от пещерата.

— Бил ли си някога в Англия? — попита го тя, като ускори ход, за да може да върви с неговата голяма, опасна крачка. — Майка ми казва, че Лондон е мръсно място, където през лятото е горещо и претъпкано.

Юън въздъхна шумно, докато подсигуряваше вратата на дома си. Пътуването щеше да е наистина дълго, ако тя настояваше да приказва през цялото време. Вече имаше чувството, че главата му ще се пръсне.

Завъртя се към нея и откри, че е толкова близо до него, че за малко да я прегази. Тя се изчерви очарователно и се отмести настрани.

— Ще тръгваме ли?

Мръщейки се, той разтри челото си с ръка.

— Да не те боли глава?

Юън се спря за момент и я погледна с едното си око.

— Да.

— Ела — каза тя, като го хвана за ръката и го заведе до един камък. — Седни и ми позволи да ти помогна.

Той се намръщи недоверчиво.

— Какво може да направиш?

— Ще бъдеш учуден. Баща ми казва, че това е дарба, която господ ми е дал, за да облекчавам вредите, които причинявам.

Юън се намръщи още повече при думите й, докато сядаше.

— Баща ти винаги ли е толкова суров с теб?

— Не. Той е добър мъж. Просто имам навика да го изваждам от равновесие от време на време.

При тези думи той изсумтя. Изобщо не се съмняваше в това. Жената можеше да изпита търпението дори на самия Йов.

Още щом седна, тя прокара ръце през косата му, масажирайки темето му.

О, това усещане му хареса. Ръцете й бяха топли и нежни, а пръстите й ловко успокояваха болката в главата му, като леко подръпваше косата му. Не мина много преди да открие, че се чувстваше отпочинал и много по-спокоен. Болката бе отпуснала здравата си хватка.

Човек можеше да свикне с това. За първи път долови приятния й аромат. Ухаеше на свеж люляк и топло слънчево време. Това бе миризма също толкова привлекателна, колкото самата дама.

Нора бе красива млада девойка. Воалът й беше паднал подобно на шал върху раменете й, докато се грижеше са него. Дългата й руса коса блестеше ярко, а фигурата й бе достатъчно стройна и чувствена, за да си струва човек да си легне с нея.

Тялото му мигновено реагира при мисълта да застане отгоре й, да усети леко разтворените й устни…

Юън си пое рязко дъх, когато се възбуди против волята си.

— Хайде — каза той, изправяйки се на крака. — Достатъчно. Очаква ни пътуване.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да — отвърна пресипнало.

Със сигурност бе така. Но сега друга част от тялото му го болеше.

Прочиствайки гърлото си, той се насочи към малката пътека, която щеше да ги отведе надолу по планината до конюшнята, където държеше коня си. Нора го последва, забелязвайки лекотата, с която се движеше и мъжката грация. Той бе висок и силен, и уверен като всеки мъж. Беше наистина красив, когато не й се зъбеше. Дори с дебелите мустаци, покрили лицето му. Къдравата му черна коса имаше нужда да се среше, и по някаква причина, която не разбираше, тя искаше да му предложи да прокара пръсти през нея, за да разплете заплетените кичури. Юън й напомняше за голяма и тромава мечка с огромно тяло, груб и сърдит тон.

Беше очевидно, че той и думата „финес“ бяха пълни непознати и въпреки това имаше нещо в този суров, измъчван мъж, което намираше за омайващо. Запита се дали винаги е бил толкова мрачен. Със сигурност, като младеж е бил весел и безгрижен. Нали?

— Винаги ли си бил толкова голям? — попита го тя.

Той я погледна злобно през рамото си.

— Да. Излязъл съм от утробата на майка си в пълен ръст. Шокът от това за малко да я убие.

Нора се намръщи на чувството му за хумор.

— Винаги ли вървиш толкова бързо? Едва успявам да поддържам крачката ти. Чувствам се като малко дете, което тича след родителите си.

Когато се спъна в няколко камъка, Юън бързо я хвана и й помогна да се изправи. За нейно раздразнение, китките й се отпуснаха върху силните му ръце и тя почувства невероятната сила на тялото му. Той бе като стена от добре оформени мускули. Беше мъж, който караше дъха й да секва и я разгорещяваше. Против волята й, образът на голото му тяло, проснато, приканващо на леглото, мина през ума й. Беше й пределно ясно какво първично мъжко очарование бе скрито под жълтата му риза и прилепнали панталони от тартан.

Почти двуметровото му силно тяло, със сигурност, бе създадено за прегрешения.

— Внимавайте, милейди — каза той остро. — Нямам намерение да ви върна у дома осакатена.

Въпреки грубите думи, нежното му докосване противоречеше на тона му. Нейният великан не беше страховитият звяр, за който се представяше. Бе сигурна в това.

— Защо искаш да живееш сам тук? — попита тя, след като той се отдалечи и продължи да води по пътя.

— Харесвам уединението си.

— Но не се ли чувстваш самотен?

Той се поколеба.

— Не.

Поне бе научила нещо за него. Всеки път, когато излъжеше, носът му се сбръчкваше леко.

— Не ти ли липсва да си с братята си?

Тъмна и дълбока тъга помрачи лицето му, а тялото му се напрегна.

— Милейди, бихте ли замълчала за момент? Не съм свикнал да разговарям и се чувствам изтощен от това.

— Ще престана, ако отговориш на още един въпрос.

— И той е?

— Защо всички казват, че си убил брат си?